АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част ІII. КЪМ ГОЛГОТА / Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА (2-4 април 30 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА; Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ; Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“; Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО; ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА; Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА

(2-4 април 30 г.)

Шумът при източната врата привлякъл вниманието на много граждани. Като видели човека, който яздел начело на процесията, която пеела химни, те попитали учудено: "Кой е този?" Поклонниците с гордост им обяснили: "Това е Исус, пророкът от Назарет Галилейски..."

Йерарсите се объркали напълно. Такава бурна проява на народната любов изобщо не била очаквана. "Светът тръгна след него" - тревожно си говорели един на друг старейшините. Всичките им усилия като че ли пропаднали даром. Засега не трябвало да предприемат никакви открити действия срещу Назаретянина. Това би означавало сами да тласнат хората към метеж. В Ерусалим за Пасхата се събрали стотици хиляди юдеи и в препълнения с развълнувани хора град всяка неправилна стъпка можела да предизвика взрив.

В същото време Исус преминал по празничните улици и като слязъл от магаренцето, влязъл с учениците си в двора на Храма. От него чакали някакви необикновени думи и постъпки, но той огледал мълчаливо светилището, като цар, който иска да провери своите владения, а когато наближила нощта, се върнал обратно във Витания.

Спътниците на Исус вероятно са изпитали някакво разочарование. Нищо не се случило, нямало никакви знамения. Но те се надявали, че след като е приел царските почести, Исус трябва скоро да прояви месианската си власт и да им разкрие по-нататъшните си намерения.

В понеделник сутринта Христос дошъл отново в Храма. Но вместо да призове привържениците си на борба с езичниците, направил като преди три години: наредил на търговците да напуснат пределите на Божия дом. Продаващите и купуващите започнали да се възмущават, но без да ги слуша, Исус преобърнал масите на сарафите с парите и пейките с птиците, предназначени за продажба. Той поискал да престанат да нарушават Закона, който забранявал да се носят стоки през двора на Храма. Явно повечето от тези, които се намирали на площада, одобрили този толкова решителен натиск.

Това било първото деяние на открито показалия се пред хората Месия. То било насочено срещу унижаването на вярата и профанацията на култа. Нали мнозина мислели, че като принесат жертва и я дадат на свещениците, могат да се смятат за чисти от греха. Затова пазарът близо до олтара не ги смущавал.

Второто нещо, което Исус направил, било изцеляването на болните, които се натрупали от всички страни около него. Спасителят на страдащите дошъл да извести за новия живот, за милосърдието на Бащата...

Свещениците не знаели как да постъпят и само попитали Исус кой му е дал право да се разпорежда с Храма?

- И аз ще ви попитам нещо: ако ми отговорите, ще ви кажа с каква власт върша това. Кръщенето на Йоан откъде е: от небето или от хората?

- Не знаем - последвал уклончив отговор. Те наричали Йоан обсебен от бесове, но сега, в присъствието на хората, садукеите не поели риска да хулят открито екзекутирания пустинник.

- И аз няма да ви кажа с каква власт върша това.

Исус не споменал случайно за Кръстителя, в чието лице духовенството и книжниците отхвърлили Божия вестител.

- При вас дойде Йоан по пътя на справедливостта - продължавал той - и не му повярвахте, повярваха му митари и развратни жени, а вие, като видяхте, не се разкаяхте след това, за да му повярвате. [1]

Всички пророци срещали противодействието и омразата на лъжепастирите. Гордостта и властолюбието се надигали срещу избраниците на Духа. Още по-трудно било в такъв случай да се очаква, че старейшините ще повярват на човека, когото обикновените хора наричали Месия. Както обикновено Исус изяснил мисълта си с притча, сюжетът на която бил подсказан от Исая, който обичал да сравнява Израел с лозе, а Бога - с негов стопанин.

Веднъж, разказвал Исус, един собственик на лозе отишъл някъде за дълго време, като се надявал на усърдието на своите работници. Когато дошъл гроздобер, той изпратил слугите си "да приберат плодовете му". Но работниците набили едни от тях и ги прогонили, а други убили. Така станало няколко пъти. Най сетне господарят изпратил при тях собствения си наследник, като казал: "Ще се засрамят от сина ми". Но лозарите не се опомнили. Те вече решили да завладеят цялото имане и едва юношата дошъл при тях, извлекли го от лозето и го убили.

