БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ (4)

Превод: Microsoft Copilot

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“

(продължение)

„ВТОРОЗАКОНИЕ“

Заключителната книга на Петокнижието е получила своето название заради събитията, които разказват за повторно даване на Закона. Думата „второзаконие“ означава буквално„втори закон“, въпреки че всъщност става въпрос за същия Закон, само че получен по друг повод. „Второзаконие“ е единствената книга от Петокнижието, която се позовава на едноименен източник, с изключение на последната глава. Тук източникът е Жреческият кодекс, защото редактор от редиците на жреците е събрал на едно място всички интересуващи го текстове.

Като имал друг сюжет за даването на Закона (това, което е сега в „Изход“, „Левит“ и „Числа“), той се сблъскал с проблем. Другият източник също разказвал за даване на Закона, но използвайки различни и непознати термини. Как да реши този проблем? Той го решил, като разказал за второ даване на Закона на Мойсей. Сега той бил получен от децата на тези, които го получили първия път. Първото поколение израилтяни загинало в пустинята. Техните скитания станали тяхно наказание за неверието им в обещаното от Господа. Канейки се да преминат река Йордан и да нападнат градовете на Ханаан, та по този начин да „наследят“ земята, децата на Израил отново се обръщат към Закона и се готвят за завоевание.

Така че „Второзаконие“ е изградено като последно и окончателно слово на Мойсей към своя народ. Самият той няма да може да стъпи на Обетованата земя заради своето (незначително) провинение. „Второзаконие“ завършва със смъртта и погребението му. Въпреки това останалата част от повествованието така или иначе предава думите на Мойсей. В своето прощално слово той ще посочи повече от всякога благословиите, които ще донесе на народа Израил неговото подчинение, и ще акцентира още повече върху бедите, които ще паднат върху него в случай на непокорство. Бедите са толкова ужасни, че заемат четири пъти повече място, отколкото благословиите.

Нека разгледаме едно кратко литературно описание на основната част на книгата.

Първите думи на Мойсей (гл. 1 — 11). От първите думи става ясно, за какво ще се говори в повествованието: „Ето думите, които Моисей говори на целия Израил оттатък Иордан... почна Моисей да изяснява тоя закон, като казваше...“ (1:1,5). След като наставлява народа си да си избира вождове, Мойсей преразказва кратката история на скитанията в пустинята и завоюването на Трансиордания. После започва да преразказва Закона, като тръгва от Декалога (гл. 5). Известно време Мойсей призовава израилтяните да се подчиняват на Закона и да не гневят Бога, и завършва речта си със забележителни фрази:

25. Ето, днес поставям пред вас благословения и проклятия:

26. благословения, ако слушате заповедите на Господа вашия Бог, които днес ви заповядвам,

27. и проклятия, ако не слушате заповедите на Господа вашия Бог, но се отклонявате от пътя, който днес ви заповядвам и следвате други богове, които не сте познавали. (11:26–28)

„Второзаконие“ не само описва благословенията и проклятията, но и необходимостта от поклонение на Бога: на единствения Бог и на никакъв друг.

Даряване на Закона за втори път (гл. 12–26). Както много други глави, които разгледахме по-рано, настоящият кодекс със закони може да се разглежда като отделно произведение. Също така е напълно възможно авторът на „Второзаконие“ да е свързал просто редица по-ранни закони в по-пространно произведение.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Скинията и ковчега на Завета

Свети места са характерни за почти всички религии. Обикновено те се намират встрани и са място за поклонение на божествата. Но как е възможно да има такова място, ако народът е постоянно в движение? То може да е само палатка, която хората могат да носят със себе си.

Според Петокнижието народът на Израил бил в постоянно движение след бягството от Египет до завладяването на Светата земя. От Свещеническия кодекс разбираме, че тяхно свято място било в действителност една палатка (скиния). Някои учени смятали, че тя е отражение на мястото, където Бог се намира на небесата. С други думи, Бог живее в палатка. Въпреки всичко Неговата шатра на земята била специална (разбира се, тази на небето била много и много специална). В нея се намирал ковчегът на Завета, в който, както се вярвало, присъствал Господ на земята.

