ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (4)

ПРЕВЕЛ: Sider:ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ I, ГЛАВА 2

Време: Между девет и десет часа същия ден. Четвъртък, кратък ден, уроците свършват в десет и веднага започва хокей.

Действие: Стивън преподава в училище древна история.

„— Ти, Кокран: кой град изпратил да го повикат?

— Тарент, сър.

— Много добре. И?

— Ами имало битка, сър.

— Много добре. И къде?

Празното момчешко лице се обърна за помощ към празния прозорец“.

Отново влизат в действие мислите на Стивън. „Басните на дъщерите на паметта. Но все пак, някак си не прилича на басните на паметта. Тогава – фраза, изречена в момент на ярост, шумът на крилете на Блейк от излишък. Чувам как пространствата рухват, стъклото и камъкът се разбиват на парчета, а времето е обвито в синьо-пурпурния пламък на края. Какво ни остава тогава?“

За миг, докато ученикът се бави, опитвайки се да си спомни, живото въображение на Стивън рисува бурния поток на историята, разбиващи се на парчета стъкла, срутващи се стени, синьо-пурпурен пламък на времето. Какво ни остава? Очевидно утехата в забравата:

„— Забравих мястото, сър. Но годината е 279 преди Христа.

— Аускул — подсети го Стивън и погледна името и датата в книгата с белезите от кръвопролития (написана с червено мастило, кървава книга на историята. — В. Н.)“.

Fig rolls, които яде едно от момчетата, са вид бисквити. Ние ги наричаме смокинови рола. Малкият глупак прави жалка игра на думи: Пир — пирс.

Стивън пуска един от своите обичайни афоризми.

Какво е пирс? Несъстоял се мост. Учениците не го разбират.

През цялата глава случващото се в училището се прекъсва постоянно или, по-точно казано, се коментира от вътрешния поток на мислите на Стивън.

Той мисли за Хейнс и за Англия, за парижката библиотека, в която е чел Аристотел, „далече от пороците на греховния Париж“. „ Душата, така да се каже, е всичко, което е: душата е форма на формите.“ Душата — форма на формите ще стане водеща тема на следващата глава. Стивън задава загадка:

Петел пропя,

зора изгря:

камбани пеят,

душите тлеят.

Време е за тебе май,

да напуснеш земен рай.

В този ден в единадесет часа е погребението на Патрик Дигнъм, приятел на баща му, но Стивън е измъчван от спомена за наскоро починалата си майка. Тя е погребана на същото гробище; на погребението на Дигнам баща му, минавайки край гроба на съпругата си, се разхълцва, но Стивън няма да отиде на погребението на Пади Дигнъм. И дава отговора на загадката: „Това е лисица, която погребва баба си под бодлива зеленика“.

Той все още се мъчи от чувството за вина към майка си: „Клета душа, отлетяла в небесата: а в равната пустош под блещукащите звезди една лисица, рижата ѝ козина вони на крадливост, с жестоки искрящи очи дълбае земята, ослушва се, дълбае, ослушва се, дълбае, дълбае.“ Софистът Стивън може да докаже каквото си поиска, например, че призракът в пиесата на Шекспир всъщност е дядото на Хамлет. Защо дядото, а не бащата? Защото в загадката за лисицата има баба, която за него означава майка му. В следващата глава, разхождайки се по брега, Стивън вижда куче, и мисълта за кучето се слива с мисълта за лисицата, когато то, по лисичи, разравя пясъка и се заслушва, защото е заровило там нещо — своята баба.

Докато момчетата играят хокей, Стивън разговаря с директора на училището, мистър Дийзи, и получава заплатата си. Забележете колко прекрасно Джойс е описал детайлите: „Измъкна от сакото си портфейл с навита отгоре му кожена каишка. Отвори го с плясък и извади две банкноти, едната залепена по средата, и внимателно ги положи върху масата.

— Две — каза, след което нави обратно кожената каишка и прибра портфейла.

Дойде ред на златния трезор. Стивън размърда пръсти притеснено, опипа черупките, събрани в студения каменен хаван: раковини и монети, миди и черупки, бели и петнисти, тази тук навита на спирала като емирски тюрбан, другата пък — издължена като раковината на свети Яков. Старо пилигримско имане, мъртво съкровище, кухи раковини.

Една лира тупна, лъскава и нова, върху мекия мъх на покривката.

— Три — рече господин Дийзи, като мотаеше в ръцете си малката каса за пари. Много са удобни тези кутии. Виж. Това отделение тук е за златни лири. Това за шилинги, за монети по шест пенса и по половин крона. Това е за крони. Виждаш ли?

Измъкна оттам две крони и два шилинга. — Три и дванайсет — рече. — Мисля, че не бъркам.

— Благодаря, сър — каза Стивън, смутено и прибързано прибра парите си, пъхна ги в джоба на панталоните.

— Няма за какво да ми благодариш — рече господин Дийзи. — Изработил си ги.

Ръката на Стивън, отново свободна, се върна при кухите раковини. И те символи на красота и власт. Куп пари в джоба ми. Символи, омърсени от алчност и мъка“.

Вие с удоволствие ще отбележите раковината на свети Яков, прототип на сладкиша мадлен у Пруст, la coquille Saint-Jacques. Тези миди африканците са използвали като пари.

Дийзи моли Стивън да занесе писмото, което е напечатал, и да го помести в „Ивнинг телеграф“. Мистър Дийзи, вездесъщ филистер, напомнящ господин Оме на Флобер, разсъждава надуто в своето писмо за местната епидемия от шап. Дийзи е натъпкан с политически клишета, пропити, като у всеки еснаф, с омраза към националните малцинства. „Англия — казва той, — Англия е в ръцете на евреите. <...> Така сигурно, както че ние стоим тук и сега, еврейските търговци въртят пъкленото си дело.“

На това Стивън отбелязва много разумно, че търговец е този, който купува евтино и продава скъпо, независимо дали е евреин или не е — остроумен отговор на еснафския антисемитизъм.

(Следва)