АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XXI. ПОБЕДА НАД СМЪРТТА (9-14 април)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО: Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА Глава XIX. ГОЛГОТА Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО /Глава XXI. ПОБЕДА НАД СМЪРТТА (9-14 април)

Когато на 8 април слънцето залязло, съботната почивка свършила, но на жените още им било нужно да купят ароматни прахове и мехлеми, от които се приготвяла смес за балсамиране. Затова посещението на гробницата било отложено за сутринта на следващия ден. За стражата те не знаели; безпокояла ги само мисълта кой ще им помогне да претърколят тежкия камък.

Мария от Магдала дошла по-рано от своите приятелки. В предутринния здрач, приближавайки се към гробницата, тя спряла смутено: камъкът бил отместен. Какво означавало това? Нима дори след смъртта на Учителя враговете му не са се успокоили?..

В същото време дошла Саломея с Мария Клеопас и като погледнали в пещерата, се убедили, че е празна. Мария от Магдала изтичала просълзена при Петър и Йоан и им съобщила горчивата вест: "Взели са Повелителя от гробницата и не знаем къде са го положили". Двамата ученици, като напуснали веднага къщата, където се криели, побързали след Мария за градината на Йосиф.

Отначало тичали заедно, но след това Симон изостанал и Йоан стигнал пръв до пещерата. Като видял, че Мария има право, той се чудел: кой е могъл, нарушавайки Закона, да оскърби мястото на вечния покой? Юношата се навел към отвора, но не му стигала решителност да влезе.

Когато в градината влязъл Петър, той едва си поемал дъх. Но не бил такъв човек, че да мисли дълго. Без да спира, Кифа влязъл веднага в тъмната гробница. Това ободрило Йоан и той последвал Симон. До каменното ложе те видели савана и покривалото за лице.

Погребаният бил изчезнал.

Да разпитват, да протестират и да търсят тялото учениците не се решили. Те се върнали обратно в града, изпълнени с печално недоумение. Явно враговете им са решили да издевателстват над тях до край...

До гроба останала само Мария от Магдала. Потънала в скръбта си, тя не забелязала, че другите жени са отишли някъде. Мария като че ли не вярвала още на нещастието, приближила се пак до отвора на пещерата и изведнъж видяла там двама непознати с бели дрехи.

- Защо плачеш, жено? - попитали те.

- Защото са взели моя Повелител и не зная къде са го положили.

В нея се събудила надежда: може би тези хора ще й обяснят какво се е случило? Но в този миг Мария от Магдала почувствала, че някой стои зад нея и се огледала.

- Защо плачеш, жено? Кого търсиш? - попитал непознат мъж.

Като мислела само за своето, Мария решила, че пред нея стои градинарят, който вероятно трябва да знае къде е тялото.

- Господарю - заговорила умоляващо тя, - ако ти си го отнесъл, кажи ми къде си го положил и аз ще го взема.

- Мириам! [1] - прозвучал до болка познат глас. Всичко в нея се разлюляло. Не можело да има съмнение. Това бил той...

- Равуни! - извикала Мария от Магдала и паднала в краката му.

- Не се докосвай до мене - предупредил я Исус, - защото още не съм се възнесъл при моя Баща; а иди при моите братя и им кажи: "Възнасям се при моя Баща и вашия Баща, при моя Бог и вашия Бог".

Обезумяла от радост, едва осъзнавайки ставащото, Мария напуснала тичешком градината...

Вестителката на нечуваното и небивалото се втурнала в къщата, където царял траур, но нито един от нейните приятели не приел сериозно възторжените й думи. Всички решили, че нещастната жена е изгубила разсъдъка си от скръб. Същото си помислили, когато след нея се появила Йоана, съпругата на Хуз, Мария Клеопас и Саломея и започнали, като се прекъсвали една друга, да твърдят, че Учителят е жив, че са го видели със собствените си очи. Те разказали как влезли в пещерата, когато Мария от Магдала отишла да повика учениците, и намерили там юноша с бели дрехи. "Не се страхувайте! - казал той. - Вие търсите Исус от Назарет, разпънатия. Той възкръсна. Няма го тук. Ето мястото, където го бяха положили. Но идете и кажете на учениците му и на Петър, че той ще бъде преди вас в Галилея. Там ще го видите, както ви беше казал". Жените признали, че отначало им било страшно да говорят за видяното, но след това самият Исус им се явил по пътя и повторил повелята всички да отидат в Галилея.

