АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО (7-8 април)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО: Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА Глава XIX. ГОЛГОТА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО

(7-8 април))

Голгота опустяла. Хората си отишли по домовете, където ги чакали близките им за празничната трапеза. Само войниците продължавали да стоят на хълма. Те нямали право да напуснат поста си, докато не умре последният от осъдените.

Римляните често оставяли телата на кръстовете, за да напомнят труповете дълго за наказанието, което чака враговете им. Но Синедрионът ходатайствал пред Пилат да се свалят екзекутираните, докато не е залязло слънцето. [1] Това го изисквал юдейският обичай, а спазването му било особено необходимо, като се има предвид вечерта, съвпадаща със седера. [2] Пилат се съгласил.

Двамата разбойници били още живи. Щом получили заповедта, войниците строшили пищялите им, за да ускорят смъртта. Като изгубили опора, разпънатите увиснали на ръцете си и след няколко минути се задушили. Нямало съмнение, че Исус е мъртъв, но един от войниците, за да провери, пронизал гърдите му с копие. От раната изтекли "кръв и вода" - безспорен признак за настъпилия край. [3] Сега оставало само, като извадят гвоздеите, да свалят мъртвите и да ги положат в обща яма. Така обикновено погребвали престъпниците.

В същото време при прокуратора отишъл Йосиф от Ариматея - богат, уважаван в града човек, член на Съвета. Той не взел участие в съда на "Малкия синедрион", защото бил таен привърженик на Исус. Подобно на апостолите и Йосиф "чакал Божето царство", но сега мислел, че се е излъгал. Въпреки това, като преодолял страха си, той отишъл да поиска от Пилат тялото на мъртвия за погребение. Йосиф не желаел да допусне лишаването на Исус дори от отделен гроб.

Пилат се учудил, като разбрал, че Назаретянина е умрял толкова скоро. Може би е само в безсъзнание? Но центурионът потвърдил, че в три часа след обяд Исус наистина е умрял. Пилат нямал причини да откаже на Йосиф. Възможно е, както винаги, да е получил от него някакво възнаграждение. Така или иначе наместникът разрешил на Йосиф да постъпи с тялото според волята си.

Оставало съвсем малко време за необходимите приготовления. Ако настъпела вечерта, погребението трябвало да се отложи с едно денонощие. Но Йосиф успял да купи платнен саван, а фарисеят Никодим, който преди това идвал да разговаря през нощта с Исус, донесъл големи съдове с благовонен разтвор от смирна и алое, с който напоили материята.

С помощта на слугите тялото било положено на носилка и пренесено в съседната градина. Участъкът принадлежал на Йосиф, който неотдавна си приготвил там гробница. Нямало възможност да се търси друг гроб, тъй като всяка минута била скъпа. Но вероятно Йосиф е бил радостен поне по такъв начин да се постави за последен път в услуга на Учетиля.

Мъртвецът бил завит в благоуханните пелени, внесли го в пещерата, прочели заупокойни молитви и затворили входа с кръгла каменна плоча, за която бил изсечен специален жлеб. Като изпълнили печалния си дълг, двамата си отишли за седера.

Мария от Магдала и Мария, майката на Йосиф, също присъствали в градината на погребението. Те стояли "срещу гробницата" и като плачели, наблюдавали прибързания обред. Жените искали сами да намажат тялото на Повелителя с аромати и дълго да оплакват невъзвратимата загуба. Но вече било късно. Наистина, сега те знаели мястото на гроба и се надявали, като мине съботата, да дойдат отново там.

В същото време първосвещениците, като чули, че Назаретянина е погребан в градината до Голгота, а не с другите екзекутирани, се разтревожили. Какво ще стане, ако почитателите му започнат да ходят на поклонение при гроба му или откраднат тялото, а след това кажат, че е жив? Желателно било да се изкорени споменът за него. Затова няколко старейшини отишли при Пилат с молба през първите дни пред пещерата да бъде поставена охрана.

"Имате си стража - отвърнал им недоволен прокураторът, - идете и пазете, както знаете". Той повече не искал да има нищо общо с тази неприятна работа.

Но от Пилат се чакало само разрешение. Като го получил, Ханан заповядал да запечатат гробницата и да поставят в градината стража. [4]

Сега йерархията можела да прекара спокойно празника и да отправи молитви към Бога. Всичко станало по-добре, отколкото властите очаквали. А учениците? Те не знаели нищо нито за мястото на погребението, нито за пазачите при гроба. Сковавал ги ужас. Струвало им се, че всички привърженици на Учителя могат да бъдат заловени всяка една минута. Засега не ги закачали. Но дълго ли щяло да продължи това? Ако не била съботата и празника, щели да оставят всичко и да се отправят бързо назад, в родната Галилея.

