четвъртък, юни 24, 2021

ПЪРВИТЕ ВАКСИНИ: ВЪЗТОРГ И СЪПРОТИВА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ваксините срещу едра шарка и бяс променят отношението на човечеството към фаталността на инфекциозните заболявания.

Едрата шарка, за разлика от чумата и холерата, които връхлитали и изчезвали, присъствала сред хората постоянно и защитата от нея по метода на така наречената вариолация (от латинската дума variola - “едра шарка”) започнала още в древните Индия и Китай. На здрав човек се втривали в порязана повърхност на кожата или му се вдухвали в носа изсушени и стрити шаркави люспи от болен.

В началото на 18 век идеята за вариолация донесла от Турция в Англия лейди Монтегю, съпругата на британския посланик. Новият метод се оказал извънредно търсен. От едра шарка умирали ежегодно сто хиляди души, а тези, които оживявали, се оказвали жестоко обезобразени от белези. Гладката кожа се смятала за рядкост и, да речем, във Франция, когато полицията обявявала някого за издирване, като особен белег можело да се посочи: “няма знаци от едра шарка”.

Първата вариолация направили на шестима затворници от Нюгейт, на които обещали амнистия, и на деца от приюти. Тези богоугодни заведения ще се превърнат по-нататък в основни полигони за изпитания на ваксините. Като се убедили, че никой от подложените на вариолация не се е разболял, да я приложат на себе си се решили членовете на английското кралско семейство и придворните. Постепенно вариолацията се разпространила по Европа и попаднала в Америка, където била подкрепяна от бащите основатели. Но при предаването “от ръка на ръка” можели да се пренасят други заболявания и било необходимо инакво решение на проблема. То било намерено от английския лекар Едуард Дженър, който през 1796 г. ваксинирал с вирус на кравешка шарка (безвредна за човека - бел. П. Н.) осемгодишния Джеймс Филипс.

Върху Дженър веднага се изсипала нечувана критика. Възраженията били различни - от недоверие към медицината до обявяването на ваксината за “нехристиянска”, защото идва от крави. Разпространявали се слухове, че ваксината на Дженър съдържа “отрова от усойница, кръв, вътрешности и екскременти от прилепи, жаби и слепи кученца”. Била издадена специална папска була, в която ваксиниращите срещу едра шарка заведения били наречени еретични и революционни, а ваксините - предизвикателство към Божията воля.

Най-силно движение срещу ваксините се появило в Англия. Там през 1853 година бил издаден закон за задължителна ваксинация на новородените срещу едра шарка, а родителите, които отказвали да направят това, се глобявали с двадесет шилинга. Най-масова акция се провела през 1885 година в град Лестър, където имало марш, обединил около сто хиляди демонстранти, носещи плакати, детски ковчези и чучела на Дженър.

Силното противодействие на ваксините довело до това, че глобата за отказ от ваксиниране била отменена, а в английското законодателство се появил принципът, че ако на родителите “не им позволява съвестта”, се освобождават от задължително ваксиниране на децата им. Неочаквано продължение на тази история станала появата на термина “отказ от военна служба по съображения на съвестта”.

Между другото, далновидните военачалници оценили веднага положителния ефект от ваксинирането и през 1805 година Наполеон наредил да се ваксинира цялата армия. По-малко прозорливите пълководци губели войници. По време на Френско-пруската война през 1870 година френската армия се оказала неваксинирана срещу едра шарка и 23 400 войници биил отнесени от инфекцията. В пруската армия, която получила защитна ваксина, починали само 278 души. И, както е известно, французите загубили войната.

От Англия движението срещу ваксините се прехвърлило в САЩ, където отдавна възниквали стихийни протести и се вършели покушения (понякога успешни) срещу лекари. И към втората половина на 19 век до голяма степен заради успешните акции на противниците на ваксинирането по света отново се увеличило количеството на заболелите от едра шарка.

В Русия пробив в борбата срещу едрата шарка настъпил при Екатерина II. Императрицата се страхувала панически да не се зарази и като се качила на престола, издала веднага указ за учредяването на особени заведения за болни “от опасни и заразни болести”, сред които и от “едрата шарка”. Това се оказало недостатъчно. Хората говорели, че “на мнозина англичани, ваксинирани срещу едра шарка, са им изникнали кравешки рога”. Тогава императрицата решила да даде личен пример и да си направи вариолация. За целта от Англия бил повикан известният лекар Томас Димсдийл, който тайно през нощта на 12 октомври 1968 година ваксинирал императрицата, а след това и четиринадесетгодишния велик княз Павел Петрович.

Това, което станало по-нататък, днес бихме нарекли грандиозна пиар кампания. Столицата била илюминирана, звънели камбаните, звучали тържествени речи и оди. Сенатът издал указ, с който се поднасяли на императрицата и на престолонаследника “благодарности за великодушния и знаменит подвиг” и се установявали по този случай тържества на 21 ноември, който бил обявен за почивен ден и трябвало да се чества ежегодно. Вариолацията мигновено станала модна сред дворяните. Правителството започнало да изпраща в различни краища на страната лекари, а една година по-късно като поощрение за това, че не се противят на ваксинирането на децата им, на родителите започнали да дават по една сребърна рубла.

Масовата ваксинационна кампания продължил император Александр I, по време на когото били учредени особени Комитети за едрата шарка, в чиито задължения влизали организацията на ваксинирането и пропагандирането му. Но народът не вярвал на властите, адмиинстративните мерки се оказали недостатъчни и правителството организирало доста креативна агитационна кампания - по цялата страна започнали да се разпространяват гравюри с кратки стихове или римувани лозунги в духа на частушките, под портретите на самодоволни красавци (красавици) пишело: “Как видишь, чист лицом, кровь с молоком, здоров — мне оспа привита безвредная с коров! (“Както виждаш, лицето ми е чисто, кръвта ми е с мляко, здрав съм, защото съм ваксиниран с безвредна шарка от крави!”)

Да провежда “санитарно-просветителска дейност” правителството поръчало на духовенството. Свещенослужителите били задължени законодателно “да скланят енориашите към приемане на спасителното средство” и свещениците, които наричали ваксинирането “нечувано волнодумство” и пречели на разпространението му, бързо и твърдо били поставени на място.

И въпреки това съпротивата срещу ваксините, които се смятали за “печат на Антихриста”, оставала сред обикновените хора, придобивайки понякога най-дивашки форми (имало случаи, когато майки изрязвали с нож мястото, където децата им били ваксинирани).

По време на царстването на Николай I били учредени златни и сребърни медали, които получавали лицата, проявили се при ваксинирането срещу шарка, а през втората половина на 19 век към пропагандата на ваксинирането се присъединило и земството (избираемите органи за местно самоуправление - бел. П. Н.). Земските лекари проявявали в борбата с епидемиите невероятна самоотверженост и през някои години около 60% от тях умирали, заразени от болните. Много медици ставали и жертва на насилие.

През 19 век ваксинирането срещу едра шарка станало задължително във всички европейски страни, но в Русия това не се случило. Препятствия били огромната територия, ниското равнище на квалификация на медицинския персонал, злоупотребите на чиновниците и много други фактори. Към 1910 година задължителна ваксинация срещу едра шарка се прилагала само на децата, постъпващи в учебни заведения, на новобранците, на железопътните работници и на заточениците.

Глобална ликвидация на едрата шарка била в крайна сметка постигната след проявения в Сомали на 26 октомври 1977 година последен случай на заразяване в естествени условия.

Думата “ваксина” (от латинската дума vacca - “крава”) въвел Луи Пастьор, който увековечил по такъв начин паметта на Дженър. Но ако на английския учен му провървяло - критикували го жестоко, но не го преследвали, - Пастьор трябвало да преживее безпощадно гонение.

През 1885 година на основата на изсушен мозък от заразени зайци той създава ваксина срещу бяса. На пръв поглед откритието на Пастьор, позволяващо да се излекува болестта, трябвало да бъде посрещнато от научното общество с ентусиазъм, но това не се случило. Ваксината се правела след заразяването, в нея имало отслабен, но жив възбудител на бяса и това противоречало на съществуващите по това време представи за ваксинация.

За една година в лабораторията на Пастьор преминали профилактично лечение 1638 души, ухапани от бесни животни, от които не могли да бъдат спасени само 15 души и напразно Пастьор се опитвал да обясни, че те са се обърнали за помощ прекалено късно. През януари 1887 година на заседание на френската Академия по медицина Пастьор бил обвинен директно, че убива с ваксината си хора. Ученият бил наричан шарлатанин и отровител, а неговата лаборатория - кухня на античната отровителка Локуста и гнездо на зараза. Прокурорът на републиката даже повдигнал въпроса за спиране на ваксинациите срещу бяс.

