ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ПЕТИ / ЗАБАВА ОСМА / „ПЕТИМАТА СИНОВЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ, СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА, ГАРВАНЪТ; НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ.

ДЕН ПЕТИ: ГЪСКАТА; МЕСЕЦИТЕ; ПИНТО СМАУТО; ЗЛАТНИЯТ ПЪН; СЛЪНЦЕТО, ЛУНАТА И ТАЛИЯ; РАЗУМНИЦАТА; НЕНИЛО И НЕНЕЛА

ПЕТИМАТА СИНОВЕ

(LI CINCO FIGLIE)

Осма забава от петия ден

ПАЧОНЕ ИЗПРАЩА ПЕТИМАТА СИ СИНОВЕ ПО СВЕТА, ЗА ДА НАУЧАТ НЯКАКЪВ ЗАНАЯТ; КАТО СЕ ВРЪЩАТ, ВСЕКИ СЪС СВОИТЕ УМЕНИЯ, ТЕ ОТИВАТ ДА ОСВОБОДЯТ ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ, ПОХИТЕНА ОТ ЕДИН ОРК. КОГАТО, СЛЕД МНОГО ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ТЕ СПОРЯТ ПОМЕЖДУ СИ КОЙ Е НАПРАВИЛ ПОВЕЧЕ ЗА НЕЙНОТО СПАСЕНИЕ И Е ПО-ДОСТОЕН ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА НЕЯ, КРАЛЯТ РЕШАВА ДА Я ДАДЕ НА БАЩА ИМ, ЗАЩОТО Е СТВОЛ, НА КОЙТО СЕ КРЕПЯТ ДОБРИ КЛОНИ.

Когато Чула завършила своята приказка и дошъл ред на Паола, тя се наместила по-удобно на стола, огледала се наоколо и с голямо изящество започнала да говори:

- Разум на котка има този, който се грее вечно до топлата пепел; който не пътешества, той не вижда, който не вижда – не знае, а този, който върви смело, придобива опит; опитът лекува от неразумни постъпки; не напразно се казва: „Изхлузиш ли се от дюшека, веднага се събуждаш“. Това ще ви го разкрия с кралския цимент [1] на моята приказка.

Живял някога един добър човек, вдовец, на име Пачоне, който имал петима глупави синове, неспособни за никаква работа; и нещастният баща, като нямал повече сили да ги храни, решил да ги свали от врата си, та им казал така: „Деца мои! Бог ми е свидетел колко ви обичам; каквото и да е, вие сте кръв от моята кръв. Но вече се състарих и не мога да работя много, а вие сте млади и всеки от вас яде за двама: не мога да ви храня като преди. Всеки за себе си, а Бог за всички! Така че вървете, намерете си подходящ човек и се научете на някакъв занаят, но не се наемайте при него за повече от година; а след една година ви чакам у дома – всеки със своето умение“.

Като чули тези думи, синовете взели по възел с дрехи за смяна, сбогували се с баща си, и всеки тръгнал по своя път, търсейки късмета си. А след една година в уречения ден се събрали заедно в родния си дом, където баща им ги посрещнал много ласкаво и ги настанил на набързо наредени маси, защото били уморени и огладнели след дългия път.

И в самия разгар на гощавката се чула песен на птица. Тогава най-малкият от петимата братя станал от масата и излязъл навън, а когато се върнал, покривките вече били прибрани и Пачоне започнал да разпитва синовете си: „Утешете сега кърцето ми: много искам да чуя какво добро дело е научил всеки от вас за една година“.

И Лучо, най-големият син, отвърнал: „Научих занаята на крадците и станах архистратег на пройдохите, велик магистър на измамниците, старши майстор на мошениците и няма да намериш човек, който по-добре от мене да очиства всичко до троха, да отупва всеки, да шари в чуждите джобове, да омита до шушка магазини и складове, да прибира и опразва кесии, да оставя празни сандъците. Да отидем където искаш и ще ти покажа чудото на ловките ръце“.

- Браво, честна дума! - отговорил бащата. - Научил си се като добър търговец да пишеш сметката с пръсти, а да получаваш отговор по задника; да заменяш отварянето на резето с размахване на веслата в галерата; да се качваш по въже до прозореците, а да се спускаш по въже от гредата! Горко ми; по-добре да бях ти облякъл рокля и да те бях сложил да въртиш вретено – поне нямаше да ми се върти вретено в корема! А сега ми остава да чакам, че всеки миг ще те видя или с хартиена шапка, или с весло на галера или пък – ако се отървеш от едното и от другото – с въже на шията.

