ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (3)

ПРЕВЕЛ: Sider:ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ I, ГЛАВА 1

Време: около осем часа сутринта, 16 юни 1904 година, четвъртък.

Място: Дъблинския залив, Сандиков, кулата Мартело — действително съществуващо съоръжение, наподобяващо приземена шахматна кула, една от стражевите кули, построени по нареждане на министър-председателя Уилям Пит Младши по време на наполеоновите войни, „когато от морето заплашвали французите“, както казва Бък Мълиган. (Фрагмент от песента „Французи идват от морето, старицата казва така“, последната дума е на ирландски и означава Ирландия.) Кулата Мартело е омфал сред кулите, пъп, средно място, отправна точка и център на книгата; като местоположение на Делфийския оракул в Древна Гърция. Стивън Дедалусус, Бък Мълиган и англичанинът Хейнс живеят в този омфал.

Действащи лица: Стивън Дедалус, двадесет и две годишен дъблинчанин, студент, философ и поет. В Дъблин той се е завърнал наскоро, в началото на 1904 година, от Париж, където прекарал около една година. В момента преподава вече три месеца в училище в дъблинското предградие Долки, получавайки заплата на шестнадесето число всеки месец; месечното му възнаграждение е 3 лири и 12 шилинга – по тогавашния курс по-малко от 20 долара. От Париж го извикала телеграма от баща му: „Майка ти умира връщай се баща ти “. Майка му умирала от рак. Тя помолила Стивън да коленичи за последна молитва, но той отказал и този отказ е причината за мрачното потиснато състояние на Стивън през цялата книга. Той поставил своята новооткрита духовна свобода над последната молба, над последното утешение на майка си. Отхвърлил римокатолическата църква, в чието лоно бил възпитан, и се обърнал към изкуството и философията в отчаяно търсене на нещо, което да запълни празнотата, образувала се след като загубил вярата си в християнския Бог.

Двамата други персонажи, които се появяват в първата глава, са студентът по медицина Бък Мълиган („Малахия Мълиган. Двудактилно. Но звучи някак старогръцки...“) и англичанинът Хейнс, оксфордски студент, събирач на фолклор, който е дошъл в Дъблин. Наемът на кулата, както разбираме, струва 12 лири годишно (по онова време — 60 долара) и досега този наем е плащал Стивън, а Бък Мълиган е бил безгрижен паразит и узурпатор. Той, в известен смисъл, е гротескова сянка на Стивън, негова пародия. Защото, ако Стивън е тип сериозен млад човек с неспокойна душа, за когото загубата или промяната на вярата е трагедия, Мълиган, напротив, е весел, здрав, богохулен простак, любител на цветистите фрази, самозван елинист-езичник с удивителна памет. В началото на главата той се появява „в дъното на стълбата с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха на кръст огледало и бръснач“, и припява подигравателно, имитирайки католическата меса, когато вярващите се причестяват с тялото и кръвта Христови чрез хляб и вино. „Държеше легенчето нависоко и редеше напевно:

— Introibo ad altare Dei.

Спря, надникна в тъмния кладенец на стълбата и извика гръмовно:

— Излез, Кинч! Излез, йезуитино страховити“.

Кинч, прякорът, даден на Стивън от Мълиган, означава на диалект „острие на нож“ (Kinch). Присъствието на Мълиган потиска Стивън, всичко у него му е противно, и той изказва на Бък своите претенции.

„Стивън, потиснат от собствения си глас, рече:

— Спомняш ли си първия ден след смъртта на мама, когато дойдох у вас?

Бък Мълиган смръщи чело веднага и отсече:

— И какво? Къде? Нищо не си спомням. Аз помня само идеи и усещания. Защо? Какво, за Бога, се е случило тогава?

— Ти приготвяше чай — продължи Стивън, — а аз прекосих стълбищната площадка, за да ти донеса още топла вода. Тогава майка ти и някакъв мъж излязоха от гостната. Тя те попита кой е при теб.