Но те вече се прилагали в целия свят. В Русия, с непосредствената помощ на Пастьор и неговите сътрудници, били открити седем ваксинационни станции. В Петербург ваксинационната станция се появила благодарение на конкретен случай: през ноември 1885 година бясно куче ухапло офицер от гвардейския корпус, чийто командир бил принц Александр Петрович Олденбургский. Със средствата на принца, който се познавал лично с Пастьор, гвардеецът бил изпратен в Париж за лечение, а на съпровождащия го лекар било поръчано да се запознае с начините за изготвяне на ваксината срещу бяс. На 13 юли 1886 година била открита петербургската станция за ваксиниране по метода на Пастьор.

Постепенно от чисто практическо учреждение тя се превърнала в научна лаборатория, а през 1890 година с активното участие на принц Александр Олденбургский станала Императорски институт за експериментална медицина (по-късно - Академия на медицинските науки).

След ваксината срещу бяса скоро се появили ваксини срещу тетануса, холерата, стомашния тиф... Борбата с епидемиите продължавала и всяка нова ваксина имала своя драматична история, свои гении, злодеи и герои.

сряда, юни 23, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / АНГЕЛ КЪНЧЕВ ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 404

Ангел Кънчев до Н. Т. Обретенов

Тука, бай Иване, станахме 52 души българановци, вървим добре и се надявам да засрамим чехите. В земеделското училище сме 5 души.

Поздрави брата си, Тиха, Тома, Ганча и другите другари.

Табор 14/11 70 г.

Твой брат

А. Кънчев

Бай Тихо!

Ето, аз купих книжката и я изпращам. Като я приемеш, предай му я.

Аз, братко, отдавна не съм ти писал, може да ти е криво, ама недей се сърди, защото ти им. 100 бога а а а.

Блазе ти! У вас имате сега ефендем и певашко (?) дружество, тъй а а а. Българинът сиромах пука от глад, а пък ние ще му пеем и ще го забавляваме с беседи. Може би по новата сръбска мода. Дай възможност на гладен чиляк да се весели и играе, ама по нашата пословица народна: гладна мечка хоро не играй. Нейсе, каквото и да е, Господ да им е на помощ.

Поздрави: майка си, Ивана Н., Пенча, Ганча, Радка и всички други.

Тихо! Дай приключеното на Чорапчиева.

Твой

А. Кънчев

Н.Б.II.В., п. 1. № 10 и 11

Арх. Обретенов

вторник, юни 22, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / КРИСТИАН ДЬО ДЮВ

Кристиан дьо Дюв (Christian de Duve)

2 октомври 1917 г.. – 4 май 2013 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Албер Клод и Джордж Паладе)

(За откритията му относно структурната и функционалната организация на клетката.)

Белгийският биохимик Кристиан Рьоне дьо Дюв е роден в Теймс Дитън (предградие на Лондон). Негови родители са Мадлен (Пангс) дьо Дюв и Алфонс дьо Дюв - белгийски граждани, намерили във Великобритания убежище по време на Първата световна война. През 1920 г. семейството се връща в Белгия и се установява в Антверпен; там Кристиан получава образование по френски и фламандски език. През 1934 година постъпва в Католическия университет в Лувен - йезуитска образователна институция с хуманитарна насоченост. Но проявява интерес към медицината и скоро се мести в средно, а след това постъпва и във висше учебно медицинско заведение в Лувен, където работи и във физиологичната лаборатория на Ж. Букер. Там проучва процеса на усвояване на глюкозата от клетките. През 1941 г., когато получава медицинска диплома, Дюв си е поставил твърдо задачата да изясни механизма на действието на инсулина - хормон, регулиращ използването на глюкозата в организма.

По време на Втората световна война Дюв служи известно време в белгийската армия, след това е пленен, бяга от пленничеството и се връща в Лувен. Там учи четири години в университета и получава диплома на химик. Освен това работи като дежурен лекар в клиниката, ръководена от Жозеф Мезен, като изучава старателно изследванията, посветени на инсулина, и прави опити в лабораторията. До 1945 г. публикува няколко научни статии и книгата “Глюкоза, инсулин и диабет” (“Glucose, Insulin, and Diabetes”). През 1946 г. получава степента магистър на науките. След това в продължение на осемнадесет месеца работи в Стокхолм, в Нобеловия медицински институт, в лабораторията на Хуго Торел, а после в продължение на шест месеца - във Вашингтонския университет в Сент Луис като сътрудник на фонда “Рокфелер”. Там той се запознава с Карл Ф. Кори и Герти Т. Кори. Освен това във Вашингтонския университет има възможността да си сътрудничи с Ърл Съдърланд.

Като се връща в Белгия, Дюв става преподавател по биохимия в медицинското училище към Католическия университет в Лувен. Там създава изследователска лаборатория. Опитвайки се да разбере механизма на действието на инсулина, той провежда серия от опити, за да изучи свойствата на клетъчния чернодробен фермент, участващ в метаболизма на глюкозата - процес, при който тя се превръща в основни елементи, използвани от организма като източници на енергия. За да се проучат биохимичните свойства на клетките, е необходимо да се разделят тези клетки на отделни компоненти с центрофугиране. По време на този процес в различните слоеве на дадена епруветка се утаяват различни фрагменти от клетките според техния размер, форма и плътност и могат да се изследват поотделно. Благодарение на този метод, разработен от Албер Клод и наречен клетъчно фракциониране, става възможно да се отделят няколко клетъчни фракции: ядро, съдържащо хромозоми; митохондрии, играещи роля на клетъчни “енергийни станции” и микрозоми (наречени по-късно рибозоми). Дюв и неговите колеги от университета в Лувен усъвършенстват този метод така, че става възможно да се анализират отделените фракции. Този нов метод, наречен аналитично клетъчно фракциониране, позволява да се получат допълнителни данни за ферментната (ферментите са протеини, които катализират трансформирането на веществата в тялото) активност на отделните фракции и особено за активността на органелите - вътрешни клетъчни структури, изпълняващи специфични функции за клетката като цяло.

Първото голямо научно достижение на Дюв е откриването на лизозомите, непознати до това време органели. През 1949 г. той и неговите сътрудници откриват, че активността на киселата фосфатаза, фермент на чернодробните клетки, който се съдържа във фракцията на митохондриите, е на петия ден след фракционирането по-голяма отколкото през първия ден. Дюв обяснява това със съществуването на още една цитоплазмена органела, чиято стабилност на мембраната в лабораторни условия обуславя задържането на ферментната активност. В началото на 50-те години Дюв и неговите сътрудници откриват още една субклетъчна органела, съдържаща фермента оксидаза на пикочната киселина; тази органела е наречена пероксизома.

По-нататък Дюв и неговите колеги се заемат с проучването на функциите на двете нови органели - проблем, над който работят и много други изследователи. През 1983 г., като обобщава своята работа, Дюв посочва, че лизозомите са малки частици във вид на мехурчета, ограничени от мембрана. В тях има много ферменти, участващи във вътрешното клетъчно преработване на хранителните вещества. При млекопитаещите лизозомите се съдържат в голямо количество в клетките на черния дроб и бъбреците. Що се отнася до пероксизомите, широко разпространени в растителните и животинските клетки, те явно изпълняват две метаболични функции: превръщат много клетъчни молекули във водороден прекис, който по-късно се възстановява до вода, и помагат за трансформирането на клетъчните протеини в глюкоза. Нито лизозомите, нито пероксизомите са, подобно на митохондриите, източник на енергия за клетките.

През 1951 г. Дюв става професор по физиологична химия в Лувен. През 1962 г. заема длъжността професор по биологична цитология в университета “Рокфелер” в Ню Йорк. Тези длъжности му позволяват да изследва функциите на двете нови органели. През 1962 г. заедно с няколко свои колеги той основава Международния институт за клетъчна и молекулярна патология в Брюксел.

След получаването на Нобеловата награда Дюв провежда много научни изследвания, резултатите от които все още не са намерили практическо приложение. Той изучава свойствата и функцията на лизозомите и пероксизомите в нормално състояние и при различни заболявания. Заедно със своите колеги Дюв установява, че недостатъчното количество лизозомни ферменти може да е един от патогенните фактори за двадесет различни заболявания, при които се нарушава натрупването на гликоген. Той предполага, че лизозомите и техните ферменти могат да участват в процеса на стареенето и разпадането на тъканите. Освен това, заедно с колегите си, Дюв проучва действието на препаратите (вид стероидни хормони), които потискат възпалителните реакции в тъканите и доказва, че те могат да влияят на мембраната на лизозомите. Учените се опитват също така да получат вещества, които повишават активността и снижават страничните ефекти на лекарствените средства, използвани за химиотерапия на левкозите.

