ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 2

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР 1

ПРЕДГОВОР (продължение)

По този начин руссите сполучиха да откраднат през нощта на 9- й Август 1886 г. княз Александра от Двореца. На всекиго беше ясно още тогава, че това мръсно дело е творение на русската дипломация заедно с Каравелова; между тем, и подкупените предатели, и самите русски дипломати, както и органите им, се мъчаха да го представят като дело на българския народ. Срамуваха се и те сами от своите гнусни дела.

В първите дни подир известието за свалянието на княз Александр, светът се погнуси от България. Всичкия Европейски печат, съчувствующ и несъчувствующ на България, осъди ни като народ неблагодарен на един княз, който прослави и отечеството ни и оръжието ни. И тоз позор, туй грозно нещо щеше да остане вечно в народната ни история, ако да не беше г. Стамболов в Търново.

Тъкмо когато руссите потриваха ръце от радост, а царьт се упражняваше да излива своите милости към България; тъкмо когато на 10 Август, по искането на Груева, княз Долгоруков е бил назначен за царски пратенник и наместник, - от Търново се получава известие, че Стамболов не е съгласен с станалия преврат и се прогласил за диктатор от името на изгонения княз. Същевременно дохожда друго известие, че в Пловдив Муткуров действува солидарно с Стамболова, събира бригадата си и тегли войски къде София. Груев си въобрази, че ако измени временното правителство и тури Каравелова на чело, ще сполучи. До тогава временното правителство беше на чело с Климента и Цанкова. На 11 Август, се обяви, че правителството се изменява и дохожда Каравелов; но всичко това нищо не помогна. Народа и войската видяха, че тук е станало измяна голяма, и не искаха вече да вярват на Софийското правителство. При всичките молби, които пращаха от София на г. Стамболова, да не действува от името на изгонения княз, той не се съгласи и заповяда на Софийското временно правителство да престане да съществува и да се покорява на заповедите му, инак заплашваше, че ще го накаже със смърт. Каравелов се опита да изпрати К. Стоилова и Т. Иванчова, за да водят преговори с него, но Стамболов отговори, че ако отидат, ще ги арестува. Софийското правителство, като се видя изолирано от всякъде, престана да действува на другия ден. Русското агентство печаташе и пръскаше по улиците телеграмма подир телеграмма, но нищо му не помогна. Подир един ден Муткуров влезе тържественно в София, а бунтовниците - предатели избягаха едни отделно, а другите с Струмския полк. Подир тях отиде един малък отряд и около Кюстендил бе ги изловил всички. Княз Александр се възвърна в България, и, ако не беше направил погрешката с известната телеграмма от Русе до царя, с която му заявяваше, че слага короната в неговите ръце, - щеше да остане, може би, и днес в България. Обаче, той се показа повече малодушен, от колкото се очакваше, и когато дойде в София, отрече се от престола като остави регентево, състояще от г. г. Стамболов, Муткуров и Каравелов. Последния, при всичката му окалянност, беше взет в регенството, за да се не дава повод на разцепление, още от началото, а да се работи общо и задружно за запазване на страната.

Русското правителство не остана никак задоволно от новия ред, защото, вместо да се предаде управлението на царя, както се е крояло и както го доказват печатните документи, то оставаше пак в ръцете на Българите. Целта не се постигаше и царя от ново закрои нови пъкленни планове против България. Сега обаче, той считал работата за по-лесна, защото в междуцарствието и безкняжието той е бил уверен, че българите ще послушат неговата воля и желание и испрати Каулбарса под вид уж на дипломатически агент, а в същност чрезвичаен пратенник, да вземе управлението на страната. Но той се излъга много. Царското слово, благодарение на хайдушкото поведение, което държаха руссите спрямо България по много въпроси, беше престанало отдавна да се слуша в отечеството ни. Народа и войската гледаха по-вече на своите испитани патриоти, отколкото на царските слова и благоволения.

