МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЖЕНИХ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Завчера се ожени Егорка Басов. Взе си една здрава, бузеста жена, сигурно пет пуда тежи. Изобщо, провървя му на човека.

Преди това Егорка Басов ходи три години вдовец — никоя не го искаше. А Егорка се предлагаше на почти всяка. Дори на куцата войнишка вдовица от Местечко. Но работата се развали заради една дреболия.

За това сватосване Егорка Басов обичаше да разказва. При това лъжеше невероятно, като всеки път съобщаваше все нови и нови удивителни подробности.

Всички мъже знаеха тази история наизуст, но при всеки удобен случай молеха Егорка да я разкаже отново, давейки се предварително от смях.

— Е, как се сватосваше, Егорка? — питаха мъжете, намигайки.

— Ами така де — казваше Егорка, — обърка се работата.

— Да не си прибързал? — Прибързах — казваше Егорка. — Времето беше, разбира се, напечено — трябва да се коси, да се носи, да се прибира житото. И тогава, братчета мои, взе че умря жена ми. Днес, да речем, се тръшна, а на сутринта я гледам - по-зле. Мята се, бълнува и пада от печката.

— Ех — казвам ѝ, — благодаря ви, Катерина Василевна, без нож ме заклахте. Не му е сега времето да умирате. Потърпете — казвам, — до есента, а есента умирайте.

А тя маха с ръка.

Е, повиках, разбира се, лекар. За един пуд овес. Лекарят пресипа овеса в чувалчето си и казва: — Медицината — казва, — е безсилна да предприеме каквото и да било. Жена ви май умира.

— От каква — питам, — болест? Извинете за нескромния въпрос.

— Това — казва — медицината също не знае.

Даде все пак лекарят прахчета и си замина.

Сложихме прахчетата зад иконите — не помага. Бълнува жена ми и се мята, и от печката пада. И привечер умря.

Ревнах, разбира се. Времето, мисля си, е напечено — тук жътва, там коситба, а без жена не може. Какво да правя — не зная. Ако, например, се оженя, но то пак — за коя да се оженя? Може някоя да се навие, ама да ѝ е неудобно набързо. А на мене ми трябва набързо.

Впрегнах коня, облякох нови панталони, измих си краката и тръгнах. Пристигам в Местечко. Обикалям познатите.

— Времето — казвам — е напечено, за дълги приказки няма кога, не се ли намира — казвам — сред вас някоя, макар и най-забутана женица, дори и да недовижда. Интересува ме — казвам — женитбата.

— Има – казват, – разбира се, но сега времето е напечено, на никого не му е до сватби. Иди – казват, – при Анися, войнишката вдовица, може нея да склониш.

И аз отидох.

Пристигам, гледам – седи една жена на раклата и си чеше крака.

— Добър ден – казвам. – Престанете – казвам, – да си чешете крака, имам работа.

— Едното – отвръща, – не пречи на другото.

— Е – казвам, – времето е напечено, няма кога да споря много с вас, вие и аз – двама, трети не ни трябва, ще се оженим – казвам, – и още утре отивайте на работа да връзвате снопи.

— Може – казва, – щом се интересувате от мене.

Погледнах я. Виждам — бива си я жената, каквато трябва, яка и може да работи.

— Да — казвам, — интересувам се, разбира се. Но — казвам, — отговорете ми, като на анкета, на колко сте години? — Годините — отговаря, — не са толкова много, колкото изглеждат. Годините ми не са броени. А годината на раждане, да не ви излъжа, е хиляда осемстотин осемдесет и шеста.

— Е — казвам, — времето е напечено, няма кога да смятаме. Щом не лъжете, добре.

— Не — казва, — не лъжа, за лъжата Господ наказва. Да се стягам ли? — Да — казвам, — стягайте се. А много ли багаж имате? — Багажът — казва, — не е много: дупка в джоба и въшка на синджир. Един сандък и едно пухено одеяло.

Сложихме сандъка и одеялото в каруцата. Грабнах още и едно гърне, и две цепеници, и тръгнахме.

Аз карам коня, бързам, а жената се друса на сандъка и крои планове — как ще живее, какво ще готви, пък и не било зле, видиш ли, да иде на баня — от три години не била ходила.

Най-накрая пристигнахме.

— Слизайте — казвам.

Слиза жената от каруцата. Гледам я, някак неинтересно слиза — настрани и сякаш не е добре и с двата крака. Брей, мисля си, каква глупост съм направил! — Какво, казвам, май куцате? — А, не — казва, — така си кокетнича.

— Как така, за Бога? Това е сериозна работа, ако куцате. На мене, казвам, в стопанството куци не ми трябват.

— Ами не — казва, — съвсем малко, с левия крак. Половин пръст, казва, е всичко на всичко разликата.

— Половин, казвам, пръст или цял пръст, не това, казвам, е въпросът. Времето, казвам, е напечено — няма кога да мерим. Но, казвам, това е немислимо. И вода да носите — ще я разплискате. Извинете, казвам, сбъркал съм сметката.

— Не — казва, — работата е уредена. — Не — казвам, — не мога. Всичко, казвам, ми пасва: и физиономията ви ми харесва, и годината на раждане — хиляда осемстотин осемдесет и шеста, но не мога. Извинете, но съм пропуснал да видя крака.

Тук жената започна да крещи и да ругае, разбира се, налетя и да се бие, няма как. А аз през това време свалям лекичко имуществото на двора.

Тя ме зашлеви веднъж-дваж през сурата — не съм броил, а после каза: — Е — вика, — шушулко, твой късмет е, че забеляза. Карай — вика, — обратно.

Качихме се на каруцата и тръгнахме.

Само че не бяхме минали може би и седем версти, когато ме обзе ужасен гняв.

„Времето — мисля си, — е напечено, няма мегдан за много приказки, а аз тук, ако обичате, разкарвам невести по домовете им.“

Свалих ѝ багажа от каруцата и зачаках да видя какво ще стане. Ама жената не се стърпя и скочи след него. Пък аз обърнах кобилката и — право към гората. И с това се приключи.

Как се е прибрала у дома със сандъка и с дюшека, не зная. Но се прибрала. А след една година се омъжи. И сега е на път да ражда.

1924 г.