МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЩАСТИЕ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Понякога ми се иска да отида при непознат човек и да го попитам: е, как си, братле, как я караш? Доволен ли си от живота? Бил ли си щастлив някога? Хвърли един поглед на всичко преживяно.

Откакто откриха, че имам гастрит, питам за това много хора.

Някои се измъкват с шегичка – в смисъл, жив съм, дъвча хляба. Други започват да лъжат – живея си, викат, разкошно, по-добре не може и да бъде, получавам заплата по шеста категория, от семейството съм доволен.

И само един човек ми отговори на този въпрос сериозно и обстоятелствено. А ми отговори моят скъп приятел Иван Фомич Тестов. По професия стъклар. Неук по рождение. И с брада.

— Щастлив ли? — попита ме той. — Ами как, разбира се, че съм бил щастлив.

— Е, и какво, — попитах аз, — много щастлив ли беше?

— Дали много, или малко — не се знае, но се помни за цял живот.

Иван Фомич изпуши две цигари, събра си мислите, намигна ми за нещо неопределено и започна да разказва.

— Ами беше то, драги другарю, преди може би двадесет или двадесет и пет години. И бях аз тогава хубав и млад, носех щръкнали мустачки и си се харесвах. И все, знаете ли, чаках да ми се усмихне щастието. А годините междувременно си вървяха и нищо такова не се случваше. Не усетих как се ожених и как се сбих на сватбата с роднините на булката, и как жена ми след това роди дете. И как жена ми се спомина след време. И как детето също се спомина. Всичко си вървеше тихо и гладко. И особено щастие в това нямаше.

Но ето че веднъж, на 27 ноември, отидох на работа, а след работа влязох привечер в една кръчма и си поръчах чай.

Седя си и сърбам чая. И си мисля: ей го, демек, годините вървят, а щастието така и не се вижда.

И тъкмо си помислих това — чувам разни възгласи. Обръщам се — съдържателят маха с ръка, и келнерчето маха с ръка, а пред тях стои един войник и се опитва да седне на една от масите. А съдържателят го избутва от масата и не му дава да седне.

— Не — вика, — на вас, войниците, не ви е разрешено да сядате в кръчма. Заради него ще плащам глоба. Хайде, върви си, драги.

А войникът е пиян и все се опитва да седне. А съдържателят го избутва. А войникът споменава родителите му.

— Аз — вика, — съм също като вас. Искам да седна на маса.

Е, посетителите помогнаха — изритаха войника. А войникът грабна едно паве от улицата и го запокити в огледалното стъкло. И офейка.

А стъклото огледално — четири на три, цена няма.

Краката и ръцете на съдържателя останаха без сила. Приклекна той, клати глава и не смее да погледне към прозореца.

— Какво е това — вика, — граждани! Разори ме този войник. Днес е събота, утре неделя — два дена без стъкло. Стъклар не се намира веднага, а без стъкло посетителите се обиждат.

А посетителите, наистина, се обиждат: — Духа — казват — от дупката. Дошли сме да поседим на топло, а тук ето каква дупка.

Оставям бързо чашата на масата, захлупвам чайника с шапката си, за да не изстине, и се приближавам равнодушно до съдържателя.

— Аз — казвам — любезни търговецо, съм стъклар.

Е, зарадва се той, преброи парите в касата и пита: — А колко ще струва тази работа? Не може ли да се сглоби от парчетата?

— Не — казвам, — любезни търговецо, от парчета няма да стане нищо. Нужно е цяло стъкло четири на три. А цената на това огледално стъкло ще бъде седемдесет и пет рубли и счупеното за мене. Цената, любезни търговецо, е без конкуренция и без пазарлък.

— Какво — казва съдържателят, — да не си луд? Сядай — казва — обратно на масата и си пий чая. За такава — казва — сума е по-добре да запуша дупката с пухена възглавница.

И нарежда на съдържателката да изтича моментално до жилището и да донесе една пухена възглавница.

И ето, донасят възглавницата и я напъхват. Но възглавницата се изхлузва ту навън, ту навътре и предизвиква смях. А някои посетители даже се обиждат — тъмно е, казват, и не е удобно да се пие чай така.

А един, браво, става и казва: — Възглавница — казва, — мога и вкъщи да гледам, за какво ми е вашата?

Е, съдържателят идва пак при мене и ме моли да тичам веднага за стъкло, и пари ми дава.

Не си допих чая, стиснах парите в ръка и хукнах.

Пристигам тичешком в стъкларския магазин — магазинът затваря. Моля се и настоявам — пуснаха ме.

И всичко е както си мислех, и даже по-добре: стъклото четири на три — тридесет и пет рубли, за пренасянето — пет, общо четиридесет.

И ето че стъклото е поставено.

Допивам си чая със захар, поръчвам рибена солянка, после — рататуй. Изяждам всичко и, олюлявайки се, излизам от кръчмата. А в ръката си държа чисти тридесет рубли. Ако искаш — пий с тях, ако искаш — каквото ти душа пожелае.

Ех, че пих тогава. Два месеца пих. И неща разни, освен това, си купих: сребърен пръстен и топли стелки. Исках да си купя още панталон и риза, но не ми стигнаха парите.

— Ето, драги другарю, както виждате, и в моя живот бях за малко щастлив. Но само веднъж. А целият ми останал живот течеше равномерно, без голямо щастие.

Иван Фомич замълча и отново, кой знае защо, ми намигна.

Погледнах със завист моя скъп приятел. В живота ми такова щастие не е имало.

Впрочем, може и да не съм го забелязал.

1924 г.