петък, октомври 07, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА?

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС ;

КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ ; НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА?

Много хора, осъзнавайки за първи път, че преданията за Исус са се разпространявали устно десетилетия наред, преди да бъдат записани, намират като че ли непоклатим отговор. Думите на Исус и разказите за него са се учели наизуст от неговите ученици – заради по-точното им запазване. Не се ли славят устните култури с умението да се запазват безпогрешно преданията? След като хората не са записвали спомени, те вероятно са се стараели да запомнят всичко по-добре, за да осигурят предаването на информацията от поколение на поколение без изкривяване. Не е ли така?

За съжаление десетилетия интензивни изследвания показват: по-скоро не е така. По-подробно ще говорим за това в глава 5, където ще видим какво са научили антрополозите за устните култури и за запазването на преданията в тях. А засега ще зададем един частен въпрос: учели ли са наизуст учениците на Исус неговите поучения, за да не се променят съответните предания в процеса на разказа и преразказа?

Най-известният привърженик на тази хипотеза е Биргер Герардшон, шведски изследовател на Новия завет и на ранния юдаизъм. Най-значимата му книга излиза през 1961 година и се нарича „Памет и ръкопис“. Тя е отговор на критиката на формите, която запазва влияние и след повече от четиридесет години след своето възникване. Ценността на пространното произведение на Герардшон е в това, че в него е приет сериозно един важен факт: Исус е евреин от I век, а за да бъде разбран еврейският учител от онова време, трябва да се вникне в релевантните исторически източници.

Герардшон се интересува особено от равинския юдаизъм, иначе казано – от юдаизма, основаващ се на ученията на равините, известни в по-късни еврейски източници като Мишна и Талмуд. От тези обширни и сложни свещени текстове се вижда, че равините са разработили задълбочено учение за еврейския закон, а фактически – цяла правна система, в основата на която е положена писмената Тора, Закона на Мойсей. Тези допълнителни закони понякога се наричат устен закон.

Според Герардшон древните равини не само четели лекции на учениците си, но и ги заставяли да учат наизуст получената информация. Заучаването било първата крачка в обучението и протичало чрез постоянно повтаряне. С други думи, преди да се вдълбочиш в тълкуване на думите на учителя, трябва да ги назубриш. И едва след това назубряне на ученика се разрешавало да премине към тълкуване. Герардшон резюмира:

Ученикът трябва да помни думите на учителя точно. Но и учителят отговаря за това да се спазва точността на формулировките… Той е длъжен да повтаря всичко отново и отново, докато не го предаде на ученика или на учениците си: докато не научат необходимия откъс наизуст.

Герардшон доказвал: Исус е бил еврейски учител, а значи е наставлявал учениците си именно по този начин. Това означавало да бъде равин.

Наистина, съблазнителна хипотеза. Тя се съобразява с еврейския исторически контекст на Исус, който ни е познат от други източници. И като че ли е логично, че учениците трябвало да наизустяват учението. Но за съжаление само много малко изследователи намират изводите на Герардшон за убедителни. Защо? Отчасти защото тази хипотеза се основава на много слаб фактически материал.

Критиците отбелязват няколко основни проблеми.

♦ Първо, да се прилагат към Исус педагогическите методи на равините, е анахронизъм. Герардшон проектира върху Исус сведения, отнасящи се към по-късно време. Защото той се основава на Мишна и Талмуда. Но Мишна, най-древният от запазилите се сборници с равински материали, учените обикновено свързват с 20-те години на 3 век. А Вавилонският Талмуд е написан още по-късно, през VI век. А Исус е проповядвал доста по-ранно, през 20-те години на 1 век. И даже от Мишна го разделят без малко двеста години. Да, Мишна и Талмудът включват и по-древни материали, но специалистите по равинска литература не смятат, че могат да се вземат обичаи от 200 година и автоматично да се смята, че нещата са били същите и през 29 година. Това е все едно да вземем американските правови процедури от 2000 година и да ги приложим към 20-те години на 19 век.

♦ Второ, от нищо не се вижда, че Исус е бил равин в късния технически смисъл на думата, а и изобщо – че такива равини са съществували по негово време. Равинският юдаизъм започнал да се формира след разрушаването на Ерусалим (70 година). Именно тогава равините, чиито предшественици явно са били фарисеите, започнали да играят видна роля сред еврейските учители. Но Исус живял много по-рано. Което означава, че бъдещите събития имат ограничена ценност за разбирането на ситуацията по негово време.

♦ Трето, както лесно ще забележи всеки читател, никъде не е казано, че Исус е молел да се учат наизуст неговите поучения. Той никъде не предава на последователите си „устния закон“. И не иска от учениците си да запомнят учението му дума по дума.

♦ Четвърто, дори това е незначително в сравнение с ясния и несъмнен факт: учениците на Исус не предавали неговите поучения и разказите за него, учейки ги наизуст. Както отбелязват мнозина учени, Герардшон не е изследвал задълбочено преданията, отразени в евангелията, за да разбере доколко е правилна неговата теория. А между другото - имаме ли данни, че поученията на Исус са се запазвали дума по дума? Точно обратното! Поразителните разлики между това как думите и делата на Исус са описани в различните евангелия, доказват убедително: тези материали не са били учени наизуст, за да се осигури точното им предаване.

За първи път осъзнах това, когато бях аспирант в Принстънската богословска семинария. Веднъж при нас дойде като лектор Харалд Ризенфелд, учителя на Герардшон. Той доказваше теория, подобна на тази, която по-късно представи неговияг знаменит студент. (Ризенфелд явно е подхвърлил идеята на Герардшон). А именно, че преданията за думите и делата на Исус са се учели специално наизуст. На сутринта след лекцията признах на Ризенфелд, че нещо не разбирам: в Новия завет има цяла редица места, където думите и делата на Исус са описани по различен начин – как в такъв случай биха могли да са наизустени?

Дадох му пример.

♦ В „Евангелието от Марк“ (Марк, 5:21–43) към Исус се приближава човек на име Яир и казва, че дъщеря му е тежко болна. Той иска Исус да отиде и да я спаси. Тръгват към дома на Яир, но по пътя им се случва да бъдат забавени. В това време момичето умира. Идват домашните на Яир и съобщават, че е отпаднала необходимостта да ангажират учителя. Исус обаче казва на Яир да не се тревожи. Отиват в къщата и Исус възкресява детето… Всичкият този разказ на Марк прави огромно впечатление. Написан е трогателно и силно.

♦ В „Евангелието от Матей“ са описани същите събития, но с една съществена разлика (Матей, 9:18–26). Според Матей Яир идва при Исус и му казва, че момичето вече е умряло. Той иска Исус да го възкреси.

Попитах Ризенфелд: може ли Матей да е прав, ако е прав Марк? Момичето или е живо, когато баща му идва при Исус, или не е! Отговорът на Ризенфелд ме потресе и си го спомням и до сега. Убеден, че разказите за Исус са се учели наизуст от неговите ученици, той предложи версията, че Матей и Марк описват различни събития – Исус е разговарял два пъти с Яир и два пъти е върнал живота на дъщеря му. Първия път Яир дошъл при Исус, когато дъщеря му била още жива. Втория път – когато вече е умряла. Следователно е имало две възкресения.

Тогава веднага разбрах, че теорията за точното заучаване на думите и делата на Исус, ми изглежда безсмислена.

И последният минус на хипотезата на Герардшон: тя се съобразява малко с това, че преданията за Исус са се разпространявали в ранната Църква. Евангелистите не са записали това, което е казал лично Исус. Както ще видим в глава 3, нито едно от евангелията няма апостолски произход. Апостолите били бедни и неграмотни селяни и разговаряли на арамейски език, родния език на Исус. А евангелията принадлежат на перата на много образовани християни, за които родният език е бил гръцкият и които са писали 40-65 години след Исус. Следователно преданията са се разказвали десетилетия наред и не само сред учениците, които уж заучавали думите и делата на Исус, но и сред най-различни хора, в по-голямата си част непознаващи нито очевидците на събитията, нито познати на очевидците. И какво получаваме в крайна сметка?

♦ Указания, че апостолите са учели наизуст поученията на Исус, изобщо нямаме.

♦ Съвсем невероятно е с такова учене наизуст да са се занимавали всички в християнския свят.

Следователно тази теория за възникването на евангелските предания не издържа на критиката.

(Следва)

четвъртък, октомври 06, 2022

ОЧАКВАНАТА СЪС СМАРТФОНА


В интернет напоследък се завъртя една картина на иначе малко известния австрийски художник Фердинанд Георг Валдмюлер (1793-1865).

Картината се казва „Очакваната“ („Die Erwartete“) и изобразява млада провинциалистка, която върви по тясна пътека, а малко по-нататък с цвете в ръка я чака тръпнещ мераклия.

И ето че любителите на всякакви фантасмагории и конспирации, с каквито интернет гъмжи безпределно, избухнаха: младата жена държи в ръцете си смартфон и, вървейки, се е вторачила в него като много днешни нашенки.

Обикновено казват за такива предположения: ей, каква фантазия!

Но напротив, никаква фантазия няма в това да видиш някого от 19 век със смартфон в ръката.

