събота, май 28, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / МИР / МАЙКА ТЕРЕЗА

Майка Тереза (Mother Teresa)

26 август 1910 г. – 5 септември 1997 г.

Нобелова награда за мир

(За нейната дейност в помощ на страдащото човечество.)

Албанската монахиня майка Тереза (Анез Гонджа Бояджиу) е родена в Скопие (бивша Отоманска империя, днес столица на Северна Македония). Тя е най-малкото от трите деца на Никола Бояджиу, богат строителен предприемач, който е свързан с албанското националистическо движение и умира при неизяснени обстоятелства в годината, когато се ражда Анез. Майка ѝ, Дранафиле Бернаи, е ревностна католичка и често взема със себе си своята най-малка дъщеря, когато посещава болници и нуждаещи се.

Анез учи в държавно училище и пее в църковен хор. За избора на професия ѝ повлияват връзките с Братството на благословената Дева Мария – организация, помагаща на бедните в различните страни по света. Като чува веднъж как свещеник от нейната енория чете писма на мисионери от Индия, тя проявява интерес към дейността на бенгалската мисия. В интервю за английския писател Малкълм Мъгеридж майка Тереза си спомня, че след благочестиви размисли и молитви решава „да тръгне и да разкаже на хората за живота на Христос“. Като завършва средно училище в Скопие, Анез постъпва в ирландския орден „Сестрите на Лорето“, който има мисия в Индия. Една година прекарва в дъблинското абатство Лорето, където учи английски език, а на 6 януари 1029 г. заминава за Калкута.

След като свършва срока на послушничеството ѝ, Анез започва да преподава история и география в училището „Света Мария“ и научава хинди и бенгалски език. Тя избира монашеското си име Тереза в чест на френската монахиня от XIX в. Терез дьо Лизио, която се стреми да върши добрини, изпълнявайки с радост и най-неприятни неща. Шест години по-късно Анез се подстригва под името майка Тереза.

Манастирът „Лорето“ позволява да се води уединен живот, но се намира близо до калкутските бедняшки квартали. По време на пътуването си до приют в Дарджилинг през 1947 г. майка Тереза усеща „призив“, чийто смисъл ѝ е ясен, както си спомня по-късно: „Трябваше да напусна манастира и да живея сред бедните, да им помагам“. След две години майка Тереза получава от Калкутския архиепископ разрешение да работи извън пределите на манастира. Тя започва да носи бяло сари със синя лента и разпятие, закачено на рамото. Тогава получава и индийско гражданство.

След интензивно тримесечно обучение в курсове за американски медицински сестри майка Тереза отваря училище в бедните квартали. През 1950 г. получава разрешение от Ватикана за създаване на нова конгрегация – Орден на милосърдието. Първи посветени станали бивши ученици от училището „Лорето“. Към обичайните три монашески обета майка Тереза прибавя четвърти – „да се служи с всички сили на най-бедните“.

Разтревожена от чудовищните условия на живот в бедните квартали, майка Тереза започва да помага на старците, болните и сираците. За изоставените на улицата старци тя основава през 1954 г. Дома на умиращите. По това време броят на доброволните ѝ помощници достига двадесет и шест. Само най-преданите могат да издържат строгия режим на конгрегацията: задължителна ежедневна молитва в четири часа сутринта, никакво имущество освен облеклото, хранене като най-бедното население и шестнадесет часа работа сред бедните.

Известността на майка Тереза расте, притокът на даренията също и скоро тя открива приют за изоставени деца, лепрозорий, дом за престарели и работилница за безработни. Медицински пунктове към железопътните гари оказват безплатна лекарска помощ, предоставят приют за жени и деца. Като работи десет години в Калкута, майка Тереза получава разрешение да открие мисии и на други места. Центрове са открити във Венесуела (1965 г.), в Цейлон (1967 г.), в Рим и Танзания (1968 г.), в Куба (1986 г.) и на други места.

Макар че смята своята работа за „капка в морето“, майка Тереза е удостоена с международни признания. През 1964 г. получава наградата „Джавахарлал Неру“, а две години по-късно Ватиканската награда за мир „Папа Йоан XXIII“. През 1979 г. получава Нобелова награда.

Като нобелов лауреат майка Тереза поема множество международни поръчения. През 1982 г. тя отива в Ливан по молба на папа Йоан Павел II като емисар на мира, макар че до това време избягва политическата дейност. През 1985 г. говори пред Генералната асамблея на ООН във връзка с 40-годишнината на организацията. В навечерието на Рождество през 1985 г. заедно с Нюйоркския архиепископ открива в Ню Йорк първия църковен приют за болни от СПИН. По молба на майка Тереза трима умиращи от СПИН са освободени от затвора и са настанени в новия приют. През 1988-1989 г. Орденът на милосърдието отваря свои отдели в Москва, Ереван и Спитак.

Мнозина критикуват позицията на майка Тереза за абортите и други методи за контролиране на раждаемостта. Гледната си точка по въпроса тя излага в своята нобелова лекция: „Виждам голяма заплаха за света от абортите, защото те са истинска война, убийство, осъществявано от майките“. Майка Тереза осъжда феминизма, особено в Индия, призовавайки жените да изграждат здрави семейства, като оставят „мъжете да правят това, за което са най-добре приспособени“.

Тези, които се срещат с майка Тереза, разказват за нейната спокойно душевно състояние, за радостта и уважението ѝ към живота, които се излъчват от нея. „Ние не правим нищо велико – пише майка Тереза, - ние правим малко неща, но с голяма любов“.

Превод от руски: Павел Б. Нико-лов


петък, май 27, 2022

БАБИН ЯР: ВОЕННАТА ТРАГЕДИЯ КРАЙ КИИВ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Разстрелът на киивските евреи е едно от най-кървавите събития на Холокоста, но освен евреи там били убити и хора от други нации.

ГЕНОЦИДЪТ НА ЕВРЕИТЕ В ПОКРАЙНИНИТЕ НА КИИВ

Защитниците на Киив (рус. Киев) отбранявали града от нацистите шест седмици, но нашествениците се оказали все пак по-силни и влезли в града на 19 септември 1941 година. Фашистите обезвредили бомбите в няколко оцелели обекта, но това не спряло втората серия от взривове след няколко дена.

Около половината жители на Киив се евакуират до завземането на града, но след 19 септември там останали още около четиристотин хиляди души. Една четвърт от населението на Киив била евреи. Именно тях нацистите решават да обвинят за подривните действия, за да предразположат коренната нация – те смятали, че украинците са враждебни към евреите.

Така бил намерен повод да бъде унищожено еврейското население на Киив. На 27 септември по града налепили обявления. В тях се казвало, че евреите трябва да се явят на 29 септември в осем часа сутринта на кръстопътя на улиците „Мелниковая“ и „Дегтерьовская“, като вземат със себе си документи и ценни неща. Отклонилите се били заплашени с разстрел. Посредством равините се разпространил слух, че евреите ще бъдат откарани на безопасно място. За съжаление хората вярвали на това до последно, затова в определения час до Бабин яр (така популярно се наричало посоченото от нацистите място, рус. Бабий яр) се събрали повече от триста хиляди души. Явили се и представители на други националности, които съпровождали членовете на своите семейства.

