НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1982 г. / ИКОНОМИКА / ДЖОРДЖ СТИГЛЪР

Джордж Стиглър (George Stigler)

17 януари 1911 г. – 1 декември 1991 г.

Нобелова награда за икономика

(За основополагащите му изследвания на индустриалните структури, функционирането на пазарите и причините за общественото регулиране и последиците от него.)

Американският икономист Джордж Стиглър е роден в Рентън, предградие на Сиатъл, щат Вашингтон. Той е единствен син на Джоузеф Стиглър, агент по продажба на недвижими ичотш, и Елизабет (Хънгиър) Стиглър, които емигрират в Америка от Бавария и Австро-Унгария. След като завършва средно училище в Сиатъл, Стиглър завършва Вашингтонския университет , като получава през 1931 г. степента бакалавър по икономически науки. През следващата година Северозападният университет му присъжда степента магистър, след което той следва докторантура по икономика към Чикагския университет. Както самият той разказва по-късно, „беше по средата на депресията и по това време беше за предпочитане да учиш, отколкото да търсиш работа“. В Чикаго върху Стиглър оказват силно влияние икономистите Франк Найт, Джейкъб Винър и Хенри Саймънс, а също така неговите съученици Алън Уолис и Милтън Фридман.

Стиглър започва преподавателската си дейност през 1936 г. като асистент-професор в университета на щат Айова. През 1938 г., когато му е присъдена докторска степен от Чикагския университет за дисертацията „Теория за производството и разпределението“ („Production and Distribution Theories“), Стиглър постъпва във факултета на Минесотския университет, където работи осем години, достигайки до длъжността професор. По време на Втората световна война той е консултант на групата за стратегически изследвания в Колумбийския университет. През 1046 г. се мести в Браунския, а през 1947 г. - в Колумбийския университет. След единадесет години работа в Колумбийския университет ученият получава назначение на длъжността професор в катедрата по американски институти към Чикагския университет, който става негово постоянно място на работа. По време на продължителната му работа в Чикагския университет той основава много престижен курс по промишлени организации и е редактор на университетския „Вестник за политическа икономия“ ("Journal of Political Economy").

През 40-те и 50-те години Стиглър публикува много проблемни статии и книги по въпросите на приложната микроикономика и промишлените организации. В статията „Покриви или тавани“ („Roofs or Ceilings“), написана заедно с Милтън Фридман през 1946 г., той доказва, че контролът върху жилищните наеми, установен по време на войната и запазил се в някои градове и след нея, води до жилищен дефицит, ниско качество на строителството и недостатъчни грижи за жилищния фонд. Подложени на остра критика по онова време, техните изводи имат днес всеобщото признание и на либералите, и на консерваторите. Някои от монографиите на Стиглър, написани за Националното бюро за икономически изследвания (НБИИ), са проблемни изследвания за различните видове използван труд, в които се изяснява влиянието на трудовото законодателство, например на закона за минималната работна заплата и за заетостта. Голям брой студенти и аспиранти учат макраикономика по написания от него учебник „Теория за цената“ („The Theory of Price“), чието първо издание излиза през 1947 г.

През 1949 г. Стиглър критикува теорията „за монополистичната конкуренция“ – доктрина, свързана от икономиста Едуард Чембърлейюн и така наречената Харвардска школа за промишлена организация. Стиглър твърди, че теорията на Чембърлейн, макар и според неговото признание да дава по-реалистично от предишните теории изображение на промишлената структура, е слабо пригодна за прогнозиране, защото не внася почти нищо ново в сравнение с това, което вече произтича от полярно противоположните модели на съвършената конкуренция и чистия монопол, служещи за стандартни инструменти в теорията за ценообразуването. В очерка „Разделението на труда е ограничено от обхвата на пазара“ („The Division of Labor Is Limited by the Extent of the Market“, 12951 г.) той развива по-нататък позицията на Адам Смит за това, че размерите на фирмата са ограничени от транспортните издръжки и плътността на населението.

В друг очерк – „Икономиите на мащаба“ („The Economies of Scale“, 1951 г.) - Стиглър въвежда в икономическата наука „принципа за оцеляване“, който става неотменен елемент в теорията за промишлената организация. Той определя „минималния мащаб на ефективност“, осигуряващ оцеляването, като най-малката величина на предприятието (измерваща се в единици произведена продукция или заета работна сила), способно да остане в сферата на производството след изменения, настъпили в технологиите и пазарната ситуация. Например внедряването на нова промишлена технология може да позволи на голямо предприятие да стане печелещо. В такъв случай минималният мащаб на ефективност в стоманодобивната промишленост ще се повиши. Макар че статистическите данни често се оказват доста ограничени, „принципът за оцеляване“ се прилага все по-широко при анализирането на промишлената организация.