Това е по-скоро признак на празноглавие, на отказ да се мисли реалистично и логично.

Младата жена по всяка вероятност държи в ръцете си малък молитвеник, отива на църква, свела е очи и, вървейки, шепне молитви, а мераклията с цветето в този богоугоден момент може и да бъде отминат като крайпътен камък…

вторник, октомври 04, 2022

ВИКТОР СУВОРОВ / ТАКА НАРЕЧЕНАТА „ВЕЛИКА ОТЕЧЕСТВЕНА“. ГЛАВА 2. ОТ ИВАН ДО МИХАИЛ

АВТОР: ВИКТОР СУВОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1.

Иван Трети завзел и присъединил към Московията множество земи.

Титлата му в края на неговото управление била: „Господар на цяла Рус и велик княз Владимирски и Московски, и Новгородски, и Псковски, и Тверски, и Пермски, и Югорски, и Болгарски; и друг“.

Той не успял да завземе още много земи, но вече се провъзгласил за „господар на цяла Рус“.

Покрай насилственото завземане на съседни княжества и републики Иван воювал срещу Литва, срещу Швеция, срещу Ливония, срещу Казанското ханство и срещу Златната орда.

През ноември 1472 година Иван Трети се венчал за София Палеолог, племенница на Константин ХI, последния император на Византия.

Иван Трети приел нов герб. Герб станал двуглавият орел.

Този орел бил символ от стари времена на много народи и на техните държави. Включително и на наскоро разгромената, покорена и вече изчезнала завинаги Византия.


Не напразно Иван се оженил за жена с императорска кръв. За това той имал по-нататъшна цел.

Две десетилетия по-късно, през 1492 година, в произведение на митрополит Зосима за първи път блеснала великата идея – властта на московските князе е продължение на властта на византийските императори.

Иначе казано, съществувал Рим.

Продължение на римската традиция бил Новият Рим, който ние наричаме Византия.

И ето озарението: няма повече Византия, но Москва продължава традицията!

Москва е Третият Рим!

2.

Да прехвърлим историята.

Рим е основан през 753 година пр. н. е.

Първи цар на Рим бил Ромул. След него имало други владетели. По-нататък монархичната власт се превърнала в република. А републиката, след като минали векове, се превърнала в империя.

Изтърколили се повече от хиляда години. През 395 година Римската империя се разделила на Западна и Източна.

Западналата със столица Рим в същия момент угаснала стремително.

Дванадесет века велика история: възникване, развитие, полет, процъфтяване, застой, увяхване и крушение.

Владетели имало много, ако започнем да ги пишем, имената им ще заемат много страници.

През 476 година бил свален последният римски император Ромул Август.

Такова една съвпадение: първият владетел на Рим е Ромул. Последният – след дванадесет века – е също Ромул.

3.

Но Източната Римска империя, държавата на ромеите със столица в Константинопол - Византия, Нов Рим - просъществувала още почти хиляда години, до 1453 година.

Империята започнала с управлението на Константин I.

След него на трона се качвали други императори, броят им е повече от сто. Там е и Фока, и Юлиан, и Аркадий, и Лъв, и Юстиниан, от чието име идва думата юстиция, и много-много други.

И пак съвпадение. Първият император на Новия Рим бил Константин. И последният, след хиляда години, също бил Константин. Под номер ХI.

Сега да пресметнем: колко ли нахалство би трябвало да има московския княз Иван, за да се впише в наследствената линия?

Рим съществувал 1229 години.

Новият Рим на Босфора съществувал 1058 години.

… и ето че Москва е Третият Рим.

4.

Мечтата на Иван била да се настани в Константинопол.

Тази мечта била пренесена през вековете от Ивановци и Василевци, от Петровци, Елизавети, Екатерини, Александровци и Николаевци.

В тази линия се вписал даже един Йосиф.

След възникването в Москва на великата идея за Третия Рим държавата, която приела тази идея за своя цел, водела безкрайни войни.

Списъкът е неизчерпаем:

Ливонските войни на Иван Грозний.

Зверското покоряване на Казан от същия Иван.

Многогодишните войни на Московия за изход на Балтийски море, с което да завземе и удържи крайбрежието. Тези войни започнали дълго преди Иван Трети, преди Иван Грозный и продължили до озверелия империалист Михаил Горбачов включително, по време на когото разстрелваха недоволните по улиците на Вилнюс, мачкаха ги с танкове по улиците на Тбилиси и ги убиваха с лопати по площадите на Тбилиси.

5.

Впрочем, за Кавказ.

Само героичното съпротивление на Чечня колко струва.

Там, в планините на Кавказ, воювал руският офицер Михаил Лермонтов, гордост на руската поезия. Наистина, не успяла да покори чеченците.

Пак там десет години по-късно воювал Лев Толстой, гордост на руската литература. И също не успял да победи чеченците.

Век и половина по-късно там воюваше министърът на отбраната на Русия армейският генерал Павел Грачов с прякор Пашка Мерцедеса, който обеща да покори Чечня за два часа със силите на един парашутно-десантен полк.

Но пак не се получи с покоряването на Чечня.

Въпрос: господа, другари и братя, за какво ви е Чечня? Малко ли са ви вашите земи?

Временно да привържат Чечня към Русия успяха само с подкупване на продажни главатари, само с астрономически суми на изсипани в джобовете им пари.

Но народът на Чечня ще свали все някога продажната власт. И Чечня ще излезе от състава на Русия.

6.

В продължение на много-много години като незарастваща рана са серията от войни на Русия срещу Полша, кървави походи с цел да се усмири и задържи тази непокорна страна в състава на империята.

Поляците и до днес помнят садистката хватка на чудо-богатирите, командвани от генерал-аншефа Александр Василевич Суворов. За покоряването на Варшава той станал фелдмаршал.

Въпрос: защо Русия се е пъхала във Варшава? И изобщо, защо трябвало да се меси в полските дела, нямала ли свои проблеми?

Впрочем, фелдмаршал Суворов получил следващото звание генералисимус за прехода си през Алпите.

Кой ще ми обясни: защо се е завлякъл в Алпите? Какво е изгубил в тези Алпи, какво е забравил там?

7.

Суворов получил веднъж официално предложение да отиде в Унгария. Суров народ. Ако си враг, не чакай пощада. Но ако си приятел, гостоприемството е като в Полша.

След пристигането бил доста дипломатично предупреден: угощението е с кралска щедрост. Вина – от дъбови бъчви, от тъмни подземия, такива явно не си опитвал.

Но!

Да не ти хрумне да се чукаш с чашата. Защото Унгария помни 1849 година.

А нещата стоели така.

Десет години след излизането на книгата „Русия през 1839 година“ руските жестоки генерали, а също така чуждестранни негодници, служещи на руския цар, потопили в кръв свободата на Унгария.

На 13 август 1849 година армията на унгарските въстаници капитулирала.

Решаващ принос за разгрома на Унгарското въстание имал 3-ти корпус на руската армия, командван от генерал-адютанта Фьодор Василевич Ридигер.

След подписването на капитулацията Ридигер организирал прием в чест на предалите се лидери на въстанието. Като произнесъл кратък тост, той вдигнал чашата си и предложил да се чукнат.

Унгарците отказали.

Оттогава чукането с чаши не е прието в Унгария и се смята за лош тон. Чукат чашите си само продажните палачи и окупатори.

понеделник, октомври 03, 2022

ВИКТОР СУВОРОВ / МОЖЕ ЛИ ДА ИМ СЕ ВЯРВА?

АВТОР: ВИКТОР СУВОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1.

„В сърцето на руския народ кипи мощна, необуздана страст към завоеванията“. Това написал Астолф дьо Костин в своята книга „Русия през 1839 година“. Векове наред, както до появата на книгата на сиятелния маркиз, така и след нейното появяване, владетелите на страната, която сега е известна под името Русия, при неизменна и пълна подкрепа на широките народни маси, водели завоевателни войни или сърбали резултатите от своите блестящи победи. Списъкът на завоеванията е безкраен.

2.

Традиционна форма на държавна организация в Рус е княжеството. От незапомнени времена по безкрайните простори се разположили многобройни независими едно от друго княжества – Суздалско, Резанско, Владимирско, Смоленско, Тверско, Ярославско, Дмитровско, Ростовско и много други. Тези княжества възниквали, дробели се или се сливали помежду си, изчезвали, а на тяхно място се появявали нови. През ХIII век всичките тези княжества били покорени от завоеватели номади, които дошли от изток. Степната държава на номадите носела гордото име Златна орда. Руските княжества попаднали под васална зависимост от Златната орда, затова всяко било задължено да плаща всяка година данък.

3.