Каулбарс стъпи в България с всичкото си величие и с права и пълномощия, които читателите ще видят в документите, - да прави-струва, но да възбуди народа и войската против регенството и да вземе управлението в ръцете си. Разбесня и развълнува се той на четири страни още от първия ден. Нотите му, във вид на заповеди, се печатаха по улиците. Привикваше в агенството гражданите, заплашваше ги и ги надумваше да бъдат против регенството. На Цанкова даде пари да издава „Светлина“, а на дяда Славейкова, - в. „Истина“. П. Каравелов, това животно в человечески образ, който се е родил да докарва само катастрофи на България, се обяви несолидарен с другите двама регенти и се захвана и той да издава в. „Търнов. Конституция“, за да оправдае испъждането на Батемберга; и да действува против регенството. Скоро се обявиха избори за Велико Народно Събрание, което щеше да избира княз. Каулбарс се обяви открито против това и поиска с нота от правителството да спре всякакъв избор догдето страната не се умиряла, за да можал народа да се произнесе свободно. Обаче, регенството подсети, че неговата цел е - да му се даде възможност, за да възбунтува страната, и не го послуша. Деньт за изборите беше обявен на 27 Септемврий. Каулбарс, като видя, че в София не може да направи нищо, предприе едно пътешествие из България. Гдето пристигаше, из устата му излизаха псувни и хули против регенството. На всякъде той казваше, че волята на Царя била - да падне регенството и да се слуша Царя. В много градове, гдето имаше войска, той привикваше офицерите и ги караше да се обявят против правителството, без да се боят, - Руссия щяла да ги защити. Обаче агитациите му се посрещаха на всякъде с негодувание от населението. Ходиха да му се представляват само изродите на българщината, а населението гласно протестираше против неговите бунтовнически действия. Официялно тогава се казваше, че Царя се въодушевлявал от чувства на безкористно доброжелателство към България; че той искал да се отложат изборите, за да се дадяло възможност на народа да избира свободно княз и пр. Документите сега ни откриват тайната на всичката тая русска беснотия, която се разиграваше в България. Каулбарс не е бил агент за защита на русските поданници, а коммиссар за превземанието и завладяванието на България. Той е бил „злия гений“, пратен с нарочната цел да всява раздор, да вдига и насъсква брат против брата. Това нещо, разбира се, не е ново за нас, но ний го отбелязваме, защото в 1890 г., когато известния русски писател Татищев дохожда в София и след туй написа няколко писма, и не право, а косвено, осъди Каулбарса, че е действувал много нетактично, станал е причина да всее вражда и да възбуди още повече общото мнение в България против себе си и Руссия, - той, Каулбарс, публикува едно писмо, в отговор на Татищева, във в. „Новое Время“, в което се оправдаваше и отблъскваше всяка вина от себе си, като стоварваше вината върху регентството, че не е искало да го послуша и че се въодушевлявало от враждебни и преднамерени чувства против Руссия. Още тогава, в няколко статии в „Свобода“ ний изобличихме генерала в лъжа и доказахме, че при всички пакости, които Руссия беше ни направила до тогава, при всичките известни нам нейни кроежи, регентството беше готово да направи пак отстъпки и да избере онзи кандидат на княжеския престол, когото Русия укажеше; но че той отказваше да направи това, и на всеки подобен въпрос от първия Регент г. Стамболова, е отговарял: „Руссия няма още кандидат.“ Ако тия документи, които печатаме сега, бяха на ръцете ни тогава, нашия отговор на неговото писмо щеше да бъде съвсем друг. Вместо да вадим заключение от действията му и да доказваме, че той не е дошел да въстановява ред, тишина и да всява братска любов, както се хвалеше, - щяхме да напечатаме едно писмо от неговите инструкции, както и от разменените му корреспонденции, и всеки щеше да разбере, че Каулбарс е бил бунтовник, разбойник в генералски мундир, когото нашето правителство трябвало да застреля без всяка присъда. Проследете внимателно корреспонденцията му с Петербург, подир несполучливата му обиколка из България и вий ще видите, какви мискински доноси е правил той, как безсъвестно е изопачавал работите и настроението, с единственна цел - да възбуди и ожесточи официалните кръгове в Петербург още повече, и да се добие до една окупация на България. Ако регентството не беше се показало повече благоразумно и не беше освободило някои от арестованите тогава офицери-мятежници, откритото и въоружено сблъсквание с Руссия, може би, щеше да се предизвика. Като видял своята несполука от всяка страна, Каулбарс се ухитрил да представлява всичко в такава форма, щото в Петербург да не стоварват вината върху него. Докарването на клиперите в Варна е било дело на неговите изопачени донесения. Прекъсванието на сношенията и вдигането на консулите е дело пак негово. И какво друго можеше да се очаква от един човек, който като луд се затича на митинга в София да пледира с населението и да му доказва, че Царя не искал регенството? Ако беше на неговото място пратен някой по-умен и по-тактичен човек, твърде беше възможно да ни подлъжеше. Но, вижда се, че и тук щастието на България е поработило.

Документите, относящи се до мисията на Каулбарса в България, неговото поведение и пр., които мнозина тогава не можаха да си обяснят, най-ясно дохождат да убедят всекиго, колко са биле пъкленни плановете на русските дипломати. Мнозина вярваха, че неговото искание да се отложат изборите за Велико Народно Събрание, се правеше с цел да се даде повечко време на народа, да се произнесе по-свободно за избора на княза. Сега излиза на яве от документите, че „отлаганието“ и „времето“ се е искало съвсем с други намерения. Руссия не е имала никакъв кандидат за княз, защото не е мислила, да допуща избор на княз. Протестите на Каулбарса както против изборите, тъй и против Събранието не са биле от съображения на тяхната незаконност, както го пишеше той тогава в нотите си, а са биле давани, защото въобще Руссия не е искала да се предлага на Събранието избор на княз. Намерението на Руссия е било - да се изберат в Събранието такива хора, които не да избират княз за вакантния български престол, а да прогласят протекторството на Царя над България и да му предадат управлението на страната. В инструкциите на Каулбарса (стр. 144-148) се дават пълномощия, щото „да действува на умовете на истинските български патриоти, за да забравят миналото и да мислят само за бъдещето; дружно и единодушно да се подготвят за новия държавен живот, който ще се отвори пред тях и ще подготви здрава и очистена от всякакви миязми почва за новото правителство, което ще се състои исключително от лица, назначени от императорския чрезвичаен посланник Генерал Майор барон Каулбарс. “ По-надоле в писмото се говори, че времето на празднословието се минало вече и че „Царя и Руссия очаквали факти, с които българите несъмненно трябва да докажат своята преданност, и само в такъв случай могат да се надяват, че Царя ще съизволи да поддържа преуспяванието на страната“. На друго място в същото писмо се казва: „Царя се надява, че в тази минута всичките българи ще оставят на страна своите вътрешни раздори, открито и задружно ще се присъединят към Руссия“. Подир всичките тия гладки фрази за „задружно действие“, и за „забравяне на миналото“ и пр. дохожда един пасаж за секретната миссия на Каулбарса. Тая миссия се е състояла в следующето: 1) да отстрани от власт „незаконните“ български регенти и управители; 2) да се образува ново министерство от лица действително преданни на Руссия; 3) да се освободят всички арестовани офицери по испъждането на Батемберга и да им се възвърнат предишните длъжности; 4) да се снеме военното положение и да се отсрочат за неопределено време изборите за Велик. Нар. Събрание; 5) за да се възстанови порядака и спокойствието, новото министерство ще ходатайствова пред Императорското Правителство за подпълването на българската войска с русски конни и пехотни полкове и артиллерия; 6) да се уволнят в оставка, ония от българските офицери, които са биле привърженици на Батемберга; 7) след като се испълнят горните инструкции, да се вика Велико Народно Събрание, на което да се предложи волята на Царя, за да се тури на Негово Величество титула „Великий княз на България“. Императорския наместник ще бъде назначен измежду българите; 8) Конституцията, свободата и независимостта на Княжеството ще бъдат вечно запазени; 9), да се увери населението, че нито княз Батемберг, нито някои от неговите братя, под никакви условия, не могат да се върнат в България и да стъпят на престола“.

Такива са биле „безкористните“ и „доброжелателни“ чувства на Царя към българите; такива са биле и намеренията му. Тия чувства и тия намерения именно беше дошел Каулбарс да прокарва, а не „задружност“, „братска любов“, „ред“, „тишина“ и пр. Царят си е въобразявал, че преврата от 9-ти Август му отвори пътя да глътне България на един залък. За туй и Каулбарс беше толкова дързък и нахален; за туй не се стесняваше той да ходи из България и да бунтува гражданските и военните власти против Регентството.