През 1943 г. Дюв се жени за Жанин Ерман, дъщеря на лекар. Семейството има двама синове и две дъщери. Дюв работи на две длъжности в Ню Йорк и Брюксел, разделяйки времето си между двете лаборатории. Той се увлича от бридж, ски и тенис.

Освен с Нобелова награда Дюв е удостоен с наградата Пфицер на Белгийската кралска медицинска академия (1957 г.), с наградата Франки на фонда “Франки” (1960 г.), със специалната почетна награда на фонда “Гарднър” (1967 г.) и с наградата Хайнекен на Нидерландската кралска академия на науките (1973 г.). Член е на Белгийската кралска медицинска академия, на Папската академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата и на Националната академия на науките на САЩ. Удостоен е с почетни степени от повече от десет различни американски и европейски университети.

Превод от руски: Павел Б. Николов



понеделник, юни 21, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП / АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА

Деянията на Филип в Xenofontos 32 започват с това, че апостолът извършва чудо: възкресява сина на една езичница. След това езичницата и синът ѝ стават негови последователи, праведници и светци.

Причината да се покръстят била много проста. Факт е, че синът на езичницата престоял от другата страна на смъртта и видял с очите си участта на тези, които не средват Исус.

Тази участ е ужасна.

Тези, които твърдят, че Исус е измамник, биват избутвани с нажежени гребла в горящ огън (Деяния на Филип, 1:5). Тези, които преследват епископите и свещениците, биват измъчвани от ангел с огнен меч (Деяния на Филип, 1:6).

Мъртвият езичник потръпва при вида на юноша, който лежи върху разпалени въглени. От юношата изтичат вътрешностите му и се превръщат в ръфащи го огнени змии. Този негодник бил виновен за това, че се присмял над една девственица и проклятието на девственицата настигнало след смъртта не само него, но и всичките му роднини (Деяния на Филип, 1:7).

Тези, които са клеветили праведниците, на оня свят се блъскат взаимно в огъня (Деяния на Филип, 1:8). А ето и един плешив старец: над него стои ангел с черпак и капе от този черпак нажежен огън върху главата на грешника, виновен за неумерена употреба на вино. Този грешник се напивал като свиня, а като се напивал, “клеветял епископите, свещениците, евнусите и девствениците” (Деяния на Филип, 1:10).

На вратата на Ада юношата среща кучето Кербер, което се храни апетитно с черните дробове на живи грешници. Те са виновни за това, че “са светотатствали по отношение на свещениците мъже, свещениците жени, евнусите, дяконите, дяконисите и девствениците, като ги обвинявали лъжливо в разврат и прелюбодеяние” (Деяния на Филип, 1:12).

И най-сетне, вече в края на своето пътешествие, юношата вижда едно изискано мъчение: двама грешници, вързани гърбом един към друг, се пекат на нажежена плоча, а редом кипи котел с разтопено олово и ангел налива от този котел олово в гърлата им, така че негодниците се жарят едновременно и отвътре, и отвън. Тези хора “направили много злини на земята. Те преследвали невинните и се отнасяли зле с тях, и ги презирали, като смятали себе си за праведници (Деяния на Филип, 1:16).

Лесно е да видим, че нашият възкръснал юноша е свидетел. Неговият разказ разголва живо първоначалното значение на думата мартирас/шахид. Възкръсналият е свидетел, очевидец в буквалния смисъл на думата. Той вижда с очите си Божия престол и страшните физически мъки на тези, които не вярват в Христос.

В грандиозната картина, нарисувана от нашия свидетел, правят впечатление две неща.

Всички мъчения, които вижда юношата, са предназначени само за тези, които злословят срещу представителите на правилната вяра. Сред измъчваните, които вижда нашият мартирас, няма нито един насилник, лъжец, крадец или убиец. На оня свят, даже повече, отколкото в “Апокалипсиса на Петър”, се мъчат изключително тези, които се отнасят зле с мирната религия на Христос, който наставлявал да се прощава на враговете и да се обичат ближните.

Второ, християнската община, към която принадлежи авторът на “Деянията на Филип”, се различава много от обичайната за нас. В нея има не само дякони, но и дякониси, и не само девственици, но и скопци. А сред измъчваните в ада виждаме еретици, които са се смятали за праведници, но при това са клеветили истинските праведници, дяконисите и скопците. В този неласкав портрет познаваме лесно представителите на римската ортодоксална църква с техните разкази, че еретиците се причастяват със сперма и менструална кръв, ядят младенци и практикуват групов секс.

Като поставил на Божия път езичницата и нейния син, Филип заминава за Атина. Там постъпва по същия начин като Йоан в Ефес. Твори чудеса в промишлени мащаби и иска категорично от местните езичници да престанат да служат на дявола, иначе казано - да се отрекат от старите богове. Като преценяват, че проверката на това, което твърди Филип, се намира извън границите на професионалните им компетентности, философите на Елада се обръщат към специалист, с други думи - към еврейския първосвещеник Анания.

Първосвещеникът Анания е напълно реален исторически персонаж и, нещо повече, той е принадлежи на цяла династия първосвещеници, знаменити с решителното си противопоставяне на миленаристите. Родоначалникът на тази династия, първият Анания (който в Евангелията фигурира като “Анна”), бил “сив кардинал” на Синедриона по време на екзекуцията на Исус Христос и по всяка вероятност негов зет е бил Каяфа, номиналният ръководител на Синедриона. Синът му, и той Анания, и той първосвещеник, е същият човек, който изпратил на екзекуция Яков Праведника, брата на Исус. Трудно е да кажем доколко добре авторът на “Деянията на Филип” е помнел ролята на рода Анания в преследването на миленаристите (изобщо с хронологията и историята тези “Деяния” не са много наред), но едва ли изборът на името е случаен.

И до този Анания, на когото, както е известно, само му дай да хвърли от височината на храма Праведника, идва от Атина питане: така и така, дойде човек на име Филип, лекува сакати, връща зрението на слепи, възкресява мъртви и проповядва някакъв цар на еоните Христос: какво да правим?

“Нима този лъжец се е добрал до Атина и прелъстява там философите?” - изумява се Анания. Заедно с петдесет войници той заминава за Атина, за да заведе Филип на съд пред цар Архелай [1]. “Ти си магьосник и влъхва - казва той - и аз те познавам, защото твоят Господ, измамникът, те нарече Син на гръмотевицата” (Деяния на Филип, 2:9) [2].

Анания се опитва да залови Филип, но веднага става ясно, че апостол Филип владее до съвършенство методите не само на целителната, но и на отбранителната магия: Анания ослепява.

Филип произнася заклинание и в град Атина от небето с бели одежди се спуска Христос. Лицето на Христос гори по-ярко от седем слънца. При появата на Христос атинските идоли - мерзките скулптури на нечестивите Праксител и Фидий, отвратителните истукани, изваяни от Поликлет и Лисип - падат и се разбиват на прах.

Демоните, обитаващи в статуите, се разбягват с писък, и един от тях, както често става с демоните, тези врагове на човечеството, убива попаднал на пътя му атинянин.

При вида на подобна несъмнена демонстрация на истинността на християнското учение за царя на еоните атиняните падат пред Филип на колене и викат: “Пощади ни, човече божи!” А петдесетте войници, доведени на площада, за да заловят Филип, се обръщат срещу своето началство и молят Филип за позволение на разкъсат Анания на парчета.

Но Исус е забранил на апостолите да отвръщат на злото със зло.

Затова Филип не само не позволява на новите вярващи да се разправят с мерзкия първосвещеник, но и отвръща с добро на злото - връща му зрението.

Това благодеяние обаче се оказва напразно. Вместо да благодари на своя спасител, неблагодарният Анания вика: “Ти си магьосник!” (Деяния на Филип, 2:18).

Филип, естествено, не може да остави този добър човек заблуден и да му позволи да погуби душата си.

Той произнася заклинанието: “Забартан, сабатабат, браманух!” Земята се разтваря и поглъща упорстващия първосвещеник до коленете.

И тук можем да забележим в нашия текст нещо любопитно. Отначало ни казват, че в резултат от заклинание, произнесено от Филип, в Атина се спуснал Христос. Именно от този Христос се разсипали на прах идолите и лицето на Христос сияело по-ярко от много слънца.