Като се споглеждали, апостолите слушали разказа. "Сториха им се - отбелязва св. Лука, - тези думи бълнуване и те не вярваха на жените". [2] След това, което се случило, учениците били далече от надеждите за чудо и най-малко от всичко предполагали, че скоро Бог ще ги превърне тях самите от треперещи и смазани от катастрофата хора във вестители на новата вяра.

Много непонятни неща пазят историческите анали, но може смело да се каже, че най-невероятното в историята е животът на Исус от Назарет и тайната, с която бил увенчан животът му. Справедливо се смята, че тази тайна излиза вън от пределите, достъпни за човешкото знание. Но има и осезаеми факти, които се намират в зрителното поле на историка. В същия миг, когато едва зародилата се Църква погинала завинаги, когато зданието, издигнато от Исус, лежало в развалини, а учениците му изгубили вяра, всичко внезапно се променило коренно. Ликуваща радост сменя отчаянието и безнадеждността; тези, които малко преди това изоставили Учителя и се отдръпнали от него, смело известяват за победата на Божия син.

Станало нещо, без което християнството нямаше да го има...

Най-ранното и непосредственото свидетелство за това събитие принадлежи на човек, в живота на когото срещата с Исус предизвикала пълен поврат. Тя станала пет-шест години след Голгота. Този човек - Савел от Тарсия, по-късно апостол Павел - пише на християните от Коринт: "Предадох ви, първо, това, което приех; че Христос умря за греховете ни, според Писанията, и че бе погребан, и че бе възкресен на третия ден, според Писанията, и че се яви на Кифа, после на дванадесетте, след това на повече от петстотин братя едновременно, от които голяма част и до днес са живи; след това се яви на Яков, после на всички апостоли, а след всички тях се яви и на мене, като на най-нискостоящ. Защото аз съм най-малкият от апостолите, аз, който съм недостоен да се наричам апостол, защото гонех Божата църква". [3]

Това свидетелство на Павел заедно с пасхалните повествования на Евангелията ни довеждат до реалния факт, който е възкресил духовно учениците и ги е подбудил да проповядват Добрата вест.

Архиереите мислели, че с галилейския Месия е свършено, но сега се оказали безсилни да спрат новото движение. Разказът на стражите за необичайните феномени, съпровождащи изчезването на тялото, е можел, разбира се, да смути Синедриона. Възникнала необходимост от своя официална версия. Както е казано в Евангелие от Петър, жреците решили, че е по-добре да си послужат с измама, отколкото "да попаднат в ръцете на юдейския народ и да бъдат убити с камъни". [4] Било обявено, че през нощта, когато стражата е задрямала, учениците на Исус са откраднали тялото му и са започнали да казват, че е жив. Векове по-късно това обвинение все още се повтаряло от тези, които искали да обяснят "рационално" пасхалната вяра на християните. [5] Те не обърнали внимание на една психологическа трудност: ако апостолите са участвали във фалшификация или са знаели за нея, откъде се е взела в тях силата на духа и смелостта да отстояват една съзнателна измама дори пред лицето на смъртта? За проповядване на Възкръсналия е бил разпънат на кръст Кифа, обезглавен Яков Заведей, убит с камъни Яков Праведни; заради нея много други апостоли издържали на бичуване, затвор, преследване от властите на Рим и Юдея и пожертвали живота си.
Но не е ли могло да стене така, че тялото на разпънатия да е било отнесено от някой друг, разбира се, не по заповед на Пилат и Синедриона - защото тогава лесно биха могли да разобличат измамата, - а от неизвестни хора? Привържениците на това мнение забравят, че същото са мислели учениците, когато станали свидетели на опразнената гробница, и изпаднали в още по-голяма скръб.

А промяната в тях настъпила едва след като видели с очите си Повелителя.

Халюцинация? Плод на разстроено въображение? Да оставим това обяснение за тези, които смятат, че в света всичко може да се опознае само със средствата на науката. А в действителност хипотезата, приравняваща началото на християнството с умственото помрачение на няколко галилейци, е малко правдоподобна. Той се явява при различни обстоятелства и на много места на отделни хора, групи и големи множества. Тези явления ги убедили с пълна достоверност в това, че смъртта няма власт над Исус, че "не е могла да го задържи". Ако това е било бълнуване на душевноболни, как е могло да обхване стотици толкова несходни един с друг очевидци и да даде толкова трайни резултати? И в крайна сметка - имало ли е сериозни предпоставките за илюзии от подобен род? Та нали потиснатите от смъртта на Исус ученици престанали да вярват в неговото месианство. Думите на Учителя за възкресението останали неразбрани за тях, а смисълът на Христовата служба им се открил много по-късно.