Когато Великото Нар. Събрание се събира първи път в Търново, русския консул в Бургас, заедно с оставния руски капитан Набоков и някои развалени български офицерчета, Кашелски и други, вдигнаха бунт против властта, и прогласиха ново временно правителство начело с Горанова и Бракалова, сега емигранти. Този бунт, по всичко се вижда, е станал с цел да сплаши представителството. Че бунта беше дело русско, не трябва никакво съмнение, защото покрай Бургас бяха надошле русски параходи и чакаха заповеди да навлязат и превземат градът, ако бунтът сполучи. Този беше първия тогава бунт и нямаше съмнение, че произведе малко страх във всички, да не би да се повтори и по други градове. За да потуши и да предпази други смущения, регентството обяви страната в военно положение, а майор Паница беше пратен с един отряд войска да потуши Бургазския бунт. Войската стигна на време и бунта се потуши твърде скоро. Но тук майор Паница показа своята неспособност, защото нито един от бунтовниците не бе осъден и наказан както трябваше, за пример на другите. Набоков, който беше в ръцете на властите, Паница го предаде на русския параход, без всяко наказание. Това обстоятелство вероятно насърдчи и други развалени натури да си опитат късметя в предателството попосле, както и сам Паница.

Каулбарс в туй време обикаляше още из България и се надяваше, че примерът на Бургас ще се повтори и другаде. Особено се надявал той на Шуменската артиллерия.

Но горчив хап излезе този лаком залък, когото Царя искаше да глътне! При всичките прикривания на истинските цели и планове, които Каулбарс готвеше, българските Регенти подсетиха нечистите му намерения и отблъснаха категорически всичките негови искания, и, въпреки очакванията на Царя, Великото Събрание избра тогава Валдамара Датский за княз на България. Оказа се, че този господин не си турял сам калпака на главата, от другаде си палял чибука; - той не прие да дойде в България. Това обаче, не уплаши никого от българските патриоти. Великото Народно Събрание избра една депутация, която натовари да отиде по Европейските Дворове и да моли да вземат под свое покровителство и поддържат малката и слабата България, срещу която Руссия е зинала като ламя да я глътне.

Тази постъпка на българските патриоти, обяви вече борбата между Руссия и България. Ожесточението на Царя нямаше граница. За да покаже своята злоба и зли намерения още по-нагледно, той заповяда, щото всичките русски консули от България да се вдигнат и да се прекъснат всеки сношения. На Каулбарса беше казано да направи това някак по-демонстративно, с прокламация. И действително той се опита да пръска своите прокламации, като е вярвал, по всяка вероятност, че ще може да повдигне и населението против правителството. Но българските власти знаяха по-рано това негово намерение и прибраха всичките му прокламации, които той се опитваше да распространява.

Така се свърши миссията на Каулбарса. До тук бяха и официалните ни сношения с Руссия.

От този ден нататък борбата се захваща на нелегална почва, с чисто разбойнически средства от страна на Руссия. Тя заяви официално, че не признава нищо законно в България и че всичко, което българите вършат, в очите на Царя и неговата дипломация, щяло да се счита за узурпаторство над народа, за насилие и беззаконие. И понеже българите не послушали Царя и не вървяли по неговите „доброжелателски“ предначертания, то Руссия щяла да пази неутралност в българските работи, догдето самите българи дойдяли да съзнаят погрешката си и поискат вмешателството на Царя в техните работи. Това беше обаче, само официялната страна на въпросът, а в същност русските дипломати, чрез всевъзможни тайни конспирации, било с техни хора, било с подкупени българи, употребиха всички усилия да предизвикат бунт в страната ни.

В туй време, когато нашата депутация от Великото Нар. Събрание обикаляше Дворовете, русските дипломати дадоха на Хитрово в Букурещ неограничено право, да расходва от пустнатите нему сумми, за да създаде бунт в войската. Груев и Бендерев и всички други емигранти, бивши офицери в нашата войска, бяха под негово расположение. Хитрово даваше суммите, а те водеха преговори, преписваха се и разписваха с разни гарнизонни началници. Благодарение на съществувавшия от по-рано раздор между някой от офицерите и завистта и инатът у други, - имаше офицери в няколко гарнизона, които се бяха поддали на подкупите и измамата. Всеобщия бунт според уловените тогава преписки, се е готвял и е бил определен за Май месец; и ако правителството не беше открило съвсем случайно работата, може би, България щеше да испита и туй нещастие. Какъв щеше да бъде резултата, то е друг въпрос, но бунта щеше да бъде много по-грозен и в по-големи размери, отколкото беше в Силистра, Русее, Сливен и пр. Заговора, като казахме се откри съвсем случайно. Правителството беше назначило г. Н. Обретенова за Силистренски окр. управител в първите числа на месец Февруарий и бе му обърнало вниманието да следи действията на капитана Кръстева, защото за него се имаха сведения, че е в сношение с емигрантите. Три-четири дена нещо след отиването г. Обретенов хвана един турчин, който преминувал границата между Румъния и България по сухо. Той се усъмнил в него, претърсва го и намерва писма от Бендерева, Р. Димитриева и други до Кръстева. Този турчин е служил за техен куриер. Обретенов веднага отива на апарата, протелеграфирва съдържанието на писмата до правителството. Обаче, току-що той излиза от телеграфната станция и Кръстев дохожда с една рота войници и завзема телеграфа. Но в София вече знаеха всичко. Като е бил уверен, че непременно ще го последва някое наказание, Кръстев размислил за по-добре да се провъзгласи против правителството, и действително заранта той събира войските и прогласява ново царство. Във всичките тия бунтове, гражданите не само в Силистра, но и на другите места, не взеха участие. Бунтовете бяха дело чисто на военните.