В края на ХIII век от състава на Владимирското княжество се отделило Московското княжество, което в началото си било същото като останалите. Но скоро Московия започнала да набира стремително сили. Тайната е проста. Всички ние плащаме данъци. И, меко казано, не обичаме много да даваме изработените от нас пари навреме и напълно. Така и руските князе не обичали много да плащат на завоевателите много и веднага. Налагало се данъкът да се взема насила. Посланиците на Златната орда трябвало да полагат значителни усилия, за да измъкне данъка от нечестивците. И само Московската княжество плащало изцяло и навреме. Че и предсрочно. Ръководителите на Златната орда харесвали много подобно примерно поведение. Московското княжество било в добро положение, числяло се сред първенците. А московските князе се стараели. Те не просто плащали полагащо се и навреме, но и изразили готовност да помагат на Златната орда в събирането на данъците от съседните княжества. Иначе казано – московските князе се поставили на доброволна служба при своите завоеватели. Което може да се сравни със следното явление. През 1941 година милиони бойци от Червената армия били пленени от хитлеристите. И веднага сред тях се оказали такива, които станали доброволни помощници на окупаторите. Именно те, тези доброволни помощници, станали най-свирепите надзиратели и бригадири в лагерите за военнопленници. Именно те дерели по три кожи от довчерашните си другари. Именно те крадели от своите подчинени при раздаването на рядката каша и хляба. И именно така се отнасяли със съседните княжества управниците на Москва. Разбираемо е, че завоевателите предали в ръцете на московските князе част от своите пълномощия.

4.

И така, московските князе плащали изправно, а освен това събирали данъци от своите съседи за ордата. При което Москва богатеела стремително и набирала сила. Защото, събирайки данъци за ордата, московските владетели не забравяли и себе си – събирали повече, отколкото се изисквало. Излишната част от събраните за ордата средства присвоявали. Москва водела безконечни войни срещу съседите си, имайки ордата за свой съюзник и защитник. Че как иначе: добрата Москва плаща изправно и воюва доблестно срещу нечестивците, които плащат с нежелание, не навреме и само под заплахата от силата. Интересът на ордата бил да засили максимално Москва. А сега да минем на личностите. Без да се задълбочаваме в историческите дебри, ще започнем разказа си с московския княз Иван III. Той е известен и като Иван Василевич Обединител на руските земи. Иван III се качил на престола през 1462 година. Княжеството получил от ръцете на баща си Василий II Слепия. Завещанието на Слепия написал дякът Василий Беда. Иска ми се да кажа: от това завещание започнали всичките ни беди. Но няма да кажа. Защото бедите започнали много по-рано, още в незапомнени времена. Иначе казано, Иван III не бил инициатор, а само продължител на славните дела на своите предшественици. Той не е знаменит с това, че започнал завоевания, а с това, че постигнал изключителни резултати в завоеванията, започнали преди него.

Най напред Иван III сломил Ярославското, Дмитровското и Ростовското княжество и ги включил в състава на Московското княжество.

Завземането и покоряването от Москва на съседните княжества може да се сравни с мафиотските войни, когато най-вероломният, най-жестокият, най-хитрият кръстник подчинява безпощадно съседните владения.

5.

През това време Рус, както разбрахме, е конгломерат от княжества.

Но в правилото се вклинило изключение: в северните краища много векове съществувала и процъфтявала Новгородската земя.

Властта в Новгород била сменяема. Висш орган на властта било вечето, иначе казано – народното събрание.

Символ на народната власт била камбаната на вечето, чийто звън свиквал жителите за решаването на най-важните въпроси, включително и въпроса за смяната на посадника, иначе казано – на ръководителя на изпълнителната власт.

Значение на термина: посадник е този, който е поставен (рус. посаженный) от народното събрание.

Изборът на посадник, свалянето му и избирането на друг било право на народа. Защото Новгород, без всякакви преувеличения, бил република. Богата и процъфтяваща република.

Новгород бил демократичен.

Защото Demos е народ. Kratos - власт.

В Новгород властта принадлежала на народа. В най-прекия смисъл

6.

Една от главните цели на Иван III бил свободният град Новгород.

Преминаването на московските войски под командването на самия Иван през новгородските земи се съпровождало от нечувани насилия над мирните жители.

„Московските войници грабели населението. Екзекутирали безмилостно пленниците, режели им носовете, ушите и устните“. (Скрынников Р.Г. Иван III. М. АСТ. 2006. С.99)

Решаващото сражение станало при река Шелон, по време на което московските полкове разгромили войската на Новгород.

На мястото на битката бил поставен паметен знак с надпис:

„Тук на брега на река Шелан на 14 (27) юли 1471 година се състоя битка между войските на Москва и Новгород за обединение на разделените руски княжества в една руска държава“.

Този текст е крещящ пример за варварско изкривяване на историята.

Там е написано, че битката е станала за обединяване на руските княжества. Но Новгород не бил княжество. Новгород бил република с регулярно сменящи се ръководители, при това сменящи се по волята на народа.

Народът на Новгород защитавал републиката от напора на съседа завоевател, който натрапвал тоталитарната си власт, неконтролирана от никого, неизбирана от никого и несменяема.

Но най-смешното в текста върху паметния знак е причината, заради която е станало сражението.

Там е написано, че две армии са се клали помежду си, за да се обединят.

Ако аз лично реша да следвам този пример, би трябвало да насека своите съседи с брадва, да разруша оградите на градините им и вратите на къщите и, да грабя тяхното имущество и да си издигна паметник с надпис:

„Убивам съседите си, защото искам да се обединим и да живеем в мир“.

7.

Новгородската войска била разгромена.

Войската на Иван III стигнал до стените на Новгород. Иван обещал да запази имуществото и живота на всички жители.

Свободните хора се оказали доверчиви.

От третото хилядолетие ми се иска да извикам към този ХV век: на кого, да ви вземат дяволите, сте решили да вярвате!

С кого сте намислили да преговаряте!

Нима не е ясно, че Москва винаги и всички е лъгала!

На всички нас сега е ясно, че в Новгород за преговори с Москва подстрекавали народа тези мерзавци, които отдавна продали душите си за московски сребърни монети!

И ако на нас сега това ни е ясно, защо на тези добри хора от онова време не им е било ясно?

Накратко: не всички излезли да отбраняват градските стени.

Защото войната им омръзнала. Защото не искали война, а мир. Ето защо Новгород бил завзет от войските на Москва и бил безпощадно разграбен.

Да защитават града дошли по-малко от половината жители.

Отбраната водела последната избрана от свободния народ посадница Марфа Борецкая.

Отвели я окована в Москва. Съдбата на Марфа Борецкая е неизвестна. Но не мисля, че Иван Василевич Обединителя на руските земи би могъл да ѝ подари лека смърт.

Камбаната на вечето в Новгород била съборена на земята, разбита, а парчетата ѝ откарали в Москва.

С това завършила демокрацията в Рус.

Нейните кълнове били стъпкани от Москва в края на XV век.

неделя, октомври 02, 2022

КОРЕКТОР ЗА НОС „ZELLO“, ГЕРМАНИЯ, 1930 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Старите любопитни реклами, които сме гледали на този блог са все американски, но ето сега една германска, от 30-те години на миналия век.

Тя предлага коректор за нос: ако носът ти е крив, сплескан, извит като клюн и прочее, коректорът след известно време ще го превърне в класически, както е посочено на най-дясната снимка в рекламата.

Разбира се, срещу 5-7 марки плюс 10%, ако отидете да ви го постави лекар…

събота, октомври 01, 2022

„УКРАЙНА И БЪЛГАРИЯ“, ВЕСТНИК „КАМБАНА“, 1915 ГОДИНА

Голямата европейска война дойде да ни запознае и с украинския проблем. Украинският народ в по-голямата си част пъшка под руското потисничество и в тоя всеобщ конфликт на икономически, расови и национални интереси той намира най-сгодния момент да потърси гаранции за своето бъдеще и се готви за великата борба, пригласяйки на своя велик поет и беззаветен родолюбец Шевченко:

„Я так її, я так люблю

Мою Україну убогу,

Що проклену святого Бога,

За неї душу погублю! („Сон“) [1]

Нашата ежедневна преса сегиз-тогиз става отзив на украинския въпрос, но някак си безучастно, повече от информационна ревност. Би било печално да констатираме непознаването на Украйна и ползите за България от задоволителното разрешение на украинския въпрос. Ние имаме сериозни политически и големи родствени мотиви да искаме да видим Украйна издигната на собствени крака.

В свободата на Украйна ние трябва да виждаме залога и на нашата свобода. Откъсната то руския царизъм, възстановена нейната самостоятелност, ще донесе големи политически изгоди за България. Когато се избавим от шемета на руското величие, когато се еманципираме от „славянство“ и „православие“ на великоруски курс, непосредствено над България ще засияе безоблачно небе, ще отдъхне спокойно изстрадалата българска душа.

Впрочем, ние трябва да милеем за Украйна, като най-стара сестра на майка България, Украйна е била люлката кърмилица на българщината в първите времена. Тук е крепнала българската държавническа мощ и като жив източник на славянските потоци оттук ги е направлявала към запад и югозапад да сеят старата цивилизация, крепила ги е с векове в езическата култура и най-после им дала християнството заедно с писмеността.

И когато центърът на българското държавничество е бил пренесен на Балканския полуостров, Украйна останала вярна съюзница на България чак до Х век.

Ние дължим да опознаем добре украинския народ, да изучим неговия език, бит и история и ще имаме възможност да разрушим много основи на много нелепи басни в нашата стара история.