Кадър ит филма „Бабий яр“

Дошлите делели на групи по сто души и ги водели при оврага, който предварително заградили с бодлива тел и отцепили с три пръстена охрана. На жертвите нареждали да се съблекат, след което ги разстрелвали на края на оврага пред очите на тези, които всеки момент чакали смъртния си час. Мнозина точно в този момент разбирали истинската цел, поради която нацистите ги събрали при Бабин яр. Когато разбират, че са дошли много повече евреи, отколкото се очаквало, германците направили екзекуцията още по-страшна, пестейки патроните. Карали жертвите да лягат на равни редици върху труповете на убитите и стреляли на всекиго в тила. Децата нацистите просто хвърляли в оврага. Според споени на оцелелите мнозина не преставали да викат, докато не ги убият, някои седели и губели разума си пред очите на другите. Палачите работели непрестанно, като се сменяли, понякога на мястото им идвали тези, които носели патрони. Но не всички искали да се връщат и да убиват след почивката.

Непосредствено с разстрелите в Бабин яр се ангажирали не само немците, не трябва да изпускаме от погледа си и този факт, че украинските колаборационисти също участвали в кървавата трагедия: те охранявали жертвите, вземали техните вещи и ги карали в склад, за да сортират след това ценностите.

Дошлите при Бабин яр евреи били разстрелвани две денонощия с прекъсване през нощта. Хенрих Мюлер, групенфюрер от СС (едно от висшите звания в това военно формирование), отчита, че за два дена са унищожени 33 771 евреи. Сред убитите са основно старци, жени, деца и болни хора. Мъжете основно воювали в Червената армия, но тези, които се намирали в Киив, разстрелвали първи, за да не се противопоставят на нацистите.

Жертвите на разстрела в оврага

След 30 септември дъното на оврага било засипано със пръст, но разстрелите в Бабин яр продължават почти до 6 ноември 1943 година, когато Червената армия освобождава Киив от нацистите. През това време там убиват пациенти на психиатричната болница „Павлов“ (при което разстрелът на няколко стотици от тях е още през 27 септември), съветски военнопленници, свещеници, цигани, затворници от концлагерите, сред които Сирецкия, намиращ се близо до Бабин яр. Точният брой на жертвите не е известен: смята се, че през цялото време на окупацията на Киив там са разстреляни около седемдесет хиляди души, но има предположения и за сто и двадесет хиляди. Само единадесет души успяват да се спасят от разстрелите.

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА КИИВ

През лятото на 1943 година става ясно, че освобождението на Киив от съветските войски е неизбежно, затова през август германците започват тайна операция, в хода на която планират да унищожат следите от масовите убийства. Тази работа била възложена на пленниците от Сирецкия концентрационен лагер. Труповете били изкопавани и изгаряни в пещи, а пепелта им разпръсвали наоколо. За изграждането на пещите (с това се занимавали затворниците от концлагера) били взети надгробните плочи и оградите от еврейското гробище, намиращо се наблизо. На 29 септември 329 затворници вдигат бунт и нападат охраната. Така от Бабин яр успяват да се спасят още осемнадесет души. Останалите въстаници били разстреляни. Оживелите свидетелстват след това в съда срещу нацистите.

Разследването на зверствата на агресорите започва веднага след 6 ноември 1943 година, деня на освобождението на Киив. Създадена е Извънредна комисия, която открива и неизгорелите останки на разстреляните, и гробовете с изтощените тела на затворниците от Сирецкия концлагер. Броят на загиналите в крайна сметка се знае само приблизително – от 20 хиляди до 25 хиляди души за година и половина.

След войната организаторите на разстрелите са съдени, но много от тях се избавят от наказанията. Паул Блобел, командир на зондеркоманда 4а, който ръководи масовите убийства и операцията за прикриване на следите им, е обесен в Нюрнберг през 1951 година. Ото Раж умира от болест в затвора. Той ръководи Айнзацгрупата С – ескадрон на смъртта, сформиран за унищожаване на мирното население. Не е известна точно съдбата на Курт Еберхард, военен комендант на Киив, който издава заповедта за разстрела на киивските евреи: или се е самоубил, или е умрял в затвора през 1947 или 1948 година.

ДА ПОМНИМ И ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ

Властите на Украинска ССР решават още през март 1945 година, че е необходимо да има паметник над Бабин яр, но плановете не са осъществени. Вместо това започва възстановяване на инфраструктурата на града: там прекарват три нови пътя, а оврага решават да запълнят с остатъци от тухлените заводи – рядка смес от глина, вода и пясък. През 1957 година тази мека маса започва да тече, заливайки околностите, но властите не си мръдват пръста и през 1961 година настъпва Курньовската катастрофа. Дигата на Бабин яр се скъсва и върху Киив се изсипва кален поток. Трагедията се пази в тайна, доколкото е възможно, според официалните данни загиват 145 души, пострадали са 143 души и са разрушени 244 жилищни сгради. Непотвърдени данни говорят за 1500 загинали. Тази цифра е само приблизителна, защото според очевидци от калния поток не са извадени телата на всички загинали. Виновниците за катастрофата са съдени при строга секретност.

След ликвидирането на последствията от калния поток застрояването на мястото продължава. Еврейското гробище е премаханто и е издигната телевизионна кула, прокарани са нови улици. Едва през 1971 година властите се връщат към идеята за създаване на мемориал над Бабин яр. На 2 юли 1976 година най-сетне е открит първият паметник на „Съветските граждани, военнопленници и офицери от Съветската армия, разстреляни от немските фашисти в Бабин яр“. Между разстрелите и първия паметник са минали почти 35 години.

Отделен паметник на разстреляните евреи е открит едва през 1991 година. Паметникът изобразява бронзова менора върху пиедестал. От установяването му е оскверняван не един път от вандали.

Паметникът на разстреляните в Бабин яр евреи

Дейците на изкуството увековечават трагедията по-рано от властите. Поетът Евгений Евтушенко пише през 1961 година поемата „Бабий яр“. Тя започва с думите: Над Бабий яр паметници няма“. Евтушенко критикува остро този факт, включително и Хрушчов. Другата причина за критиката му е антисемитизмът, основна тема в поемата. За който в СССР не е прието да се говори. Въз основата на поемата на Евтушенко композиторът Д. Д. Шостакович пише своята 13-та симфония.

Няколко години по-късно, в списание „Юность“ се появяват откъси от документалния военен роман „Бабий яр“. Авторът му Анатолий Кузвецов е свидетел на протеклите нам трагични събития и разказва подробно за тях в своята книга, която в СССР така и не излиза в пълния си вариант. През 1969 година авторът ѝ емигрира и една година по-късно книгата излиза без съкращения в Германи.

Кинематографистите са създали няколко филма, посветени на военната катастрофа в Бабин яр.

сряда, май 25, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ЯХИЯ ЙОХАНАН

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ; КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ; ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ЯХИЯ ЙОХАНАН

И така, ние предположихме, основавайки се на данните от „Славянския Йосиф“, че пророк Цадок и Йоан Кръстител са едно и също лице и че този човек се представял като праотеца Енох, който слязъл обратно на земята преди края на времето. Той не ядял месо, защото, според „Книгата на Стражите“, хората са научени да ядат месо от падналите ангели, и проповядвал на хората тайното знание как да станат безсмъртни, знание, което оформило по-късно същността на гностицизма.

А книгите на Енох, намерени в Кумран, са ново Петокнижие, текстове, написани от древен пророк, който се е възнесъл на небето, видял е Бога, облякъл е „одеждите на славата“, станал е безсмъртен и отново се е спуснал на земята, за да основе община на праведници и да предрече идването на Месията [1].

Да видим сега какво казват за отношенията на Енох и Йоан Кръстител мандеите – доживелите до наши дни остатъци от поклонниците на Йоан.

Те имат два варианта за отговор на този въпрос.

Според редица текстове, част от които вече цитирахме, Яхия Йоханан бил възпитан от Енох/Енош.