— Така ли? — обади се Бък Мълиган. — И какво съм й отвърнал? Не помня.

— Ти ѝ каза — продължи Стивън: — о, само Дедалус, защото майка му взела, че пукнала.

По бузите на Бък Мълиган плъзна руменина, от която той като че стана по-млад и по-очарователен.

— Така ли съм казал? — попита. — Ами? Добре де, какво толкоз?

Нервно се отърси от притеснението си.

— Какво е смъртта — взе думата той — на твоята майка, лично твоята или моята? Ти си виждал единствено смъртта на майка си. Аз пък всеки Божи ден ги гледам как пукат като пуканки в Милосърдната майка и Ричмънд, след което ги разфасоват на отделни видове карантия в залата за дисекция. Гадост ти казвам, другояче не може да се нарече. Това просто няма никакво значение. Ти си отказал да коленичиш и да се помолиш за майка си пред смъртното й ложе, когато тя е искала само това от теб и нищо друго. Защо? Защото си се спекъл от йезуитски инат, само че си сбъркал, просто не знаеш кога да го използваш. За мен всичко това е зверска гавра. Мозъчните й лобове не функционират. Нарича доктора си сър Питър Тийзъл и през цялото време бере лютичета от юргана си. Докато е траело, би трябвало да го приемаш откъм забавната му страна. Отказал си да изпълниш предсмъртното й желание, а на мен се сърдиш, че не съм започнал да вия на умряло като някоя от професионалните оплаквачки на Лалует. Това е абсурдно! Сигурно съм го казал. Но в никакъв случай не съм искал да оскърбя паметта на майка ти.

Докато говореше, доби още дързост и продължи да се самонавива. Стивън закри зейналите рани, които думите бяха отворили в сърцето му, и рече хладно:

— Нямам предвид оскърблението на паметта й.

— Какво тогава? — попита Бък Мълиган.

— Ти обиди мен — отвърна му Стивън.

Бък Мълиган се завъртя на пета.

— О, ти си невъзможен човек! — възкликна“.

Бък Мълиган не само парализира „омфала“ на Стивън, но и настанява там своя приятел Хейнс, английски турист, който събира ирландски фолклор. В Хейнс няма нищо особено неприятно, но за Стивън той е представител на омразния узурпатор – Англия, и приятел на неговия личен узурпатор, Бък, чиито обувки Стивън доизносва и чиито панталони, купени „на изплащане“, му стават. Бък ще си присвои кулата.

Действие: Действието в главата започва с това, че Мълиган се бръсне и взема от Стивън мръсната му сополивозелена кърпа, за да си избърше бръснача. Докато Мълиган се бръсне, Стивън протестира срещу присъствието на Хейнс в кулата. Хейнс бълнува насън, че трябва да застреля някаква черна пантера и Стивън се страхува от него: „Ако той остане, аз се махам“. След това разговорът преминава към морето, Ирландия, отново към майката на Стивън и трите лири и дванадесет шилинга, които Стивън трябва да получи от училището, където преподава. После в една забележителна и апетитна сцена Хейнс, Мълиган и Стивън закусват. Една стара млекарка носи мляко и се разменят забележителни реплики. Тримата отиват на плаж. Мълиган скача във водата веднага. Хейнс ще се потопи едва когато закуската „улегне“, а Стивън, който мрази водата толкова, колкото Блум я обича, изобщо не влиза. Скоро Стивън напуска своите спътници и се отправя към училището, в което преподава.