Автор: Ив. А. Шандаров

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. В статията на Шандаров е използван руския превод на строфата с изпуснат трети стих.

Горе вместо това даваме оригинала, чийто свободен превод звучи така:

„Аз толкова, толкова я обичам

моята нещастна Украйна,

че ще прокълна и светия Бог

и ще погубя за нея душата си“. („Сън“)

ОРИГИНАЛ


петък, септември 30, 2022

РУСКАТА МОБИЛИЗАЦИЯ ПРЕЗ 1914 ГОДИНА: ПРИЗОВКИ, ВОДКА И ПОГРОМИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Всеобщата мобилизация в Русия през 1914 година минала успешно, но… се превърнала в още една стъпка на Руската империя по пътя към историческата катастрофа.

През 1914 година милиони мъже чули за първи път думата мобилизация. В центъра на Петербург през жарките юлски дни изглеждало, че въодушевената нация е готова в единен порив и с радост да изпълни своя дълг пред императора и Родината. По централните улици и площади шумели манифестации с царски портрети, кръстове и патриотични транспаранти: „Победа на Русия и славянството!“. Но на някои места вестта за началото на войната и призоваване на „запасняците“ била посрещната без особен ентусиазъм.

Един от мобилизираните, селянинът от Пермска губерния Иван Зирянов, си спомня по-късно мобилизацията така: „Мъка срази жените. Лицата им бяха червени и подпухнали от сълзи… Жените задържаха тръгването на влака два часа. Те бяха като обезумели… След третия звънец много се хвърлиха с жални викове пред колелетата на влака, налягаха по релсите, качваха се върху буферите, върху стъпалата на вратите. Не можеха да ги откъснат от мъжете им. Изпращане… На гарата се стече цялото уездно началство. Видът на началството беше объркан, жалък. Не знаят какво да правят с жените… извикаха специален наряд от местната конвойна команда. Конвойните поемаха грижливо впилите се в релсите и вагоните жени, носеха ги от перона някъде навътре в гарата. Жените викаха все едно ги колеха“.

Съгласие за всеобща мобилизация Николай II дал на 17 юли. В Генералния щаб, а след това във военните окръзи пристигнала телеграма с подписите на военния министър Сухомлинов, морския министър Григорович и министъра на вътрешните работи Маклаков: „Височайшо е заповядано да се приведе армията и флота във военно положение, като за тази цел да се призоват чиновете от запаса и да се осигурят коне според мобилизационното разписание от 1910 година, точка, за първи ден на мобилизацията да се счита 18 юли 1914 година“. Главното управление на Генералния щаб и Управлението на войнската повинност към Министерството на вътрешните работи престъпили към изпълнение на височайшото повеление.

Запасняци заминават на война

Армията в мирно време наброявала 1 милион и 423 хиляди души. Това било малко. Сблъсъкът с Германия, Австро-Унгария и Турция изисквал още няколко милиона воини. Общо в Руската империя през юли-август от запаса са призовани 3 милиона и 115 хиляди младши чинове. До края на годината призовки получили също така 715 хиляди новобранци на възраст 20-21 години и 900 хиляди воини от опълчението, които преди това не са служили в армията; опълченците били изпращани да пазят военните складове и други обекти в тила. На офицерите от запаса връчвали лично призовките или ги изпращали по пощата. Освен това за нуждите на армията от населението били реквизирани 1 милион и 35 хиляди коне. Квалифицираните работници и служители получавали отсрочка (в годините на войната от различни отсрочки се възползвали 2,5 милиона мъже).

Една трета от граничните области била мобилизирана за 4-5 дена, второстепенните дивизии били приведени в бойна готовност за почти един месец. На 13-тия ден в действащата армия имало вече 2,7 милиона младши чинове и офицери – пехота и кавалерия. Към края на 45-тия ден след началото на мобилизацията били поставени на бойна нога 3 милиона и 388 хиляди запасняци и 570 хиляди опълченци.

Сцени, подобни на описаната от Зирянов, се разигравали в края на юли и началото на август на много места. Народът се прощавал с мобилизираните. Жените леели сълзи. В църквите се организирали молебени, по улиците – митинги.

Прощаване преди мобилизацията, 1914 година

Вдовицата на Лев Николаевич Толстой видяла недоволството на селяните от мобилизацията в Ясна поляна: „Всички са оклюмали; тези, които ще бъдат откъснати от земята и семействата им, говорят за стачка: Няма да отидем на война!

Не минало без акции на протест и опити за заобикаляне на мобилизацията. Някои мобилизирани си отсичали пръстите, пиели някакви отвари, за им се „разиграе сърцето“, давали подкупи на волостните и селските старейшини. Но такива били относително малко. Голяма част от вълненията наставали не заради отказ да се отиде на фронта, а заради лошата организация на доставките за мобилизираните в техните части – по пътя нямало топла храна, имало проблеми с облеклото и осигуряването на транспорт. Нещо по-лошо – запасняците посрещнали на нож въвеждането на „сух закон“ и разбивали магазини, кръчми и винени складове. Селските изпращания с пиене намерили своето продължение в по-нататъшни пиянствания, вече след пристигането в сборните пунктове. Например в Псковска губерния на гара Дно, където след три години императорът ще се отрече от престола си, на 22 юли войниците „щурмували винен магазин, разбили му вратата и отнесли вино за 190 рубли и 50 ведра водка“. Както докладвал ротмистър Татаринов, „част от водката била изпита веднага, останалата беше отнета. Не успяха да се установят виновни, защото участвал целият ешелон (700 души)“.

Спиртни бунтове избухвали в половината губернии на империята. Историкът М. В. Шиловский посочва само в четири сибирски губернии (Тоболска, Томска, Енисейска и Иркутска) 157 протести на мобилизирани в началото на войната. В 9 от случаите войниците громели волостните управи, в 136 – магазини. Особен размах погромите достигнали в Барнаул, Томска губерния. За тях си спомня Я. Д. Драгуновский: „…чуваха се викове между войниците: Да разбием хазната! Защо не ни дават водка?.. Трябва да пием с близките си на прощаване!“. Лагунович, управител на акцизите в Томска губерния, бие тревога и предава в Петербург: „Вълнението на запасните в Томска губерния придобива характер на метеж“. Тези, които се опитвали да усмирят погромаджиите, си плащали понякога скъпо за това – войниците биели приставите и офицерите, в редица случаи до смърт.

Дворцовият площад, Петербург в деня на обявяването на войната

Въпреки всичко това мобилизацията се увенчала с успех. Даже тези, които мърморели („трябва да се жъне скоро, а ето какво става!, на кого да оставим имота!, че и коня ми взеха!“), по правило обували смирено войнишките ботуши. Бившият генерал-квартирмайстор към щаба на Върховния главнокомандващ Ю. Н. Аанилов резюмирал: „…нашият народ се оказа законопослушен и при мобилизацията се явиха до 96% от всички мобилизирани, повече от това, което предвиждаха сметките през мирно време“. Военният министър Сухомлинов изобщо смятал: „Нашата мобилизация мина по масло! Това ще остане завинаги като блестяща страница в историята на нашия генерален щаб!“

Изпълнителността на подлежащите на мобилизация наистина впечатлявала. Например в Казанския военен окръг от 616 хиляди запасняци, намиращи се в списъците на окръга, се явили 585 хиляди и още 59 хиляди дошли сами, без да се водят на отчет. Наистина, същият генерал Данилов съдел за послушанието на хората така: „…руският народ се оказа психологически неподготвен за войната. Главната му маса – селячеството – едва ли си даваше ясна сметка защо трябва да отиде на война. Целите на войната му бяха неясни. Селянинът се подчиняваше на мобилизацията, защото изобщо беше свикнал да изпълнява това, което иска от него властта; той търпеливо, но пасивно носеше кръста си, докато не дойдоха великите изпитания“.

Към есента населението свикнало с военната обстановка, по-нататък мобилизационните мероприятия продължавали малко по-спокойно от тези през юли и август. През 1915 г. на фронта били отправени 3,6 милиона души, през 1916 г. – още 2,5 милиона. През цялата Първа световна война (до есента на 1917 г.) Руската империя мобилизирала 15 милиона и 798 хиляди младши чинове и офицери, от тях 12,8 милиона – селски жители. За сравнение: цялата Антанта (включително и Русия) мобилизирала 48 милиона души, а нейните противници – 25 милиона.

Руската пехота по време на марш

За нещастие на Руската империя успешната мобилизация и превъзходството над противника по численост се оказали категорично недостатъчни за победата: не достигали боеприпаси, оръдия, качествено облекло, подготвени офицери, а най-вече – боен дух. Войникът така и не разбрал за какво воюва, за какво лее кръвта си, за какво загива. И през 1917 година обърнал щика си в противоположната посока.

четвъртък, септември 29, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ФИЗИКА / КАЙ СИГБАН

Кай Сигбан (Kai Siegbahn)

20 април 1918 г. – 20 юли 2007 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Николас Блумберген и Артър Ленард Шолоу)

(За принос в развитието на електронната спектроскопия с висока разделителна способност.)

