МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 11

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Съблякох се в банята за първи път от дни, измих се доколкото можах с малкото вода, почистих си зъбите пред огледалото. Изведнъж един руснак, блед и деликатен, се появяи на прага, мълчалив като призрак. Той пита на немски с тих глас: „Къде – моля – е вратата?“ Явно се е изгубил в жилището. Аз, втренчена от учудване и по нощница, мълчаливо му показвам пътя към входната врата, която води към стълбището. Тогава той казва учтиво: „Благодаря“.

Втурвам се към кухнята. Да, влязъл е през задната врата. Шкафът за метли, който с вдовицата използваше, за да я прикрие, беше преместен. Вдовицата тъкмо се качи по задните стълби от мазето. Заедно барикадираме отново задната врата, но този път старателно. Изграждаме кула от столове пред нея и накрая избутваме и тежкия кухненски бюфет. Вдовицата мисли, че ще издържи. Както винаги, тя залоства входната врата и я заключва два пъти. Чувстваме се сравнително сигурни.

Мъничък пламък трепти върху лойта на лампата на Хинденбург. Хвърля големи сенки върху тавана. Вдовицата ме настани на нейния диван в хола. За първи път от много време не спуснахме затъмнителните щори. За какво? Тази нощ от петък срещу събота няма да има повече въздушни удари, не и за нас, които вече сме руски. Вдовицата е седнала на ръба на леглото ми, тъкмо си събува обувките и там – тропот и глъч.

Нещастната задна врата е лошо барикадирана. Вече се чува трясък, столовете падат по плочките. Чуваме блъсканица и много груби гласове. Взираме се една в друга. През процепа между кухнята и всекидневната проблясва светлина. Стъпки по коридора. Някой отваря вратата на на нашата стая.

Един, двама, трима, четирима мъже. Всички добре въоръжени, с автомати на кръста. Само ни поглеждат двете за момент, не казват нито дума. Един от тях веднага отива през стаята до шкафа, отваря двете чекмеджета, рови в тях, затваря отново чекмеджетата, казва нещо пренебрежително и излиза. Чуваме го да рови в съседната стая, в която живееше квартирантът на вдовицата преди да отиде в „Volkssturm“. Другите трима стоят наблизо, шепнат си и ме гледат крадешком. Вдовицата отново се е обула, каза ми итхо, че ще отиде горе да потърси помощ от другите жилища... И излезе. Никой от мъжете не я спря.

Какво да правя? Изведнъж се чувствам абсурдно смешно, докато седя в леглото пред тримата чужди мъже в моята бонбонено розова нощница с панделки. Не издържам повече, трябва да кажа нещо, да направя нещо. И пак питам на руски: "Какво искате?"

Те се споглеждат. Три смаяни лица и незабавно следва въпрос: "Откъде знаете руски?"

Казвам моята малка реч, обяснявайки как съм пътувала из Русия, как съм рисувала и снимала в онези времена. Тримата войници сядат в креслата, бутат оръжието си настрани и изпъват крака. Бъбрехме за това и онова, а аз надавах ухо към коридора, чакайки вдовицата да се върне с обещаната помощ от съседите. Но не се чуваше нищо.

Междувременно четвъртият мъж се връща и след това отива в нашата кухня с третия войник. Чувам ги да се занимават там с чиниите. Другите двама си бърборят тихо, явно не трябваше да разбера нищо от разговора им. Странно настроение. Нещо се носи във въздуха, наоколо лети искра, чудейки се къде да падне.

Вдовицата не се връща. Отново се опитвам да разговарям с двамата в креслата, завита с одеялото, но не се получава нищо. Коси погледи. Плъзгат се покрай мене. Сега наистина трябва нещо да стане, зная го от вестниците, когато все още имаше вестници: десет пъти, двадесет пъти, не зная. Имам температура, лицето ми гори.

Двамата мъже от кухнята викат нещо. Другите от креслата се изправят тежко, тръгват натам, по посока думите им. Изпълзявам тихо от леглото, ослушвам се известно време на прага към кухнята, където явно пият. След това тичам през тъмния коридор боса, грабвам палтото си от закачалката и го намятам върху нощницата.

Отварям внимателно входната врата. Когато вдовицата излезе, не е затворила с ключа. Вслушвам се в тихото черно стълбище. Нищо. Никъде нито звук, нито искрица светлина. Къде може да е отишла вдовицата? Тъкмо се каня да се кача по стълбите, когато някой ме сграбчва отзад в тъмното, промъкнал се безшумно.

