МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 37

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПОНЕДЕЛНИК, 14 МАЙ 1945 ГОДИНА

Шум на двигател ме събуди от първия ми сън снощи. Викове и клаксони отвън. Затътрих се до прозореца. Долу имаше руски камион, пълен с брашно. Хлебарят вече има въглища, така че може да изпече и достави хляб според продоволствените карти. Чух го да ликува и го видях да прегръща руския шофьор. Той също сияеше. Руснаците обичат да си играят на Дядо Коледа.

Сутринта рано ме събуди бърборещата опашка за хляб. Обвиваше около половината блок и продължава да стои там, следобед. Много жени носеха столчета със себе си. Буквално чувам съскането на слуховете.

За първи път имаме вода от изправна помпа, недалече. Това е нещо прекрасно. Автоматична помпа с три крана, от които водата извира на плътна струя. Кофата се пълни за отрицателно време. Трябва само да изчакате няколко минути, за да дойде редът ви. Това променя деня ни и прави живота ни по-лесен. По пътя към помпата минах покрай много гробове. Почти всеки преден двор има такива тихи обители. Понякога върху гроба стои стоманена немска каска, понякога руски дървени стълбове, ярко червени, с бели съветски звезди. Трябва да са ги докарали тук с камиони.

До бордюрите стърчат дървени табели с немски и руски надписи. Единият от тях казва, по думите на Сталин, че Хитлер и останалите ще изчезнат, но Германия ще остане. Руснаците наричат такива основни изречения „лозунги“, използвайки чуждата немска дума.

Вече има отпечатани „Новини за германци“, залепени до нашата входна врата. В този контекст последната дума ми звучи толкова чуждо, почти като обида. На листа можете да прочетете текста на нашата безусловна капитулация, подписана от Кайтел, Щумпф и Фридебург. Има също така съобщения за сваляне на оръжието по всички фронтове. Гьоринг е заловен. Една жена твърди как е чула по приемника, че е плакал като дете, когато бил арестуван и че Хитлер вече го е осъдил на смърт. Колос с глинени крака.

Друга, заобиколена от много хора обява и предизвикваща много повече разговори съобщава, че руснаците предоставят нови и по-високи хранителни дажби, които трябва да бъдат разпределени в пет групи: за работещи тежък физически труд, за други работници, служители, деца и останалото население. Хляб, картофи, концентрирани храни, сурогатно кафе, кафе на зърна, захар, сол, дори мазнини. Като цяло не е зле, ако е вярно. В някои случаи по-щедри дажби от последните при Адолф. Въздействието на тази новина е силно. Чух: "Отново виждате, че нашата пропаганда само ни правеше на глупаци."

Да, вярно е, гладът и пълното физическо унищожение от ръцете на вражеските сили ни бяха представяни толкова често, че всяко парче хляб, всяко внушение, че ще се грижат за нас, ни учудва. В това отношение Гьобелс работеше добре за победителите. Всяка коричка хляб от ръката им ни се струва като дар. Следобед се наредих на опашка за месо. Нищо по-поучително от урок като този. Чух, че влаковете вече се движат отново в посока Щетин, Кюстрин и Франкфурт на Одер. За разлика от това градският обществен транспорт очевидно все още е напълно спрян.

Една жена обясни със задоволство защо руснаците избегнали къщата ѝ след кратко преминаване: на първия етаж намерили семейство, отровено в леглата си, на втория етаж семейство, обесило се на прозореца в кухнята. След което те избягали ужасени и не се върнали. Възпиращите обекти били оставени на мястото си за известно време и за всеки случай... Успях да взема месо, без кости. Чисто говеждо, ще ни помогне за известно време.

„Среща на наемателите в мазето в четири и половина следобед“ - се предаваше от врата на врата. Барикадата на мазето най-накрая трябва да бъде разчистена. Това е добре: пътят до останалите картофи на вдовицата ще бъде отворен. Стояхме на дълга опашка в коридора. Малка свещ, прикрепена на един стол, излъчваше слаба светлина. Тухли, дъски, столове и парчета от матраци преминаваха от ръка на ръка.

В мазето зеле и цвекло, иначе казано – пълна бъркотия.. Миризма на изпражнения. Всеки си събира багажа. Изоставеното имущество трябваше да се постави отделно. (Вдовицата тихо позволи на комплект копринено спално бельо, който не ѝ принадлежеше, да изчезне в чувала ѝ. Но по-късно тя си спомни десетте заповеди и постави обратно нещата, чийто собственик беше обозначен с бродиран монограм, като „взети по грешка“) Представите за собственост са напълно унищожени. Всеки взема от всеки, защото всеки е ограбен и всеки има нужда от всичко. Така че единствените неща, които в крайна сметка бяха „изоставени“, бяха ненужни: избелели фусти, шапки, една-единствена обувка. Докато вдовицата все още търсеше упорито перлената игла за вратовръзка, която бе забравила къде е скрила, отнесох картофите горе и ги сложих до леглото на хер Паули. Когато вдовицата дойде, тя веднага възвести отново, като Касандра, за глада, който ще ни сполети, след като изядем тези последни картофи. Хер Паули подкрепи всичко, което каза. Имам чувството, че в това домакинство хората започват да ме възприемат като досаден сътрапезник, че броят хапките в устата ми и ми се сърдят за всеки картоф. Паули в същото време яде по малко от моята захар. Все още искам да се опитам да стъпя на краката си за храната Но как?

Не мога да се сърдя на нито един от тях. Не ми се е налагало; но може да се окаже, че в подобна ситуация и аз няма да имам желание да споделям храната си. А ново нещо не се задава на хоризонта.

(Следва)