След това се обърнал към Титило, втория си син, като попитал: „А ти какво добро дело научи?“ „Да строя кораби“ – отвърнал той. „Не е лошо – казал бащата. - Това поне е честен труд и ще можеш да се изхраниш с него. А ти, Ренцоне, какво можеш да правиш?“ „Мога така да стрелям с арбалет, че да попаднав окото на петел“ – отвърнал третият син. „И това все пак е нещо! Така или иначе - ще се справиш, с лов можеш да се изхранваш“ – казал бащата и попитал четвъртия, а Яково отвърнал: „Научих се да намирам трева, която възкресява мъртвите“. - Браво, кълна се в живота на Ланфуза! [2] Сега вече ще се измъкнем от нищетата и ще народим множество народ, повече от камъните в развалините на Капуа!“

А когато накрая попитал последния от синовете си, Менекучо, какво е научил, той отвърнал: „Научих се да разбирам езика на птиците“. „Какво пък, добре – казал в отговор баща му. - Докато ние се хранехме, ти стана и отиде да слушаш за какво чурулика врабчето. Но след като казваш, че можеш да разбираш птичия език, кажи какво чу от него“ – „То каза, че един орк е отвлякъл дъщерята на краля на Ауто Горфо [3], която се казвала Чиана, и я отнесъл на един далечен остров. Оттогава няма никаква вест от нея; и баща ѝ издал указ: който я намери и я върне, ще я вземе за жена“. - „Ако е така, смятай, че сме вече богати! - възкликнал Лучо. - Достатъчно съм смел, за да я отнема от орка!“ „След като си такъв храбрец – подкрепил го баща му, - да вървим веднага при клаля. И ако се закълне да изпълни всичко, което е обявил, ще му предложим своите услуги!“ С което всички се съгласили.

И ето че Титило построил прекрасен кораб и шестимата се качили в него, като насочили платната към Сардиния, където ги посрещнал кралят. Когато те казали, че искат да намерят принцесата, той охотно потвърдил своите обещания. И те се отправили към острова, където за свое щастие намерили орка, който, опънал се на слънцето, спял с глава на коленете на кралската дъщеря.

Като видяла кораба, тя едва не скочила радостна от мястото си, но Пачоне ѝ направил знак да мълчи. Всички слезли тихо, сложили на корема на орка тежък камък, качили Чиана на кораба и наблегнали дружно на веслата. Но не успели да отплават далече от брега, когато оркът се събудил, хвърлил от себе си камъка и като не намерил никъде Чиана, започнал да се вглежда в морето, където видял кораба, който я отвеждал. Тогава се п ревърнал се в черен облак и хукнал по въздуха да го гони.

Чиана, като знаела на какво е способен оркът, го познала във вида му на облак и така се уплашила, че едва успяла да каже на Пачоне и синовете му каква опасност ги настига, след което се лишила от чувства и паднала мъртва.

Рендоне, като огледал добре приближаващия се облак, заредил арбалета, прицелил се и ослепил орка, който изревал от болка като гръм и се разсипал на градушка по морето. А когато всички успели да отвърнат очи от облака и се обърнали към Чиана, видели, че девойката е напуснала играта на живота. Като разбрал това, Пачоне започнал да си скубе брадата, говорейки: „Ех, всичко е напразно – и сънят, и маслото! [4] Всички усилия са хвърлени на вятъра, а надеждите – в морето; тя отиде да пасе като овчица в храстите, а ние ще измрем от глад; каза ни „лека нощ!“, за да посрещнем лош ден, прекъсна нишката на живота си, а въжето на нашите блянове се скъса! Наистина казват, че замислите на бедняците не се сбъдват никога; който се роди без късмет, ще умре нещастен! Ето че освободихме дъщерята на краля, ето че я заведохме у дома ѝ, ето и булка я направихме, ето и кралска сватба вдигнахме, ето ни със скиптър в ръцете, ето ни и с гол задник на земята!“

Яково слушал, слушал тази надгробна песен и накрая, като сметнал, че баща му много я проточил и разпердушинил лютнята на скръбта до самата роза [5], казал: „Успокой се, татко, господарю мой; защото ни предстои да доплаваме мирно до Сардиния и да станем най-щастливите и най-доволните хора на света“. „Такова щастие да изпрати Бог на турския султан! - отвърнал Пачове. - Тъй като, когато занесем на краля труп вместо дъщеря му, ще ни даде да броим не пари, а нещо друго. И както някои умират от сардоничен смях [6], ние ще умрем от сардоничен плач!“ „Спри се – казал Яково. - На коя ливада пасе умът ти! Нима не помниш на какъв занаят съм обучен? Ще слезем на брега и аз ще отида да потърся тревата, която съм запомнил, и ще видиш, че няма да ви донеса плява“.