Да се приравнява всичко със субективните преживявания на апостолите значи да се преувеличава ролята им за появата на християнството. Евангелията са били написани в среди, в които авторитетът на апостолите е бил неоспорим, но евангелистите съвсем не изобразяват Петър и неговите приятели като величествени и гениални натури, пророци, способни да създадат световна религия. Те обичали своя рави - това е истина, но въпреки това за подобен поврат една любов само не е достатъчна. Недостатъчно е и позоваването на "впечатленията", които е направила личността на Исус в душите им. Никой не е казал, че Исая, Буда или Конфуций са възкръснали. А нали те също са били заобиколени с любовта на последователите си, за което свидетелстват саркофазите над техните останки.

Само за гроба на Повелителя било казано: "Няма го тук..."

Някои скептици предполагали, че Исус не е умрял на кръста, а е бил в безсъзнание и като се е свестил в пещерата, е отишъл при учениците си. Но е напълно неразбираемо как човек, който е отслабнал от загубата на кръв и мъченията, който имал нужда от грижи, полужив е можел да изглежда триумфално. И къде в такъв случай се е крил после? А и изобщо разпънатият, след като краката му са пробити с гвоздеи, не може да направи нито една крачка.

Освен това думите на апостол Павел и други източници несъмнено имат предвид не просто връщане към живот, подобно на чудото във Витания, а пълна промяна, която е настанала в Исус. Понякога лицето му се променяло толкова силно, че мнозина не познавали веднага Учителя. Апостол Павел видял само ослепителна светлина и чул гласа на Възкръсналия, който говорел с него на арамейски. Христос минавал през затворени врати, появявал се внезапно и изчезвал внезапно, с една дума - не бил предишният учител, който се подчинявал, както и всички хора, на законите на земния свят. Не случайно в първия момент някои го приемали за призрак и той трябвало да убеждава учениците си, че наистина е възкръснал плътски.

Изразът на Павел "духовно тяло" е явно ключ за разбиране на пасхалната тайна. [6]  Той означава, че в градината на Йосиф от Ариматея е станала единствена по рода си победа на Духа, която без да унищожи плътта, й дала нова, висша форма на съществуване. Камъкът бил отместен само за да видят учениците, че гробът е празен, че Възкръсналият отсега нататък не познава прегради. Минавайки през агонията и смъртта, по неразбираем за нас начин той придобил друга, духовна телесност. Апостолът говори за нея като за степен на битието, очакваща всички хора, но сега Богочовекът бил първи, който изпреварил всеобщото преображение.

Това била появата на Божия син в славата му, която Исус предсказал на съда пред Кайафа. Първосвещеникът видял в думите му богохулство и жалкият край на Назаретянина трябвало да потвърди мнението на Синедриона. Пасхалните явявания показали на апостолите истинността на пророчеството. Исус им се открил сега не толкова като Христос и Учител, а като Маран [7], Повелител, като въплъщение на живия Бог.

Възкръсналият не бил видян нито от членовете на съда, нито от Пилат. Ако неоспоримата очевидност на чудото ги беше принудила да го признаят, това би се превърнало в насилие над духа, който се съпротивлява на Бога. Само тези, които обичали Христос, които били избрани от него за служба, могли "да видят неговата Слава, Слава като на единороден с Бащата, изпълнен с благодат и истина".