Шведският физик Кай Сигбан е роден в Лунд и е по-малкият от двамата синове на Мане Сигбан (лауреат на Нобелова награда през 1924 година за разработване на рентгеновата спектроскопия – бел. П. Н.) и Карин (Хьогбом) Сигбан. След като завършва Упсалската гимназия през 1936 г. Кай Сигбан постъпва в Упсалския университет, където учи физика, химия и математика, а през 1942 г. получава степента магистър. От 1942 до 1951 г. заема длъжността асистент-изследовател в Нобеловия институт по физика в Стокхолм, продължавайки едновременно да работи над дисертация в Стокхолмския университет, която защитава през 1944 г., след което получава докторска степен. Дисертацията му е посветена на бета-разпадането (излъчването на електрони) при радиоактивните ядра. През 1951 г. Сигбан е назначен за професор по физика в Кралския технологичен институт в Стокхолм и остава на този пост до връщането си през 1954 г. в Упсалския университет като професор във физико-математическия сектор на факултета по физика.

Първите изследвания на Сигбан са посветени на електронната спектроскопия – определяне на енергията на електроните, излъчвани от атомите. Някои от тези електрони са бета-излъчване на ядрата при радиоактивното разпадане. Тъй като енергията на електроните е свързана с разликите в енергиите между ядрените състояния преди и след разпада, точното знание за енергията на електроните дава ключ за ядрената структура.

Появата на други електрони не е свързана непосредствено с първичния бета-разпад, а е обусловена от явление, известно като вътрешна конверсия. Изпускането на бета-лъчи оставя ядрото на възбудено равнище, от което то след това преминава на по-малко възбудено равнище; при това разликата на енергиите между двете равнища се освобождава във вид на гама-излъчване (електромагнитно излъчване, аналогично на светлинното и рентгеновото излъчване, но отличаващо се с по-голяма енергия и, следователно, с по-голяма честота). Основателят на квантовата теория Макс Планк доказва, че електромагнитното излъчване се състои от дискретни порции енергия (които Алберт Айнщайн нарича кванти; днес се наричат фотони) и че честотата е пропорционална на енергията на фотона. По-късно Айнщайн обяснява детайлите на фотоелектричния ефект (изпускане на електрони от повърхността на метал, върху която пада електромагнитно излъчване) по отношение на поглъщането на фотони, чиято енергия е достатъчно голяма за преодоляване на енергията, свързваща електрона с атома и следователно е способна да освободи електрони. При вътрешната конверсия гама-излъчването, изпускано от ядрото, не напуска атома, а избива електрони, кръжащи около ядрото; избитите електрони се смесват с първичното бета-излъчване. За де се изследват енергетичните равнища на ядрата, трябва да се знае енергията както на първичното бета-излъчване, така и на вторичните фотоелектрони.

Точното измерване на енергия се спъва от възможностите на наличната апаратура. Съществуват два метода за измерване на енергията. При първия метод се използва еднородно магнитно поле (подобно поле се създава например между плоските полюси на голям магнит). Движещите се електрони създават магнитно поле. Взаимодействието между това поле и външния магнит принуждава електроните да се движат в плоскости, паралелни на полюсите на магнита, по окръжности, чиито диаметри зависят от скоростта на електроните. Колкото по-бързо се движат електроните, толкова по-големи са диаметрите на окръжностите. Следователно подобна система позволява да се сортират електроните по енергии. Вторият метод се състои в използването на система от магнити, образуващи фокусирана магнитна леща. Първият метод дава добра разрешителна способност, но ниска интензивност. Вторият метод позволява, фокусирайки електронния сноп, да се достигне висока интензивност, но дава слаба разрешителна способност. Сигбан, заедно с Нилсон Свартхолм, свой сътрудник, като използва гъбообразен магнит, разработва начин, позволяващ да се фокусира електронния сноп в две направления – в плоскостта на кръговите траектории и под прав ъгъл към нея. Този метод, известен като двойна магнитна фокусировка и позволяващ да се достига висока интензивност в съчетание със съществено по-висока разрешителна способност, скоро получава широко разпространение.

В началото на 50-те години Сигбан трябва да чака дълго радиоактивните образци, тъй като се изготвят в циклотрон, работещ с доста ненадежден режим. Размишлявайки над това дали не може да се моделира радиоактивно излъчване по друг, по-регулируем начин, той измисля схема на установка, която се оказва удобна при изследване на гама-излъчването: източникът на гама-излъчване е завит с тънко оловно фолио, а фотоелектроните, които гама-излъчването избива от оловото, се регистрират с електронен спектрометър. На учения също така му хрумва да замени източника на гама-излъчване с рентгенова тръба и да извлича фотоелектрони от обикновени материали, за да получи по-голяма информация за енергиите, свързващи електроните с атомите. Тази информация е необходима на Сигбан за изследванията му по ядрена физика, за да се установи съответствието между измерванията на енергията на електроните, появяващи се при вътрешната конверсия на гама-излъчването, и ядрените преходи, пораждани от гама-излъчването. Запознавайки се (от научната литература) с това, което е направено в тази област преди него, Сигбан разбира, че може да внесе значителен принос в атомната физика, използвайки своите прибори с висока разрешителна способност и своя опит за прилагане на електронната спектроскопия.

Използването на електронната спектроскопия в атомната физика се сблъсква с големи трудности. Енергиите на електроните са много по-малки от енергиите на бета-лъчите и енергетичните спектри на електроните, избити от фотоните, не позволяват просто и ясно да се определят енергетичните равнища на електроните или енергията на връзките, които описват атомната структура. Айнщайн доказва например, че енергията на погълнатия фотон е равна на енергията на връзката на излъчения електрон само при условие, че електронът има нулева скорост. Общо взето енергията на фотона е равна на сумата от енергията, необходима за разкъсване на връзката, и кинетичната енергия, която притежава електронът, напускайки атома. Тъй като излъчваните електрони се движат със скорости, образуващи непрекъснат спектър, спектрите имат вид на непрекъснати криви, а не на серии от линии.

Известно е, че атомните електрони се групират в обвивки. Сигбан знае, че енергията на връзката може да бъде изчислена лесно, както той формулира, с помощта на „измерване на високоенергетична част на размития електронен облак за различни разпределения на електроните“, свързани с обвивките. Но разрешителната способност на електронната спектроскопия за атомната физика трябва да бъде 10-100 пъти по-голяма отколкото в случая с радиоактивността.

Към средата на 50-те години Сигбан и неговите сътрудници успяват да получат ясни спектрални линии. През 1957 г., като преодолява редица други трудности, след многократни проверки на оборудването, Сигбан и двама негови сътрудници успяват да получат първия фотоелектронен спектър с необикновено ясни линии и очаквани интензивности. Те откриват също химичните измествания – слаби промени в енергията на връзката, обусловени от съединяването на атомите в молекули, когато техните външни електрони се смесват по различен начин. Химичното изместване разкрива детайли на химичната връзка, включително и йонната (когато електрически неутрални атоми приемат или отдават електрони).

Предложената от Сигбан и неговите сътрудници форма на анализ с необикновено висока разрешителна способност, известна като електронна спектроскопия на химичния анализ (ЕСХА), става бързо постоянен лабораторен метод. По-специално ЕСХА се оказва особено полезна за изследване на повърхности и намира приложение при проучване на повърхностни явления като катализирането на платината при рафинирането на нефта или като корозията на металите. ЕСХА се използва и за анализиране на частиците в замърсения въздух.

След получаването на нобеловата награда Сигбан продължава изследванията си по ядрена физика в Упсала. Той е президент на Международния съюз по теоретична и приложна физика и член на Международния комитет за мерки и теглилки.

През 1944 г. Сигбан се жени за Анна Брита Редин. Семейството има трима синове, двама от които тръгват по стъпките на баща си и дядо си и стават физици.

Сигбан е удостоен с наградата Сикстен Хайман на Гьотеборгския университет (1971 г.) и с медала Чарлз Фредерик Чандлър на Колумбийския университет (1976 г.). Член е на Шведската академия на науките, на Шведската академия на инженерните науки, но Кралската академия на науките и изкуствата в Упсала, на Норвежката кралска академия на науките и на Норвежкото дружество на науките и изящната словесност; почетен член е на Американската академия на науките и изкуствата. Има почетни научни степени от университетите в Дърам, Базел и Лиеж, а също така от много научни дружества.

Превод от руски: Павел Б. Николов


сряда, септември 28, 2022

МНОГОЗЕЛЕНЧУКОВА КОНСЕРВА ОТ 1948 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Американска реклама за „Layer-Pak Vegetables“, консерва със зеленчуци от марката „Larsen“, публикувана през 1948 г. „Layer-Pak“ улеснява персонализирането на салатите. Искате моркови, но не сте любител на целината? Предпочитате зелен фасул, а не грах? Моля, заповядайте!..

вторник, септември 27, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХР. ИВ. КНИГОВЕЗЕЦА ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 486

Хр. Ив. Книговезеца до Н. Т. Обретенов

Търново 25 9/врия 1872 г.

... (Обръщението заличено)

В Русе

Писмото ви от 20. този [месец] приех навреме заедно с качето.