Стил. Първата и втората глава от първата част са написани, бих казал, в обичаен стил, тоест в стила на стандартното повествование — прозрачен и логичен Джойс. Наистина, ту тук, ту там потокът на повествователната проза се прекъсва не за дълго от вътрешен монолог, който в други глави на книгата затъмнява значително и нарушава авторската реч; но в случая преобладава логическият поток. Кратък пример за поток на съзнанието се появява още на първата страница, когато Мълиган се готви да се бръсне: „Погледна встрани и изсвири като за сбор — отривисто и пронизително, после застана мирно, а белите му равни зъби току проблясваха със златисти точици. Златоуст. Отвърнаха му две остри и резки изсвирвания, които пронизаха тишината.“ Това е типичен за Джойс похват“, който ще бъде многократно повтарян и значително разработен в хода на книгата. „Златоуст“ е, разбира се, свети Йоан Златоуст, константинополският патриарх от IV век. Но защо се появява името му? Много просто: описанието е прекъснато от потока на мисълта на Стивън. Стивън вижда и чува как Бък свири, за да събуди Хейнс, след това замръзва в напрегнато слушане и Стивън забелязва златните пломби в зъбите на Бък, блестящи на слънцето — злато, Златоуст, красноречив оратор, Мълиган като оракул – за мит образът на бащата на Църквата преминава през ума на Стивън, след което повествованието незабавно продължава с ответното изсвирване на Хейнс, което Бък обявява за чудо и нарежда на Бог да изключи тока.

Това е нещо просто, в тази глава има и други прости примери, но скоро ще срещнем по-загадъчни прекъсвания на разказа от мисловния поток на Стивън. Стивън току-що е казал един от своите блестящи афоризми, които толкова се харесват на Мълиган. Посочвайки пукнатото огледалце за бръснене, което Бък е взел от стаята на прислужницата, той заявява с горчивина: „Ето го символът на ирландското изкуство. Пукнатото огледало на слугинята.“ Мълиган предлага на Стивън да продаде този афоризъм за една гвинея на „глупака от Оксфорд“ – Хейнс, и добавя, че той, Мълиган, и Стивън, чиято ръка стиска доверително, трябва да елинизират Ирландия със светла и свежа мисъл. В отговор на това Стивън си мисли: „Ръката на Кранли. Неговата ръка.“ Първото прочитане на „Одисей“ едва ли ще обясни в случая неща, но при повторно четене ще разберем кой е Кранли, защото той ще бъде споменат по-късно – неверен приятел от детството на Стивън, който обикновено го водел на конни надбягвания: „Заведе ме, за да забогатеем бързо, и трескаво търсеше с поглед своите победители сред кресливите провиквания на букмейкърите край бариерите.“ По същия начин и сега Мълиган му предлага бързо забогатяване, като продава своите блестящи афоризми: „Красивият бунтар си струва парите: десет към едно за фаворита! Табладжии, комарджии хукнахме подир копитата, шапки и жилетки в бясна надпревара профучават край месестото лице на една жена, госпожата на касапина, жадно заръфала разполовен портокал“. Тази госпожа е братовчедка на Марион Блум – предвестник на грубо сладострасната дама.

Още един добър пример за потока на съзнанието на Стивън в тази обикновена първа глава срещаме, когато Стивън, Мълиган и Хейнс приключват със закуската. Мълиган се обръща към Стивън и казва:

„— Сериозно, Дедале. Без пукнат грош съм. Бягай в тъпото си училище и ни донеси малко пари. Днес поетите да пийнат трябва здраво и да си погуляят при това. Защото сега Ирландия очаква от всеки мъж дълга си да изпълни[34].

— Което ми напомня — рече Хейнс надигайки се, — че днес трябва да посетя вашата национална библиотека.

— Първо плуването! — отсече Бък Мълиган.

Обърна се към Стивън и го попита с ласкав тон:

— Днес не е ли денят за месечното ти къпане, Кинч?

После се обърна към Хейнс:

— Нашият нечист поет никога не се къпе повече от един път месечно.

— Цяла Ирландия се къпе в Гълфстрийма — изрепчи му се Стивън, докато медът бавно се процеждаше върху филията му.

Хейнс се обади откъм ъгъла, където с финес завързваше шалче около отворената яка на блузата си за тенис:

— Възнамерявам да съставя сборник с вашите премъдрости, ако, разбира се, ми разрешите.

На мен говори. Мият, плакнат, търкат, жулят. Agenbite of inwit: Угризенията на съвестта. Съвестта. Но петното си стои.