С други думи, нашият текст описва ни повече, ни по-малко второто пришествие. И бихме могли да очакваме, че след появата на Исус Христос цялата инициатива за действие ще поеме той, а на апостол Филип ще му остане само да лющи семки и да плюе.

Но не се случва нищо подобно. Христос слиза в Атина и явно, скръстил ръце на гърдите си, стои встрани, докато апостол Филип, като се грижи за душата на юдейския първосвещеник, го забива със заклинания в земята.

От това лесно можем да направим извода, че в оригиналния вариант Христос се спуска от небесата във Филип. Този Филип, изпълнен с Христос, чието лице сияе като много слънца, помолил първосвещеника да признае Христос. Но Анания в отговор на това само повтарял: “Исус е гоис!”

Тогава проповедникът на религията на любовта и мира Филип наредил на земята: “Погълни го до кръста” (Деяния на Филип, 2:19). Земята се разтворила и погълнала Анания до кръста. “Покай се и ще си спасиш душата” - умолява Филип. “Няма да бъда победен от магьосничество!” - отговаря първосвещеникът.

Като желае все пак да спаси непременно своя враг, Филип произнася ново заклинание и земята поглъща първосвещеника до шията. Дясната пета на Анания лижат езиците на ада, лявата е обхваната от леденящ студ и бесовете, събрали се под земята, го дърпат с радостен вой надолу, а в същата минута на площада се появява знатният атинянин, чийто син бил убит от демона, който избягал от статуята, която Исус съборил. Със себе си той носи трупа на сина си.

“Ако го съживя, ще повярваш ли?” - пита Филип Анания, като му дава последен шанс.

“Не, няма да повярвам! - крещи потъналият до шията Анания. - Ти ще го съживиш с магия”.

Този отговор прелива чашата на търпението на апостола на мира и доброто. “Кататема!” - крещи Филип. Което ще рече: върви в бездната! Бездната поглъща първосвещеника, Филип възкресява убития атинянин и при вида на тези несъмнени чудеса жителите на Атина приемат печата на кръщенето.

“И Филип остана две години в Атина и основа църква, и ръкоположи епископ и презвитер, и отиде да проповядва в Партия” (Деяния на Филип, 2:24).

БЕЛЕЖКИ

1. Архелай е свален от длъжност от Октавиан Август през 6 г.

2. В Новия завет “Синове на гръмотевицата” са наречени апостолите Йоан и Яков.

(Следва)

неделя, юни 20, 2021

„КАРМЕН“. ОТ ПРОВАЛА КЪМ ТРИУМФА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Новелата на Проспер Мериме за свободолюбивата циганка е вдъхновявала и вдъхновява до ден днешен нови шедьоври на композитори, артисти и режисьори.

ПРОТОТИП НА КАРМЕН Е ЗЕМФИРА

Преки доказателства за тази версия няма, но мнозина казват, че първи във веригата от гении, които имат отношение към един от най-популярните образи в световното изкуство, е Александр Пушкин. Проспер Мериме, който пише новелата “Кармен” през 1845 година, не го е познавал лично, но е първият преводач на френски език на произведенията на великия руски поет, сред които е и поемата “Цигани”. Историята на Земфира и Алеко напомня много това, което се случва с Кармен и Хосе.

Проспер Мериме пише исторически драми, романи и новели, в които се смесват етнографски описания и мистични мотиви, но най-известно негово произведение става новелата “Кармен” и то благодарение на това, че привлякла вниманието на Жорж Бизе.

КОМПОЗИТОРЪТ НЕ ДОЖИВЯЛ ДО УСПЕХА НА ОПЕРАТА

Жорж Бизе, композитор романтик и блестящ пианист, успял да съчини преди “Кармен” няколко оркестрови произведения и опери и през 1874 година пристъпил с огромен ентусиазъм към нова революционна постановка на сцената на парижката “Оперà комик”. Новаторството на постановката било в това, че дотогава операта се смятала по традиция за условно изкуство, а в случая героите били обикновени хора и всичко, което ставало с тях, се поднасяло просто и реалистично. Повечето критици и зрители не били готови за това и премиерата на 3 март 1875 година се провалила оглушително.

Композиторът бил потресен. Той написал: “Хосе уби Кармен, а Кармен уби мене!”.

И наистина, след три месеца Жорж Бизе умира от сърдечен удар на тридесет и седем години. Но се появили поклонници на “Кармен”. По-нататъшната триумфална съдба на операта предсказва Пьотр Чайковский, а нейните арии и музикални откъси стават и си остават до ден днешен абсолютни хитове.

За щастие операта не била забравена. През 1891 година на сцена е представено 500-то представление на “Кармен”, през 1904 година - 1000-то, а за 100-годишнината на Бизе през 1938 година - 2276-тото. И оттогава “Кармен” се играе с огромен успех по най-добрите сцени на света.

”КАРМЕН” НА КИНОЕКРАНА

През ХХ век ефектният сюжет привлича много пъти вниманието на кинематографите. Първият филм с едноименно заглавие е създаден през 1907 година във Великобритания и оттогава “Кармен” е снимана пак и пак от различни по националност режисьори. Не на всички е известно, че през 1915 година с екранизацията на новелата се заема младият Чарлз Чаплин, като главната роля се изпълнява от Една Първайънс, а Чаплин играе ролята на Хосе. Филмовата история не престава да бъде трагедия, но все пак авторът не пропуска да добави в нея няколко комични епизода.

През ХXI век Александр Хван пренася действието на новелата от Испания в Русия (там Кармен е затворничка в женска колония - бел. П. Н.), а южноафриканският режисьор Марк Дорнфорд-Мей - в един от бедните райони на Кейптаун.

КАРМЕН НА ПУАНТИ

През 1967 година в Москва и Хавана се състояла световната премиера на сюитата “Кармен”. Примата на Балшой театр Мая Плисецкая мечтае да играе ролята на Кармен и моли да адаптират музиката на Бизе за балет и Дмитрий Шостакович, и Арам Хачатурян, но те не решават да се заемат с това. Да осъществи мечтата си помага на балерината съпругът ѝ Радион Шчедрин, който се справя блестящо със задачата. “Кармен” е поставена за първи път на балетната сцена от кубинския балетмайстор Алберто Алонсо.


НАЙ-ПОПУЛЯРНАТА ОПЕРА В СВЕТА

Но безусловно най-блестяща съдба “Кармен” има на оперната сцена. Поставят я най-знаменити режисьори, а главните роли изпълняват най-блестящите певци и оперни диви. Например в Русия с постановките си на “Кармен” се състезават Владимир Иванович Немирович-Данченко и самият Константин Сергеевич Станиславский.

НАЙ-ДОБРАТА КАРМЕН

През 1975 година за най-добра изпълнителка на партията на Кармен оперното общество посочва Елена Образцова заради виртуозното владеене на гласа и висока степен на артистичност. Но не само за това. За тази роля вероятно трябва да се родиш бунтарка. Достоверност на образа придало и това, че певицата настоявала нейната героиня да играе на сцената боса.

Една от най-добрите постановки на “Кармен” специално за Елена Образцова осъществява във Виенската опера режисьорът Франко Дзефирели, който нарича певицата “огнедишащ вулкан с рокля” и “сценично животно” заради необикновената ѝ отдаденост. Запазили са се спомени на Образцова за работата ѝ с маестрото: “Той постави “Кармен” заради мене и Пласидо Доминго. Говорехме много дълго, спорехме, с някои неща не се съгласявахме. Нещо не ми допадаше, няма да крия. В процеса на работата запазвахме някои предложения, някои отхвърляхме. В един прекрасен ден му казвам: “А може ли да се каже с една дума каква е Кармен?” Той взе ръката ми и ме ухапа, при това силно! Цял месец имах на ръката си синьо. Затова пък веднага ми стана ясно и разбираемо!”

Добавка на Павел Николов: Най-известни музикални откъси от "Кармен" са хабанерата "L'amour est un oiseau rebelle" ("Любовта е непокорна птица"), маршът на тореадора и куплетите (арията) на Ескамилио "Votre toast, je peux vous le rendre" ("В отговор на вашата наздравица"). Ето ги по реда на изброяването:

събота, юни 19, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / АНГЕЛ КЪНЧЕВ ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 403

Ангел Кънчев до Н. Т. Обретенов

Бай Тихо,

Бъди ми здрав!

Писмото ти приех и за новините ти благодаря.

Поздрави на Чолака и му кажи, че има на чешки „Zlata domaci kniha“, струва 2 for., ама не ще може да я разбере. Съдържа 800 примера за правене на различни домашни неща, както за ядене, така и за други домашни потребици. 150 рецепти за различни болести, роднина и домашност - основа на домашното щастие - отглеждане на деца, правила за домашно стопанство - порядък. Ако иска, нека ми яви, аз ще му я изпратя.