Статията на Стиглър „Икономика на информацията“ („The Economics of Information“), която се появява през 1961 г. във „Вестник за политическа икономия“ („Journal of Political Economy“) съдържа измамно прост въпрос: колко дълго и колко настойчиво потребителят трябва да търси стока с най-ниска цена? Отговорът на Стиглър: докато цената на продължителността или интензивността на такова търсене надвиши очакваните спестявания от закупуването на по-ниска цена. Макар че такъв отговор може да се стори очевиден, методът на Стиглър съдържа модел за изследване на информационните проблеми в икономиката и носи със себе си нов подход към теорията за пазарното поведение. Според Стигър несигурността не трябва да се разглежда като нещо дадено, а като степен на липса на информация, която може да бъде намалена - в резултат на определени разходи. Този подход оказва силно въздействие върху икономическия анализ, както теоретичен, така и емпиричен, и започва да се използва в различни области – от проучване на потребителското поведение и ценовите вариации в рекламата до търсене на работа при създаването на запаси.

В периода през 60-те и 70-те години Стиглър продължава да разработва теорията за промишлената организация. В произведението си „Теория за олигополиите“ („A Theory of Oligopoly“, 1964 г.) той например посочва как налагането на тайни съглашения ограничава успеха на картелите. Истинността на това доказват проблемите, с които се сблъсква Организацията за експорт на нефт (ОПЕК) през 80-те години. Друго изследване – „Поведение на промишлените цени“ („The Behavior of Industrial Prices“), написано по поръчка на НБИИ през 1968 г. заедно с икономиста Джеймс Киндъл, посочва, че изглеждащата стабилност на цените на неконкурентните пазари е фикция, защото каталожните цени всъщност се оказват много по-стабилни от действителните цени, на които се извършват сделките.

Постепенно интересите на Стиглър се връщат отново от сферата на чистата теория в областта на икономическото регулиране. Неудовлетворен от господстващите представи, според които регулиращите ведомства действат в интерес на обществото, той представя „теорията за завземането“ при регулирането. Според тази теория, регулацията, противно на това, което възнамеряват държавните отдели, защитава не интересите на потребителите, а индустриите от нова конкуренция. Например усилията на Междущатската търговска комисия да ограничи трафика на камиони между щатите не е от полза за обществеността, а за железопътните компании. Теорията на Стиглър за регулиране, която е новаторска работа с интердисциплинарен характер, свързваща правото и икономиката, показа, че анализът на политическата и икономическата организация на държавата обяснява как и защо се въвежда регулирането на промишлеността.

Макар че много от възгледите на Стиглър за отказ от регулиране са осъществени от президентите Джеймс Картър и Роналд Рейгън, той отстоява статута си на независим учен. „Аз не принадлежа към школата на рейганомиката – заявява ученият, - както и не съм на страната на доставчиците. Но смятам, че би било просто великолепно да се отслаби излишният правителствен натиск върху производството“.

Важна, макар и малка забележима сфера от работата на Стиглър е историята на икономическата мисъл. Той става признат в света авторитет по интерпретация на идеите, съчиненията и личните съдби на икономическите теоретици от миналото. Той е също така страстен популяризатор на идеи и се ползва със заслужена слава за способността си да пренася тези идеи в обществената дейност. „Първият закон за симпатията на Стиглър“ например измерва количествената степен (на измислената) симпатия на човека по отношение на собствените му проблеми в сравнение с намаляващата симпатия към хората, които се намират на разстояние от него географски или социално (количествената степен става числено неизмерима).

За разлика от Кенет Ероу, Джерард Дебре и Пол Самюелсън, Стиглър избягва използването на математика в своите изследвания, предпочитайки литературния стил, поради което получава всеобщо признание за яснотата, елегантността и ерудицията си. За Стиглър ясната и проста икономическа теория е необходима като основа за проверка на хипотезите от емпиричвите изследвания. Малко икономисти демонстрират с такава резултатност полезността на макроикономическата теория, както той прави например в разработката си „Капитал и норма на възвращаемост в производствените индустрии“ („Capital and Rates of Return in Manufacturing Inductries“, 1963 г.).

През 1963 г. Стиглър се жени за Маргарет Мек, негова състудентка от Чикагския университет. Семейството има трима сина.

Макар че напуска през 1981 г. поста на професор в катедрата на американските институти, Стиглър продължава да работи в Чикагския университет. Бивш президент на Американската икономическа асоциация (1964 г.) и на Дружеството за история на икономиката (1977 г.), той е също така член на американската Национална академия на науките и на Американското философска дружество. Присъдени са му почетни научни степени от различни университети.

Превод от руски: Павел Б. Николов