— Като онази за пукнатото огледало на слугинята като символ на ирландското изкуство. Дяволски добра е“.

Мисълта на Стивън се движи по следния начин: англичанинът се обръща към мене. Англичаните се къпят и търкат, защото имат нечиста съвест на угнетители. Стивън си спомня за лейди Макбет и за нейната нечиста съвест — „а петното си остава там“, — за кръвта, която тя не може да измие. „Agenbite of inwit“ („усещане за срам“) е средноанглийски израз, който отговаря на френския remords de conscience (угризения на съвестта). Угризения на съвестта, разкаяние. (Заглавие на богословски трактат от XIV век за седемте смъртни гряха.)

Предимството на този похват е в неговата краткост. Потокът на мисли е представен като поредица от кратки разсъждения, които мозъкът фиксира. Но този похват изисква от читателя повече внимание и ангажираност, отколкото обикновеното описание: Стивън разбира, че Хейнс се обръща към него. Да, мисли си той, англичаните много се къпят, опитвайки се, може би, да изтрият петното от своята съвест, онова, което старият Нортгейт нарича agenbite of inwit и т.н.

Дълбоки мисли, породени от външни впечатления, изплуват на повърхността и водят до забележителни сцепления на думи, до лексически връзки в ума на героя. Вижте например как споменаването на морето навежда на най-съкровени мисли в неспокойната душа на Стивън. Докато се бръсне, Мълиган хвърля дълъг поглед към Дъблинския залив и тихо отбелязва: „Господи! <...> Морето е същото, каквото го описва Алджи (Алджернън Суинбърн, второстепенен английски постромантичен поет – Вл. Н.): нашата сива (grey) и блага майка!“ (Забележете думата sweet – нежна, сладка, блага.) „Нашата блага (sweet), велика (great) майка“ – добавя той, подобрявайки, така да се каже, grey с добавяне на t.

„Нашата всемогъща майка (mighty mother)!“ – продължава той, усъвършенствайки изящно алитерацията. След това започва да говори за майката на Стивън и за зловещия му грях. „Леля ми смята, че си убил майка си,“ казва Бък. „Но си несравним актьор (mummer)!“ – прошепва (murmur) тихо. Вижте как се натрупват алитерациите, извличайки смисъл след смисъл: mighty mother, mummer, murmur. И Стивън слуша сития глас; майката и шепнещото могъщо, сладко-горчиво море се сливат, но има и други сливания. „Затвореният кръг от залив и хоризонт съдържаше мътнозелена водна маса.“ Стивън го превежда мислено като „бялата порцеланова купичка до смъртното ѝ ложе,“ пълна с гъста зелена жлъчка, „избълвана от прогнилите ѝ дробове при всеки пристъп на шумното ѝ болезнено повръщане.“ „Благата“ майка се превръща в горчива майка, горчива жлъчка, горчиво разкаяние. След това Бък Мълиган избърсва острието на бръснача с носната кърпа на Стивън.

„О, клето куче! — каза той мило. — Трябва да ти дам риза и няколко носни кърпи“. Това свързва сополивозеленото море с мръсната носна кърпа на Стивън и със зелената жлъчка в съда; и съдът с жлъчката, чашата с пяната, чашата на морето, горчивите сълзи и солената слуз — всичко това се слива за миг в един-единствен образ. Това е Джойс в най-добрата си форма.

Отбележете, между другото, израза „клето куче“. Образът на клетото куче ще бъде свързан със Стивън през цялата книга, точно както образът на потайната, меко стъпваща котка ще съпътства Блум. И това ме води до следното заключение: черната пантера — кошмарът на Хейнс — предвещава по някакъв начин за Стивън появата на Блум, с когото той все още не е срещал, но който ще го следва безшумно като мека, черна котешка сянка. Отбележете също, че тази нощ Стивън е имал тревожен сън: човек от Изтока му предлага жена, и същата нощ подобен сън сънува и Блум: Моли, облечена като туркиня, сред антуража на робски пазар.

(Следва)