Поздрави Тома [1] и му кажи да не чака писмо много, защото няма да мога скоро да му пиша.

Карай...! Благодаря ти за петте реда. Такива са световните работи.

Поздрави майка си и Ив. Н. Пенчев от твоя

А. Кънчев

Приех го на 1870 8/врия 12

Отговорих на 13. същия месец [2]

Н.Б.II.Б., п. 1. № 9

Арх. Обретенов

БЕЛЕЖКИ

1. Тома Кърджиев.

2. Бележка от Обретенов.

(Следва)

петък, юни 18, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / АЛБЕР КЛОД

Албер Клод (Albert Claude)

23 август 1899 г. – 22 май 1983 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Кристиан дьо Дюв и Джордж Паладе)

(За откритията му, свързани със структурната и функционалната организация на клетката.)

Белгийско-американският биолог Албер Клод е роден в Лонлиер, малко селце в Ардените. Баща му, Флорентен Жозеф Клод, е хлебар. Майка му, Мари Глодисин (Ватрикан) Клод, умира от рак, когато Албер е на седем години. Началното си образоване момчето получава в училище, разположено в къща със само една стая; по-нататък се самообразова. По време на икономическата депресия преди Първата световна война семейството – бащата, сестрата и двамата братя на Клод – се мести във фабричния град Атюс, където Клод работи в металургичен завод отначало като усвояващ занаята, а след това като чертожник.

Когато Клод е на тринадесет години, чичо му получава инсулт и той се връща в Лонлиер, за да помага на престарялата си леля да се грижи за болния. Там той се сдружава с лекуващия лекар на чичо си, който често навестява своя пациент в дома му. На Клод му правят силно впечатление опитът, разумът и самообладанието на новия му приятел. По време на Първата световна война Клод се записва доброволец в британското разузнаване и е награден за храброст от Уинстън Чърчил, който по това време е военен министър на Великобритания.

След края на войната Клод иска да учи медицина, но няма документи за завършено средно училище, необходими за записването му в университета. Затова през 1921 г. държи изпити за постъпване в миньорското училище в Лиеж. Но същевременно излиза декрет на белгийското правителство, според който ветераните от войната могат да постъпват в университетите без документи за средно образование, и през 1922 г. Клод става студент в медицинското училище към Лиежкия университет. През 1928 г. получава докторска степен по медицина. По-късно Клод си спомня за своите занимания през студентските години със светлинния микроскоп, когато с часове върти микрометричния винт и разглежда неясните очертания на тайнствените клетъчни частици, които може би крият тайните, управляващи механизмите за жизнената дейност на клетките. Опитът на Клод да отдели цитоплазмените гранули, които се виждат с микроскопа, не успяват и той пише дисертация за присаждането върху плъхове на ракови клетки от мишки.

Благодарение на тази разработка Клод получава правителствена стипендия за аспирантура в Института за рака в Берлин. Но скоро влиза в конфликт с директора на института, който смята, че ракът се предизвиква от бактерии. Клод твърди, че бактериалните суспензии, които директорът инжектира на експерименталните животни, предизвиквайки с това ракови образувания, са заразени с ракови клетки. След това смело заявление е принуден да напусне института. Но през 1929 г. все пак успява да завърши аспирантурата си в лабораторията на Алберт Фишер, един от основоположниците на методиките за култивиране на тъкани, към института „Кайзер Вилхелм“.

През същата година Клод разработва изследователска програма и я изпраща на Симон Флекснер, който по това време е директор на Института „Рокфелер“ за медицински изследвания (днес университета „Рокфелер“) в Ню Йорк. В програмата Клод предлага да изолира и идентифицира онкогенния фактор за саркомата на Раус (рак по кокошките, наречен на името на учения Пейтън Раус, който го открива). По това време се разглежда хипотезата за вирусния произход на раковите заболявания и Клод иска да я провери с конкретен случай. Флекснер му изпраща покана и като получава правителствена стипендия, през лятото на 1920 г. Клод заминава за Ню Йорк. През следващите двадесет години работи в института „Рокфелер“.

За да изолира онкогенният фактор от останалите компоненти на клетките, Клод разработва метода на клетъчното фракциониране – разделяне на клетките на съставните им части. При този метод се използва мощна центрофуга – прибор, в който компонентите на клетките се разделят под въздействието на центробежните сили. В ранните опити на Клод тъканите с интересуващите го клетки се раздробяват отначало с обикновена месомелачка (по-нататък са измислени по-сложни начини), след това тъканта се поставя в центрофугата и фрагментите на клетките се разделят в нея в съответствие с размерите и формата си, което дава възможност да бъдат изучени поотделно.

Към средата на 30-те години програмата на Клод е завършена. Като работи в лабораторията на Джеймс Мърфи, той успява да изолира онкоенния фактор от раковите клетки. По-нататък инжектира този фактор на експериментални животни и сравнява честотата на появата на рак у тези животни и животни от контролна група. Така доказва, че изолираният фактор наистина предизвиква ракови образувания. По-нататък Клод установява, че факторът се състои от рибонуклеинова киселина, която, както е известно, е съставна част на вирусите. Това са първите данни за връзката на вирусите с развитието на рака.

След като изолира и тества фактора, предизвикващ рак при кокошките, Клод продължава изследванията си, използвайки метода на клетъчното фракциониране за проучване на компонентите на здрави клетки. Като прави тези опити, той открива, че може да отдели ядрото (клетъчна структура, в която има хромозоми) от цитоплазмата (останалото съдържание на живата клетка). По-нататък Клод изолира отделни цитоплазмени клетъчни образувания, сред които органелите - специални клетъчни структури, изпълняващи ролята на клетъчни органи, и митохондриите - дребни гранулести или продълговати структури. В резултат от това се появява възможност да се изследват всичките тези компоненти на клетките поотделно. През 1943 г. Клод установява, че в нормалните клетки се съдържат също частици, включващи рибонуклеинова киселина. Той ги нарича микрозоми (днес те се наричат рибозоми). По-късно е доказано, че в микрозомите, или рибозомите, се синтезират клетъчните протеини.

През 1945 г. Клод публикува резултатите от своите изследвания, посветени на функциите на митохондриите. С помощта на биохимиците Джордж Хогебум и Ролин Хочкис той установява, че именно в митохондриите се осъществява клетъчното дишане и се образува енергия.

През 1941 г. Клод придобива американско гражданство. През 1942 г. директорът на научните изследвания в “Интеркемикъл корпорейшън” му предлага сътрудничество със специалисти по микроскопия, работещи в компанията. “Интеркемикъл корпорейшън” има единствения в Ню Йорк електронен микроскоп и Клод проявява интерес към възможността да бъде използван за биологични изследвания. Преди с подобни микроскопи работят само физиците и металурзите. В електронния микроскоп изследваният материал се бомбардира с електрони. Огромното преимущество на електронната микроскопия е, че с нейна помощ могат да се изследват дребни детайли на клетъчните структури, които не могат да се видят със светлинния микроскоп. Но не е известно ще издържат ли клетките бомбардирането с електрони.

В средата на 40-те години Клод и Кейт Портър получават първите електронограми (снимки, получени с помощта на електронен микроскоп) на слоеве от култивирани клетки. При това за първи път е изследвано мрежовидното образувание от каналчета, вакуоли и цистерни - ретикулума. Портър го нарича ендоплазматичен ретикулум; по-късно става ясно, че той отговаря за транспортирането на мазнините и протеините в цитоплазмата. Като продължават изследванията си с електронния микроскоп, Клод и Портър откриват “нов свят” на микроскопичната клетъчна анатомия. През 1946 г. Клод публикува две статии за основните принципи на клетъчното фракциониране и за клетъчната структура, изследвана с помощта на електронната микроскопия. През 1948 г. чете ежегодната лекция в нюйоркското Харвиевото дружество, в която обобщава своите изследвания в института “Рокфелер” и прави обзор на структурата и функциите на клетката.

През 1949 г. Клод решава да възстанови белгийското си гражданство. На следващата година се установява в Брюксел и става директор на института “Жул Борде”. През 1971 г. се пенсионира и започва да преподава в Католическия университет в Лувен. Там продължава научните си изследвания. През 1972 г. е назначен за директор на лабораторията за клетъчна биология и онкология към университета.

През 1935 г. Клод се жени за Джулия Гилдър. Семейството има една дъщеря, която по-късно става невробиолог. Бракът завършва с развод. Клод е уважаван много от колегите си, защото се отличава с доброта, откровеност, търпимост и ярка индивидуалност. Умира в Брюксел.