Щом се получи известието, че Кръстев се прогласил за мятежник, правителството даде заповед, щото част от Русенските войски, под командата на капитана Драндаревски, и част от Варненските, под командата на капитана Паничерски, - да отидат и завземат Силистра. Нападающите войски бяха под общата команда на Капитана Драндаревски. Но току-що войските тръгнаха от Русее, и майор Узунов, който тоже бил в заговора, вдига втор бунт в Русе със сапйорите. В този бунт участвува и русския офицерин Больман, който стоеше в разположението на Хитрово в Букурещ. Положението се усложни от всяка страна. Правителството, като видя, че работата може да вземе сериозен характер и че бунтовете може да се разпространят и по другите гарнизони, заповяда на войските от Търново, а други от Свищов, да нападнат Русе. Майор Р. Петров, сега полковник, беше назначен за главнокомандующ на отдела с право да повтвърдява смъртни присъди. Благодарение на обстоятелството, че пехотния полк, под командата на капитан Вълков, не се предаде на мятежниците, и благодарение на това, че самото население в Русе възстана с оръжие против мятежниците, - бунтът се потуши още същия ден и виновниците бяха наказани найстрого, - застреляни. В Силистра, войниците, като виждат, че командира им Кръстев, ги е излъгал, дават един залп върху му, когато той отишъл да се прощава и да бяга в Влашко, и го убиват на мястото. Същия ден отряда на Драндаревски влезе в града.

По този начин опитването на русските дипломати да вдигнат бунт в страната чрез войската, - пак не сполучи, а спомогна само да убеди целия свят, че бунтовете са дело на русската дипломация. Строгото наказание на виновните показа твърдостта на правителството да следва делото, и послужи за пример на всички предатели.

До това събитие, в Европа всички мълчаха и чакаха да видят следствията. Когато обаче видяха, че правителството и народа се борят сериозно с бунтовниците и че в бунтовете вземат участие русските дипломати, - почнаха да си издигат гласът и дипломатите и вестниците и да искат от Европа да защити беззащитните българи, които Руссия иска да погълне. Първия симпатичен глас когото ний бяхме чули за България и започнатото дело, в растояние почти на 5-6 месеца, беше гласът на покойния Унгарски министърпредседател г. Тисса. В отговор на запитването на един депутат, той осъди в камарата поведението на русските дипломати публично, от министерската трибуна и исказа най-големи симпатии и похвали към българите. След него говори, тоже в камарата, и граф Калноки. В Цариград захванаха тъй също да гледат с уважение на българските патриоти. От всякъде почти общественото мнение се обърна в наша полза. Русските дипломати бяха изобличени и Хитрово беше повикан в Петербург, да го мъмрят за несполуката. - Ромънското правителство взе мерки тогава, и изпрати всички емигранти вън от Ромъния.

Подир туй фияско работите временно утихнаха. Строгите мерки на правителството произведоха своя ефект и вън и вътре в страната. Продажните елементи се свиха временно.

През лятото, месец Юний 1886 г., регентството свика пак Великото Нар. Събрание и предложи кандидатурата на нине царствующия княз Фердинанд. Избора беше единодушен, без разлика на партии. Първоначално мнозина не вярваха, че княза ще приеме да дойде в една страна, която по онова време приличаше на вулкан; но когато князът отговори благоприятно и когато прие депутацията на Народното Събрание, всички се убедиха, че избранника без друго ще дойде да завземе вакантния престол. И действително не се мина дълго време княза дойде в България, положи установената клетва в Търново и пое управлението.

Русските дипломати бяха гръмнати от този резултат. Най-напред те обявиха княза за незаконно избран; след туй захванаха да водят интриги и заплашвания в Цариград, за да накарат и Турция да ги последва. Европейските Дворове от вежливост и висши политически съображения, види се, прекъснаха и те официалните си сношения с българското правителство, които до тогава съществуваха. Но всичко туй не помогна нищо на Руссия. Нито княза, нито правителството му се оплашиха от тия постъпки.

Русските посолства в Цариград и Букурещ се завзеха тогава сериозно за създаването на нови бъркотии в България, за да покажат с това пред Европа, че и народа негодува, за гдето княза дошел в страната без съгласието на Руссия. В Цариград Посолството приготви експедицията на Набокова, която беше разбита по Бургазските крайбрежия, а в Букурещ, посредством отставния русски офицер Порфирий Колобков, заведоха преговори с майор Паница за испъждането на княза от България. Преговорите биле захванати още през Октомврий 1887 год. Документите по този въпрос се захващат от страница 186 на нагоре. Предвид на това обаче, че Паница е искал много нещо, че условията му биле малко тежки за Руссия, и от друга страна, види се, като не са му вярвали много, - русските дипломати предпочели експедицията на Набокова. В едно писмо от началника на Азиятския Департамент до Хитрово в Букурещ (стр. 193) се казва следующето: „Като предпочита експедицията на Набокова пред всяки съглашения с българските офицери, Императорското министерство праща в Цариград първия секретар, при вверената вам Императорска Миссия, за да сключи окончателните условия с капитана Набокова, както и за редът по който ще се управляват завзетите от него местности в България, до пристигването на подкрепления от Одесса. При това, разрешено е на коллежския съветник Вилямова, да даде на капитана Набокова парични средства за издържането на хората, които той е събрал за казаната експедиция“.

Както се вижда от горнето, нашите „освободители“ се грижили сериозно да ни освободят съвсем от България. Не само че приготовлявали разбойнически чети, но още готвели и подкрепления из Одесса от редовните войски! Помним много добре, с каква ярост отговаряха русските официозни вестници, когато Набоковата чета беше разбита и когато, на основание на намерените у него писма, ний бяхме казали във в. „Свобода“, че Набоков е изпратен от русските дипломати да вдига бунт в България. Не само руссите, но и нашите опозиционни тогава вестници „Търновска Конституция“ и „Народни Права“ излязоха защитници на русската дипломация, като ни обвиниха, че сме искали с подобни инсинуации да покриваме „негодованието на народа към правителството“. Русските официози, които протестирваха, отричаха всяко вмешателство на дипломацията, или кое и да е официялно лице, в подобни бунтове и заговори. Руссия, казваха те, е престанала да се интересува вече с съдбата на България; тя ще държи неутрално поведение и оставя българите да се пражат в собственото си масло. Тия заявления на русските дипломати послужиха даже за оръжие на опозициите да нападнат правителството, че станало причина да се лиши България от покровителството на Царя, че нарочно измислювало русско вмешателство и пр., за да се държало на власт с сила. Нямахме тогава тия документи и принудени бяхме да дирим други средства за защита. Нека четат сега и видят и те, и целия свят, че всичко, каквото сме говорили за русската дипломация, е било съвършенно право; че не народа, не опозицията по своя инициатива и влияние е правяла бунтовете, а русската дипломация с своите рубли е създавала всичко... Подир несполуката на Набоковата експедиция русската дипломация се обърна пак към Паница. Под предлог уж, че ще доставят оръжие за войската от русските „оружейни заводи“, в София дохождаха тогава разни Колобковци и „купеца“ Новиков, да сключват условията с майор Паница за испъждането на княза. Документите по този заговор са толкова ясни, щото не искат никакви разяснения. Преговорите са вървели бърже. Но в туй време русския посланник в Берлин граф Шувалов съобщил, че Император Вилхелм II има намерение да посети русския Цар. От Петербург заповядват тогава на Хитрово да прекрати временно преговорите с Паница, и да отиде при посещението в Петербург, гдето може да се уреди въпроса за България по взаимно съгласие на двамата монарси. Работата била преостановена за малко време.

