БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ / ЧАСТ 1

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ

През цялото ни изследване видяхме защо е толкова важно да познаваме контекста на библейските писания, за да ги тълкуваме правилно. Няма да разберете какво е имал предвид Исая, когато пише: „ето, девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“, ако не знаете, че тези думи са казани в контекста на Сиро-Ефраимската война срещу Юдея. Няма да разберете смисъла на причудливите видения на Даниил – например четвъртия, страшен звяр с малък рог, който има човешки очи и уста, говореща дръзки думи, без да осъзнаете, че Данаил е живял по време на жестоките гонения и страдания под гнета на Сирия начело с Антиох Епифан. Това се отнася за всички пророчески и исторически писания. Познаването на историческия контекст е основно условие за разбиране на написаното от автора.

Това важи в не по-малка степен както за Новия завет, така и за Танах. В този случай също трябва да съпоставяме написаното от библейските автори с техния непосредствен исторически контекст, ако искаме да разберем неговия смисъл. Вероятно повечето хора, които четат Библията, не осъзнават това. И това е може би една от причините да съществуват толкова много тълкувания на Библията, написани от хора, които се смятат за експерти в тази област (просто пуснете телевизора в неделя сутринта и ще разберете какво имам предвид). Читателите, които не са запознати с историята, нямат навика да се съобразяват с историческия контекст на Библията и просто четат произведенията на древните автори така, сякаш са написани в Америка през XXI век. Но тези автори не са американци и не живеят в нашата епоха. Те живеели в съвсем друга част на света, в друга култура, с други обичаи и други представи за света и живота в него. Ако си представяте, че пишат в контекста на нашето време вместо в контекста на тяхното, изваждате думите им от контекста. А винаги, когато изваждате думите на един автор от контекста, променяте техния смисъл.

Доста просто е да се обясни важността на контекста при тълкуването на Новия завет. Ще направя това, като дам един прост пример за една изключителна личност, живяла преди около 2 хиляди години в една отдалечена част на Римската империя.

ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ЖИВОТ

Още от самото начало майка му знаела, че не му е отреден живот на обикновен човек. Преди раждането му се явил райски пратеник, който ѝ съобщил, че синът ѝ няма да бъде простосмъртен, а свят. Като юноша той имал вече авторитет сред общопризнатите религиозни експерти, показвайки превъзходни знания по въпросите на вярата. Когато навършил пълнолетие, напуснал родния си дом, за да стане странстващ проповедник. Ходел по градове и села, носейки на хората блага вест, гласяща, че е дошло време да бъдат загърбени грижите за материалните блага на този свят, каквито са дрехите и храната. Вместо това трябва да се мисли за безсмъртните души.

Той събрал около себе си неколцина ученици, поразени от неговото учение и безупречния му характер. Те били убедени, че той не е обикновен човек, а Син Божий. Вярата им укрепвала от чудесата, които вършел. Съдейки по разказите, той можел да предвижда бъдещето, да лекува болни, да изгонва демони и да възкресява хора от мъртвите. Честно казано, не всички тези чудеса били потвърдени. И в края на живота му неговите врагове скалъпили обвинение срещу него и той бил арестуван за престъпления срещу Римската империя.

Дори след като напуснал този свят, той не оставил своите предани последователи. Някои твърдели, че се е възнесъл на небето телесно; други казвали, че им се явил жив, след което те разговаряли с него и го докосвали, убеждавайки се, че не е подвластен на смъртта. Някои от неговите ученици носели радостната вест за него, разказвайки, че го видели жив. С времето някои от тези свидетелства били записани в книги, разпространяващи се из цялата империя.

Но се съмнявам, че сте ги чели някога. Всъщност подозирам, че дори не сте чували името на този чудотворен „Син Божий“. Човекът, за когото ви разказах, е великият неопитагорейски учител Аполоний Тиански, изповядващ вяра в римските богове, за чийто живот и учение можем да прочетем и днес в книгата на неговия по-късен последовател от III в. Филострат Стари „Животът на Аполоний Тиански“.