След раждането на момчето Енох го взел по заповед на Бащата на Славата и го отнесъл при Дървото на живот, иначе казано – в Рая [2]. Така според мандеите Йоан е бил възпитаван от Енох направо в Рая. Именно Енох дал на Йоан знание и създал за него буквите. А когато Йоан бил на двадесет и две години, Енох го научил на съвършено вълшебство [3].

„Аз се научих там на всичката си мъдрост и усвоих всичките си речи. Те ме облякоха в одеждите на славата (сравни превръщането на Енох в ангел - Ю.Л.) и ме покриха с облачно покривало. Опасаха ме с пояс, пояс от жива вода, който сияеше свръх всяка мярка и блестеше. Сложиха ме на облак, на облака на Славата, и в седмия час на Деня на Слънцето ме занесоха в Ерусалим“ [4].

Донесен на земята върху облака на Славата, обиталище на надсветовните еони, Йоан, чието лице било покрито с облачно покривало (също като лицето на Енох, когато видял Господ), творял чудеса.

Той „очиствал прокажените, отварял очите на слепите и вдигал куците на крака“ [5]. Той бил „изцелител, чието лекарство е Живата вода“. Той бил посланик на Великия Цар на Светлината [6]. Йоан бил неуязвим – не можел да бъде поразен от желязо и изгорен на огън [7]. Той бил увенчан с венеца на Царя на Славата и седнал от дясната му ръка [8].

А когато след смъртта на Йоханан евреите в Ерусалим започнали да убиват неговите ученици, така че от „назореите не се спасил нито един човек“ [9], именно Енох отмъстил за неговата смърт. По заповед на Бащата на Славата той отишъл в Мидия, взел седем стрели, произнесъл над тях седем заклинания и разрушил с тях храма ва евреите, дома на Лъжемъдростта, Руха [10].

И така, според редица манихейски химни, Йоханан бил възпитан от Енох в Рая. Той бил писар, на когото Енох продиктувал своите книги. Последователите на Йоан били последователи на Енох и Енох разрушил Втория храм, за да отмъсти за смъртта на Йоан.

Според друга версия, изложена във втората книга на дясната Гинза, в „Книгата на Великия Господ“, Енох е Йоан.

В „Книгата на Великия Господ“ се казва, че Енох слязъл в света по времето на Пилат. Той, Енох, изцелявал болни, връщал зрението на слепи, очиствал прокажени, поставял на краката им куци, карал да проговорят неми. Той победил смъртта със силата на Великия цар на Светлината. Той направил много евреи свои ученици. Той направлявал всеки, който бил ревностен и твърд във вярата си в Единия, в Господ на всички светове [11]. Той слязъл в Ерусалим с одежди (иначе казано – в тяло) от водни облаци, които скривали неговото сияние. „Одеянието му не беше телесно“ [12]. Той имал триста шестдесет и пет ученици. И когато евреите ги убили, той унищожил, за да отмъсти, Ерусалим, като се превърнал на голям бял орел [13].

Именно Енох мандеите наричат пророк на нова религия [14].

В „Харан Гавайта“ последователите на Йоан се наричат направо последователи на Енох [15]. И така, за мандеите Йоан Кръстител е или самият Енох, или негов ученик, възпитаван от Енох направо в Рая.

БЕЛЕЖКИ

1. Заради справедливостта трябва да кажем, че за Петокнижието на Енох първи започва да говори отец Милик, към чиято датировка се отнесохме тук толкова скептично.

2. John’s birth. Upbringing and First Apperance, § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer; E. S. Drower / ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa. P. 6.

3. Ibid., в двете.

4. John’s birth. Upbringing and First Apperance, § 32 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

5. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

6. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

7. John’s Invulnerability, § 27 // G. R. S. Mead. Gnostic John the Baptizer.

8. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 7.

9. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953. P. 8.

10. Haran Gawaitha. P. 9.

11. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer. Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136. S. 48.

12. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer. Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136. S. 48.

13. Wilhelm Brandt Die mandäische religion, Leipzig, 1889. S. 153–155.

14. Wilhelm Brandt Die mandäische religion, Leipzig, 1889. P. 152.

15. The Haran Gawaita. P. 8.

(Следва)

вторник, май 24, 2022

ВИКТОР СУВОРОВ / ГЛАВА ОТ НОВАТА КНИГА „ТРЕТИЯТ РИМ“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Глава 1.

ВЪПРОСИ ДА НЕ СЕ ЗАДАВАТ!

1.

Такава е съдбата ми: родил съм се глупак.

Глупостта ми е бездънна и безпределна. Тя се пробуди и се прояви още преди да тръгна на училище. На моите връстници винаги всичко им беше ясно и само аз не зацепвах, не можех да разбера и най-обикновените неща.

А когато тръгнах на училище, бедите се изсипаха върху мене като водопад. Колкото повече учех, толкова по-малки разбирах.

Неразбиране възникна в първите минути на най-първия ми урок в първи клас.

Кое е най-главното за нас? Правилно: споменът за войната. На това се основаваме и ще се основаваме. И ето, учителката Марванна (съкратено от Марья Ивановна – бел. П. Н.) обяснява на нас, първолаците, че участниците в изминалата Велика отечествена война трябва да бъдат обичани, уважавани и да им се отстъпва място в трамвая.

Категоричното изискване да се отстъпва място в трамвая чух, но не го разбрах. Затова вдигнах ръка и зададох въпрос.

2.

Това беше в селцето Славянка на Хасанския район в Приморския край.

Славянка е на брега на океана. А Хасан, нашата районна столица, е на самото крайче на съветската земя, на гранична река, която отделя нашата родна земя от корейската.

Четири години по-рано, през юни 1950 година, избухна войната. Детството ми преди да тръгна на училище премина под гърмежа и грохота на тази война.

Съветският съюз пазеше неутралитет. Официално. Но в небето на Корея воюваха съветски летци. Военните летища бяха разположени на територията на Китай. За три години през месомелачката на Корейската война преминаха тринадесет съветски изтребителни авиационни дивизии и четири зенитно-артилерийски дивизии. Армията на Северна Корея от висшите щабове до самите низини беше пренаситена със съветски военни съветници и допълнена с неизброими маси китайски доброволци.

Снабдяването на севернокорейската армия вървеше по два пътя.

Първия път – от Байкал през гара Борзя и по-нататък през Монголия и Китай.

Вторият път – пряко през общата граница. Бедата е в това, че общата граница между Корея и Съветския съюз беше съвсем къса: 39 километра и 400 метра. През граничната река имаше само един железопътен мост край районния център Хасан. Никакъв друг мост нямаше. През този мост вървеше потокът от стоки в помощ на корейските братя. На американците това не се харесваше, затова американската авиация бомбардираше безпощадно граничния мост. Разбира се, че бомбардираха тази част от моста, която принадлежеше на корейците, а съветската част се опитваха да не засягат. Но се случваха всякакви работи.

Мостът се пазеше от батареите на зенитния полк, в който служеше баща ми, майор Богдан Василевич Резун. Полкът беше огромен, петнадесет батареи.

Шест батареи бяха на нашата страна и имаха право да стрелят само ако враговете нарушат въздушната граница.

Още три батареи бяха разположени на корейска страна и се смятаха уж за корейски. Затова те стреляха по всяко време при появата на американски въздушни пирати.

Останалите шест огневи батареи и тилът на полка се намираха в Славянск, те прикриваха щаба на 72-ри стрелкови корпус.

Командир на зенитния полк беше полковник Растворов, командир на корпуса – генерал-майор Леонид Михайлович Миляев.

3.