През периодът от 9 Авг. 1886 г. нататък, и нашата Екзархия в Цариград играеше тоже една недостолепна роль. При постоянните подбуждание на Нелидова тя беше станала сборише на всичките емигранти. Предателите, които бягаха из България, за да не попаднат под строгите наказания на закона, намерваха прибежище и прехрана при главата на църквата. Екзарха беше повече русски агент отколкото духовен пастир. Св. Синод в София, като гледаше поведението на началника на църквата, и той се зарази с политика. Повечето по чужди подбуждания и влияния на разни партизани, отколкото по собствена инициатива, един ден Св. Синод си позволи да разсъждава за чисто политически въпроси и повдига питане, че князът стоял незаконно на престола, понеже не бил православен, за туй той, Синода, решава да не се споменува името на княза в църквата. Правителството, като видя, че някои от владиците, членове на синодът, се занимават с работи, които не са от тяхна компетентност, предупреди ги да напустнат туй поведение и да се грижат за чисто духовните работи и нуждите на църквата. Политиканствующите митрополити почнаха да правят още по-вече на инат. Правителството се принуди тогава да ги испрати под конвой по местата им, и по този начин да даде на русските дипломати да разберат, че владиците не всякога могат да бъдат добри проводници на тяхната политика. Това събитие даде още едно оръжие на русските дипломати да вдигат аларма против нашите власти и да комбинират нови средства и заговори.

Не искаме да кажем тук нищо още за сегашното поведение на святата Екзархия по последните повдигнати въпроси за изменението на някои членове от Конституцията. Достатъчно е да се знае, че и в този случай Екзархията е надута от Нелидова.

Д. Цанков беше слязъл през лятото на 1889 г. в Букурещ със зетя си Люцканова. Се в същото време забелязвахме, че П. Станчев снове между София - Белград - Букурещ. Сега се вижда, че тук Цанков е водил преговори за испъждането на княза. Нашите власти бяха се по-распустнали малко и неподозираха организирванието на комплот от Паница. Въобще на Паница се гледаше като на човек панта, подир когото мъчно можаха да тръгнат хора с колко годе ум. Русската дипломация, като видяла, че не е могла да свърши нищо, когато Германския император е бил в Петербург, подновила преговорите си с Паница, но този път посредством Д. Цанков. На стр. 208 се намерва едно писмо от Хитрово, Букурещкия русски посланник, до Началника на Азиятския Департамент от 14 Юний 1889 под № 198, в което се казва, че Д. Цанков и П. Станчев се явили при него, Хитрово, и му поднесли едно писменно съглашение между партиите в България по въпроса за свалянето на княза от престола и за съставянието на ново правителство начело с един императорски коммиссар. При това, те му предали още и едно „подлинно заявление“ от „Военно-революционния комитет“ в София на чело на който стоял Майор Паница и в който земал участие и Военния Комендант Подполковник Кисов, и молили по-скоро да се определи лицето, което ще бъде Императорски Коммиссар. Най-после искали и парична помощ за поддържанието на някои лица. Хитрово указва още в Азиятския департамент от къде може да се заемат пари за тази цел и прибавя, че той дал на П. Станчев 10.000 лева под расписка, която и препраща. На 22 Юний Азиятския департамент пише на Хитрово да приведе в Белградската миссия една сума от 50,000 лева в расположение на Д. Цанкова, за да дава пособия на лицата, които са изявили съгласие да вземат участие в испъждането на княза. Обаче, на 17 Септемврий, с шифрована телеграмма Хитрово съобщава в Азиятския Департамент, че по неговите сведения от София, макар и да е имало съглашение между политическите партии, съставянето на новото правителство немогло да стане още, защото Паница не бил съгласен да влезе и Каравелов в правителството.