- И така - попитал Исус служителите на Храма, - когато дойде стопанинът на лозето, какво ще направи с тези лозари?

- Ще ги накаже като злодеи със заслужената от тях зла смърт, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дадат плодовете навреме - отвърнали те.

- Нима никога не сте чели в Писанието:

Камъкът, който отхвърлиха зидарите,

ще стане ъглов камък:

от Повелителя е това

и дивно ли е във вашите очи?

Старейшините разбрали, че в притчата се говори за тях, че ще им бъде отнето лозето на Божия народ. "И смятаха - казва Марк - да го хванат, но се уплашиха от хората". След това Исус обявил вече без иносказания: "Божето царство ще ви бъде отнето и дадено на хора, които ще носят плодове“. [2] Повелителят не само лишава от власт духовните вождове на Израел, но и прави деца на Царството всички, които изпълняват неговата воля, независимо от произхода им.

И като отговор на пророчеството дошла неочаквана новина: Филип и Андрей съобщили, че някакви гърци-прозелити, които пристигнали в Ерусалим на поклонение, научили за Христос и помолили Филип да ги срещне с него.

"Дошло е време да се прослави Човешкия син" - казал Исус. Но за да не помислят учениците му, че говори за земна слава, отново им напомнил каква участ го очаква. "Истина, истина ви казвам: ако пшеничното зърно, като падне на земята, не умре, остава само. Но ако умре - ще даде много плод“. [3] Заради своя изкупителен подвиг Месията се отказал от всичко, което е скъпо на хората от този свят, от самия живот...

А прозелитите? Отзовал ли се е Исус на молбите им? Евангелията не казват нищо за това, но очевидно разговорът се е състоял и може би те са станали първите му последователи сред чужденците. Това се потвърждава косвено от думите на Йосиф Флавий, които могат да се смятат за истински. Той пише, че Исус „учел хората, приемащи с удоволствие истината, привличайки към себе си мнозина, а сред тях и елини“. [4]

Но радостта на Христос и неговите ученици, предизвикана от появата на "новите овце", се помрачавала от мисълта за самодоволните водачи, завладели лозето на Бащата. Те не искали да чуят призива на Повелителя и отново над Божия народ се надвесила мрачна сянка. Между двата Завета зейнала пукнатина.

Христос не криел скръбта си от апостолите: "Смутена е сега душата ми. И какво да кажа: Спаси ме, Татко, от този час? Но заради това дойдох в този час..."

Когато произнесъл тези думи, в небето се разнесъл звук, подобен на гръмотевичен тътен. Някои хора решили, че наближава пролетна буря, но останалите били обзети от мистичен ужас. Те чували гласа на незрим Божи вестител.

"Татко, прослави своето име!" - молел се Исус. Като се обърнал към хората, той им говорел за Съдния ден, за дявола, когото Човешкият син ще свали от престола му. Но Месията ще го победи само като се превърне в Жертва. "Когато бъда възнесен от земята, ще привлека всички ви към себе си". [5]

В същото време в двореца на Кайафа сякаш забравили за Исус. Всеки момент се очаквало Пилат да пристигне с голям отряд. Изобщо в дните на Пасхата клириците имали много грижи. Но в действителност Синедрионът не изоставил мисълта да се разправи с опасния пророк. Само било решено, за да се избегнат смутове, въпросът да се отложи, докато мине празникът. Самият Исус, след като махнал пазара от Храма, не предприемал нищо повече. Това успокоявало садукеите, позволявало им да не бързат.

Но една група, настроена по-непримиримо, продължавала да плете паяжината около Христос. Най-удобно било да го подтикнат към някаква политическа стъпка или изказване, за да се привлече към него вниманието на прокуратора. Тогава Пилат щял да се заеме сам с Галилееца, а църковните власти щели да останат невинни в очите на хората.