Това била най-мрачната Пасха в живота им.

"Аз и моите спътници - четем в апокрифното Евангелие от Петър, - скърбяхме и с болка в сърцето се криехме, защото ни търсеха като престъпници, възнамеряващи да подпалят Храма. Намирахме се в пост и скръб, и сълзи ден и нощ". [5] Нека това да не са оригинални думи на апостола, но те предават вярно състоянието на галилейците след разпъването.

Но свръх страха от преследване и угризенията на съвестта ги измъчвала мисълта, че Човешкият син им е отнет. Той, който ходел с тях по зелените хълмове край езерото, който бил толкова добър и могъщ, който с една дума можел да лекува болести, който свидетелствал за истината и обещал да заведе учениците си в Божето царство, сега лежал бездиханен. Вече няма да чуят познатите думи: "Истина, истина ви казвам", няма да видят ръцете, които разчупват хляба...

Учениците били отчаяни: защо Бог го изоставил, защо ги изоставил и тях до един?

Някои равини казват, че Месията трябва да бъде смъртен като всички останали хора. Но защо Исус загинал в разцвета на силите си, а не напуснал този свят "наситен с години"? Та нали той не оставил скрижали като Мойсей, не написал книги като пророците, не създал школа като Хилел. Единственото му наследство са те: обикновени, слаби хора, които се оказали недостойни за учителя си и го изоставили в решителния час. Когато бързал, Синедрионът знаел какво прави. Дървото било отсечено, преди да се вдигне високо над земята, преди да даде плод.

Той умрял. Но умрял не като Божи помазаник, а отритнат от хората, защото Законът смятал за проклети тези, които са настигнати от подобна смърт. Той бил осъден и от еврейския, и от римския съд.

Той не умрял дори като мъдрец, прекрачил рамките на обикновените човешки чувства и победил страданието със силата на духа си. Той се мъчел като милиони хора, като всяко дете или ранена птица, като всяко живо същество. Никой не му помагал, когато издъхвал на страшния кръст. Никакъв ангел не облекчил агонията. Прави се оказали тези, които казвали: "Другите спасяваше, а себе си не може да спаси".

Но значи Исус не е този, за когото са го смятали? Не е Спасител на Израел и на света? И следователно вярата им в него е била напразна, а Петър, като казал: "Ти си Месията", е произнесъл само пусти думи? Това било окончателно крушение, непоправимо. Рухнали надеждите и ослепителните мечти. Никога досега хората не били изпитвали по-тежко разочарование.

Какво им оставало да направят? Да бягат! По-скоро да бягат от този зловещ град! Да се върнат в Галилея по своите къщи и при лодките си. Да забравят за Човека, който се излъгал сам и заблудил простодушните си последователи...

БЕЛЕЖКИ

1. "Според юдейския обичай - пише Флавий - осъдените на разпъване се свалят до залез слънце и се погребват" (Й.Флавий, Иудейская война, ІV, 5, 2; вж. също Санхедрин, ІV, 4-5). Оръдието на екзекуцията трябвало да бъде заровено (Тосефта 9, 8 към Санхедрин, VІ). Това потвърждава косвено сказанието за намирането на кръста от царица Елена. - Бел. авт.

2. Съботната почивка започвала от петък вечерта. - Бел. авт.

3. Йн 19, 34. Според медиците въпросната "вода" е течността, която се натрупва в областта на сърцето при разкъсване на сърдечните прегради. Разкъсването се предизвиква от сърдечна некроза. При подобна смърт хората надават неволен вик. Ср. Мт 27, 50; Мк 15, 37. - Бел. авт.

4. Мт 27, 62-66. Според Евангелие от Петър (ІІ в.) стражата е била римска (ІХ, 45), но най-вероятно се е състояла от наемни надзиратели, каквито прокураторът държал при храма (ср. израза в Мт  27, 65). Римските войници не биха могли да се оправдават, че са заспали; по техния войнски устав за това се наказвало със смърт. В Мт 27, 62 е казано, че архиереите са отишли с молбата си при Пилат в събота. Дали са можели да направят това, забравяйки за съботната почивка? Въпросът се обезсмисля, ако се има предвид, че срокът на почивката свършва в събота вечерта (един час след залеза на слънцето). - Бел. авт.

(Следва)