През март 1953 г. другарят Сталин се пресели в другия свят. И веднага войната по някаква причина стихна. Но изобщо не свърши. И Славянск, и Барабаш, и Краскино, а още повече – Хасан и Посет, все така бяха натъпкани с войски. И тайм имаше всичко, което на нормалния човек му е необходимо за пълно щастие: самоходни оръдия СУ-76 и СУ-100, зенитни оръдия 52-К, бронетранспортьори БТР-40, БТР-152 и даже БТР-50П, гаубици М-30 и Д-1, артилерийски влекачи, танкове ПТ-76 и много-много всякакви различни неща, включително и укрепени райони по цялото крайбрежие на Тихия океан.

Само трамваи не достигаха.

След края на войната мина една година, на 1 септември 1954 година бях записан в първи клас. Да се споменава корейската вона не беше прието. Нали Съветският съюз не е участвал в тази война и нямаше никакво отношение към нея. През цялото време у нас помнеха само войната, завършила през 1945 година.

И ето че учителката по време на първия час в първи клас ни призова да уважаване участниците във Великата отечествена война и да им отстъпваме място в трамвая.

Аз, защото бях тъп, вдигнах ръка. Това явно не ѝ хареса. Не произнесе някакви думи. Вместо това изръмжа като усурийска тигрица.

- Какво искаш? – означаваше ръмженето.

Да се отговаря седнал на учителите не се полагаше. Трябваше да стана. Затова станах.

- Марванна, готов съм да отстъпя място в трамвая. Само че… ние в село Славянка нямаме трамваи. -

Ще има! – отряза тя. – Ако няма, значи скоро ще има. И щом пуснат първия трамвай, ще отстъпваш място на участниците във Великата отечествена война. Разбра ли? Седни си.

Седнах си. Но аз съм се родил тъп. Имам още един въпрос. Затова вдигнах отново ръка. Моето постоянство не ѝ хареса. Но ми позволи с великодушен жест да задам втория въпрос.

И аз го зададох. -

Марванна, а Хитлер бил ли е участник във Великата отечествена война?

4.

Ето защо зададох този въпрос. През неделите ни прожектираха кино. Филмите бяха само за войната: „Смели хора“, „Подвигът на разузнавача“, „Падането на Берлин“. Знаехме тези филми наизуст. Тъй като нямаше други, прожектираха ни ги много пъти.

Въпросът ми беше съвсем нормален. И ето защо: във филма „Падането на Берлин“ (а филмът беше разкошен) бяха показани последните дни на Хитлер: всичко гърми, гори и трещи, нашите бойци със знамето на Великата победа се катерят по купола на Райхстага, а злото малко джудже Хитлер, като плъх в капан, се мята в непробиваемия бетонен бункер, гризе си ноктите, чувствайки неотменимата и близка своя гибел.

Ясно беше, че и Хитлер е също участник във всичко което става, иначе казано – участник във Великата отечествена война. И в същото време те терзаят съмнения: нещо тук не се връзва. Само затова зададох въпроса.

Вярвайте ми хора: не съм провокатор, просто съм откачалка, от детските си години нищо не мога да проумея и да разбера.

5.

През тези славни времена политическата коректност още не беше измислена. Затова Марванна ме хвана за лявото ухо, изви го до изпукване и ме завлече в коридора, а по този коридор – направо в канцеларията. А в канцеларията седяха директорката, завучът (заместник-директорът по учебната част – бел. П. Н.) и още някакви лелки.

Марванна ме блъсна напред така, както вързания пленник блъскат преди екзекуция в нозете на падишаха. Обвинителката ми веднага представи на присъстващите същността на положението. Също както суров прокурор обявява престъпление, изискващо незабавно и страшно наказание.

Реакцията беше съкрушителна.

Отначало всички замълчаха онемели и изведнъж започнаха да викат заедно А в стаята веднага притичаха другите учителки, прекъснали своите часове. Тези, които бяха вникнали в същността на проблема, бързо, задъхвайки се, разясняваха на новопристигналите същността на моето злодеяние, а те те, на свой ред, предаваха чутото на тези, които нахлуваха минута по-късно.

И аз разбрах: няма да избегна страшното наказание. Но в какво беше вината ми? Защото нищо не бях твърдял. Само зададох въпрос.

6.

По това време знаех твърдо: у нас ловят враговете и се разправят безпощадно с тях. Враговете, за да се спасят от суровото, но справедливо наказание, строшават по време на ареста със зъбите си ампула с отрова. Ампулата на всеки враг е зашита в ъгъла на яката му. В този момент се усещах враг, но ампула с отрова нямах. Затова бях готов да приема суровото наказание. На спасение не разчитах.

Спасението дойде внезапно.

Изведнъж съобразих, че всички тези огромни чичковци и лели не викат срещу мене. Те се караха помежду си. Едни доказваха, че Хитлер е бил участник във Великата отечествена война, а други, пръскайки слюнка и благороден гняв, крещяха, че това не може да бъде.

Като използвах непреодолимите противоречия, разбъркването и колебанието в лагера на врага, аз дадох внимателно назад. С една дума – измъкнах се. И никой не ме спря.

На следващия ден директорката ме срещна в коридора и с гласа на затворнически надзирател ме предупреди сурово, че въпросът бил ли е Хитлер участник във Великата отечествена война не трябва да се задава.

А аз изобщо не разбрах: защо не трябва?

7.

Винаги съм знаел, че има въпроси, на които не трябва да се отговаря. Ако те попита непознат човек с шапка, нахлупена на очите, с шлифер с вдигната яка и с черни очила: кажи, момче, къде живее командирът на корпуса генерал-майор Миляев, трябва да отговориш, че тук няма такъв. И веднага следва да изтичаш където трябва и да доложиш на когото е необходимо.

След първия урок в първи клас съобразих, че има не само въпроси, на които не трябва да се отговоря, но и въпроси, които не трябва да се задават.

По това време не можех да разбера защо въпросът за участието на Хитлер във Великата отечествена война не трябва да се задава. Разбирането дойде много по-късно. Работата е в това, че всеки отговор на този въпрос води в задънена улица.

Ако признаем, че Хитлер не е бил участник във Великата отечествена война, получава се пълна глупост. Получава се, че нашите войници са защитавали героично Сталинград и Москва, Ленинград и Севастопол, а враговете ни не са участвали във войната.

Ако признаем, че Хитлер и цялата му шайка са участници във Великата отечествена война, тогава останалите живи хитлеристи би трябвало да бъдат обичани и уважавани, да се възпяват техните подвизи, да се награждават с ордени, да се пускат без да чакат на опашка в магазина за газ и да им се отстъпва място в трамвая.

* * *

Въпросът кой е бил участник във Великата отечествена война се оказа доста по-сложен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Да вземем например Румъния.

понеделник, май 23, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ЦЕНТРАЛНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ ДО ВСИЧКИ ЧАСТНИ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 466

Централният революционен комитет до всички частни революционни комитети

Окръжно писмо до

Частния революционен комитет в...

Братя членове!

По желанието на всички български частни революционни комитети се събраха представители от всички български страни, прегледаха Устава и му дадоха по-добра наредба. Представителите пожелаха да се напечата новият Устав и да се раздаде на частните комитети, и Централният комитет изпълни желанието ви. Трябва да отбележим тук, че този Устав се одобри по вишегласие, следователно никой няма право да изменя в него дори най-малката точка. Вашата най-първа обязаност е да изучите съдържанието на този Устав и да изпълнявате буквално неговите заповеди.

Лицето, което беше упълномощено досега от Централния революционен комитет, се упълномощава и занапред да продължава своите обязаности до известно време, и ще си служи с новоповерения му печат, без да изгуби ни най-малко уважение вехтият печат в досегашните работи. Това лице да дойде при вас само (или ще изпрати свой човек с нужните знаци), за да ви даде сметка за доходите и разходите на Българския революционен комитет, да ви донесе Устава и да ви даде нужните наставления.