Баща му, като се ободрил от думите на сина си, го прегърнал; и сега, колкото повече го увличала целта, толкова по-наблягал на веслата. Така, не много дълго след това, те стигнали до бреговете на Сардиния, където Яково слязъл на сушата и като намерил нужната трева, се върнал тичешком на кораба [7]. И когато изстискал сока от тревата в устата на Чиана, тя веднага оживяла, както оживява жаба, която е била в Кучешката пещера, а след са я хвърлили в езерото Аняно [8]. И всички заедно, много зарадвани, отишли при краля, който започнал да прегръща и да целува единствената си дъщеря, благодарейки непрестанно на смелчаците, които я върнали.

Но когато му напомнили за неговото обещание, кралят казал: „И на кого от вас трябва да дам сега Чиана? Тя не е празничен сладкиш, че да я делим на парчета, така че при всеки случай някой ще получи боба [9], а останалите могат да си човъркат зъбите с клечка“.

Тоагва първият от синовете, най-хитрият, казал: „Господарю, наградата трябва да бъде според труда. Разсъдете отначало кой от нас е по-заслужил, а след това определете справедливо на кого се пада прекрасният сладкиш“. „Разумни приказки казваш – отвърнал кралят. - И така, нека всеки разкаже какво е направил, за да не сбъркам, когато взема решение“.

Тогава петимата синове започнали един през друг да разказват какво е направил всеки от тях и всеки смятал, че неговото умение е решило общия успех на делото. След всички тях кралят се обърнал към Пачоне: „А ти какво свърши?“ „Ами, струва ми се, не малко неща – отвърнал Пачоне. - Защото аз им помогнах да станат мъже: натирих ги от къщи и ги накарах да придобият тези умения, които сега владеят. И ето че гледат смело пред себе си: като подбрани, като подредени зрели ябълки, а иначе щяха да си останат празни кошници“.

Кралят изслушал всичките доводи, предъвкал, предъвкал и накрая произнесъл решението си, че подобава Чиана да стане жена на Пачоне, защото той е коренът, върху който е израснало спасението на девойката. Речено – сторено: всеки от синовете получил достатъчно пари, които би могъл да развърти и преумножи, а щастливият баща, като хвърлил от плещите си бремето на възръстта и мъките, заприличал на петнадесетгодишен юноша и точно за него като че ли била измислена пословицата:

докато двама спорят, третият се радва.

1. Кралски цимент – смес от оцет, готварска сол и много дребни тухлени парчета, използвана за отделяне на златото от примеси при нагряване.

2. Ланфуза – майка на мавританския рицар Ферагус, персонаж от поемата на М. Боярдо „Влюбеният Роналд“ и на Л. Ариосто „Неистовият Роналд“. От поетичните текстове клетвата в „живота на Ланфуза“ преминала в разговорния език като шеговита пословица.

3. Открит залив.

4. Маслото е за светилника; иначе казано – „и не си спал, и бденето (над книгата) не е било от полза“. Казва се за труда на учениците, но Базиле променя малко смисъла на поговорката: „Силите са изхабени, а целта не е достигната“.

5. Роза – резонаторния отвор на лютнята, който се украсявал с богата резба във вид на кръгло цвете, напомнящо кръгло прозорче на готическа църква, което също се нарича роза. „До самата роза“, иначе казано – да скъсаш всички струнин а лютнята до една.

6. Сардоничен се нарича смехът при нещастни обстоятелства. Този израз, срещащ се още у Омир („Одиссея“, XX, 300), писателят от II в. Пасваний обяснява нака: На острова [Сардиния] няма отровни растения, които могат да умъртвят човека, освен едно – вредните му листа приличат много на целина и хората говорят, че който ги изяде, умира от смях. Затова Омир и всички след него наричат смеха, който не е полезен, сардоничен“ („Описание на Елада“, X, 17, 7).

7. Народната мълва смятал Сардиния за страна на вълшебствата.

8. Кучешката пещера се намира в окръг Неапол, близо до брега на Пуцоланския залив. Излизащият вътре в обилно количество въглероден двуокис се стели по дъното на слой от половин метър, от което кучетата в пещерата се задушават и умират, а хората могат да стоят известно време вътре без вреда. Жабите там заспиват, но се събуждат, когато биват хвърлени във вода.

9. Бобът, изпечен вътре в сладкиш, е лакомство и забава за децата по време на празника „Тримата царе“ (5 януаре) – старинна традиция при редица европейски народи.

(Следва)