Освен с Нобелова награда Клод е удостоен с наградата Луиза Грос Хорвиц на Колумбийския университет (1970 г.). Член е на Френската и Белгийската медицинска академия и почетен член на Американската академия на науките и изкуствата. Награден е с Голямата лента на ордена Леополд II, присъждана от белгийското правителство. Има почетни степени от университета “Рокфелер”, от Лиежкия университет и от Католическия университет в Лувен.

Превод от руски: Павел Б. Николов



четвъртък, юни 17, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП / ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП

Апостол Филип е известен на съвременния християнин много по-малко от Петър или Павел.

Разбира се, в римската църква “Свети Апостоли” можем да се насладим на висящата над олтара огромна картина на Муратори, нарисувана през 1704 г. и изобразяваща апостолите Яков и Филип, а капелата “Строци” във флорентинската църква “Санта Мария Новела” е забележително изрисувана с картини от живота на Филип, дело на четката на Филипо Липи, но все пак трябва да се съгласим, че на средностатистическата публика апостол Филип е известен много по-малко от например любимия ученик Йоан.

Това е странно: защото в Новия Завет на Филип е отделено доста много място. Апостол Филип се споменава във всичките канонични списъци на апостолите (Матей, 10:3; Марк, 3:18; Лука, 6:14).

Йоан добавя нови подробности: “А Филип беше от Витсаида, от града на Андрей и Петър” (Йоан, 1:44). Филип довежда при Исус Натанаил, бъдещия апостол Вартоломей (Йоан, 1:45).

Филип, както и Андрей, е гръцко име. Това е важна подробност. Синоптичните евангелия изобразяват учениците на Исус като неграмотни рибари, които и да са знаели гръцки език, то е било в пиджин вариант.

Но името Филип сочи произход минимум от дребната буржоазия: той би трябвало да е син на граждани, които са живеели в елинизираното градче и не са имали скрупули да нарекат своя син с името на тетрарха Филип, в чиито владения влизала по това време Витсаида (между другото, именно Филип дал на Витсаида правото на полис през 30-те години, като едновременно с това я преименувал на Юлия, в чест на Ливия, съпругата на Октавиан Август).

“Евангелието от Йоан” съдържа още една важна сценка. То съобщава, че когато Исус отишъл в Ерусалим, говорещите на гръцки език евреи, дошли в града за Пасхата, поискали да се срещнат с него и се обърнали с молба за това именно към Филип. “ Господине (Κύριε), искаме да видим Иисус” (Йоан, 12:21). Фиилп предал тази молба на Андрей, а след това и на Исус.

В този случай Филип явно изпълнява ролята на министър на външните работи, отговарящ за връзките с говорещите гръцки език свои съотечественици. Причината говорещите гръцки език юдеи да не се обърнат направо към Исус е най-вероятно в това, че те не говорят на арамейски език, докато Филип владее и двата езика.

Тази малка скица - вероятно автентична именно заради своята незначителност - отново противоречи на идеята за “малкия ручей”. Исус е бил явно важна птица, щом евреите, дошли в Ерусалим отвъд Палестина и незнаещи арамейски език, са пожелали въпреки това да го видят.

Строго казано, името Филип се прилага в Новия завет към двама малко различаващи се герои. Единият Филип е апостолът с гръцкото име от Юлия/Витсаида, който очевидно служел за преводач при общуването на Исус с говорещите гръцки език. Другия Филип е изобразен от Лука като завеждащ стопанската дейност. В “Деянията на апостолите” Лука съобщава, че след като броят на Исусовите последователи се умножил извънредно много, апостолите отделили от своите среди седем дякони, за да се грижат за стопанството. Един от тези дякони бил Филип (Деяния, 6:5).

Поради това някои изследователи смятат, че в ранната община е имало двама Филиповци - единият апостол, другият дякон. Ако се отнасяме към текста на Лука като към боговдъхновен, това трябва да е така. Но ние имахме вече случай да отбележим в предходната книга, че авторът на каноничните “Деяния” се занимава с най-безсъвестна агитационна пропаганда и сцената с избирането на седемте дякони не е нещо друго, а пропаганден ход, призван да зачеркне от историята на църквата нейния едноличен ръководител - Яков, брата Господен.

Можем да заподозрем, че говорещият гръцки език Филип е бил все пак в ранната община един, а Лука го е разжалвал от апостол в дякон поради някаква важна за него причина.

И наистина, по-нататък този дякон Филип се държи в “Деянията на апостолите” като същински апостол. Той отива в “самарийски град”, върши там чудеса и проповядва Христос (Деяния, 8:5). По внушение на ангел Божи покръства в християнство високопоставен евнух, приближен на етиопската царица Кандакия (Деяния, 8:38), след което изчезва току пред очите на изумения евнух, мигновено телепортиран от ангела в Ашдод (Деяния, 8:40). (Грижата на ангела за кръщаването на евнуха не е трудно да бъде разбрана: високопоставени евнуси, при това от свитата на царица, не се срещали под път и над път.)

Но най-важното е, че сред покръстените от Филип се оказва не някой друг, а Симон Влъхвата, който, както вече казахме, е второ агрегатно състояние на апостол Павел. “Самият Симон също повярва и като се кръсти, постоянно придружаваше Филип” (Деяния, 8:13).

Така в “Деянията на апостолите” имаме две сцени на кръщаване. В едната от тях Христос кръщава Павел. В другата Филип кръщава Симон Влъхвата. Не е трудно да забележим, че имаме една и съща история, но преразказана два пъти. Един път от апостол Павел, който твърди, че го кръстил Христос. Втори път от враговете на Симон Влъхвата, които настоявали, че го кръстил само Филип.

Павел запазва особена връзка с Филип и по-нататък. По време на своето последно и едва ли не станало за него съдбоносно пътуване до Ерусалим той, като отива в Кесария, се спира в дома на Филип. “На другия ден заминахме и пристигнахме в Кесария, където отидохме в дома на благовестителя Филип, един от седемте дякона, и останахме с него” (Деяния, 21:8).

Ако това е истина (а в дадения случай Лука няма никакъв мотив да лъже), излиза, че не всички апостоли на Исус се отнасяли към Павел толкова лошо, колкото го правели Яков и Петър. С говорещия гръцки език апостол Филип Павел/Симон нямал никакъв проблем - даже спрял в дома на Филип преди да отиде и да се изправи пред съда на Яков.

Затова Яков и Петър имали претенции не само към Павел, но вероятно и към Филип! Във всеки случай Лука разказва за това как апостолите, които останали в Ерусалим чули за проповедническата дейност на Филип и изпратили при него Петър и Йоан. Според версията на Лука те направили това, за да му предадат Светия дух: “Защото Той (Светият дух - бел. П. Н.) не беше слязъл още върху нито един от тях, а те бяха само кръстени в името на Иисус Христос” (Деяния, 8:16).

Иначе казано, въпреки извършените от Филип чудеса, въпреки покръстването на богатия евнух, въпреки мигновеното преместване в пространството и т. н., ерусалимският Централен комитет сметнал за необходимо да изпрати при Филип комисари, за да коригират някои негови идейни недостатъци.

Хората, чиито текстове легнали след това в основата на ортодоксалното християнство, съобщават за Филип още по-необичайни неща. Така например Лука разказва по-нататък, че Филип “имал четири дъщери девици, които пророкуват” (Деяния, 21:9).

На пръв поглед в това твърдение няма нищо странно: ами дъщери, ами пророкуват, ами да, ранните християни изпадали по време на събиранията си в екстаз и пророкували - та какво?

Но това е само на пръв поглед. Ранното християнство проповядвало пълно плътско въздържане. Така че Филип би могъл да има, да речем, една дъщеря. Но четири!.. Наличието на четири дъщери предполага, че апостолът се е размножавал като заек. Съобщението за четирите дъщери, които вдигат у дома си пророческа шумотевица, е в действителност изумително тънко тролене на Филип.

Климент Александрийски отива още по-далече: той твърди, че апостолът е омъжил една от тези дъщери [1] и че не е бил мъченик [2]. Това вече не е тролене, а обвинително заключение. В ранното християнство мъченичеството било необходим белег за професионална квалификация на апостолите. Да се уличи апостол в това, че не е мъченик, е все едно да се обвини нобелов лауреат, че си е подправил университетската диплома.

Твърдението на Климент било още повече странно, защото, според всичко отзиви, Филип е бил мъченик, а гробът му се намира в Иераполис, столицата на Фригия.