С осъществяването на това намерение се заели "иродианите", привържениците на партията, която се опирала на римляните. Към тях се присъединили и слушатели от фарисейските школи, въпреки че винаги враждували с "иродианите". Като дошли при Исус, те се направили, че се отнасят към него с уважение и искат да знаят мнението му за данъка, който се плаща на императора. Само по себе си подобно обръщение към Учителя изглеждало напълно естествено. На Изток мъдростта на наставниците се изразявала с това как решават спорните въпроси, предложени им да разгледат. Но в дадения случай явно се готвела клопка. Ако Исус каже, че трябва да се плаща данъка - значи е враг на Израел, ако каже, че не трябва - може да бъде представен на Пилат като един от подстрекателите срещу Рим.

- Учителю - започнали хитро пратениците, - знаем, че си правдив и не се съобразяваш с никого, защото не гледаш лицата на хората, а наистина учиш на Божия път. Трябва ли да плащаме данък на цезаря, или не? Да плащаме или да не плащаме?

- Защо ме изкушавате? - казал Исус. - Покажете ми един динарий.

Показали му една монета, от тези, с които се плащал данъкът. На нея бил профилът на императора и пишело: "Тиберий, цезар, син на бог Август".

- Чий е този образ и надпис?

- На цезаря.

- Дайте тогава цезаревото на цезаря, а Божето на Бога. [6] 

Отговорът ги изумил. Те разбрали, че не са успели да го хванат в клопката. Исус поставил самите тях натясно, като им посочил езическата монета. Тъй като юдеите употребяват императорските динарии, за тези пари няма по-добро приложение от това да бъдат дадени на неверниците. А какво принадлежи на Бога? Това било явно не само от учението на Исус, но и от всички книги на Стария завет. На Бога човек трябва да дава себе си изцяло.

По-късно думите на Христос за Божето и цезаревото се разбирали в разширен смисъл, като били отнасяни към въпроса за църквата и държавата. Но подобно тълкуване едва ли е обосновано. [7] Единственото, което можело да следва от отговора, който Исус дал на "иродианите", е отказът от пътя на зелотите към свободата. Положението не било като по времето на Макавей. Рим не се месел в духовния живот на хората. Едно въстание само можело да донесе на Израел нови беди. Това станало очевидно четиридесет години след това, когато юдеите, въвлечени от "радетелите" в безнадеждна война, загубили и Храма, и държавата си.

С всеки изминат ден апостолите все по-ясно осъзнавали, че въпреки триумфалното посрещане, Месията се намира в Ерусалим като във вражески лагер. Те се чувствали спокойно само на свечеряване, когато пресичали Кедрон и се качвали на Елеонската планина.

Нощта прекарвали на различни места: най-често в Гетсимания, понякога в къщата на Лазар или на негови приятели. Но на сутринта Исус отново отивал в шумния град, където го очаквали слушатели и го дебнели противници.

Законниците от средите на садукеите смятали, че е под достойнството им да говорят с Галилееца. Само един път, когато се срещнали с него в Храма, тези надменни хора решили да го смутят със заплетен въпрос. Те знаели, че Исус, както и фарисеите, признава бъдещото възкресение на мъртвите, вярата в което било за тях празна фантазия. Според садукеите вярата във възкресението противоречала на Писанието. Те не приемали книгите на Библията, където се говорело за него.

Какво ще стане, попитали садукеите, с една жена, ако е преживяла седем съпрузи, които са умрели един след друг? Чия съпруга трябва да се смята в идния свят?

Уверени, че са поставили селския рави в безизходно положение, те вече се готвели да му се присмеят, но Исус казал: "Не се ли заблуждавате затова, че не знаете нито Писанието, нито Божата сила? Нали когато възкръсват от мъртвите, не се женят и не се омъжват, а са като ангели на небето. А за мъртвите, че ще възкръснат, не сте ли чели в книгата на Мойсей, в разказа за къпината, как Бог му каза: Аз съм Бог на Авраам, Бог на Исак и Бог на Яков? Той не е Бог на мъртви, а на живи. Много се заблуждавате". [8]

Присъстващите там фарисеи не можели да не се зарадват, че старите им съперници са били заставени да млъкнат. Сега Исус им се сторил учител, напълно достоен за уважение. Фарисеите се събрали около него и започнали да разговарят с него. Когато Исус им казал, че основа на Закона е любовта към Бога и към ближния, някои от тях били почти готови да го признаят за съмишленик.