От геометриите 25-те сме продали, за които ви внесохме стойността. От последните 30-20 изпратихме в Загоре, а 10-те - в Ловеч, но не сме им събрали още парите. Нямаме точни сведения още за приключението. Тези дни ще дойде главният книжар, който намерихме в Захра, и като се споразумеем, ще ви пишем подробно за всичко.

Пишете на Г. Петков в Букурещ за печатите, които му поръчахме, нека ги направи и ни ги изпрати. Приключвам писмо до него. [1]

Н.Б.II.В., п. 1, № 737

Арх. Обретенов

БЕЛЕЖКИ

1. Писмо от Ст. Карагьозов.

(Следва)

понеделник, септември 26, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС ;

КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ

“Евангелието от Марк“, отбелязва Шмид, може да се раздели на смислови части: разкази за изцеляване, разкази за екзорцизъм, сборник с поучения и така нататък. В единно цяло ги свързва повествователната основа на събитията: Исус отива от някъде до някъде и когато идва в някакъв град се случва нещо. Но основата на събитията, както доказва Шмид в своята книга, е създадена от евангелистите.

Ако Марк обаче е създал повествователната основа на разказите, откъде са се взели те? Критиката на формите доказва: те не са записани от думите на апостолите или на слушателите на апостолите, а са заимствани от доевангелските устни предания. Евангелистите – всичките, а не само Марк – са фиксирали писмено материали, които се предавали преди тях с години от уста на уста. Следователно те не представяли напълно свои измислици, но и не възпроизвеждали разкази на очевидци. Те сплели в едно историите, известни отдавна в християнските общини. Мартин Дибелиус виждал в това основната заслуга на евангелистите. Евангелските истории са „перли, нанизани на нишка“. Авторите изтъкали нишката, но перлите вече имали в наличност.

Учените като Дибелиус и Бултман се интересували повече от перлите, отколкото от нишката. Те искали да научат за устните предания на християнските църкви. Сега тези предания са достъпни само в писмен вид, чрез евангелията. Но ако се анализират евангелските разкази, може да се разбере откъде са се взели и защо са получили тази форма, която са получили.

Дибелиус и Бултман осъществявали своя анализ различно, но в крайна сметка си поставяли еднакви задачи. Движейки се от текста на евангелията към по-ранни предания, те изучавали най-вече две страни на тези предания: формите (оттук и терминът „критика на формите“) и „мястото в живота“ (нем. Sitz im Leben), иначе казано – жизнените ситуации, които ги оформили.

Що се отнася до формите, става ясно, че евангелските материали са многообразни. Има различни видове разкази и всеки има своя форма. Макар че всеки разказ има своя уникална специфика, разказите от един вид следват една и съща форма. Да речем, разказите за изцеляване са построени така:

♦ съобщава се за болестта на някакъв човек;

♦ той отива при Исус;

♦ моли за изцеление;

♦ Исус казва нещо в отговор, а след това изцелява с думи или докосване;

♦ очевидците се изумяват.

Тази базова основа на събитията срещаме отново и отново. Варират само детайлите: кой е болен, от какво е болен, какво казва Исус и така нататък.

Има и разкази за спорове:

♦ Исус или някой от апостолите прави нещо (да речем, в събота);

♦ еврейските вождове са недоволни;

♦ в отговор Исус им посочва, че грешат;

♦ Исус прокарва точно основната си мисъл, поставяйки своите опоненти на място.

Тази основа на събитията се повтаря отново и отново.

Мартин Дибелиус и Рудолф Бултман класифицират различно разказите, но се съгласяват, че формата е определена от устните разкази преразкази в хода на устното предаване.

Разсъждавайки за „мястото в живота“, тези учени мислели повече не за конкретните разкази, а за жанровете/формите. Какви събития са подтикнали християнските общини да предават притчи, разкази за изцеления и спорове? Защо са характеризирали твърдо преданията с едни или други особености? Като намерят отговорите на тези въпроси, изследователите разчитали да пресъздадат историята на тези значими години на християнството, които предшествали написването на евангелията и от които почти не са останали писмени източници (с изключение на посланията на Павел, които не описват историята на християнството, а решават проблемите на конкретни общини).

Да вземем един пример. При какви ситуации вярващите са създали разказите за конфликтите на Исус с фарисеите, завършващи с точно премерени фрази? Очевидно при такива ситуации, когато евреите нехристияни ги упреквали в нарушаване на еврейските съботни устави и така нататък. Разказите показвали как Исус отговарял на подобни обвинения и легитимирали това, което християните правели десетилетия по-късно.

А в какъв контекст са възникнали преданията за изцеляването от Исус на болни и за възкресяването на мъртви? Очевидно в ситуации, когато християните доказвали, че Исус е Божи син, явил се да изпълни пророчеството за Месията целител. С други думи, тези разкази говорят повече за християнските общини, отколкото за Исус.

Ако помните, в глава 1 отбелязахме, че нашите спомени не ни говорят по-малко за настоящето, отколкото за миналото. Защото какво ни подтиква да се връщаме към миналото? Неговата актуалност. И макар че критиката на формите не поставя въпроса по такъв начин, това се отнася и за ранните християни, които предавали от уста на уста разказите за Исус. Те разказвали за миналото – за делата и думите на Исус – в светлината на своето настояще. И доста е възможно по време на това да са се появявали „изкривявания“ на спомените: както предполагала критиката на формите, не всички тези събития са се случили с историческия Исус. Но те били по свой начин ценни. А за хората, които ги споделяли, били не по-малко реални от спомените, вкоренени в живота на историческия Исус.

Както разбирате, и по време на разцвета на критиката на формите (20-те години на миналия век), и по-късно далеч не всички учени били съгласни с това. Как така! Често възразявали (и възразяват), че фактът колко е полезно едно или друго предание за християнската община, не означава неговата недостоверност. Много учени смятали, че критиката на формите е прекалено скептична по отношение на възможността да намерим зад устните предания за Исус реални исторически факти. И все пак със задна дата разбираме: критиката на формите е била права в това, че е приемала сериозно някой важен факт. Авторите на евангелията са писали 40-65 години след смъртта на Исус. И не са били негови спътници. И не са били даже негови съотечественици.

Никой в критичната библеистика не мислел, че евангелистите са измислили всичко. Но откъде са взели своите разкази? В по-голямата си част – от устната традиция. Защото още докато бил жив Исус, разказите за него се разпространявали и преразказвали от неговите ученици. И още повече след смъртта му. Така продължавало година след година и десетилетие след десетилетие, преди евангелистите да хванат перото. И трябва да признаем: представителите на критиката на формите осъзнали този факт, макар и техният път към устните традиции да се сблъскал с упреци.

Сега, почти столетие след изследванията на Шмид, Дибелиус и Бултман, ние се намираме в същата лодка (сам моторът ѝ е по-съвременен). Всеки, който се е интересувал сериозно от източниците за Исус или от раннохристиянските предания за него, трябва да се съобрази безусловно с един факт: достигналите до нас разкази за живота на Исус отразяват спомени, които са се предавали устно години наред.

(Следва)

неделя, септември 25, 2022

БАНАНОВА ИЗНЕНАДА (1935 г.)

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Скоро не сме гледали интересни стари реклами и ето сега една.

Тя представя патентовано устройство, с помощта на което се вади сърцевината на банана и след това празното място се запълва със сладолед.

Белиш кората и ядеш банан със сладолед.

Доколко е било популярно това устройство и се е използвало, не зная, но до наши дни във всеки случай не е стигнало.

Останало си е само на рекламния постер от 1935 година…

събота, септември 24, 2022

ЦЕЛТА НА РЕФЕРЕНДУМИТЕ

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ФИЗИКА / АРТЪР ЛЕНАРД ШОЛОУ

Артър Ленард Шолоу (Arthur Leonard Schawlow)

5 май 1921 г. - 28 април 1999 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Николас Блумберген и Кай Сигбан)

(За принос в развитието на лазерната спектроскопия.)

Американският физик Артър Ленард Шолоу е роден в Маунт Вернън (щат Ню Йорк). Десет години преди това баща му Артър Шолоу (Артур Шавлов), емигрира в Съединените щати от Рига (Латвия). Установявайки се в Ню Йорк, той започва да работи като застрахователен агент и се жени за канадската поданичка Елън Мейсън. Когато Артър е на три години, семейството (заедно с родилата се дъщеря) заминава за Канада.

Израснал в Торонто, Шолоу посещава началното училище „Уинчестър“, училището „Нормал модел“ към учителски колеж и колежа „Воон роад“, средно учебно заведение, което завършва през 1937 г. Той се надява да продължи своето образование и в съответствие с проявилия се още в детските му години интерес към естествените науки избира специалността на радиоинженер в университета в Торонто, но заради трудностите, предизвикани от депресията, родителите му не успяват да му окажат необходимата материална подкрепа. Мечтата за професия на радиоинженер не се осъществява, но Шолоу печели почетна стипендия по математика и физика. По-късно той си спомня: „физиката ми се струваше доста близка до радиоделото, затова реших да се заема с изучаване на физика“.