Аполоний живял приблизително по същото време като Иисус. И въпреки че никога не са се срещали, описанията на живота им съвпадат в много аспекти. По-късно последователите на Иисус твърдели, че именно Иисус бил чудотворният Син Божий, а Аполоний е самозванец, фокусник и мошеник. Може би не е изненадващо, че последователите на Аполоний правели противоположни изявления, казвайки, че Аполоний е Син Божий, а Иисус е мошеник.

Интересно е, че двамата не са единствените хора през гръко-римската епоха, които били смятани за невероятно надарени учители и чудотворци. Всъщност, благодарение на поразителни, макар и откъслечни сведения, запазени до наши дни, знаем и за много други хора, на които приписвали способността да вършат чудеса, да укротяват бури и да умножават хлябове, да предсказват бъдещето и да лекуват болни, да прогонват демони и да възкресяват мъртви; чието раждане било наричано чудотворно и чието напускане на живота завършвало с възнесение в рая. Въпреки че Исус е може би единственият чудотворен Син Божий, за когото знаем в днешно време, Той бил един от мнозината, за които се е говорило през I век.

Сега става ясно, че ако искаме да изучаваме историите за Исус – и за Неговите последователи, трябва да ги разглеждаме в историческия контекст на онази епоха, периода на I век. Историите за Исус се разпространявали сред хора, чието възприемане на тези истории зависело от историческия период, в който живеели; а по онова време хората знаели и за други божествени създания, също родени като обикновени смъртни. Времето, в което се е родил Иисус и възникнало християнството, е известно като гръко-римски период.

ГРЪКО-РИМСКИ ПЕРИОД

„Гръко-римски период“ е термин, който историците използват за описание на земите на Римската империя, обграждащи Средиземно море от времето на Александър Велики (около 300 г. пр. н. е.) до приблизително 300 г. от н. е.

Александър Велики

За Александър споменах вече в глава 6. Може да се каже с увереност, че той бил най-прочутият завоевател в историята на западната цивилизация. Роден през 356 г. пр. н. е., той наследил трона на Македония на 21-годишна възраст, когато баща му, цар Филип II, бил убит. Александър бил непоколебим в стремежа си да покори земите на Източното Средиземноморие. Блестящ военен стратег, той бързо и безстрашно – някои биха казали, безмилостно – преминал през Гърция и повел армията си на юг покрай бреговете на Мала Азия (съвременна Турция) на изток, към Левант, а след това надолу, към Египет. В крайна сметка влязъл триумфално в самото сърце на Персийската империя, сваляйки персийския монарх Дарий и разширявайки владенията си до съвременна Индия.

В глава 6 писах, че Александър получил образование в Гърция, където негов наставник бил не друг, а великият философ Аристотел, и че смятал гръцката култура за превъзхождаща всички останали. Една от причините завоеванията на земи около Средиземноморието да имат историческо значение е, че Александър мечтал не само да получи власт над тези страни, но и да им наложи гръцки устои, създавайки своеобразно културно единство в рамките на своята империя. Като завоевател той съдействал за разпространението на гръцкия език сред аристократите на завладените от него страни – където и да са се намирали – и строял градове в гръцки стил, с гимназиони, театри и обществени бани, които трябвало да служат за административни и търговски центрове. Освен това насърчавал възприемането на гръцката култура и религия сред населението на своите градове, особено сред висшите слоеве на обществото. Това бил процес на елинизация, за който споменахме по-рано.

Походите на Александър Македонски (334–323 г. пр. н. е.)

Преди да успее да осъществи мечтата си за културно единство, Александър починал преждевременно, на 33-годишна възраст (през 323 г. пр. н. е.). Както знаем, неговото царство било разделено между неговите военачалници: Египет например се управлявал от Птолемей, Сирия – от Селевкид, а Палестина (както в крайна сметка бил наречен Израил) се управлявала последователно и от двете династии. Всичко това се променило с римските завоевания и с установяването на Римската империя.