Централният комитет в името на народа ви повелява да уважавате думите на неговите упълномощени членове и да изпълнявате Устава буквално. Тайната полиция ще следи за действията на всекиго.

Нашето дело върви напред и ще се надяваме, че с Божето име за нас ще настанат онези щастливи минути, които очаква всяко българско сърце.

България, 14 юни 1872 г.

№...

Н.Б.II.А., п. 102. № 32

Арх. т. I, № 4, стр. 247

(Следва)

неделя, май 22, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ИКОНОМИКА / АРТЪР ЛУИС

Артър Луис (Arthur Lewis)

23 януари 1915 г. – 15 юни 1991 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Теодор Шулц)

(За пионерските изследвания на проблемите на икономическото развитие, особено на проблемите на развиващите се страни.)

Уестиндийският икономист Уилям Артър Луис е роден в Сейнт Лусия в семейството на Ида Луиз (Бъртън) и Джордж Фердинанд Луис, учител, имигрант от Антигуа. Бащата умира, когато Луис е на седем години, като оставя възпитанието на петимата си синове на майка им. Луис говори за своята майка като за „висша степен на дисциплиниран и трудолюбив човек, превъзхождащ в това отношение всички, които някога съм познавал. И тя предаде тези качества на своите деца“.

Когато завършва през 1929 г. колежа „Сейнт Лусия“, Луис е само на четиринадесет години. Понеже е много малък за постъпване в университет, той работи като правителствен чиновник, докато не достига възрастта, която му дава правото да получи правителствена стипендия за обучение в Лондонското икономическо училище (ЛИУ), където постъпва през 1933 г. Той мечтае да стане инженер, но по-късно си спомня: „Това изглеждаше безразсъдно, защото нито правителството, нито частните фирми биха наели на работа чернокож инженер“. Затова той избира по-практично направление на обучението си, което включва счетоводство, търговско право и курс по стопанско управление.

През 1937 г. Луис получава степента бакалавър в областта на търговията и диплома с отличен успех. Въпреки че не преминава съответния курс по икономика и математика, той получава пълна стипендия, за да следва доктурантура по специалността „икономика на промишлеността“. На следващата година му предлагат годишен договор за преподаване в Лондонския университет, след което е назначен за асистент-лектор. През 1940 г. получава докторска степен в ЛИУ и до 1948 г. остава в Лондонския университет, след което става професор по политикономия в Манчестърския университет.

Академичната дейност на Луис, може да се раздели на три фази: история на световната икономика и икономическо развитие; икономика на промишлеността; икономически проблеми на слаборазвитите страни. Работата му в първата фаза започва, когато все още е в ЛИУ. Там по препоръка на Фридрих фон Хайек, тогавашния ръководител на икономическия факултет, той започва да чете лекции по история на икономиката в периода между Първата и Втората световна война, когато цикълът на икономически разцвет се сменя с цикъл на депресия. Този курс от лекции му позволява да се подготви за издаване на първото му изследване на тези цикли - „Икономическо проучване 1919-1939 г.“ („Economic Survey 1919...1939“), публикувано през 1949 г. Своята новаторска работа в областта на икономиката на промишлеността Луис обобщава в книгата „Режийни разходи: някои есета по икономически анализ“ („Overhead Costs: Some Essays in Economic Analysis“, 1950 г.). След публикуването на това произведение той започва да се съсредоточава във все по-голяма степен върху икономическите проблеми на така наречения „трети свят“.

Завършването на Втората световна война и придобиването на независимост от много бивши колонии на европейските държави привлича вниманието към проблемите на икономическото развитие в страните от „третия свят“, който икономистите наричат „Юг“, за разлика от развитите капиталистически страни, наречени „Север“. По това време повечето икономисти плановици смятат, че развиващите се страни трябва да влагат своите печалби от експорта на своите традиционни продукти в промишления сектор, за да се осигури бърз икономически ръст. Техните възгледи получават потвърждение в хода на успешно проведения „план Маршал“ (наречена по името на Джордж. Маршал), в съответствие с който масираното наливане на финансови средства за капиталовложения и техническо оборудване съдейства за следвоенното възстановяване на Западна Европа.

В процеса на своята изследователската работа Луис стига до противоположно мнение. Той подхожда към икономиката на развиващите се страни не като към единна, а като към дуална, в която влиза и аграрния, традиционния сектор, и промишления, капиталистическия. „Третият свят“ по правило има излишък от неграмотни селскостопански работници. Като бъдат обучени, тези работници могат да бъдат привлечени за работа в растящите сектори на търговията и обработващата промишленост при относително ниски издръжки. Получените по такъв начин приходи формират тези спестявания и този капитал, от които така много се нуждаят страните от „третия свят“ за своя икономически промишлен прогрес.

Според Луис на „третия свят“ му е необходимо нещо различно от „плама Маршал“. Външната търговия не може да служи в бедните страни за двигател на икономическия прогрес. Той няма доверие и в чуждия инвестиционен капитал, но се изказва за повишаване на печалбата, за финансиране на промишлените капиталовложения и за осъществяване на значителни инвестиции в народното образование, иначе казано – в човешкия капитал. Първият подход на Луис към своя модел е публикуван през 1951 г. като част от доклада на Организацията на обединените нации „Икономическо развитие в страните с ниски доходи“ („Economic Development in Low-Income Countries“), в чиято подготовка участва и Теодор Шулц.

Към 1955 г., когато публикува „Теория за икономическия растеж“ („Theory of Economic Growth“), Луис усъвършенства и разширява своя първоначален модел. Той допуска, че световното икономическо производство се състои от „стомана“ (готов промишлен продукт на развития свят), „кафе“ (експортна монокултура, базираща се на природните ресурси на „третия свят“) и „продоволствия“ (произвеждани и на двете места). Той не може да използва модела Хекшер-Улин (съставен от Ели Хекшер и Бертил Улин) за условията на световната търговия, защото в развитите страни на „Севера“ не може да се произвежда „кафе“. За ключова стока е прието „продоволствието“, което се произвежда с висока ефективност на „Север“ и с ниска производителност на „Юг“, което определя неблагоприятните за него търговски условия. Затова за основен път за подобряване на търговския баланс и за осигуряване на развитието на „третия свят“ е признато повишаването на производителността на селското стопанство и на инвестирането на спестявания в разширяващия се промишлен сектор на „Юга“.

Централен пункт в теорията за икономическото развитие на Луис е процесът, който е способен за кратко време да повиши нормата на спестяванията в развиващите се страни до 15% от националния доход при налични 4 или 5%. Луис доказва, че този процес се състои основно в разширяването на промишления сектор с неговата доста висока печалба. Той смята също така за необходими и значителните инвестиции в образованието. При такива благоприятни условия ще расте както регионалната, така и световната търговия (като през 50-те и 60-те години) и „Северът“ и „Югът“могат да се движат напред заедно, а не за сметка на единия от другия. Към икономическия растеж Луис подхожда от широки позиции, включвайки в него и икономическото, и социалното развитие. И което е също така важно, той подчертава трудностите на централизираното икономическо планиране както в условията на диктатурите, така и под ръководството на демократичните правителства. Той е един от първите икономисти, които поставят под въпрос постулата за това, че винаги е желателен икономическият ръст, и защитават еволюцията на световната икономика като едно цяло.