Огромни ръце, дъх на алкохол. Сърцето ми бие лудо. Шепна: „Само един, моля, моля, само един. Не ме оставяйте и на другите.”

Той обещава шепнешком и ме носи по коридора на двете си ръце като вързоп. Нямам идея кой е от четиримата, как изглежда. В тъмната предна стая, почти изцяло без прозорци, той ме стоварва върху голото легло на бившия квартирант. След това вика няколко груби изречения по посока на кухнята по коридора, заключва вратата след себе си и ляга до мене в тъмното. Много ми и студено и моля да ме пусне да отида на леглото в съседната стая. Той не иска, изглежда се страхува от връщането на вдовицата. Само след половин час, когато всичко утихва, се съгласява да се преместим там.

Автоматът трака по рамката на леглото, мъжът е сложил шапката си върху него. Междувременно лоената свещ продължава да гори тихо и самостоятелно. Петка, както се казва войникът, има продълговата глава, русата му остра коса расте триъгълно на челото му, усеща се като плюш на диван. Иначе е грамаден, широк като шкаф, с ръце на дървосекач и бели зъби. Толкова съм уморена, толкова съкрушена, че почти не зная къде съм. Петка мърмори редом, че е от Сибир. Даже си свали ботушите. Зави ми се свят, присъствам само наполовина и тази половина вече не се защитава, пада върху твърдото тяло, което мирише на домашен сапун. Най-сетне мир, тъмнина, сън.

В четири сутринта пропява петел, но всъщност трака водопроводният кран. Събуждам се, измъквам ръката си изпод Петка. Той се усмихва и показва белите си зъби. Става бързо, казва ми, че сега е на дежурство, но със сигурност ще се върне в седем часа - определено! И почти ми смачква пръстите, когато се сбогуваме.

Отново се вмъквам под завивките и спя най-неспокоен четвърт час сън. Събуждам се веднъж от вик „Помощ!“, но това е само водопроводният кран. Започва да мучи и крава. Навивам будилника (будилникът е всъщност на вдовицата, но аз се преструвам, че съм част от домакинството). За по-сигурно е увит в кърпа до задната част на гардероба. Гледаме го само когато сме сами и в безопасност, не искаме да ни го вземе някой Иван.

Беше пет часа и вече не можех да спя. Станах, оправих леглото, бутнах кутиите и столове обратно пред незаключващата се задна врата със счупена ключалка, прибрах празната бутилка, която мъжете бяха оставили, и проверих нашите бутилки с бургундско в задната част на кухненския шкаф, в старата кофа. Слава Богу, че не бяха ги намерили.

През прозорците пада червеникавосив блясък. Навън все още е война. Грохот и трясък, но доста далече. Фронтът вече се звижи към центъра на града. Обличам се, измивам се импровизирано и внимателно се вслушвам в утринната тишина на стълбището. Нищо освен мълчание и празнота. Само да знаех къде се крие вдовицата! Не смея да чукам никъде, не искам да плаша никого.

Когато отново се вслушам към стълбището, приближават гласове. Отивам нагоре. Към мене идват жени, цяла група, предвождана от жално ридаещата вдовица. Тя се хвърля в прегръдките ми с плач: „Не ми се сърди!“ (От вчера сме на „ти“.) Наоколо няколко жени също ридаят. Смея се над цялата тази печал: „Какво? Жива съм, всичко минава!"

Докато се качваме един етаж до семейството на книжаря, вдовицата ми прошепва, че напразно чукала на няколко врати и поискала убежище за себе си и за мене. Никъде не ѝ отворили. Да, при пощаджията ѝ изсъскали над веригата на вратата: „Момичето? Не, не искаме да примамва хората при нас!“ Тогава в тъмнината някой хванал вдовицата на стълбището и я хвърли на дъските на пода... Просто дете, шепнеше тя, голобрадо, с гладка кожа и неопитно - и се усмихва през обляното си от сълзи лице. Не зная точно на колко години е, може и да не ми каже. Трябва да е между четиридесет и петдесет, косата ѝ е боядисана. Но за тях жената е жена, когато завладеят тялото ѝ в тъмнината.

В жилището на съпрузите книжари се бяха събрали около петнайсеина души от сградата, донесли спално бельо, и се настаняваха на диваните, на пода, където има още място. Защото жилището има патентовани ключалки на предните и задните врати и броня, закрепена за пода. Освен това входната врата е обшита отвътре с метал.

(Следва)