На 20 Септемврий 1889 год. с писмо под № 479, Хитрово съобщава на Азиятския Департамент, че Паница заявил пак готовност да води преговори за свалянето на княза и този път правял вече отстъпки от предишните си условия. Види се, че Паница и Цанков, ако и да са работили за една и съща идея, и ако и да са се знаяли, трябва да са имали недоверие един към други и са водили и по отделно преговори. Но така или иначе, понеже в София не се подсещаше нищо за този заговор, русското правителство е считало работата за много сигурна, до толкова сигурна, щото предписва свалянето на княза да не станяло по същия легален начин, както с Батенберга, а трябва да се предадял на народния съд и да бъде наказан строго като узурпатор (стр. 220). В това писмо се казва още на Хитрово, че ходатайството на Военния Комитет за назначението на императорски коммиссар в България, ще се удовлетвори само тогава, когато се издаде присъдата против Кобурга. Тия заповеди са биле съобщени на Паница и той е отговорил на Хитрово, че за да стане по-тържествен народния съд, трябва да се отложал въпроса за няколко недели, догде се затвори Нар. Събрание, което тогава заседаваше в София (стр. 221). По-после подир затварянето на Нар. Събрание, на 17 Декемврий 1889 г. под № 610, русския посланик от Букурещ съобщава в Азиятския Департамент (стр. 224), че Колобков му предал решението на Софийския Военно Революционен Комитет, което се състояло в това: 1) Княза и министрите му немедленно да се премахнат от властта; 2) Сегашните министри, като съучастници в престъпленията с княза, да се накажат строго; 3) Княза, като главен виновник на всичките нещастия за страната, които са я сполетели от неговото завземание властта, да се накаже с смърт; за която цел да се предаде на народния съд, назначен от Военния Комитет; 4) имуществата на всичките виновници, да се конфискуват за в полза на българската хазна; 5) да помоли русското импер. правителство, по-скоро да назначи един императорски коммиссар, за съставяне на временно правителство, свикване Велико Народно Събрание и избирание княз за престола; и 6) да се моли царя да назначи за императорски коммиссар генерала Домонтовича, като лице, което вземало участие във войната за Освобождението на България и при изработването на Конституцията. - Но русското правителство се побояло да назначи императорски коммиссар и отговорило на Хитрово, че въобще импер. правителство не намирвало, по много причини, за полезно да се назначава коммиссар, догдето княза още стои в София. Паница е разбирал обаче, че без подобен коммиссар, - с званието на когото той е искал да сплаши българите, - неговото нечисто предприятие не ще има никакъв успех. За туй, той повторил настоятелно своята молба за по-скорото назначение на коммиссар. Уверенията му са биле тъй настоятелни, като че всичките войски са в неговите ръце и че княза стои в София по неговата милост и търпение. Този път той обърнал вниманието на руските държавници, че неуспехът на революцията от 9 Август 1886 г. се дължи главно на несвоевременното испращане на коммиссаря княза Долгоруков в София. Вижда се, че това повторно ходатайство е променило взглядовете в Петербургските кръгове. На 19 Януарий, денът, когато се арестува Паница, Хитрово получава едно писмо от Петербург, в което му се казва, че царя склонил да се назначи за императорски коммиссар в България Генерал Домонтович. Генерала щял да дойде къде 30 Януарий в Белград. От там той щял да извести военния комитет, от кои лица ще се състави временното правителство. Паница щял да бъде уведомен за това дохождание или през русската тайна полиция, или през сръбския консул.

Обаче, когато русските дипломати очаквали приятната за тях новост, че княза е свален и Домонтович управлява, - на 21 Януарий, ромънския Министър на Външните дела съобщил на Хитрово, че Паница е затворен. Хитрово явява това в Азиятския Департамент. Домонтович в туй време е бил на път през Полша за Белград и бил спрян телеграфически.

Ако правителството не беше введено в заблуждение от подполковника Кисова, който беше комендант и съучастник в комплота, и който най-напред скри, а след туй предаде въпроса, като чисто „пиянска работа“, - и ако беше арестован Паница още на другия ден подир 11 Януар., когато той ходил у Д-р Миркова, а след туй и у Кисова, да му иска войската, за да въстане против княза, - вярваме, че много от писмата щяха да се уловят и делото щеше да се открие с по-големи подробности. Но правителството се излъга, че продължи работата чак до 19 Януар. и вечерта го арестува. До тогава обаче, Паница, има възможност да преговори с другарите си и да скрие много работи. Всичко туй, което четем сега в документите, се разказваше и тогава, при гледането на делото, но в много тъмна форма. Благодарение на отсъствието на ясни документи, делото излезе из съдът с твърде слаби наказания, а някои, като П. Кисимов, Д. Ризов, Яблански и пр. бяха освободени. В Кисимова се хванаха писма от Цанкова, и едно спогодително за испъждането на княза, писано от Люцканова и подписано от Д. Цанкова, което му е било пратено, види се, за да спогажда разните партизани, но при все туй съдът го оправда! Благодарение на обстоятелството, че правителството беше по-предвидливо, инак и Паница и съучастниците му щяха да се разхождат и днес из София. Правителството не взе в внимание ходатайството на съдът, да се не наказва Паница със смърт, и го наказа; а тия които бяха освободени, натири ги вън от държавата. Опозицията завика и зарева тогава, но попослешните събития дойдоха да покажат, че правителството е имало пълно право да гледа по-друго яче на работата. Не се мина месец, сам Ризов с една брошура от Белград дойде да признае, че и той е бил в комплота, че работата била много по-обширна и че правителството нищо не е открило от самия заговор. При всичките тия самопризнания, опозицията, възползувана от това, че Паница можа да скрие краищата на своя заговор, се мъчеше да доказва, че Паницовата работа била „пиянска работа“, че Стамболов нарочно ѝ давал голямо значение, за да управлявал с террор. Русските дипломати пък се кълняха и веряха през печата, че участието на Руссия уж в Паницовото дело било измислица на „Стамболовщината“, че русската дипломация нямала нужда нито от заговори, нито от България и пр. и пр.

Какво виждаме сега? Делото на Паница е било дело вършено с знанието, с парите и с предписанията на русската дипломация; то не е било тъй малозначюще и „пиянска работа ", както искаше да го представи опозицията тогава, както и русските вестници, а е бил сериозен заговор с последствия да убият княза и да предадат България в ръцете на русския цар. Ще ли има и сега русската дипломация нахалността да отрече, че тя не е била душата на Паницовия комплот? Ще ли има тя нахалността да отрича подир туй, че всички бъркотии в България, комплоти, бунтове, убийства, са нейно дело? - Твърде голямо е русското безобразие и нахалство, та съмняваме се, че и подир тия доказателства, тя ще се признае. Но за нас е безразлично. Достатъчно е за нас, щото светът да види и се увери, какво е вършила Руссия от какво сме се освободили, какви планове е кроила и какви са нейните цели.

Документите по Паницовия заговор представят най-нагледно, от какви идеи се въодушевяват спрямо отечеството и ония изроди - българи, които измениха на отечеството, продадоха се на руссите, които са земали участие в комплотите и днес се намерват емигранти в Руссия и се прехранват от царските подаяния, както и всички опонирающи против правителството на русска тема. До сега руссите ни се представляваха всякога като доброжелатели и на всяко обвинение отговаряха, че те се грижели за България, а пък княза и правителството му я продавали на немците, опропастявали я. Цанковистите от своя страна не намират думи, за да искажат „благодушието“ на царя и това до колко той милеял и плачал всеки ден за доброто на България; но че ний не сме разбирали тази добрина и царското „благодушие“ и всеки ден сме сипяли хули против царя. Обаче, подир откритието на тия документи, те трябва да се червят и да преглъщат всичко, което ще се говори вече за русските дипломати и царя им. Не ний сме биле хулителите, а те са биле хора без всяко национално чувство, без срам, хора, които съзнателно са продавали страната на руссите. Ако у тях има капка ум и съвест, те трябва да се червят от светът за поведението, което са държали.

