МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 33

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 10 МАЙ 1945 ГОДИНА (продължение)

Гизела не беше сама. Тя беше приютила две млади момичета, изпратени при нея от неин познат. Две студентки, избягали от Бреслау (днес Вроцлав, Полша – бел. П. Н.). Седяха мълчаливо в почти празната, но чиста стая без стъкла на прозорците.

След първите развълнувани думи в разговора настъпи затишие. Усетих: тук се крие страдание. И двете млади момичета имаха черни кръгове под очите. Това, което казаха, звучеше толкова безнадеждно, толкова горчиво. Както Гизела ми прошепна на балкона, на който ме изведе, те били обезчестени от руснаците и многократно след това изнасилвани. Русокосата Херта, едва на двадесет години, изпитвала оттогава постоянни болки и не знаела как да си помогне. Много плаче, казва Гизела. Херта не знае нищо за роднините си, те са се разпръснали из цяла Силезия, ако са още живи. Момичето се вкопчва истерично в Гизела. Дребничката деветнадесетгодишна Брижит се защитава от психологическата травма със зъл цинизъм. Тя прелива от жлъч и омраза, намира живота за мръсен и всички хора – тя има предвид всички мъже - за свине. Иска ѝ се да се махне, далече, някъде, където не съществуват униформи, само при вида на които сърцето ѝ започва да бие неравномерно.

Гизела се спасила с трик, който за съжаление научих твърде късно. Преди да стане редактор, тя имаше актьорски амбиции и беше научила малко по време на курсовете за сценичния грим. Така че изобразила на лицето си в мазето маска на възрастна жена и скрила косата си под забрадката. Когато руснаците дошли и осветили с фенерчета двете млади студентки, бутнали сбръчканата Гизела обратно на леглото: „Ти, бабке, спи.“ Засмях се неволно, но веднага потиснах смеха си - двете момичета ме погледнаха мрачно, твърде грубо.

Тези момичета са лишени завинаги от първите плодове на любовта. Всеки, който е започнал с последното нещо, и то по такъв зъл начин, вече не може да се развълнува при първото докосване. Пол беше името на човека, за когото си мисля сега. Беше на седемнадесет години като мене, когато ме бутна в сянката на вратата на една непозната къща на „Улменщрасе“. Идвахме от училищен концерт, Шуберт, мисля, още запалени от музиката, за която нямахме думи. И двамата бяхме неопитни. Зъби, притиснати до зъби, докато чаках с вяра чудодейното нещо, което щеше да дойде от целувката. Докато не забелязах, че косата ми се е разпуснала. Шнолата, която ги държеше заедно отзад на врата, беше изчезнала. Какъв ужас! Изтръсках роклята и яката си. Пол опипа наоколо по тротоара в тъмното. Помагах му, ръцете ни се срещнаха и докоснаха, но вече напълно студени. Не можахме да намерим шнолата. Сигурно я бях загубила по пътя. Това беше много досадно. Майка ми веднага ще забележи, ще ме разпитва, ще ме гледа строго. И няма ли тогава моето лице да ѝ разкрие какво направихме с Пол във входа? Разделихме се набързо, във внезапно смущение и никога повече не се доближихме. Въпреки това тези плахи минути до вратата запазиха за мене сребрист блясък.

Дълго сбогуване след един час. Сега е много трудно да се разделяте с приятели, никога не знаете кога и как ще се видите отново. Толкова много неща могат да се случат. Поне поканих Гизела да дойде при нас на следващия ден. Вдовицата беше поканила и свои приятели. Искаме да сме сигурни, че можем да им намерим малко хляб.

Назад по същия скучен, дълъг и прашен път. Сега това беше твърде много за вдовицата, краката ѝ горяха и ние трябваше да почиваме от време на време, седнали на бордюра. Влачех се като под тежък товар, имах чувството, че Берлин никога повече няма да се въздигне, че ще останем като плъхове в развалините до края на живота си. За първи път ми хрумна мисълта да напусна този град и да търся хляб и подслон другаде, където все още има въздух и природа.

Почивахме на една пейка в парка. До нас седеше млада жена, която беше довела две момченца на разходка. Един руснак се приближи, помаха на неизбежния втори руснак, който отиде при него, и му каза на руски: „Ела тук, има деца, само с тях можеш да говориш на това място.“ Майката сви рамене и погледна тревожно към нас. Но последва разговор между мъжете и двете малки момчета, които спокойно седнаха на коленете им и се поклащаха в такт с руската им песен.

Тогава единият войник се обърна към мене и каза на руски с най-приятелския тон на света: „Няма значение кой спи с тебе. Членът си е член." (Анатол ме беше научил на този израз с непохватността на селски човек.) Трябваше да се сдържам, за да покажа глупавото неразбиране, което този човек очакваше от мене. Така че аз просто се усмихнах и двамата мъже се разсмяха на глас. Ето!

Прибрахме се вкъщи с уморени крака. Г-н Паули се беше разположил в креслото си до прозореца и ни гледаше. Не искаше да повярва, че за трите часа преход сме срещнали само няколко случайно обикалящи руснаци. Беше си представил, че центърът на града гъмжи от войски. След това сами се изненадахме и се зачудихме къде биха могли да отидат всичките победители. Вдишвахме дълбоко чистия въздух на нашето кътче и потръпвахме, когато си спомняхме за прашната пустош на „Шьонеберг“.

Трудно ми е да заспя. Мрачни мисли. Тъжен ден.

(Следва)