ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 6

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

Да се върнем към това време, когато Шарл е все още женен за Елоиза Дюбюк. Във втората глава конят на Бовари (конете играят в книгата значителна роля, образувайки отделна междинна тема) го носи в сънлив тръс към Ема, дъщерята на фермер, който е негов пациент. Но Ема не прилича на обикновена фермерска дъщеря; тя е изящна млада жена, „госпожица“, възпитана в добър пансион заедно с дворянски дъщери. И ето че Шарл е измъкнат от съпружеската постеля (той никога не е обичал първата си жена, плоскогръда, покрита с пъпки – чужда вдовица, както по волята на Флобер я нарича на ум Шарл) – та ето, че него, младия селски лекар, са го измъкнали от унилата постеля и той отива на фермата в Берто, където стопанинът си е счупил крака. Когато влиза в двора на фермата, неговият обикновено спокоен кон изведнъж се уплашва и отскача настрани – леко предвестие за предстоящите на мирно живеещия човек сътресения.

Фермата, а след това Ема виждаме с неговите очи, когато отива там за първи път, все още женен за нещастната вдовица. Половин дузина пауни се разхождат по двора като неясно обещание, като първи урок за лъчезарност. Може да се проследи до края на главата мотива с чадърчето на Ема. След няколко седмици, по време на пролетта, когато се оцежда кората на дърветата и се топи снегът по покривите на постройките, Ема стои на прага; след това отива за чадърчето си и го отваря. Пронизаното от слънцето сиво копринено чадърче хвърля върху бялото ѝ лице цветни отблясъци. Тя се усмихва на меката топлина и чува как как падат една след друга водните капки върху опънатата коприна.

Различните детайли на прелестната външност на Ема са показани през възприятието на Шарл: синята рокля с три волана, красивите крака и прическата. Тази прическа е преведена от всички преводачи толкова отвратително, че е необходимо да се посочи вярното описание, иначе не е възможно да се представи правилно: „Черните ѝ коси, на които всяка от двете половини изглеждаше изваяна от един къс — толкова гладки бяха те, — се разделяха от тънка рязка, която вървеше по извивката на главата ѝ, оставяйки да се вижда само крайчецът на ухото (крайчецът, а не „горната част“, както е при всички преводачи: горната част на ушите е, разбира се, закрита) и се събираха отзад в разкошен кок с една вълниста извивка към слепите очи, каквато селският лекар виждаше за пръв път през живота си. Страните ѝ бяха розови“.

Чувствеността на впечатленията, които правят на младия човек, е подчертана и от описанието на летния ден, видян отвътре, от гостната стая: „Капаците бяха затворени. През цепнатините слънцето удължаваше върху плочките тънките ивици, които се пречупваха по ръбовете на мебелите и трептяха по тавана. На масата по неизмитите чаши лазеха мухи и бръмчаха, като се давеха в останалия на дъното сайдър. Светлината, която падаше през комина, озаряваше саждите на плочата с кадифена мекота и придаваше синкав отблясък на изстиналата пепел. Седнала между прозореца и огнището, Ема шиеше. Тя нямаше шалче и върху голите ѝ рамене се виждаха ситни капчици пот“. Обърнете внимание на тънките лъчи, които проникват през цепнатините, на мухите, които лазят по чашите (а не „пълзящи“, както е при преводачите: мухите не пълзят, те се движат и потриват крачета), качват се по чашите и потъват в остатъка от сайдъра. И отбележете проникващата светлина, която превръща саждите в огнището в кадифе и синкав отблясък. Капките пот на раменете на Ема (тя е с отворена рокля) – вижте ги и тях. Пред нас е образец на описателен пасаж.

Виещият се по полето сватбен кортеж трябва да бъде съпоставен с погребалния кортеж, носещ мъртвата Ема и минаващ по други полета, в края на книгата. По време на сватбата: „Шествието, отначало непрекъснато като пъстра лента, извита из полето по тясната лъкатушна пътека между зелените жита, скоро се проточи и се разкъса на отделни групи, които се спираха да приказват. Най-напред вървеше цигуларят с цигулката си, окичена с панделки, навити като охлюви, после идеха младоженците, роднините, подир тях вървяха безредно приятелите, а децата оставаха назад и се забавляваха да скубят класовете на овеса или да играят помежду си, но така, че да не ги виждат другите. Роклята на Ема, прекалено дълга, малко се влачеше; от време на време тя се спираше да я подигне и със своите облечени в ръкавици пръсти отмахваше внимателно острите треви и малките бодили на магарешките тръни, докато Шарл, с отпуснати ръце, я чакаше да свърши. Чичо Руо, с нов цилиндър и фрак с ръкави, дълги до ноктите, водеше под ръка старата госпожа Бовари. Колкото за господин Бовари — бащата, който всъщност презираше всички тия хора, той бе дошъл просто в редингот с военна кройка, с един ред копчета, и обсипваше с изтъркани любезности една млада, руса селянка. Тя му се кланяше, червеше се, не знаеше какво да отговори. Другите сватбари приказваха за своите работи или се закачаха, настройвайки се предварително за веселбата, а ако човек се вслушаше, можеше да долови непрекъснатото скрибуцане на цигуларя, който продължаваше да свири из полето“.

Погребват Ема. „Шест души, по трима от всяка страна, вървяха със ситни крачки и малко задъхани. Свещениците, псалтовете и две деца от хора припяваха „De profundus“ и гласовете им се носеха над полето, възлизайки и падайки вълнообразно. От време на време те изчезваха при завоите на пътеката; но високият сребърен кръст непрекъснато се издигаше между дърветата.

След тях вървяха жените в черни наметки, с отметнати качулки; носеха в ръка големи запалени свещи и Шарл усещаше, че ще припадне от това непрекъснато повтаряне на молитви и свещи, под тия противни миризми на восък и църковни одежди. Лъхаше свеж ветрец, овесът и рапицата се зеленееха, край пътя по живите плетища трептяха капчици роса. Всевъзможни весели шумове изпълваха пространството; тропот на каручка, която се търкаляше далеч някъде из коловоза, вик на петел, който се повтаряше, или препускане на конче, което се виждаше как бяга под ябълковите дръвчета. Чистото небе беше попъстрено с розови облаци; малки синкави пушеци се извиваха надолу, върху колибите, покрити с перуники; минавайки покрай тях, Шарл разпознаваше дворовете. Припомняше си утрини, подобни на тая, когато, след като бе посетил някой болен, излизаше оттам и се връщаше при нея. (Доста любопитно е, че не си спомня сватбата; за читателя това положение е по-изгодно.) Черният плат, напръскан със сребърни капки като сълзи, се подигаше навремени и откриваше саркофага. Уморените носачи забавяха хода; и я носеха с непрекъснати тласкания напред, като ладия, която се люшка от всяка вълна“.

Всекидневното блаженство на нашия герой след сватбата е изобразено в още един постепенно действащ на чувствата пасаж: „Сутрин в леглото, глава до глава на възглавницата, той гледаше как слънчевият блясък минава по лекия мъх на нейните златисти бузи, полузакрити от спуснатите краища на нощната шапчица. Гледани така отблизо, нейните очи му се струваха разширени, особено когато при събуждане отваряше последователно няколко пъти клепачите си; черни на сянка и тъмносини при силна светлина, те бяха като че с наслоени оттенъци, които, по-тъмни в дъното, ставаха постепенно по-светли към емайла на ретината“ (слабо ехо от темата за слоевете).

(Следва)