МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“ / „ЩАСТИЕ“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Два дена Тимофей Василевич издирваше своя племенник Серьога Власов. А на третия ден, точно преди да си тръгне, го намери. Срещна го в трамвая. Качи се Тимофей Василевич в трамвая, извади десет копейки, понечи да ги подаде на кондуктора, но що да види? Личността на кондуктора му се стори много позната. Вгледа се Тимофей Василевич — да! Точно така — Серьога Власов, лично и персонално, в ролята на трамваен кондуктор.

— Ехее! — извика Тимофей Василевич. — Серьога! Ти ли си бе, душицо?

Кондукторът се смути, намести без никаква видима нужда макарите с билетчетата и каза:

— Чакай малко, чичо... само да дам билетите.

— Добре! Няма проблеми — каза радостно чичото. — Ще почакам.

Тимофей Василевич се засмя и започна да обяснява на пътниците:

— Той ми е кръвен роднина, Серьога Власов. Син на брат ми Пьотр... Седем години не съм го виждал... кучия му син...

Тимофей Василевич погледна с радост племенника си и му извика: — А аз тебе, Серьога, приятелю драги, два дена те търся. Ровя из целия град. А ти къде си бил! Кондуктор. Аз и на твоя адрес ходих. На улица „Разночинна“. Няма го, отговарят. Напусна адреса. Къде, отговарям, е отишъл, отговорете ми, казвам. Аз съм му роден роднина. Не знаем, казват… А ти къде си бил – кондуктор, така ли? — Кондуктор — отвърна тихо племенникът. Пътниците започнаха да разглеждат с любопитство роднината. Чичото се смееше щастливо и гледаше с обич племенника си, а племенникът явно се смущаваше и понеже беше на работа, не знаеше какво да каже и как да се държи с чичо си.

— Така — каза отново чичото, — кондуктор значи. По трамвайната линия? — Кондуктор…

— Гледай ти каква случка! А аз, Серьога, приятелю драги, се качих на трамвая и гледам – какво е това? Физиономията на кондуктора ми се струва твърде позната. А то си бил ти. Ах, да те вземат мътните!.. Радвам се… Доволен съм…

Кондукторът пристъпи от крак на крак и изведнъж каза: — Трябва да платиш, чичо. Да си вземеш билет… Далече ли пътуваш? Чичото се засмя щастливо и плесна кондукторската чанта.

— Щях да платя! Бога ми! Ако се бях качил на друг номер — край — щях да платя. Щяха да хвръкнат паричките ми. Ах, да го вземат мътните!... А пътувам, Серьога, приятелю мой, до гарата.

— Две спирки — каза унило кондукторът, гледайки настрани.

— Не, ти това какво? — учуди се Тимофей Василевич. — Ти сериозно ли? — Трябва да платиш, чичо — каза тихо кондукторът. — Две спирки… Защото не може да се пътува гратис, без билет…

Тимофей Василевич сви обидено устни и погледна строго племенника си.

— Ти защо така с родния си чичо? Чичо си ли грабиш? Кондукторът погледна тъжно през прозореца.

— Мародерстваш — каза сърдито чичото. — Аз, кучи сине, седем години не съм те виждал, а ти какво? Пари ми искаш за пътуването. От родния си чичо? Не ми размахвай ръце. Въпреки че си ми роден роднина, не се плаша от ръцете ти. Не ги размахвай, не прави вятър на пътниците.

Тимофей Василевич повъртя десетте копейки в ръката си и ги пъхна в джоба.

— Какво е това, братлета? — обърна се Тимофей Василевич към публиката. — От родния си чичо пари иска. Две спирки, вика... А? — Трябва да платиш — каза племенникът, почти през сълзи. — Вие, другарю чичо, не се сърдете. Защото трамваят не е мой. А е държавен трамвай. Народен.

— Дали е народен — каза чичото, — мене това не ме засяга. Можеше, кучи сине, родния си чичо да уважиш. Прибери си, значи, чичо, твоите трудови десет копейки. Пътувай спокойно. От това трамваят няма да се разпадне. Онзи ден пътувах с влака... Кондукторът не ми е роднина, а и той вика: моля, вика, Тимофей Василевич, не се бъркайте за пари... Качвайте се... И ме докара... не ми е роднина... Само познат земляк. А ти какво — родния си чичо... Няма да получиш пари.

Кондукторът избърса челото си с ръкав и изведнъж позвъни.

— Слизайте, другарю чичо — каза официално племенникът.

Виждайки, че работата взема сериозен обрат, Тимофей Василевич плесна с ръце, извади отново десетте копейки, после пак ги скри.

— Не — каза той, — не мога! Не мога на тебе, сополанко, да ти плащам. По-добре е да сляза.

Тимофей Василевич стана тържествено и възмутено и се отправи към изхода. После се обърна.

— Чичо си... родния си чичо гониш — каза яростно Тимофей Василевич. — Аз тебе, сополанко... Аз тебе, кучи сине... Мога да те разстрелям за това. Имам много връзки...

Тимофей Василевич изгледа унищожително племенника си и слезе от трамвая.

1924 г.