Изтъкани завеси върху дървена рамка оформяли скинията. Тя можела да бъде разглобена и сглобена отново, защото израилтяните били постоянно в движение. Скинията покривала доста голяма площ (приблизително 23 на 46 метра), което е около половината на футболно игрище. Вътре била разделена на две части: в първата половина можели да влизат всички израилтяни, а втората била запазена само за свещениците. В нея се намирали масата за жертвоприношения, олтарът и менората. Там имало специално помещение, наречено светая светих, което ще рече най-святото място. То представлявало пространство, затворено със завеса, където не можел да влиза никой, освен свещеника и то само в Деня на изкуплението (Йом Кипур), когато изчиства греховете на народа. Вътре в светая светих се намирал ковчегът.

Ковчегът представлявал дървен сандък, около 1,2 на 0,76 метра — размери на съвременен кедров шкаф. Той бил позлатен, а украсени със злато пръти преминавали през четири пръстена, прикрепени по два от всяка страна на страничните стени. Те се използвали за пренасяне на ковчега по време на преходите. Но най-забележителна било украсата на капака на ковчега във вид на два крилати ангела, наричани „херувими“. В Древния Израил вярвали, че самият Господ седи между тях, така че ковчегът служел за Негов трон/престол. Именно затова помещението, в което се пазел ковчегът, се считало за много свещено и никой нямал право дори да погледне към него.

Вътре в ковчега се пазели двата скрижала с Десетте заповеди, които Бог дал на Моисей на планината Синай. Именно там се пазел и най-свещеният текст: Заветът, сключен между Господ и Неговия народ Израил.

Не може да се каже, че законите са ясно структуриран в определени сборници, но тук също намираме подобни предписания, които вече обсъждахме.

♦ Срещат се закони за религиозните церемонии и правила, като особено се отличава утвърждаването във „Второзаконие“ на единственото допустимо място за поклонение на Господа: в централното светилище на народа. Вече знаем, че източникът на „Второзаконие“ е създаден в периода на израелската монархия (около 600 години след самия Моисей). По това време за централно светилище вече служел Храмът на Соломон в Йерусалим, а не някаква скиния — палатка, която израилтяните носят със себе си през пустинята. За автора на настоящия източник Храмът е единственото място, където трябва да се извършват жертвоприношения на Бога. Това е основната мисъл на този източник.

♦ Намираме също така закони, свързани с чисти и нечисти продукти, закони от гражданското и наказателното право — значително повече, отколкото в други правни сборници. Но понякога (както в Декалога) законите са всъщност същите като тези в Жреческия кодекс. Въпреки това се срещат и други предписания, предназначени за специални случаи, които не са предвидени от по-ранни закони.

Да ги разгледаме. Към такива правила, различаващи се от второзаконието, се отнасят предписанията, засягащи царете, пророците и левитите.

1. Царете на Израил не трябва да имат много коне и жени или прекалено много злато и сребро (17: 14–18). Подобни изисквания почти със сигурност са насочени срещу някои злоупотреби на късните царе на Израил. Веднага си спомняме за известния цар Соломон (управлявал повече от 200 години по-късно), прославил се не само с невероятно богатство, но и с огромен брой жени и наложници: 700 принцеси и 300 любовници, според третата книга „Царе“ (11: 3). Както ще видим по-късно, някои библейски автори критикували това поведение на царя и смятали, че именно жените развратили сърцето на Соломон и го отвърнали от Бога. Малко от неговите потомци се показват в по-добра светлина: в действителност те стоят още по-лошо в очите на библейските историци. Така или иначе, за много учени е очевидно, че Моисей не би могъл да бъде автор на „Второзаконие“, съставено много по-късно под светлината на проблемите, които възникнали в съвсем различен контекст.