Защо Климент си позволил подобна неприлична атака срещу апостола на Христос? Въпросът е в това, че Фригия била център на движението на омразните на Климент еретици монтанисти, които се позовавали именно на апостолския авторитет на Филип и на неговите пророкуващи дъщери. Двете най-важни пророчици на монтанистите, Присцила и Максимила, били именно жени.

Иначе казано, репутацията на Филип в очите на ортодоксите била подмокрена. На него, като на апостолически предшественик, се позовавали прекалено често всякакви еретици.

Но доколко силно била подмокрена, станало ясно едва след находката в Наг Хамади, където сред останалите текстове било намерено гностичното “Евангелие от Филип” с изказвания от рода на “Ти видя Христос - ти стана Христос”.

Въпреки това Филип бил популярен апостол. И като всеки популярен апостол, имал своя биография. Тя се казва “Деяния на Филип”.

“Деянията на Филип” не влезли в списъка на каноничните книги на римската църква, но били известни в множество копия и варианти. През Х в. тези “Деяния” били преработени от православния монах Симеон Метафраст, което ще рече Преводач. Симеон изпълнявал в победилата църква същите задължения, каквито изпълнявало Министерството на истината в “1984” на Оруел: той адаптирал еретичните книги в съответствие с новите идеологични реалии. Произведението на Метафраст попаднало на свой ред в “Златната легенда” на Якопо да Вараце, по мотиви от която Филипо Липи рисувал своите картини.

В резултат от това към ХХ в. пълният текст на “Деянията на Филип” бил загубен. Останали само несвързани епизоди и благочестиви преразкази.

Но през 1974 г. френските изследователи Франсоа Бовон и Бертран Бовие намират в библиотеката на атонския манастир “Ксенофонт” неизвестно до тогава копие на “Деянията на Филип”.

То също не било пълно - някакъв средновековен благочестив читател откъснал възмутен голяма част от листите.

Но това копие дава най-сетне някакво знание за биографията на апостол Филип, какъвто бил в представите на една част от християните.

С тази биография и ще започнем [3].

БЕЛЕЖКИ

1. Климент Александрийский. Строматы, 3, VI, 52, 5.

2. Климент Александрийский. Строматы, 4, IX, 71, 3.

3. Всички цитати от “Деянията на Филип”, с изключение на специално посочените, са по: Francois Bovon and Christopher Matthews. The Acts of Philip, Baylor University Press, 2012.

(Следва)

сряда, юни 16, 2021

НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА ХАРПЪР ЛИ

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

След главозамайващия успех на романа “Да убиеш присмехулник” и удостояването му с наградата “Пулицър”, многогодишното мълчание на писателката Харпър Ли изглежда най-малкото странно. Защо повече не публикува? Къде харчи изкараните милиони? Каква е причината за категоричния отказ да дава интервюта? Каква е причината да не се омъжи и да няма деца, може би е лесбийка? Вярно ли е, че нейният приятел от детските години Труман Капоти ѝ помогнал да създаде “Присмехулника”? Защо Нел не дава на други писатели да напишат нейна биография?

Издатели, журналисти, предани читатели желаят страстно да повдигната завесата на тайната, скриваща тази своенравна жена от Монровил - малко градче в щата Алабама. Много от неудовлетворените предпочитат да търсят отговорите в родината на писателката, заедно с читателите поклонници, които почти веднага прокарват пътека към Юга.

Хиляди туристи посещават ежегодно мястото на действието на култовия за Америка роман, така че през 1962 година зданието на съда, в който “изнасял своите пледоарии Атикус Финч”, се наложило да бъде превърнато в музей, а действащите съдии да бъдат преместени в по-обикновена сграда. Стотици фенове се опитват да намерят къщата, в която живее обожаваната от тях авторка, хиляди ѝ пишат с молба да им даде автограф, но Ли прави всичко, за да я оставят на мира.

“Опитвам се да живея колкото се може по-тихо и по-обикновено. Изминалите години ме научиха да ценя личната си неприкосновеност така, както не съм могла и да мечтая” - признава тя в едно от личните си писма.

И наистина, животът на писателката се дели на до и след “Присмехулника”. “Когато пишех романа, никой не се интересуваше от мене. Сега имам усещането, че ми дишат във врата” - заявява Нел в писмо до своя приятел, актьора Грегъри Пек (който играе ролята на Атикус Финч във филма по нейния роман).

Може би Нел е щяла да се потопи във водовъртежа на романтичните преживявания и безразсъдните постъпки, към които тласка любовта, но световният успех на книгата я кара да бъде внимателна: да не пилее пари, да не откровенничи с непознати. Защото всяка нейна крачка, всяко нейно изказване ще се разглежда под лупата на обществения интерес, който не угасва в продължение на шестдесет години.

През 2005 година Харпър Ли се оплаква на свой приятел: “Моят самопровъзгласил се биограф, Чарлз Шилдс, ми върви по петите. Получих безкрайно много телефонни обаждания и писма, че на това момче му трябва информация. Приятелите няма да му разкажат нищо без мое съгласие, което този тип никога няма да получи. Ще ви бъда много признателна, ако и вие ми окажете любезността и не му отделите даже и една минута внимание”.

Във вярност на Харпър Ли се заклева цялото ѝ обкръжение. Шилдс не успява да получи нищо, но все пак публикува биография на Нел. Тя не успява да я дочете до края. “Шилдс е обходил целия интернет като парк с реклами, държейки в ръцете си табела: “Тук можете да грабнете част от славата” - отбелязва иронично Ли в писмо до свой приятел и добавя, - а сега за най-тревожното нещо в книгата. Шилдс е публикувал моя нюйоркски адрес чак до номера на жилището ми. Единственото обяснение за това е чиста злоба, разплата за отказа на моите приятели да му сътрудничат”.

След тази история спокойствието на Ли отново е разклатено. Сега писма от поклонници започват да идват и на нюйоркския адрес на писателката. На милите послания тя отговаря някак си (артрит е сковал ръцете ѝ), останалите писма отиват в шредера.

“Изобщо няма да се досетите за какво на хората им идва на ум да ме молят. Може да е всякакво нещо: като се започне от молбите да изпратя първото издание на “Присмехулника” с мой автограф и се завърши с искането: “изпратете ми 850 долара, за да ми помогнете да си купя нов телевизор и видеомагнетофон. Искам да гледам филми”. Даже и не си правят труда да напишат моля” - оплаква се писателката на близка приятелка. Светът отново иска да знае за нея всичко! Но не дочаква. На 19 февруари 2016 година Нел Харпър Ли умира в съня си в дома за стари хора “Поляните на Монровил”. Тогава е на 89 години. Причината за смъртта не е обявена. Погребалната церемония преминава в тесния кръг на нейните племенници и на литературния ѝ агент. Като че ли всичките си тайни Нел отнесла в гроба си. Но никога не трябва да се казва “никога”.

През 2018 година библиотеката “Стюарт Роуз” в университета "Емори" (Атланта) придобива шест лични писма на Харпър Ли, написани през най-”непрозрачния” период от живота ѝ - от 1956 до 1961 година. По това време тя живее в Ню Йорк неизвестния живот на продавачка на авиационни билети и никой, освен двама-трима близки познати, не знае за “дребничката Нел” с нейните желания, надежди и фобии. От този близък кръг е останала жива само Джойс Браун - някогашна балерина, която със съпруга си Майкъл връчва на Харпър Ли чек с чиста сума, за да може да напусне работа и да се посвети изцяло на творчеството. Тогава Ли пише “И страж да бди на пост” - първата версия на бъдещия бестселър “Да убиеш присмехулник”. Но Джойс Браун и до ден днешен е вярна на клетвата си и не разкрива никакви детайли за дружбата им. Толкова по-интересно е да се прочетат тези шест писма, станали достояние на любопитните изследователи.

Адресат на посланията е “любимият и единствен Харолд”, на когато Ли предлага да се ожени за нея, с размах, открито, без всякакво стеснение. Харолд Коуфийлд е някогашен военен от военноморските сили на САЩ, а в момента на запознанството си с Ли се занимава с архитектурен дизайн и помага на състоятелните земевладелци да ремонтират къщите си в центъра на Манхатън. Била ли е това любов, която Нел искала много да скрие от всички и защо предложението за женитба е било отхвърлено от Харолд? Аз (авторът на статията Денис Захаров - бел. П. Н.) трябваше да се занимавам половин година с този объркан, но интересен въпрос и като че ли разкрих една от най-големите тайни на писателката.