Теориите на Луис узряват по време на практическата му работа в страните от „третия свят“. От 1957 до 1963 г. той работи кат икономически съветник на ООН към министър-председателя на Гана, като заместник на изпълнителния директор на Специалния фонд на Организацията на обединените нации и като вицепрезидент на Университета на Уест Индия. За тази си дейност получава през 1963 г. дворянско звание. През същата година Луис постъпва в Училището за държавни и международни проблеми „Удро Уилсън“ към Принстънския университет като професор по икономика и международни проблеми. През 1968 г. получава допълнителната длъжност професор към катедрата по политическа икономия към Принстънския университет. През 1970 г. излиза в четиригодишен отпуск, когато става основател и президент на Карибската банка за развитие на Барбадос.

Луис проявява също така интерес към положението на чернокожото население в Съединените щати, което смята за сходно с положението на населението от „третия свят“. Той повдига въпроса за въвеждане на курсове лекции за чернокожите в американските университети, защото се придържа към твърдото убеждение, е строгото традиционно образование служи за път към прогреса.

През 1938 г. Луис се жени за Гладис Изабел Джейкъбс от остров Гренада, която по това време работи като учителка в Лондон, а след това започва да се занимава със скулптура; семейството има две деца. Ученият запазва своето британско гражданство през целия си живот. В свободнто си време той обича да слуша класическа музика и да прави дълги разходки.

Луис е удостоен с почетни научни степени от много университети в Съединените щати, сред които Колумбийския и Йейлския университет, а също така от университетите в Уест Индия, Манчестър, Уелс, Бристъл, Лагос и Торонто. Почетен член е на Лондонското икономическо училище и член-кореспондент на Британската академия на науките. Заема постовете член на съвета на Кралското икономическо дружество, президент на Икономическото дружество на Гана и член на Икономическия консултативен комитет към Националната асоциация за подкрепа на цветнокожотонаселение.

Превод от руски: Павел Б. Николов


петък, май 20, 2022

„МЪРТВИ ДУШИ“ ВЪВ ВИКТОРИАНСКА АНГЛИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За да стане човек лекар през викторианската епоха, трябвало да препарира минимум две тела. Търговията с органи и трупове станала невероятно доходен бизнес.

Анатомичният закон (англ. Anatomy Act - бел. П. Н.) от 1832 година сложил фактически край на кражбата на трупове направо от гробовете им. До приемането на този закон от английския парламент нелегалният бизнес на крадците на тела процъфтявал. Крадели покойници от моргите или ги вадели от ковчезите веднага след погребението, а всичко това заради печалба. Човешкият материал се ценял високо от собствениците на медицински и анатомични училища и от университетите, където се обучавали бъдещи лекари. Разбира се, най-нагледно „пособие“ било непосредственото човешко тяло. Но легалните начини да се получи такова не били прекалено много. Правителството позволявало да се използват само трупове на екзекутирани престъпници, броят на които в началото на XIX век рязко намалял. И ако за нуждите на въпросните учебни заведения били необходими около петстотин покойници ежегодно, държавата можела да им предложи средно едва петдесет.

ГРОБИЩНАТА МАФИЯ

Според Закона от 1832 г. медицинските училища можели да използват тела на непотърсени покойници (най-често такива, които са останали без семейство и приятели), а също така мъртъвци, чиито роднини са дали съгласие за това. От една страна, търговията с трупове излязла на легално равнище, а от друга – се съсредоточила в ръцете на тесен кръг от „дилъри“, на практика мафиоти, които буквално пирували в бедняшките квартали на големите градове, където всякога са процъфтявали болестите и епидемиите. Най-логично място за търсене на трупове бил всеки бедняшки приют (на англ. workhouse: работен/работнически дом – бел. П. Н.), като плюс това в ролята на „доставчици“ се включвали управителите или собствениците на тези заведения): условията на живот там били толкова лоши, че мнозина избирали просто да просят милостиня на улицата или да се съгласят на всякаква работа, само за да избягнат попадането в такъв приют. Въпреки това приютите били почти винаги препълнени, защото от 30-те години на XIX век да се получи поне някаква храна и материална подкрепа можело само там (преди това с делата на бедните се занимавала църковната епархия).

Жени в workhouse

Обучението по специалността „лекар“ ставало все по-необходимо и новите медицински училища били готови да предоставят необходимото количество места, но срещу доста високо заплащане. За да компенсират средствата, вложени в учението, бъдещите лекари се стремели те само да завършат успешно курса на обучение, но и колкото се може по-скоро, а след това да започнат най-сетне практика. Според Медицинския закон от 1958 година всеки студент, който учи за лекар, трябвало да препарира най-малко две тела по време на двегодишния курс. Така необходимост от трупове за анатомичния театър изпитвали преди всичко самите студенти. Те били потенциални купувачи, готови да платят на „дилърите“ на мъртъвци.

Копачи на гробове

Ловците за покойници ходели по града с големи кошове на колелца – такива обикновено се използвали за събиране на мръсно бельо. На работа излизали по правило през нощта, защото дейността на тези предприемачи предизвиквала у богобоязливите граждани истинско възмущение. Те търсели както неподирени от никого тела, така и семейства, в които скоро се очаквал покойник. Някои бедняци продавали починалите членове на семействата си, а понякога се случвало и това: ако, да речем, главата на семейството не можел да изхрани своите близки, предпочитал да се самоубие и поръчвал да продадат тялото му след смъртта. Като натоварел покойника в коша, „дилърът“ се връщал с плячката при поръчителя – или някое учебно заведение, или някои от неговите възпитаници. Големите училища и болници имали проверени предприемачи, които редовно им доставяли трупове.

ДОХОДНОСТ НА ТЪРГОВИЯТА С ТЕЛА

Най-много се ценели труповете на млади хора, тези, които са починали, преди да станат на тридесет години. За такова тяло семейството получавало възнаграждение в размер на около месечна работническа заплата. Ако покойникът бивал на преклонни години, но в анатомията му имало любопитни от гледна точка на науката аномалии, оценявали го на седмична заплата. Най-скъпи били телата на починали малки деца, бременни жени или мъртвородени младенци. За тях можело да се получи наистина значителна сума – еквивалент на годишна заплата. Причината за повишения интерес към подобни покойници се обяснявала с наличието на голяма смъртност на плода в утробата на майката: викторианските лекари отчаяно си блъскали главата над този проблем.

Студенти по време на препарация

Бедняците се безпокоели много от въпроса какво ще стане с телата им след смъртта. Това вълнувало особено тези, които нямали семейство или не се доверявали на семейството си. Перспективата да станат анатомично пособие вместо да почиват в гробището за добрите християни от XIX век била наистина страшна. Бедните хора пишели жалби до държавните кантори, занимаващи се с въпросите на безимотните, и до местните власти, но молбите им оставали без внимание.

Да се продават телата на части било даже по-изгодно отколкото на цяло. Като общо за сто години от приемането на Анатомичния закон и до окончателното отменяне на института workhouse британските учебни заведения получили, според различни изчисления, от двеста и петдесет до триста хиляди тела чрез услугите на „дилърите“ на покойници. Половината от тях – в разчленен вид. През 1844 година поправка към Закона забранила на собствениците на приюти за бедни да правят бизнес със своите подопечни: вече не трябвало да вземат пари за предоставянето на трупове на медицинските училища. Мнозина от тях отказвали да правят това безплатно и предпочитали в такъв случай да погребват покойниците. Въпреки това, при желание можело да се постигне договореност: да се услужи с нещо на собственика на приюта или да му се направи „подарък“ в замяна на необходимия за училищата материал. Търговията с трупове продължила и след края на викторианската епоха, но през ХХ век тенденцията спаднала, включително заради постепенното подобряване на условията на живот на най-бедните слоеве на населението и отмирането на явлението workhouse.