2. Пророците. В третата книга „Царе“ намираме да се споменава два пъти за лъжепророци (гл. 13 и 18): религиозни лица, които твърдят, че са преки посредници между Бога и хората. Както ще видим в глава 5, лъжепророците се разпространили като явление по време на израилската монархия. Трудността се състои в това, че не било винаги лесно да се определи дали техните думи са наистина откровения от Господа или са продукт на фантазията, отговарящ на техните интереси. Тук „Второзаконие“ съдържа някои указания за разобличаване на лъжепророците. И отново подобна редица от закони предполага много по-късни исторически предпоставки, които не се отнасят за времето на Моисей.

3. Левитите. Левитите са потомци на сина на Яков Леви; от техните редици произлизал и Аарон, чиито потомци станали свещеници, председателстващи религиозните церемонии в централното светилище (по време на монархията и жертвоприношенията в Йерусалимския храм). Във „Второзаконие“ левитите са надарени с по-широки правомощия, отколкото в други правни кодекси: в някои абзаци дори се приравняват със свещениците (всички свещеници били левити, но не всички левити били свещеници), което също отразява интересите на по-късно време. Преди Храмът да стане единственото място за молитви, левитите явно са служили в други култови светилища, предимно на север от Израил. След като тези практики били забранени, левитите малко или много били отстранени от изпълнението на култа. Изтъкването на тяхната значимост е може би опит да им се придаде по-голяма тежест в обществото заради техния загубен статут. Авторът подчертава: „Ни левитските свещеници, ни цялото Левиево племе да нямат дял или наследство с Израиля: нека се хранят с жертвите, принасяни чрез огън на Господа, и с Неговото наследство.“ (18: 1). Те също се разглеждали като свещеници.

♦ Обновяване на Завета (гл. 27–28). След като Моисей предава Закона за втори път, той и старейшините на общността настойчиво призовават израилтяните да го следват. Особено внимание заслужават благословиите и проклятията в глава 28. Ако народът се придържа към Закона, той ще бъде благословен от Господа:

„3. Благословен ще бъдеш в града, и благословен ще бъдеш на полето.

4. Благословен ще бъде плодът на утробата ти, плодът на земята ти и плодът от добитъка ти, рожбите от говедата ти и малките от овцете ти.

5. Благословени ще бъдат житниците и складовете ти.

6. Благословен ще бъдеш при влизането си и благословен ще бъдеш при излизането си“. (28: 3–6)

Техните врагове ще се разтапят пред тях; те ще отглеждат изобилна реколта; ще имат предостатъчно. Но ако не се подчиняват, могат да очакват напълно противоположни действия: проклятия ще ги преследват на всяка крачка (8: 20–37).

♦ Последните думи на Моисей и смъртта му (гл. 29–34). Моисей произнася последното си обръщение към народа, назначава за свой приемник Исус Навин и благославя народа за последен път. Той напуска равнините на Моав и се изкачва на планината Нево, където Господ му показва цялата Обетована земя. Мойсей умира и е погребан. Въпреки това в книгата се казва, че никой не знае къде се намира гробът му. И тя завършва с възхвала на великия пророк (34: 10–12).

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Шма

Исторически се установило така, че един от най-важните откъси в цялата Тора за еврейското богослужение, а в крайна сметка и за християнските представи за Стария завет, се намира в глава 6 на Второзаконието:

„4. Слушай, Израил; Господ, нашият Бог, е един Господ;

5. и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила“. (6: 4, 5)

В еврейската традиция тези думи са известни като „Шма“, защото първата дума от цитата на иврит означава „слушай“. През много години имало различни интерпретации на тези стихове. Някои от тях акцентират върху факта, че юдаизмът е монотеистична религия: „Слушай, Израил; Господ, нашият Бог, е един Господ“. Но тази фраза илюстрира на читателя и какво означава на практика да вярваш в Бога на Израил. Признаването на съществуването на други богове изобщо не означава възможност за поклонение пред тях. Само Яхве е единственият Господ. И свещен дълг на всеки израилтянин е да го обича и почита с цялото си сърце и душа.

Исус от Назарет скоро ще каже, че това е първата и най-голямата заповед. Разбира се, в Писанията има и други заповеди, но за Исус и неговите последователи тази е най-значимата. Много евреи и до днес виждат в нея основния стълб на своята вяра.