За апостолите Възкресението било не само радост да намерят отново Учителя; то бележело победа над силите на тъмнината, станало залог за последното тържество на Божата истина, за непобедимостта на Доброто, олицетворено в Исус от Назарет. "Ако Христос не е възкръснал - казва ап. Павел, - напразна е нашата проповед, напразна е нашата вяра". [8] С тази мисъл ще живее християнството, защото в деня на Пасхата Църквата не просто изповядва вярата в безсмъртието на душата, но и преодоляването на смъртта, тъмнината и разложението. "Ако физическата сила - казва Вл. Соловьов - се побеждава неизбежно от смъртта, умствената сила не е достатъчна да победи смъртта; само безпределността и нравствената сила дават на живота абсолютна пълнота, изключват всякакво раздвоение и следователно не допускат да се разпадне окончателно живият човек на две отделни части: безсмъртен дух и разлагащо се вещество. Разпънатият Човешки и Божи син, почувствал се изоставен и от хората, и от Бога и при това молещ се за своите врагове, очевидно не е имал предели за духовната си сила и никаква част от неговото същество не е можела да стане плячка на смъртта... Истината за възкресението на Христос е цялостна, пълна истина - не сама истина на вярата, но и истина на разума. Ако Христос не беше възкръснал, ако Кайафа беше излязъл прав, а Ирод и Пилат мъдри, светът щеше да се окаже безсмислица, царство на злото, лъжата и смъртта. Ставало въпрос не за свършека на нечий живот, а за това ще свърши ли истинският живот, живота на съвършения праведник. Ако такъв живот не можел да победи врага, каква надежда оставала за бъдещето? Ако Христос не беше възкръснал, кой би могъл да възкръсне?" [9]

Месия-Изкупител, той доброволно се оставил във властта на разрушителната стихия и с богочовешка мощ възтържествувал над нея, повдигайки ни леко завесата на бъдещето. От този свещен ден нататък над земята няма да замлъкне добрата вест за свободата и спасението. "Нека никой не ридае за своето нищожество, защото се появи всеобщото Царство. Нека никой не оплаква греховете си - прошката възсия от гроба. Нека никой не се страхува от смъртта - освободи ни смъртта на Спасителя. Плененият от смъртта угаси смъртта, слезлият в ада покори ада.

Къде е жилото ти, Смърт,

къде е твоята победа, Ад?

Възкръсна Христос и ти си съборен, възкръсна Христос и паднаха демоните, възкръсна Христос и се радват ангелите, възкръсна Христос и се възцари животът" (Св. Йоан Златоуст).

Не само бъдещето е озарено от светлината на Пасхата. Възкресението означава реалност на Христовото присъствие сред тези, които са му верни. "Учения" и "идеи" са дали на хората много вождове и пророци, а Исус остава с Църквата си като Брат и Събеседник, като Приятел и Спасител, като вечно присъстващ лик, обърнат към света...

Евангелските разкази за явяванията на Христос обръщат значително внимание на това как новият опит разкрива на учениците значението на библейските пророчества. Едва сега те разбрали защо унижението и кръстът на Човешкия син са признак на неговата месианство. Едва сега те можели да прочетат с други очи редовете от Библията за изкупителните страдания на този, който служи на Повелителя. Този процес на прозрение е изобразен най-пълно в разказа на св. Лука за Клеопас и още един апостол, които срещнали възкръсналия Христос по пътя за селището Емаус.

Те тръгнали вечерта на същия ден, в който жените донесли първите известия за празния гроб и за загадъчните явления в градината. Но както другите, така и двамата приели думите им за бълнуване. Като напуснали Ерусалим, те се отправили към селището, където вероятно живеел един от тях. Емаус се намирал на два часа път ходене от столицата и през цялото това време пътниците разговаряли за несбъднатите си мечти. Клеопас и близките му били искрено предани на Исус. Но сега им оставало само да оплакват съдбоносната грешка, която погубила Учителя и сломила живота на семействата им. [10]

Слънцето вече наближавало залеза, когато към тях се присъединил неизвестен пътник, който също идвал от града. Той попитал каква мъка им тежи.

- Само ти в Ерусалим не знаеш какво се случи там през тези дни! - учудил се Клеопас.

- Какво?

- Каквото стана с Исус от Назарет, който беше пророк, силен в думи и дела пред Бога и пред всички хора; как го предадоха първосвещениците и нашите началници да бъде осъден и го разпънаха. А ние се надявахме, че той е този, който трябва да спаси Израел. Но ето вече е трети ден, откакто това стана. А някои от нашите жени ни изумиха: като отишли рано сутринта при гробницата и не намерили тялото му, се върнаха, казвайки, че са видели да се явява ангел, който казал, че тай е жив. И отидоха някои от тези, които са с нас, при гробницата, намериха я така, както казаха жените, а него не видяха.

Странните обстоятелства около изчезването на тялото не предизвикали у тях никаква радост. Кой можел да повярва на такива немислими неща? Резултатът от тези години бил пълно отчаяние.