С Паница заедно беше осъден и другаря му, оставния русски офицер Колобков. Русската дипломация се залови още от първия ден да го освобождава; а най-много я заинтересувало обстоятелството: да ли са уловени някои документи, които да оличават русското правителство, че е земало участие, и да ли се е узнало, че Домонтович е бил назначен за императорски русски коммиссар в България. След като е добила отговор, че никакви особенни писма не са уловени, - тя от ново се расхрабрява, и вестниците ѝ от ново започнаха да измислюват хули и клевети против нашето правителство.

Ако се припомнюват читателите, не след дълго време подир, туй русските дипломати бяха дали една нота чрез германското консулство, в която обвиняваха нашето правителство, че държало на служба мнозина техни русски, „виходимци“, и искаше испъждането им. Причината, да се подаде тази нота, беше чисто и просто, да се направи една шашарма, да се отвлече вниманието на обществото от да разисква по Паницовото дело, за да не би в туй разискване да се открие нещо за Руссия, а още и туй, - да не би някой от тия ,виходимци“, които, както се доказа тогава по-вечето са биле русски шпиони, - да е знаял нещо и да открие на властите.

Но с това русската дипломация не е искала да тури край на своите опити за бунтове; напротив, тя е искала с изваждането на своите хора, да има очи при бъдещите си действия и комплоти, да казва, че тя няма вече хора в България, следователно, всичко, каквото ще става за в бъдеще, е дело на самите българи. Тя не е била турнала край на своите дела, а се е готвила да захване друг ред на действие, с други средства и по друга метода. От документите виждаме, че русската дипломация изпраща някой си поручик Милевски да следи нихилистите, които прибягвали в България, и в същото време, да устроява и конспирации против някои лица и особено против княза (стр. 233). Този господин Милевски щял още да предаде в Цариградското посолство някакви си новоизработени в Париж бомби от „пиротехника Феодоров“ (стр. 234). Но този път тия русски агенти, които щяли да ходят в България, и очевидно, да хвърлят бомбите, биле снабдени с француски паспорти. Това станало с единственна цел за да се избегне трудното покровителство на германските консули над русските поданици, защото този път се готвяло действие сериозно, - с бомби. В едно писмо се говори (стр. 235), че Паницовото дело доказвало, какво Българите въобще не биле способни към активни действия и поради туй с тях в бъдеще немогло да се очаква никакъв благоприятен резултат от употреблението на бомбите. За туй са биле пратени русски тайни полицейски агенти, които щели да вършат работата и за тази цел, френското правителство дало няколко паспорти, с които свободно да пътували „конспиративните тайни агенти“. Вижда се работата, някои от нашите емигранти ще да са предлагали тъй също услугите си да действуват с бомби. Но вторий път е било съобщено в Букурещкото посолство от страна на шефът на русската тайна полиция в Париж, Ростовски, - да не се доверява на българите бомби, а да се действува с русските полицейски агенти и по свое усмотрение (стр. 236). Измежду тия агенти, които щели да следят русските нихилисти и да „конспирират“ против княза, бил и Хараламби Владигеров, едно време Драгоман при нашето в Букурещ агенство. Този господин е стоял под прямото ведомство на шефът на русската тайна полиция в Париж. Месец преди убийството на Белчева, той се беше домъкнал в София, а след убийството беше затворен, когато и се призна пред следователя, че е бил руски шпионин.

През Септемврий 1890 г. е бил пращан в Цариград и Белград през Букурещ, и известния емигрантин, бивши офицерин, Митителов, с цел да организира и изпрати в София лицата, които са изявили готовност „конспиративним образом“ (стр. 237) да отстранят от власт Стамболова и неговите привърженици...

Какво е станало по-нататък, не се вижда, защото документите тук се свършват вече. Но тия „конспиративним образом“ действия не са биле нищо друго, освен делото на Миларова и К. Попова и устройството комплоти за убийството на княза и Стамболова. Както се доказва пред съдът, и от дневника на Св. Миларова, това дело е тъй също едно от мноочисленните русски средства за премахванието на княза от България. Ако не е могло да сполучи, то е станало по независящи от испълнителите му причини.

В книгата няма такива документи, които да ни осветлят: през кой канал и по кой начин русските дипломати са свързали своите сношения и са ръководили последния комплот за убийството на княза и Стамболова, вследствие на който падна убит бившия Министър на Финансите Белчев. Няма тъй също нищо и върху делото по убийството на бившия дипломатически агент в Цариград Д-р Вълкович. Причината е, че всичките тия документи, които печатаме, са измъквани по-рано от тези убийства. Ако обаче, до някога се расгьрсят канцеляриите на русските посолства в Цариград, Букурещ и Белград, без друго ще се намерят пак всички подробности. Ще чакаме времето да ни прати пак някой Якобсон.

Но кой е онзи, който, след като прочете всичките документи и разбере ясно пъкленните планове на Руссия против България - да Х1ЛН не признае, че и тези грозни улични убийства на двамата български държавни мъже са дело на русските дипломати? Разглеждането на делата на виновниците в комплота както по убийството на Белчева, тъй и на Вълковича, - доказаха твърде нагледно участието на русските дипломати. Опитванието на Нелидова в Цариград да отнеме от ръцете на турската полиция Влад. Шишиманова, който бе забъркан в убийството на Вълковича, - е явно доказателство, че Цариградското русско посолство е приготовлявало последните две убийства. Към това заключение ни упътват и самите документи; от тях се вижда, че, след като не сполучили и с делото на Паница, в което те са имали голяма надежда, защото Паница беше хитър фокусник да лъже и представлява работите на стотях деведесет и девет повече отколкото са в действителност, тогас русската тайна полиция се е загрижила сама да поеме ръководението на „конспирациите“, за която цел, както споменахме, е бил пратен и някой си оставной поручик Милевски, с нарочно приготвени от Париж бомби. Тия „православно-християнски“ оръдия, биле отнесени в Цариградското русско посолство, от гдето и щели да се раздават на „конспираторите“. Припомняме тук на читателите, че в делото на „Св. Миларова, Попова и пр. имаше показания, какво Миларов предлагал, на някои лица, да скрият или да му намерят място, гдето може да скрие бомби, динамитe и пр., които неща той щял да пренесе от Едрене. Съпоставено това с документите, твърде ясно става, че в тия две убийства - Белчев и Вълкович, - главна роль е играла пак русската дипломация, както в намирванието на хора убийци, тъй и в скъпото плащание и скривание отпосле в Руссия на ония от тях, които успяха да избягат.