Освен романа “Да убиеш присмехулник” успях да открия също така 34 малко известни произведения на Харпър Ли - есета, реценции, фейлетони, литературни пародии, даже едноактна пиеса. Плюс това събрах, преведох и коментирах повече от сто писма на писателката, които ще помогнат да се погледне личността ѝ под нов ъгъл. Мис Ли не е толкова излята от мрамор авторка, колкото жив, чувствителен човек със своите силни и слаби страни и неунищожима любов към шоколадовите блокчета “Джирадели”.

“Неизвестната Харпър Ли” е сборник за литературни гастрономи, за любителите на американската литература, които едва ли са много. Затова и тиражът на бъдещата ми книга е само 100 екземпляра. Както се казва, побързайте да си направите поръчка. После няма да имате възможност.

вторник, юни 15, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ШИШКОВ ДО Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 402

Шишков до Т. Обретенов

Тихо,

Благодарение на тебе, че ни пишеш много новини. Тук дини няма, ама има череши, вишни, присади - се в едно и също време.

Ангел ни каза за онуй, което си ми заръчал, и надявам се да са ти разправили за него. Ех, да знаеш как чехи има много без работа тук и ходят та се преселват в Америка, в Русия, в Кавказ, в Седмиградско и пр.

Ако искаш, пиши ни кой е председател на читалището, кои са настоятелите и пр. Идват ли даго посещават или както в Глаголузуви беше останало само нам Факлина, ако би да е на умиране, то не му и трябва, но вземете го за крак и хайде на боклука.

Много здраве на Радж [1], хем да не се сърди дето не съм му отговорил

На Табор

Чок селям Шишков - знаеш го я. [2]

Васил

Н.Б.II.Б., п. 1. № 3

Арх. Обретенов

БЕЛЕЖКИ

1. Ради Иванов.

2. Това писмо е писано на гърба на предишното писмо № 2 от същия архив, затова ще има и същата дата.

(Следва)

понеделник, юни 14, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ФИЗИКА / АНТЪНИ ХЮИШ

Антъни Хюиш (Antony Hewish)

11 май 1924 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Мартин Райл)

(За пионерските му открития в областта на радиоастрофизиката.)

Английският радиоастроном Антъни Хюиш, най-малкият от тримата синове на банкера Ърнест Уилям Хюиши и на Франсис Грейс Ленвън Пинч, е роден в град Фой (Корнуол). Детските си години прекарва в Нюкей на северното крайбрежие на Корнуол. От 1935 до 1942 година учи в Кралския колеж в Тоунтън. През 1942 г. постъпва в Кеймбриджкия университет, но през следващата година го напуска, за да участва в разработката на противорадарни устройства за самолети в Отдела за телекомуникационни изследвания в Малвърн. Там започва да работи за първи път с Мартин Райл. През 1946 г. се връща в Кеймбридж и през 1948 г. завършва университета. Веднага след това става сътрудник на ръководената от Райл група за радиоастрономични изследвания в лабораторията “Кавендиш” в Кеймбридж.

Продължавайки своите изследвания, през 1952 г. Хюиш защитава в Кеймбридж докторска дисертация за радиосондирането на горните слоеве на атмосферата. Цялата му научна дейност протича в лабораторията “Кавендиш” и в радиоастрономическата обсерватория “Мълард”, където заема длъжността научен сътрудник (1952-1954 г.), извънщатен сътрудник на колежа (1955-1961 г.), член, научен ръководител и лектор в колежа “Чърчил” (1961-1969 г.), преподавател (1969-1971 г.) и професор по радиоастрономия (1971 г.). През 1972 г. е поканен да чете лекции като професор по астрономия в Йейлския университет.

След като получава докторска степен, Хюиш продължава да изследва с помощта на радиовълни горните слоеве на земната атмосфера и слънчевия вятър - поток от заредени частици (плазма), излъчвани от повърхността на Слънцето. Участва в монтажа на елементи на радиоантена и прави някои наблюдения върху радиоизлъчването на слънчевата корона. През 1945 г. предсказва сцинтилацията на радиоизточници с малък ъглов диаметър. Радиовълните, излъчвани от такъв източник, преминават през космическото пространство, изпълнено с газ с променлива плътност (слънчев вятър със слабо изразена гъстота), и трябва да се отклоняват от първоначалното си направление. В резултат от това възникват бързи, измервани със секунди вариации на приемания сигнал. Този ефект, който получава названието сцинтилация в междупланетното пространство (СМП), е аналогичен на сцинтилацията на звездите, чиято светлина преминава през земната атмосфера, която има променлива плътност. Ако ъгловите размери на източника на вълни (били те радиовълни или светлина) са достатъчно големи, не се наблюдава сцинтилация, защото сигналите, преминаващи през различните части на такъв източник, образуват в точката на наблюдение сложно изображение, при което отделните сцинтилации се усредняват.

Тъй като малки радиоизточници по това време не са известни, Хюиш не се занимава с търсене на потвърждения за своята хипотеза. Но по-късно, през 1964 г., той и неговите колеги П. Ф. Скот и Д. Уилс успяват да наблюдават СМП. Разбирайки, че СМП може да се превърне в добро средство за сондиране на междупланетния газ и за определяне на ъгловия диаметър на малки радиоизточници, Хюиш измерва две години скоростта на слънчевия вятър както в плоскостта на въртенето на планетите, така и в перпендикулярно направление.

През 1967 г. е завършено строителството на радиотелескоп, проектиран от Хюиш за изследване на влиянието на слънчевата корона върху излъчването от далечни източници въз основа на използването на СМП. Джослин Бел Бърнел, аспирантка на Хюиш, която участва в създаването на телескопа, започва да търси с негова помощ радиоизточници с бързо и забележимо променяща се амплитуда на сигнала. Такава променливост би свидетелствала за силна СМП. След два месеца търсене тя успява да открие такъв радиоизточник. По-подробно изследване показва, че той излъчва радиовълнови импулси с много стабилна честота. Скоро са открити и други пулсари (пулсиращи звезди), които до един имат по-малък диаметър от която и да е планета и се намират на разстояние повече от 300 парсека (1 парсек - 3,0857·1016 м). Докато се установи природата на пулсарите, Хюиш изказва чисто умозрителното предположение, че подобни периодични сигнали могат да са послания от извънземни цивилизации. Някои спомени за тази далечна от истината хипотеза могат да се открият в дневниците за наблюденията, в които с ръката на Хюиш първите четири пулсара са означени като LGM 1, LGM 2 и т. н. (LGM означава "Little Green Men" - “малки зелени човечета”).

От не многото на брой астрономически обекти, имащи толкова малки размери, каквито са пулсарите, най-известни са така наречените бели джуджета - звезди с маси, равни долу-горе на масата на Слънцето, а с диаметър, сравним с диаметъра на Земята. Макар че астрономите предсказват съществуването на неутронни звезди с маси, превишаващи около два пъти масата на Слънцето и с диаметър около десет километра, не е открита нито една такава. Някои астрономи предполагат и съществуването на черни дупки, обекти с още по-малки размери, но Хюиш смята, че те не могат да излъчват радиовълни. През 1968 г. той изказва предположението, че за източник на радиовълните, излъчвани от пулсарите, служат или високочестотните колебания на възбудено бяло джудже (известно е, че естествената честота на белите джуджета е много по-ниска), или колебанията на неутронна звезда в естествената ѝ честота. През същата година британският астроном Томас Голд предлага теория, която по-късно се потвърждава и според която пулсарът е въртяща се около остта си неутронна звезда с много силно магнитно поле (например 1015 пъти надминаващо магнитното поле на Земята), заобиколена от облак от електропроводим разреден газ (плазма), който излъчва въртящ се лъч. Оттогава са открити най-малко сто и тридесет пулсара.

След присъждането на Нобеловата награда Хюиш продължава да се занимава с изследването на СМП на далечните радиоизточници. Той доказва, че най-мощните радоизточници имат необичайно малко размери. Като наблюдава малки радиоизточници на все по-големи разстояния в Галактиката, Хюиш проверява космологичните теории.

През 1950 г. Хюиш се жени за Марджъри Ричард. Семейството има син и дъщеря. Хюиш обича ветроходството, да плува, да работи в градината и да слуша музика.

Ученият е удостоен с почетни степени от Лейчестърския университет и от Ексетърския университет, член е на Лондонското кралско дружество, на Кралското астрономическо дружество и на Американската академия на науките и изкуствата. Сред многобройните му награди са медалът Едингтън на Кралското астрономическо дружество (1969 г.), медалът Албърт Майкелсън на института “Франклин” (1973 г.), медалът Олвек и награда на Френското физическо дружество (1974 г.) и медалът Хюз на Лондонското кралско дружество (1977 г.).

Превод от руски: Павел Б. Николов