Римската империя

За изучаването на Новия завет е важно да имаме поне начални познания за възхода на Римската империя, защото Исус е роден по време на управлението на първия римски император и е екзекутиран по времето на втория, а също и защото впоследствие ранните християни разпространили своята религия в големите градове на империята.

Общоприета дата на основаването на Рим е 753 г. пр. н. е. Той възникнал като малко земеделско селище, което с времето се разраснало до огромна територия, обхващаща „седемте хълма на Рим“. В продължение на около 250 години Рим бил управляван от местни царе, чиито злоупотреби с власт довели до свалянето им през 509 г. пр. н. е. След това, в течение на около половин хилядолетие, Рим бил „република“ – иначе казано, управлявал се от група аристократи, съставляващи римския сенат; това били най-богатите и влиятелни хора от висшите слоеве на римското общество.

След усъвършенстването на своята политическа и законодателна система Рим станал по-силен и във военно отношение. В крайна сметка завладял и колонизирал Апенинския полуостров, получавайки контрол над цялото Средиземноморие. Негов главен съперник бил Картаген в Северна Африка, с който водел три жестоки войни, известни като Пунически (264 – 241, 218 – 202, 149 – 146 г. пр. н. е.). Рим победил и започнал да разпростира властта си още по-надалече.

В периода на късната република имало безброй междуособици в борба за власт над Рим, много от които били особено жестоки, защото видни военачалници и политици се опитвали да завземат контрола над управлението. След като се провъзгласил за диктатор, Юлий Цезар бил убит през 44 г. пр. н. е. Републиката (под властта на сената) не била преобразувана в империя (под властта на император) до момента, в който племенникът и осиновен син на Цезар, Октавиан, влиятелен аристократ и най-успешният римски военачалник, не сложил край на кървавата гражданска война, разцепила града. Октавиан получил пълен контрол през 27 г. пр. н. е. Скоро той се провъзгласил за Цезар Август (с приблизително значение „най-почитаният император“) и на практика получил върховната власт над страната, въпреки че сенатът продължавал да ръководи делата на масивния бюрократичен апарат на Рим, което включвало и управлението на провинциите, чиито територии с времето се прострели от Испания до Сирия. Тези провинции били земеделски земи, които се намирали под римска власт и били задължени да плащат данък на римското правителство.

След смъртта на Цезар Август през 14 г. Рим бил управляван от няколко приемници с различни характери и способности. Към периода на Новия завет се отнасят следните императори:

• Тиберий (14–37);

• Калигула (37–41);

• Клавдий (41–54);

• Нерон (54–68 г.);

• четирима императори през размирните 68–69 г., включително последният от тях, Веспасиан (69–79 г.);

• Тит (79–81 г.);

• Домициан (81–96 г.);

• Нерва (96–98 г.);

• Траян (98–117 г.).

Значението на Pax Romana (Римския мир или мира на Август)

Този период от римската история е най-важен за разбирането на ранното християнство и писанията на Новия завет. Това е времето, когато Римската империя контролирала земите около Средиземно море – от Палестина до Испания и от Северна Африка до териториите, които по-късно ще бъдат наречени Европа. Империята обхващала огромна площ, а с края на гражданските войни и идването на Октавиан на власт в нея се възцарил относителен мир и спокойствие – без сериозни вътрешни размирици и с относително сигурни външни граници. Този период, известен като Pax Romana (буквално: Римски мир или мирът на Август), продължил двеста години.

В известен смисъл културното единство, което Александър Велики желаел толкова силно за своята империя, станало реалност под властта на Рим. И макар че родният език на Рим бил латинският, общоприети език в цялата Римска империя, на който говорел целият културен елит, бил гръцкият. По този начин, ако пожелаете да пътувате от единия край на империята до другия, бихте могли да го направите с лекота, защото не съществували сериозни езикови бариери. В крайна сметка това се оказало важно условие за разпространението на християнството след смъртта на Исус, както ще видим по-нататък. Мисионери като апостол Павел можели да говорят на гръцки във всеки град на империята и да бъдат разбирани без преводач.