Ний свършихме до тук с документите.

Да продължаваме повече върху тези въпроси, то значи да пишем цели томове с всичките им подробности. Това не беше нашата цел. Ний направихме бегли и твърде кратки бележки върху преминалите от освобождението ни събития, за да помогнем на читателя да разбере по-ясно значението на тия документи. Много подробности, които инак биха имали голямо значение, ний ги опустнахме, защото те би ни завлекли в дълги разкази, а пък и без туй ний доста на дълго се простряхме. Нашата цел беше да укажем на по-едрите факти, които разобличават русската дипломация и без всяки документи, в това, че тя при все туй, има тепегьозлюка да се отрича от работи, които и на децата е известно, че са дело на русското правителство.

Като туряме точка на по-нататъшното разглеждане на събитията, връщаме се към поставяния в началото въпрос и казваме:

Ако преди освобождението нямахме никакви факти за да подозираме Руссия, че предприема една война не с цел да освобождава, а да прокарва своите отдавна предначертани планове за завладяванието на Балканския полуостров; ако тогава не можеше да се намери и да се одързости никой българин, който да обвини Русия в лоши намерения спрямо България; ако всеобщото омайване в първата година на освобождението заслепи всички ни да не подозираме и да не виждаме в Руссия и в нейните действия в България нищо друго, освен желание да закрепи и усили една свободна България, - то сега, подир един четиринадесет годишен живот; подир цяла верига от груби факти и действия на Руссия; подир толкова явните вмешателства в нашите работи с очевидна цел да ни тури под владението си; подир толкова комплоти, бунтове, разбойничества, убийства и пр., гдето на всяка стъпка в тях се съглежда немилостивата ръка на Руссия; подир толкова жертви, дадени се за нейните коварства; подир толкова борби и явни спънки, подир толкова явните заявления, че тя няма да остави България и нейния княз на мира, догдето не си прокара плановете, подир узнаванието на тия планове, и съзнаванието на тяхната гибелност за България; най-после, подир напечатванието на тази грамада от документи, измъкнати из архивите на русските консулства, - ще ли се намери българин, с чиста съвест и български патриотизм, който да не признае, че Руссия ни е освобождавала с цел да ни присвоява и присъединява към своята Империя; че тя е най-силния и найопасния враг за нашето бъдеще величие, спокойствие и щастие; че тя е, която създава комплоти, бунтове и убийства с свои средства, за да разруши всичко и да направи България нещастна, за да може след туй да се въсползува и тури ръка върху нас; че тя е, която рови и създава всеки ден един от други по-хайдушки планове, за да може да ни стъпчи: - ще ли се намери, казваме, подир туй, което сега е известно след четиринадесет годишен свободен живот, - такъв българин, който да не се погнусява от действията на русската дипломация, който да върви подиря ѝ, да работи с нея заедно и да счита, че направлението, което днешното правителство е създало, не е патриотическо? Кой е онзи, който със спокойна съвест би могъл сега да вярва на русските дипломати, че те работят за доброто на България? Кой честен българин ще има куражът да мисли, че Руссия е правяла всичките тия безобразия, изложени в документите, с цел да ни направи силни и велики?

Казваме и прибавяме:

Както преди освобождението и през време на самото освобождение не можеше да се намери българин със спокойна съвест да мисли, че Руссия воюва с цел да ни присвоява отпосле и да създава своя Задунайска областъ, - тъй и сега, след тия документи, не вярваме, че би се намерил такъв развален българин, който да не признава, че Руссия е държавата, която се стреми да ни завладее, че тя е която с своето неприятелство, спира нашето развитие, закрепвание, напредвание и пр.

Приятели на русската политика и нейни подцържатели, после всичко това, могат да бъдат само предателите, зацапаните в разните комплоти, бунтове и убийства, хранениците на Руссия, за които вратата на България са затворени отдавна. Но истинските българи не могат да бъдат приятели на Руссия, нито пък съчувствующи на нейната коварна политика.

Време е да признаят всички, че пътът, когото днешното правителство е заловило и направлението, което то е дало на политиката, е единственния, спасителния и правия път, който може да запази за отечеството ни приятелството и подцържката на Великите Сили, и който за винаги ще тури преграда на всяко русско влияние в България. На истинските синове на отечеството лежи трудната длъжност не да подкопават и ослабват това направление, а да го подкрепят и усилят до такава степен, щото при каквито и да било обстоятелства, то да остане неизменно за винаги. Стрелите на неприятеля, както видяхме досега от документите са отправени към младия наш Господар и неговия пръв съветник, които направляват политиката. Като е тъй, наша длъжност е, да ги окръжим, да ги усилим и закрепим и да улесним всички ония пътища, които водят към създаванието на една благородна и трайна династия. Това е средството, което ще пресече за винаги и без туй огасналото вече влияние на Руссия в България.

Партизанските страсти и неудовлетворените честолюбия, трябва да остават на заден план пред бъдещето на отечеството. Екзархийските интриги и анатеми, пущани тъй изобилно напоследне, и които са плод пак на русските дипломати, - трябва да се повръщат на „светиня му“, за да ги предава на ония, от които ги е взел.

Прочитанието на тия документи трябва да убеди всеки българин, че е длъжност на ръководящите българския народ елементи, да направят всичко, което ще способствува за отстранението на Русия още по-далеч и за винаги от нас и да се пресекат ръцете на развалените елементи било в страната, било вън - да посягат към предателство. Направлението трябва да бъде такова, щото, както преди освобождението беше ни срам или страх да говорим против Руссия, - тъй и сега, подир узнаването на руссите, всеки, който иска да върви с Руссия и да се нарича руссофил, - да се срамува, страхува и черви от себе си, че е такъв. Сега и моментът и времето са най-сгодни, за да се създаде туй направление в всичките отрасли на управлението в страната, в обществения живот, в училищата и пр.

София, Януарий 1893 година.

Д. Петков

(Следва)