Реакцията на непознатия била неочаквана.

- О, несмислени и мудни по сърце, за да повярвате във всичко, което са казали пророците! - упрекнал ги той. - Не трябваше ли Месията да претърпи това и да влезе в славата си?

И крачка след крачка тайнственият човек започнал да им обяснява месианските места в Библията. За какво говорел той? Може би за символа на Жертвеното агне и неговата кръв, за камъка, който строителите отхвърлят настрани, за скръбта на Праведника и неговата смърт, за Новия завет, обещан от Бога, но вероятно най-много за пророчеството от книгата на Исая, където е изобразен Служителят на Вечния, преминал през мъки, за да излекува раните на света и да стане "светлина на народите". Като че ли пелена паднала постепенно от очите на Клеопас и неговия другар. Трагичните събития от тези дни се изпълнили със смисъл. Ако е така, смъртта на Исус не означавала край...

С тези мисли те наближили Емаус. Спътникът им като че ли вече бил готов да се прости с тях. Но апостолите не искали да пуснат човека, който почти им върнал надеждата: "Остани с нас, защото вече настъпва вечер". Непознатият се съгласил. Тримата влезли в къщата и седнали да вечерят. Учениците неволно приели своя спътник за по-възрастен и го помолили да прочете полагащата се молитва. Той произнесъл благодарствените думи и разчупил хляба. Паметен жест! Толкова пъти чуван глас! В този миг двамата разбрали кой се намира на една маса с тях. Изумени, те не успели да произнесат и една дума, когато той "станал невидим за очите им"...

Като се опомнили, апостолите започнали да обсъждат разгорещено чудноватата среща: "Не гореше ли сърцето в нас, когато той ни говореше по пътя, когато ни разкриваше Писанието?" Нима можели да останат сега в Емаус? По-скоро назад, в Ерусалим, да споделят с останалите невероятната радост! Макар че вече било тъмно, приятелите отишли бързо в града. Уви, посрещнали ги по същия начин като жените. Никой не искал да им повярва. И тогава дошла нова вест: Исус се явил на Кифа. Можел ли да се излъже най-старият от апостолите? Някои почти повярвали, други все още се съмнявали. Обсъждането и горещите спорове продължили до дълбока нощ. Внезапно всички чули познатото приветствие: "Шалом!" - "Да ви споходи мир!" и учениците видели Исус...

Сковал ги ужас. Привидение! А той гледал треперещите си "братя", чакайки докато дойдат на себе си. Защо се смущават и колебаят? Сред тях не се намирал безплътен призрак, а техният учител. Нека го докоснат, за да оставят мисълта за видение. И спокойно, сякаш нищо не се е случило, той попитал: "Имате ли тук някаква храна?"

Отново, както някога, той можел да раздели с тях трапезата.

Те едва вярвали на очите си.

Като произнесъл благодарствена молитва, Исус заговорил. Настъпват други времена за апостолите, ударил е часът за тяхната служба. "Както ме прати моят Баща, така и аз ви пращам". Спасителят ще действа чрез своите посланици, които ще преобрази със силата на Светия дух. "Приемете Светия дух - казал той. - Ако на някого простите греховете, ще му бъдат простени, ако на някого не простите, няма да му бъдат простени".

В тези светли дни апостолите окончателно затвърдили своята вяра. От дванадесетте само Тома не видял Исус. [11] Като слушал възторжените думи на братята, той трудно споделял чувствата им. Прекалено е невероятна радостната вест! Не е ли станала грешка? Може би все пак това е сянката на Наставника, дошла от задгробния свят да ги утешава? "Ако не видя на ръцете му следите от гвоздеите и не сложа пръст на реброто му, изобщо няма да повярвам" - твърдял Тома.

Свършили празничните дни. Учениците смятали да се върнат в Галилея, където Христос обещал да дойде при тях. За последен път се събрали заедно, вероятно в къщата на Мария, майката на Йоан Марк. Затворили здраво вратата: страхът от преследване още не бил минал. И пак, както в първия ден, всички внезапно видели Исус, стоящ сред тях. Той се обърнал към Тома: приближи се, протегни ръка, провери! "Моят Повелител и моят Бог!" - можал само да промълви апостолът. Той вече не помислил за доказателства...