четвъртък, май 19, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ; КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

Кумран бил унищожен от римските войски по време на Юдейската война, през 69 или 70 година. Като резултат – всички книги, написани от името на Енох и намерени в Кумран, са създадени преди това време.

Но с това Енохиадата не завършва.

Книги на Енох, както и евангелия, продължавали да се пишат още и още. Всички те имали един и същи сюжет: Енох се възнася на небето и получава там знание. Но теологията им била различна. (Точно така било с евангелията: те винаги имали един сюжет и различна теология.)

Така темата за смъртните, които стават ангели – иначе казано, свалят от себе си одеждата на плътското тяло и се облича в в тела на славата – получава по-нататъшното си развитие във „Втора книга на Енох“, чийто оригинал, запазил се само в славянски превод от XIV в., е написан вероятно на гръцки език през I в. в Александрия.

През времето, изминало между нейното написване и „Книгата на Стражите“, жилищните условия на праведниците и ангелите се подобрили значително. На небето вече има седем етажа и Енох се качва последователно на всеки един от тях [1].

На седмото небе той вижда лицето на Господ и вместо да го убие, съзерцанието на Господнето лице го превръща в ангел.

“И Господ с устата си извика към мене: „Дерзай, Енох, не се страхувай! Стани и застани пред лицето ми за вечни времена“. И ме вдигна Михаил, великият Господен архангел, и ме заведе пред лицето на Господ. И попита Господ своите слуги, като им каза: „Да се приближи ли Енох, за да застене пред лицето ми за вечни времена?“ А славните се поклониха и казаха: „Да се приближи“ (2 Енох, 22:5–7).

Бог заповядва на Михаил да свали от Енох земните му одежди и да го облече в ризата на Господнята слава (2 Енох, 22:8). Иначе казано, Енох сваля от себе си човешката плът и облича плът на ангел [2].

А какво става със забраната да се съзерцава лицето на Бога, която действа все още в „Книгата на Стражите“?. Забраната се запазва, но сега вече се отнася за Енох. Когато изпраща ангела Енох обратно на земята, Господ инструктира един от ангелите да изстуди лицето му, защото „ако лицето ти не бъде изстудено тук [на небето], никой смъртен няма да може да го погледне“ (2 Енох, 37:2) [3].

При това Енох във „Втора книга на Енох“ продължава да не бъде Месия. Той е племенник на Ной Мелхиседек, който се родил възрастен и бил възпитаван от архангел Гавриил в Рая.

Съвсем по друг начин се развива действието в „Притчите на Енох“ – текст, който се е запазил в състава на етиопската „Книга на Енох“, но показателно липсва в Кумран.

В този текст Енох също се качва на небето. Той вижда жилищата на праведниците под крилата на Господаря на Духовете (Енох, 7:13). Разбира също така за Страшния съд (Енох, 8:4–5). Вижда плюс това Две власти на небето: Предвечния и Човешкия син. Научава, че Човешкият син е бил познат предвечно: „И преди Слънцето и знаменията да бъдат сътворени, преди небесните звезди да бъдат създадени, името Му беше изречено пред Господаря на духовете“ (Енох, 8:20–21).

И накрая следва кулминацията.

Енох вижда Господ в лицето и се преобразява. Разбира, че той е Човешкият син, който ще седне на престола на славата да съди царете: „И аз паднах по лице, и цялото ми тяло се разтопи, и моят дух се промени... И онзи ангел дойде при мене, и ме приветства с гласа си, и каза: „Ти си Човешкият син, роден за правда“ (Енох, 12:14–17).

Енох, който до това време само възвестява идването на Месията, открива, че той е Месията [4]. Пред нас е все същата юдейска ерес за Двете власти на Небето, но Втора власт в „Притчите на Енох“ не е Месията, а Енох!

Даже притчите обаче не са още предел! В „Трета книга на Енох“, написана на иврит, Енох се възнася на небето и става там ангел Метатрон – Малък Яхве. Плътта му се превръща в пламък, веждите му стават мълнии, той сяда на трон отдясно на Господ и записва в книга греховете и заслугите на Израил. Именно Енох става в мистичния юдаизъм Небесен писар, който отбелязва в книга всичко това [5]. Ще се съгласим, че това е наистина добра кариера за изобретателя на календара и азбуката, чието име Йосиф Флавий не се решил да спомене.

БЕЛЕЖКИ

1. „Втора книга на Енох“ се цитира по превода на Л. М. Навтанович // Библиотека литературы Древней Руси. Т. 3 / под ред. Д. С. Лихачева, Л. А. Дмитриева, А. А. Алексеева, Н. В. Понырко. СПб.: Наука, 1999. Тъй като в превода на Натанович няма номерация, тя е дадена така, както е прието в англоезичните издания.

2. Peter Schafer. P. 81.

3. Цитат по: 2 Enoch // Paul C. Schnieders. The Books of Enoch, USA, 2012.

4. Peter Shafer. Jewish Jesus. P. 77.

5. С. Rowland. The Open Heaven. P. 338.

(Следва)

сряда, май 18, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ИКОНОМИКА / ТЕОДОР ШУЛЦ

Теодор Шулц (Theodore Schultz)

30 април 1902 г. – 26 февруари 1998 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Артър Луис)

(За пионерските изследвания на проблемите на икономическото развитие, особено на проблемите на развиващите се страни.)

Американският икономист Теодор Уилям Шулц, син на Ан Елизабет (Вайс) Шулц и Хенри Едуар Шулц, е роден и възпитан във ферма близо до Арлингтън (щат Южна Дакота). Заради остър недостиг на работна сила по време на Първата световна война той работи основно в семейната ферма, а не ходи на училище, но през 1921 г. постъпва на краткосрочни курсове към Селскостопанския колеж на щата Южна Дакота. По време на започналата през 1920 г. икономическа депресия рязко падат цените на селскостопанските продукти, фалират много банки и много фермери се оказват пред опасността да затворят своите ферми. С надежда да се ориентира в дълбоките причини за тези икономически сътресения, Шулц се връща през 1924 г. в колежа и през 1926 г. го завършва със степен бакалавър. Продължавайки обучението си в Уисконсинския университет като аспирант, той получава степента магистър през 1928 г. и доктор на науките по специалността икономика на селското стопанство през 1930 г.

Уисконсинският университет по това време е известен не само със своя икономически факултет, но и със своята междуфакултетна организация за изследване на социалните проблеми. Сътрудниците на факултета консултират правителството на щата и подготвят проекти за аграрно законодателство, което по-късно, в периода на Голямата депресия през 30-те години, ляга в основата на селскостопанската политика на Новия курс. Шулц винаги признава своя „голям интелектуален дълг“ пред университетските си професори.

През 1930 г. Шулц започва да преподава икономика на селското стопанство в колежа на щат Айова (днес университет на щат Айова) в Еймс. След по-малко от четири години е назначен за ръководител на новата по замисъл катедра по икономическа социология. В нейния учебен план влизат курсове по обща политикономия, икономика на селското стопанство и селска социология, а сътрудниците ѝ участват в съвместна работа с теоретиците икономисти и специалисти в областта на статистиката за изучаване на програмите за развитие на фермерското стопанство в руслото на Новия курс.