По това време, когато Шолоу получава степента бакалавър (1941 г.), Канада влиза във войната и той води курсове за военен персонал към университета в Торонто до 1944 г., след което участва в работата по проект за създаване на микровълнова антена в завод, занимаващ се с производството на радарно оборудване. През 1945 г. ученият се връща в университета в Торонто, където работи върху дисертация за оптичната спектроскопия под ръководството на Малкълм Ф. Крауфорд, за когото се изказва като за „необичайно творческа личност“. Степента доктор по физика Шолоу получава през 1949 г. Следдокторска стипендия за изследвания на „Карбайт енд карбон кемиклс“ му позволява да прекара две години в Колумбийския университет, където работи с Чарлз Х. Таунс над проблемите на микровълновата спектроскопия.

През 1951 г. Шолоу става сътрудник към лаборатория на компанията „Бел“ в Мари хил (щат Ню Джърси). Основна област на изследванията му става свръхпроводимостта – явление, открито през 1911 г. от нидерландския физик Хейке Камерлинг Онес и състоящо се в пълното изчезване на електрическо съпротивление за някои вещества при охлаждането им до температури, близки до абсолютната нула (–273°С). Шолоу не прекъсва своите връзки в Таунс. Те се срещат в края на всяка седмица и работят над завършването на книгата „Микровълнова спектроскопия“ ("Microwave Spectroscopy"), започната още по времето, когато Шолоу се намира в Колумбийския университет. Книгата е публикувана през 1955 г.

Две години преди това Таунс и двама негови колеги успяват да разработят устройство, което те наричат мазер по първите букви на английския израз „микровълново усилване с помощта на индуцирано (стимулирано) излъчване“. Индуцираното излъчване е предсказано от Алберт Айнщайн през 1917 г. Опирайки се на новата квантова теория, преобръщащата обичайните представи, учените доказват, че атомът се състои от електрони, които се въртят около плътно централно ядро (модел на Нилс Бор). Движението на електроните се ограничава само от разрешени дискретни орбити, иначе казано – от строго определени значения на енергията. В такива случаи е прието да се говори, че атомът съществува в определени енергетични състояния (или на определени енергетични равнища), обусловени от връзката между електрона и ядрото. Най-ниското равнище се нарича основно състояние. Поглъщайки или изпускайки излъчване, електроните могат да се възбуждат и да преминават на по-високи равнища. Тъй като Макс Планк доказва, че излъчването се състои от отделни порции, които Айнщайн нарича кванти (сега се наричат фотони), разликите между енергиите на равнищата съответства на определени кванти, или фотони. Планк доказва също, че честотата на излъчване е пропорционална на енергията на фотона. Възбуденият електрон скоро преминава на по-ниско енергетично равнище, излъчвайки фотон, чиято енергия е равна на разликата между енергиите на равнищата, и предизвиквайки характерни спектри на излъчване, строго корелирани с разликите на енергията между равнищата, образуващи единствената за всеки атом система.

Възбудените атоми обикновено излъчват фотони по случаен начин и с различни дължини на вълните. Айнщайн доказва теоретично, че ако достатъчен брой атоми могат да бъдат възбудени до определено енергетично равнище, излъчването, чиито фотони притежават енергия, равна на разликата между енергиите на това и някакво друго по-ниско атомно равнище, би могло да предизвика цяла каскада от преходи. Възбудените атоми, намиращи се на горно равнище, принудително биха отивали на по-долно равнище с едновременно излъчване на голям брой фотони с една или друга честота и една или друга фаза (в една и съща точка на честотния цикъл). Таунс потвърждава експериментално това теоретично предсказание, използвайки микровълни, чиито фотони имат енергия, равна на разликата в енергията на две равнища на атомите на амоняка, вещество, с което Таунс работи. (Молекулите също имат енергетични равнища, свързани със състоянията на атомите, влизащи в състава на молекулите и обусловени от взаимодействието на атомите). Тъй като сравнително слабият микровълнов сигнал индуцира сравнително голям изход на фотони с една и съща честота, резултатът може да се интерпретира като усилване на сигнала. Някои от освободилите се фотони възбуждат атоми, принуждавайки ги отново да преминават на по-горно енергетично равнище, в резултат от което усилвателят се превръща в генератор, способен да поддържа непрекъснати колебания, а не само единично действие.

Микровълните имат по-ниски честоти (по-малки енергии на фотоните) и, следователно, по-големи дължини на вълната ( от 1 до 50 мм) от видимата светлина (от 0,0004 до 0,0007 мм). През 1957-1958 г. Таунс и Шолоу се занимават с търсене на начин за получаване на мазерен ефект при видимата светлина и през декември 1958 г. публикуват във "Physical Review“ статията „Инфрачервени и оптични мазери“ ("Infrared and Optical Masers"), в която обясняват как може да се направи това. През 1960 година американският физик от компанията „Хюз ейкрафт“ Теодор Майман създава първия действащ лазер – съкращение, образувано от началните букви на английските думи: светлинно усилване с помощта на индуцирано (стимулирано) излъчване. През същата година Шолоу и други физици също успяват да създадат лазери. През този период лазери и мазери са създадени независимо от американските физици Николай Басов и Александр Прохоров .

През 1960 г. Шолоу се връща в Колумбийския университет, този път като професор. През следващата година става професор по физика в Станфордския университет, където остава да работи, като пет години заема длъжността декан на факултета по физика. Той продължава да усъвършенства лазерната технология, стремейки се да постигне изход на пълно монохроматично (едночастотно) излъчване с регулярна честота. Но в повечето свои разработки Шолоу използва лазерите за изследване на атомите и молекулите и в началото на 60-те години става една от водещите фигури в бързо развиващата се област на лазерната спектроскопия.

В основата на лазерната спектроскопия лежи фундаменталният факт, че атомите и молекулите поглъщат и изпускат електромагнитно излъчване с характерни честоти (енергии на фотоните), съответстващи на разликите на енергиите при различните енергетични равнища. Спектърът на честотите на излъчване позволява да се идентифицират елементите, да се установява структурата на атомите и молекулите и да се проверяват изводите на фундаменталната теория за веществата и излъчването. Създаването на лазер с регулярна честота е важно достижение, защото излъчването на такъв лазер е на практика монохроматично (което позволява да се измерва точно честотата), притежава висока интензивност (което позволява да се наблюдават спектри при относително малък брой атоми или молекули) и облекчава настройката на лазера на желаната честота.

При много видове спектроскопии спектралните линии (тесни ивици честота) са повлияни от ефекта на Доплер. Под ефект на Доплер разбираме изменението на наблюдаваната честота при движението на източника на излъчване относно наблюдателя. Честотата нараства, когато излъчвателят се приближава към наблюдателя, и намалява при отдалечаване от наблюдателя, при което величината на повишаване или намаляване на честотата зависи от това колко бързо се приближава или отдалечава източникът. В случая със звуковите вълни ефектът на Доплер предизвиква добре известното повишаване или намаляване на звука от свирката на локомотив или клаксона на автомобил, движещ се покрай наблюдателя. При спектроскопията честотите, изпускани от атомите или молекулите, които се намират винаги в движение, зависещо от тяхната температура, се местят по посока на повишаване или понижаване в зависимост от посоката на тяхното движение. Тъй като атомите и молекулите се движат в различни посоки, спектралната линия се разширява.

При спектрите на поглъщане „наблюдател“ е атомът или молекулата, върху която пада излъчването. „Получената“ честота е по-голяма или по-малко от честотата на външния източник в зависимост от това дали атомът или молекулата се движи към източника, или се отдалечава от него. Спектралните „линии“ представляват върхове с падащи краища. Заради разширената линия два близко разположени върха могат да се припокриват и малък връх да се окаже трудно различим на фона на по-голям свой съсед и затова да остане незабелязан.

Работейки заедно с Теодор В. Хенш в Станфорд, Шолоу разработва няколко начина, позволяващи да се преодолеят трудностите, свързани с доплеровото разширяване, като се изолират спектрите на поглъщане, изпускани от атомите, чиито скорости не съдържат компонента, паралелна на лазерния сноп. Тъй като такива атоми не се приближават към източника на излъчване и не се отдалечават от него, ефектът на Доплер се изключва напълно. През 1972 г. Шолоу и неговите сътрудници получават първите оптични спектри на водорода, върху които не се отразява ефектът на Доплер и което позволява да се измери с недостижима по-рано точност константата на Ридберг – една от най-важните константи във физиката.

Спектрите на молекулите са много по-сложни от спектрите на атомите и Шолоу използва лазерите за опростяване на молекулните спектри с помощта на така наречените лазерни маркировки. Молекулите „се напомпват“ до определено енергетично състояние с помощта на лазерно излъчване, настроено на нужната честота (енергия на фотона), след което експериментаторът наблюдава завръщането им на по-ниски енергетични равнища. Тъй като това горно състояние е отделено от всичките възможни съседни състояния, то се нарича маркирано. Шолоу разработва също така метод на лазерна спектроскопия, позволяващ да се определят следите от елементи в околния материал.

През 1951 г. Шолоу се жени за Аурелия, по-малката сестра на Чарлз Х. Таунс. Съпрузите имат син и две дъщери. Кларнетист любител, Шолоу обича традиционния джаз и събира голяма колекция от записи. Известен е като лектор, участва в създаването на учебно-образователни филми и телевизионни научни програми.