"Ти повярва - казал Христос, - защото ме видя. Блажени са тези, които няма да ме видят и ще повярват". Зримите явления трябвало само да помогнат на учениците да излязат от състоянието на мрак и безнадеждност, да им покажат, че смъртта е безсилна над Месията. Но скоро присъствието на Христос ще стане друго, достъпно за всеки, който върви открито към него.

БЕЛЕЖКИ

1. Мария (арамейски). - Бел. прев.

2. В евангелските повествования за явяванията на Възкръсналия има редица несъответствия, естествени в случай, когато не става дума за измислени събития, а за свидетелство на много очевидци. Да се съгласуват във всичките им детайли едва ли е възможно. Ясен е само основният ход на събитията: 1) първи на сутринта при гроба отиват Мария от Магдала и другите жени (Мт 21, 1; Мк 16, 1-3; Лк 24, 1); 2) Мария от Магдала ги изпреварва, идвайки, когато е още тъмно. Тя намира гроба празен и вика Петър и Йоан (Йн 20, 1-10); 3) в нейно отсъствие жените поглеждат в пещерата и виждат един юноша, а по-късно по пътя им се явява Исус (Мт 28, 5-10; Мк 16, 4-8; Лк 24, 2-12); 4) когато се връща при гроба, Мария от Магдала вижда Исус и съобщава за това на апостолите (Мк, 16, 9-11; Йн 20, 11-18); 5) през същия ден Исус се явява на двама от учениците си, отиващи в Емаус (Мк 16, 12-13; Лк, 24, 13-33), на Петър (Лк 24, 34; І Кор 15, 5) и на единадесетте (Мк 16, 14; Лк 24, 36-43; Йн 20, 19-25; С Кор 15, 5); 6) в края на празничната седмица следва второ явяване на единадесетте заедно с Тома (Йн 20, 26-29). За явяванията в Галилея вж. следващата глава. - Бел. авт.

3. І Кор 15, 3-9. Покръстването на Павел става около 36 година. Посланието е написано от него през 50-те години, след като е научил подробности за пасхалните събития от Петър, Йоан и Яков. Павел не споменава за Мария от Магдала по напълно разбираема причина. Свидетелствата на жените по това време не се смятат за заслужаващи внимание. През ІІ век Целс пише с презрение за "полубезумната жена", на която "й се привидяло", че вижда Възкръсналия. Вж. Ориген. Против Цельса, 11, 55. - Бел. авт.

4. Евангелие по Петър, ХІ, 49. Евангелист Матей, единствен от авторите на каноничните Евангелия, споменава за стражата при гроба. Той разказва, че в момента на възкресението пазачите са били изплашени от земни трусове и от явяването на ослепително блестящ ангел. Те "станали като мъртви", с други думи - загубили съзнание. Според Мт мълниевиден ангел отместил камъка, затварящ входа (28, 2-4). - Бел. авт.

5. Говорейки за подкупване на стражата и за версията с похитеното тяло, Мт твърди, че "това, което казаха, се разнесе между юдеите, и продължава дори и до днес" (28, 15). Ср. Св. Иустин. Диолог с Трифоном, 108. През ХVІІІ в. тази теория се опитва да съживи немският деист Г.С.Реймарус. - Бел. авт.

6. І Кор 15, 35-44; Фил 3, 21. Синоним на "духовно тяло" (s^ma pneumatik3n) при Павел е "небесно тяло". - Бел. авт.

7. Арамейска дума, съответстваща на гръцката Повелител (Kvrio~). - Бел. авт.

8. І Кор 15, 14. - Бел. авт.

9. Вл. Соловьев. Собр. соч, т. 10, с. 36-47. - Бел. авт.

10. Сред най-близките ученички на Христос в Евангелията е посочена сестрата на Дева Мария, Мария Клеопас (Йн 19, 25). Тя би могла да бъде или дъщеря, или съпруга на Клеопас. Някои тълкуватели смятат, че Яков Алфей (Мт 10, 3; Мк 3, 18; Лк 6, 15) е бил сина на Мария и Клеопас, защото арамейското име Халлай (Алфей) би могло да се произнася на гръцки като Клеопас. - Бел. авт.

11. Казваме "дванадесетте", както това е прието понякога в Новия Завет (І Кор 15, 5), макар че след отпадането на Юда апостолите остават единадесет. Но свещеното число остава неизменно и скоро е попълнено (Деян 1, 15-26). - Бел. авт.

(Следва)