С началото на Втората световна война тези учени пристъпват към провеждане на поредица от изследвания, получили названието „Серии от продоволствена и селскостопанска политика по време на войната“, при което, съгласно с традициите на Уисконсинския университет, е поставена задачата да се определи по какъв начин правителствената политика може да повлияе на селскостопанското производство в съответствие с националните интереси. През 1943 г. обаче администрацията на колежа се поддава на политическия натиск и оттегля своя доклад, който предизвика възмущението на представителите на млечната промишленост на щата Айова заради препоръката да се замени маслото, което става дефицитно, с маргарин. В знак на протест Шулц и няколко негови колеги подават оставка. През същата година Шулц заема длъжността професор в икономическата катедра на Чикагския университет. През 1496 г. той става там заслужил професор, през 1952 г. е назначен завеждащ катедра, а през 1972 г. става почетен професор.

В началния период на своята работа в Чикаго Шулц се увлича от общите световни селскостопански проблеми. „Продоволствие за света“ („Food for the World“, 1945 г.) - сборник от материали, представени за организирана от него конференция – обръща внимание на факторите, засягащи снабдяването с хранителни продукти, селскостопанската работна сила, технологиите, квалификацията на фермерите и капиталовложенията във фермерското стопанство. След Втората световна война Шулц се включва в проучването на широк кръг проблеми на икономическото развитие. Интересът му към тези проблеми е предизвикан от промишления възход на Западна Германия в резултат от получаването на финансова и материална помощ по „плана Маршал“ (наречен така по името на Джордж Маршал).

През 50-те години, когато ръководи „Техническа помощ за Латинска Америка“ – проект, обхващащ всички сектори на икономиката на слаборазвитите страни, включително селското стопанство и други отрасли на икономиката – Шулц започва да изследва това, което нарича „човешки капитал“. Според тази концепция образователното равнище на населението определя неговата способност да използва информацията и и технологиите за развитие, както и за структурно преустройство. Макар че стойността на земята и оборудването се пресмятат с голяма точност, малко неща се знаят за ценността на човешкия капитал.

В статията „Създаване на капитал с образование“ („Capital Formation by Education“), публикувана в „Journal of Political Economy" през 1960 г., Шулц представя оценки за стойността на работната сила, включително разходите за образование, както и стойността на труда, платена от човека по време на обучението му. Тази стойност, известна добре на фермерските и работническите семейства, които разчитат на това, че техните деца могат да попълват семейните доходи в колкото се може по-ранна възраст, се игнорира от икономистите, а когато е издигната като предмет на изследване, е обявена от тях за спорна. И макар че изчисленията на Щулц не са и не могат да бъдат точни във всички отношения, а самият той се обръща към своите студенти и колеги с молба да ги уточняват, независимо от всичко неговата концепция постепенно завоюва признание, докато на мнозина не става ясно, че капиталовложенията на развиващия се свят в образованието (иначе казано – в човешкия капитал) са решаващ фактор. Всъщност Шулц придобива славата на баща на революцията за вложения в човешкия капитал. За него тези вложения имат широк смисъл: към тях се отнасят вложенията в образованието сред стените на учебните заведения, у дома, на работа, а също така капиталовложенията в сферата на здравеопазването и науката.

На междудисциплинарни симпозиуми и кръгли маси в своите доклади Шулц продължава да привежда доказателства, че за слаборазвитите страни инвестициите в човешки капитал и селско стопанство са по-важни от капиталовложенията в машини и заводи. Той призовава другите учени да се откажат от това, което смята за „интелектуални грешки“ на традиционните икономисти, особено от техните стремежи да вземат предвид стойността на земята, вместо да поставят ударение върху „качеството на човека като участник в производството“. Изправяйки се срещу традиционния подход към икономическите отношения, Шулц се стреми да бъдат взети под внимание хората, действащи зад кулисите на математическите икономически формули. Първата му публикация за човешкия капитал е разработката „Възникващата икономическа сцена и нейната връзка със средното образование“ („The Emerging Economic Scene and Its Relation to High School Education“), публикувана в сборника „Средното училище в новата ера“ („The High School in a New Era", 1958 г.). През 60-те години ученият основава към Чикагския университет Център за сравнително образование. Първият организиран от него симпозиум се спира върху обсъждането на проблемите, свързани с училищното обучение, капиталовложенията в образованието и здравеопазването, а също така и с обучението на работното място.

В своята книга „Преобразувайки традиционното селско стопанство“ („Transforming Traditional Agriculture“), публикувана през 1964 г., Шулц твърди, че дори в примитивното стопанство фермерите действат рационално и използват своите ресурси ефективно в пределите на тази информация, която им е достъпна. Той подчертава важността на проблема, свързан с дейността в условията на дисбаланс, риск и несигурност, обичайни при използването на нови методи в стопанството даже тогава, когато преимуществата на тези методи са явни. Изследванията в тази област са предизвикани от така наречената „зелена революция“ – опити да се увеличи селскостопанското производство с помощта генно инженерство и други технологични методи, разработени частично от Норман Борлауг. Там, където не преуспяват заемите и субсидиите, хибридните семена и новите селскостопански технологии осигуряват повишаване на реколтата, особено в Индия, Пакистан и на Филипините.

По-късно Шулц проявява особено голям интерес към образованието на жените и към висшето образование на младежите, които биха могли да използват своите знания в най-подходяща от културна гледна точка форма за подобряване на условията на здравеопазване, на благосъстояние и на икономическо процъфтяване на народите от „третия свят“. Накратко казано, Шулц се отнася с оптимизъм към възможностите за развитие на бедните аграрни народи. „Бедните народи, живеещи в страните с ниско равнище на доходите, не са заложници, сковани от железните обръчи на нищетата, която икономистите не са способни да разрушат“ – пише той.

Неговата стратегия се състои в това да се оправят възникващите навсякъде изкривявания и да се съсредоточи вниманието върху възможните варианти за избор и върху достъпната информация. Негова главна грижа е да определи политиката, която би могла да съдейства за разширяването на скритите в селското стопанство възможности и те да бъдат използвани. Това става съставна част в стратегията му за динамичния ръст. В своите изследвания на динамичното развитие Шулц се отнася внимателно към проблемите на справедливостта – към структурата на приходите и нарастващата им неравномерност, което също се включва в понятието динамично развитие.

Шулц, също като Артър Луис, съчетава преподаването и научната работа с практически изследвания. Където и да се намира, работейки по задачи или провеждайки симпозиуми, той посещава ферми. „В продължение на редица години ходех в много страни с ниски доходи – спомня си той в своя автобиографичен очерк. - За да разбера това, което исках да зная, отивах в селските местности и посещавах фермите“.

През 1930 г. Шулц се жени за Естър Флоранс Уерт. Семейството има две дъщери и син. Колега на учения от Йейлския университет го описва като „свободен в убежденията си идеалист, общителен ентусиаст, който никога не се уморява от преподавателската дейност“. Когато на седемдесет и седем години получава Нобелова награда, Шулц все още ходи ежедневно пеш до Чикагския университет.

Освен с Нобелова награда Шулц е удостоен през 1972 г. с медала Франсис Уолкър, присъждан от Американската икономическа асоциация, и през 1976 г. с медала Леонард Елмхерст на Международната селскостопанска икономическа асоциация. Член е на Американската икономическа асоциация и на американската Национална академия на науките, член основател е на Националната академия за образование и член на Американското философско дружество, а също така на Американската академия на науките и изкуствата. Заема постовете директор и вицепрезидент на Националното бюро за икономически изследвания, ръководител е на Международния център за изследване на проблемите на развитието на Канада, попечител е на Съвета по народонаселение към Института за текущи световни проблеми и на Международната служба за селскостопанско развитие. Получава почетни научни степени от колежа „Гринел“ и колежа на щата Южна Дакота, от Илинойския, Уисконсинския, Дижонския и Чилийския католически университет, както и от университетите в щатите Мичиган и Северна Каролина.

Превод от руски: Павел Б. Николов