Освен с Нобелова награда Шолоу е удостоен с медала и наградата Стюърт Балантайн на института „Франклин“ (1952 г.), с медала Томас Йънг на Лондонския физичен институт (1963 г.) и с медала Фредерик Айвс на Американското оптично дружество (1976 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Американската асоциация за фундаментални науки, на Американското физично дружество, на Американското оптично дружество и на Института на инженерите по електротехника и електроника. Сред почетните научни звания на Шолоу са степените почетен доктор от Държавния университет в Гент, от Бредфордския университет и от университета в Торонто.

Превод от руски: Павел Б. Николов


вторник, септември 13, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / СЛИВЕНЦИ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 485

Сливенци до Любен Каравелов

1972 г. 24 9/ври

№22

ЧБРК

Братя!

в Кара-Мустафа Бучукооглу

Получихме едно писмо от нашите братя в Едирнели Афузаи заедно с копията на онова писмо, което изпратихте до Аслан Д-оглу. В това ваше писмо извиквате всички юнаци, които се намират тука, да вдигнат пряпореца и по този начин да избухне революцията за освобождението на милото ни отечество. Но ние ще попитаме вас: знаете ли в какво положение се намира нашата свята работа, че така нечакано провождате известие за въстание-то? Ако не знаете, то трябва да ви опишем положението си и тогава вярно да си направите сметка. Ние нямаме, може да се каже, нито една нова пушка, а всичките ни, които се намират тука, са стари, половината френски (с капсул) и половината с кремъци, които са най-лоши и най-негодни за тази работа; второ, пари нямаме и трето, свестни началници ни липсват. Ако ни изпратите първите и третите, то ще можем да извадим до 500-1000 души с оръжие. Сетне казвате, че се надявате за помощ от Сърбия и Черна гора. Да ви кажем, че ние не трябва на никого да се надяваме, а само на десницата си, тя ще ни избави. Докато не видим, че Сърбия и Черна гора са се заловили с неприятеля, дотогава нито (стъпка) не правим така неприготвени, както сме сега. Нека се заловят първо те, сетне, като ги видим, че се бият веднъж-дваж, ще се вдигнем и ние, макар със сопи, с коси и с брадви.

Братя, ние не знаем кое ви е накарало толкова бързо да ни известите и да искате да станем на крака, но като има някоя положителна причина и толкова силна, че да може да унищожи силата на Устава, то ние сме готови да подадем ръка и да се бием, докато имаме в тялото си и една капка кръв, и най-малката сила. Бъдете уверени, че и българинът знае да умира на бойното поле за отечеството си, но не е прав[илн]о напразно да се лее кръвта ни.

Най-малко се иска още една цяла година да се готвим, да събирате пушки, пари и началници. Без пари, пушки и началници нищо няма да стане. Щом получихме горното, ние, членовете, се събрахме и след едно дълго и сериозно разискване решихме да ви напишел следващото.

Това е нашето положение и мнение. Другите места не знаем, но ако те са готови да тръгнат, то на драго сърце ще ги сподирим и ще им дадем братска ръка в тази свята работа.

Н.Б.II.А., п. 68. № 9128

(Следва)

понеделник, септември 12, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАУЧЕН КОНТЕКСТ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД/ СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАУЧЕН КОНТЕКСТ

За да разберете критиката на формите, е необходимо да се обясни накратко как се е развивала новозаветнага библеистика.

В началото на XIX век учените критици, особено в Германия, започнали все повече да достигат до извода, че минимум някои от евангелията не са написани от очевидци на живота на Исус и че между евангелията има сериозни противоречия. Но как тогава да се разбере какво е ставало във времената на проповедта на Исус, по време на неговата смърт и неговото възкресение? Налагащият се извод се състоял в това да се определи най-ранното от евангелията с надеждата, че най-старият източник ще се окаже най-достоверен в исторически план.

Написано ли е от очевидец „Евангелието от Йоан“? Учените спорели за това през целия XIX век. Мнозина от тях продължавали да виждат в него свидетелство на очевидец: разказ на апостол Йоан Зеведей, който е наречен „най-любим ученик“. Имало и не малко съмнения в авторството на Йоан. Но дори и текстът да е написан от Йоан, той се отличава толкова от другите три евангелия, че изглежда (както отбелязва още ранната църква) да е повече „духовен“ и богословски ракурс, отколкото исторически.

Трите други евангелия се наричат „синоптични“. Обединяват ги в една група, защото са сходни по съдържание и включват много еднакви разкази, които често са представени в една и съща последователност, а понякога и с едни и същи думи. Те могат да бъдат поставени в паралелни колони и да се „огледат заедно“ (от гръцката дума с това значение идва терминът „синоптичен“). В науката възникнало широкото мнение, че тези три разказа са по-малко идеологизирани, по-стари и по-достоверни от четвъртото евангелие. Но кое от синоптичните евангелия е най-ранното?

Цяла редица учени от онова време се занимава със „синоптичния проблем“. Така наричат опитът да се разбере защо между евангелията от Матей, Марк и Лука има много сходства, включително в детайлите (даже дословни съвпадения), и много разлики. Учените приели, че първо е написано „Евангелието от Марк“. То е най-краткото и има всички причини да се предположи, че Матей и Лука са го използвали като литературен източник.

Но у Матей и Лука има редица материали, които отсъстват у Марк. Сред тях са Господнята молитва и заповедите за блаженствата („блажени са бедните…). След като ги няма у Марк, значи са били взети от някое друго място. Учените разсъждавали така: не изглежда Матей да ги е взел от Лука или Лука от Матей. Значи е имало изгубен за нас източник. Означили го с буквата Q (първата буква на немската дума Quelle, „източник“). Матей използвал също така други източници за предания, които липсват у Марк и Лука; а Лука – други източници за преданията, които ги няма у Марк и Матей.

За нас е важно, че „Евангелието от Марк“ било признато за най-старо. Тъй като то изглеждало също така най-малко идеологизирано и най-лаконично, смятали го и за най-достоверно. След като бил направен този извод, като гъби след дъжд започнали да се появяват описания на живота на Исус, основаващи се в по-голямата си част на разказаното в „Евангелието от Марк“.

Но ето ти беда: Марк пише прекалено лаконично. За много неща не съобщава. Дори не се разбира какво е движело Исус и какви са били крайните му цели. За да решат този проблем, учените запълвали празнините с измислици, с плодове на фантазията си, с доморасли психологични анализи и с опити да се разберат мотивите на Исус в едни или други жизнени ситуации.

Всичката тази дейност се основавала на предпоставката, че „Евангелието от Марк“ е не само най-старото, но и най-достоверното, най-чисто от богословски наслоения (или, както ние казваме – от „изкривени спомени“). Тази предпоставка била опровергана от немския учен Вилям Вреде в книгата му „Месианската тайна в евангелията“ (1901 г.). Той анализирал задълбочено и обмислено „Евангелието от Марк“ и посочил: там доста много неща са свързани с богословието, а не са продиктувани от грижа за историческата точност. Представено е всъщност богословско разбиране за Исус. По-специално богословски характер има идеята, че Исус пази в тайна своето месианство.

Марк отново и отново представя следната картина: някой разпознава, че Исус е Месията, но Исус му нарежда да мълчи за това. Като изцелява един болен, Исус заповядва да се пази изцелението в тайна (Марк, 1:44). Когато изгонените от него бесове го наричат Син божи, той им забранява строго да му казват така (Марк, 3:11–12). Учениците му виждат в него Месията, но той ги моли да не разказват на никого за това (Марк, 8:29–30). Трите му най-близки апостоли виждат как пред очите им се преобразява в сияеща божествена същност, но той им нарежда да не съобщават за видяното до неговото възкресение (Марк, 9:1–9).

Според Вреде се получава някаква безсмислица: ако Исус се е смятал за Месия, би трябвало да иска хората да научат това! И не би заповядвал да се мълчи за неговото месианство. Следователно мотивът за „месианската тайна“ в „Евангелието от Марк“ е опит на Марк и на неговата община да обяснят един неразбираем за тях факт. Християните се чудели: ако Исус е бил Месията, как така никой не говорел за това, докато бил жив? Марк дал отговора: Исус пазел своето месианство в тайна.

Месианската тайна не е исторически факт, а богословие. Тя позволявала да се съгласува месианството на Исус с факта, че той не говорел публично за това. Но ако е така, историческата ценност на „Евангелието от Марк“ е съмнителна. Подобно на другите евангелия то е наситено с богословски инвенции.

И ако най-старото евангелие е в много отношения богословски текст, а не исторически, какво може да се каже за доевангелските предания за Исус? С този въпрос се заела „критиката (анализът) на формите“, особено през 20-те години на миналия век. Нейните представители се интересували не толкова от писмените евангелия, колкото от стоящите зад тях традиции. Опит да направи превключване към устните предания започнал Карл Лудвиг Шмит, който след това бил затъмнен от Мартин Дибелиус и Рудолф Бултман, истински суперзвезди на библеистиката от ХХ век.

(Следва)