Освен това било възможно пътуването. Римляните се гордеели, че са прочистили моретата от пирати (разбира се, не100%) и пътищата от разбойници. Те прокарали обширна пътна мрежа в цялата империя, за да улеснят придвижването на войските, а и за да може всеки да пътува по римските пътища. Те били конструирани блестящо: и до днес можете да видите някои от тях в различни части на Европа, 2000 години по-късно. В цялата империя имало също така единна монетна система, така че не се е налагало никой да се притеснява за обмен на валута.

Разбира се, между отделните части на империята имало културни различия. Но между големите градове съществували и много общи неща – множество еднакви граждански институции и основни закони, множество еднакви културни и религиозни учреждения (гимназиони, обществени бани и храмове), множество еднакви културни особености, възгледи за бъдещето и убеждения.

От гледна точка на религиозните убеждения въпросите, които засегнах в глава 2, се отнасят в същата степен и за многобройните езически религии в Римската империя. Основният аспект на римските религии, който ги отличава от религиите, с които може би сте запознати днес, е това, че всички били политеистични. Съществували множество богове. Римляните имали свои богове, сходни с гръцките и често приемани за същите богове, но с различни имена; така гръцкият Зевс бил римският Юпитер, гръцката Хера – римската Юнона, Арес – Марс и т. н. Но освен великите богове на Рим (и Гърция) имало и много други: богове, свързани с различни места – големите и малки градове, домовете, горите, реките, планините, и богове, имащи различни специализации като войната, селското стопанство, времето, раждането, здравето, любовта и т. н. Имало и семейни богове. Имало и богове, които били наполовина хора: полубогове, като императора (който бил толкова могъщ, че трябвало да бъде повече от обикновен смъртен) или знаменити духовни личности като Аполоний Тиански.

От това следва, че римляните виждали света на боговете като своеобразна пирамида, на върха на която били макар и малобройните, но най-могъщи богове. Някои римляни смятали, че всички божествени същества се управляват от една-единствена висша сила (например Зевс или Юпитер, или Бог, толкова велик, че никой даже не знае името му); непосредствено под нея в тази пирамида били великите митични богове – Юнона, Марс, Венера, Диана и други (това не означава, че римляните или гърците възприемали митовете за тези богове буквално; повечето образовани хора ги смятали за впечатляващи истории, но не и за достоверни исторически хроники за живота на боговете. Но боговете съществували). На следващото стъпало били по-малките богове, например местните божества, отговорни за ежедневните проблеми – дъжда, здравето, реколтата и прочее. Към това стъпало се отнасяли и божества, наричани понякога даймони (daimonia). Този термин не означавал демони като падналите ангели, които се вселяват в човешки тела, за да ги карат да вършат непристойни неща. Това били просто низши божества – някои от които наистина можели да бъдат зли – с по-голям дял в живота на хората. На това стъпало се намирали и полубоговете, които толкова превъзхождали останалите хора, че трябвало да са отчасти богове. Под всички тези същества, на последното стъпало, били хората.

Друг важен аспект на римските религии ни препраща към това, за което писах в глава 2:

♦ Земен живот вместо задгробен: тези религии били съсредоточени не толкова върху живота след смъртта, колкото върху получаването на ползи от божествената помощ приживе.

♦ Култ вместо доктрина: тези религии били фокусирани върху важността на жертвоприношенията и молитвите към боговете, а не върху следването на правилни убеждения за тях.

♦ Църква и държава са едно, а не са разделени: тези религии никога не предполагали отделяне на църквата от държавата. Боговете са направили държавата велика, затова държавата спонсорира боговете и насърчава хората да им се покланят.

♦ Търпимост вместо нетърпимост: тези религии не ограничавали избора; ако се покланяте на един бог, нищо не ви пречи да се покланяте и на друг – или на множество други. Всички богове имат неземна природа и са достойни за поклонение, така че може и трябва да се покланяте на всички богове, които пожелаете.

Такъв бил гръко-римският период, през който възникнало християнството и през който то се разпространило след смъртта на Иисус.

(Следва)