Но тези, които не бързали да променят мнението си за Галилейския пророк, искали да го подложат на още едно изпитание. Те довели при Исус една жена, изобличена в изневяра на мъжа си, и попитали: трябва ли да бъде убита с камъни, както повелява древният Закон.

По това време обичаят едва ли се е спазвал. Биха могли да го защитават само садукеите, привърженици на суровите наказания за извършени престъпления. Но фарисеите поискали да използват инцидента. Те се надявали, че Исус, проповедникът на милосърдието, сега ще се изкаже недвусмислено срещу Закона.

Учителят дълго не им отговарял и с наведена замислено глава чертаел нещо на пясъка. Но тъй като те продължавали да настояват, казал: "Който от вас е без грях, да хвърли първи камък върху нея", а след това отново започнал да пише по земята някакви знаци. Настъпило мълчание. Когато след известно време Исус отново вдигнал глава, видял, че жената стои пред него сама. Изобличаваните от съвестта си обвинители се скрили незабелязано.

- Жено - попитал Исус, - къде са? Никой ли не те осъди?

- Никой, Повелителю.

- И аз не те осъждам. Иди си и отсега нататък не греши.

Никой от фарисеите не смеел след това да поставя Исус на изпитание. Те дори като че ли били съгласни да се примирят с него. Неприемливо за тях оставало само едно: как може човек от народа да се смята за Месията или поне да позволява на множеството за го нарича така? Като знаел за тези недоумения, Исус извикал при себе си фарисеите и ги попитал:

- Какво мислите за Месията? Чий Син е той?

- Давидов - отвърнали те.

- Как тогава Давид, вдъхновен от Духа, го нарича Повелител, като казва:

Каза Повелителят на моя Повелител:

седни от дясната ми страна,

докато не положа враговете ти

под твоите крака?

И така, ако Давид го нарича Повелител, как тогава той е негов син? [9]

С това въпросът за човешкия произход на Месията се измествал на заден план. Месиянската тайна се състои не толкова в принадлежността към царския дом, колкото в това, че Спасителят се намира отдясно на Бащата и е Божи син, Повелител на света.

Фарисеите не можели да възразят нищо. Думите на псалма наистина били загадъчни. Но още по-трудно им било да приемат казаното от Исус.

БЕЛЕЖКИ

1. Мт 21, 23-27; Мк 11, 27-33; Лк 20, 1-8. - Бел. авт.

2. Мт 21, 33-46; Мк 12, 1-12; Лк 20, 9-19. Аналогична притча, но под форма на "символично действие", прието при пророците (ср. напр. Ис 8, 1-4; Ерем 19, 1-15; Езек 4, 4-8), е проклятието на смокинята, символ на тези, които не са дали "плодове на покаянието" (Мт 21, 18 и сл.; Мк 11, 12 и сл.; ср. Лк 13, 6-9). - Бел. авт.

3. Йн 12, 20-24. - Бел. авт.

4. И. Флавий. Арх. ХVIII, 3. - Бел. авт.

5. Йн 12, 27 и сл. - Бел. авт.

6. Мт 22, 15-22; Мк 12, 13-17; Лк 20, 20-26. - Бел. авт.

7. "Това обичайно тълкуване - отбелязва еп. Касиан - успокоява ленивата ни мисъл, а и християнската ни съвест, когато тя се среща лице в лице с интересите на държавната власт, в по-голямата си част равнодушна, че дори и напълно враждебна към Църквата. Склонни сме да се утешаваме с това, че и цезарят, за когото говори Повелителят, е бил езичник и е оглавявал езическа държава... Думите на Христос... засягат частен въпрос и отговарят на него в обща форма... Ако Повелителят признава пред питащите го задължения към държавата, той говори за нея като за някаква чужда сила... Повелителят прави разлика между Божето и цезаревото". Еп. Касиан (Безобразов). Царство кесаря перед судом Нового Завета. Париж, 1949, с. 10 и сл. Виж също С. Аскольдов. Христианство и политика. Киев, 1906, с. 15 и сл. - Бел. авт.

8. Мт 22, 23-33; Мк 12, 18-27; Лк 20, 27-40. - Бел. авт.

9. Мт 22, 41-45; Мк 12, 35-37; Лк 20, 41-44. - Бел. авт.

(Следва)