Исторически контекст на източника на „Второзаконие“

Не веднъж вече сме отбелязвали, че някои от предписанията на „Второзаконие“ предполагат по-късни исторически ситуации, които са възможни само през периода на монархията. В предишната глава очертах бегло възможните дати, които сочат съвременните учени: средата на VII в. пр. н. е., тоест приблизително 600 години след времената на Моисей. Редица признаци показват, че законите са може би записани от свещеници или левити, живеещи на север в Израил. Ако сте чели Петокнижието внимателно, може би сте забелязали вече, че понякога планината Синай се нарича Хорив. Тази вариация на името на Светата планина е традиционна за източниците Елохист и Второзаконие (Девтерономист), които, както се смята, са възникнали на север. Други северни „особености“, както видяхме, включват споменаване на левитите и акцента върху проповедите. В същото време, както отбелязах по-рано, може да ни се стори, че източникът е бил редактиран по-късно и разширен от някакъв автор от юга, за което сочи акцентът върху молитвите само в Йерусалимския храм.

Предписанията на „Второзаконие“ са разположени в някаква концептуална рамка, която вероятно е била създадена по модела на съществуващите по това време мирни договори. Още от средата на XX в. Учените били впечатлени от сходствата на „Второзаконие“ с намерените през 1956 г. подобни мирни договори. Те се свързват с асирийския цар Есархадон, управлявал през 681–669 г. пр. н. е., тоест няколко години преди появата на „Второзаконие“. Подобни хетски източници вече разгледахме. Структурата на такива документи е винаги приблизително една и съща: споменава се сюзерена, боговете се призовават като свидетели на договора, васалите се заклеват във вярност на владетеля, изброяват се проклятията, които ще го сполетят в случай на нарушаване на договора. Посочените точки напомнят доста общия характер на „Второзаконие“. Тук сюзерен е Господ, народът на Израил е Неговият васал, който трябва да му бъде лоялен и верен, иначе най-страшно наказание ще сполети него и неговите потомци. Източникът прилича на своеобразен политически съюз с Господа, формулиран от левитите от севера.

Но този източник станал много популярен не само на север, но и на юг в Израил. Около 612 г. пр. н. е. се споменава за реставрация на Йерусалимския храм. Ето какво ни съобщава четвърта книга „Царе“ за хода на работите: „Тогава първосвещеникът Хелкия каза на секретаря Сафан: Намерих книгата на Закона в Господния дом. И Хелкия даде книгата на Сафана, който я прочете“ (22:8). Царуващият по това време Йосия бил ужасен от наказанията, на които трябва да бъдат подложени израилтяните в случай на нарушаване на Закона. Книгата била прочетена на народа, а идолите, посветени на други богове, особено на Ваал и Ашера, били изнесени от Храма. Йосия изгонил също така от страната свещениците, които принасяли жертви на други богове. Можем да съдим колко силно се е променила религията, ако други богове са били почитани в Храма. Йосия изнесъл образа на Астарта, който бил в Храма, и го унищожил. Той разрушил домовете на проститутките, които се намирали до храма, светилищата и светите места и където се покланяли на други богове. По този начин цар Йосия очистил в религиозен план Божия дом.

Реформата на Йосия подчертала не само необходимостта от поклонение на единствения Бог, но и това, че единственото място може да бъде само Йерусалимския храм. С други думи, цар Йосия реализирал строгите изисквания, които сега четем във „Второзаконие“. Именно по тази причина учените отдавна са признали намерената от Хелкия книга на Закона за източник, който след това легнал в основата на книгата.

И така, книгата била съчинена в северните земи на Израил, но по някакви причини била редактирана и разширена на юг и останала на съхранение в Йерусалимския храм. Тя станала много важна за цар Йосия, който се смята за автор на четвъртата книга „Царе“. Именно благодарение на своята реформа той придобил статут на най-велик от царете на Юдея. Век по-късно книгата попаднала в ръцете на редактор, който я включил в първите пет книги, които след това се предавали от поколение на поколение под името Тора.

(Следва)