ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / „КОРВЕТО“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА.

КОРВЕТО

(CORVETTO)

Седма забава от третия ден

ПОРАДИ ИНТРИГИ НА ПРИДВОРНИТЕ, ЗАВИЖДАЩИ НА ОТЛИЧНИТЕ СПОСОБНОСТИ НА КОРВЕТО, КРАЛЯТ ГО ИЗПРАЩА НА МНОГО ОПАСНИ МИСИИ. КАТО ИЗПЪЛНЯВА С ЧЕСТ ВСЯКО ПОРЪЧЕНИЕ, ТОЙ, ЗА ГОЛЯМ СРАМ НА ЗАВИСТНИЦИТЕ, СЕ ЖЕНИ ЗА КРАЛСКАТА ДЪЩЕРЯ.

Слушателите били толкова увлечени от историята на Белуча, че, като чули как се омъжила, изпаднали във весело настроение и възторг, все едно им била родна дъщеря. Но желанието да чуят Чула ги накарало да спрат ръкоплясканията и да наострят уши, след като раздвижила устните си, които разказали следното:

– Чувала съм, че някога Юнона, като искала да открие измамата, отишла на остров Кандия [1], но ако някой ме попита къде наистина можем да намерим в изобилие измислици и измами, няма да посоча по-добро място от двореца, където всички и винаги носят маски, където навсякъде откриваме сплетните на Трастуло, злословието на Грациано, предателството на Дзани и мошеничеството на Поличинела [2]; където в едно и също време режат и шият, нараняват и замазват, разкъсват и залепят. От всичко това ще ви представя само една малка част в приказката, която сега ще чуете.

Служел някога при краля на Шюмо ларго [3] един много достоен юноша на име Корвето, който бил мил на сърцето на господаря заради добрия си нрав и по тази причина засядал в гърлото на всички придворни, които, като прилепи на глупостта, не били способни да видят слънчевите добродетели на Корвето, който купувал кралската милост с парите на прекрасните си дела.

Но ето че разкъсващите се от завист нищожества превърнали попътния вятър на милостите в сироко: защото те, събирайки се по всичките кътчета на двореца, не правели нищо друго, а само шепнели, бърборели, сплетничели и мърморели за нещастния юноша, казвайки: „С какво този глупак очарова краля, че той така го обича? Откъде този негов късмет? Три дена не минават, без да получи някаква почест, докато ние все се спускаме надолу, като по въже! Служим като кучета, мъчим се като селяни в полето, препускаме като елени, само и само да угодим до най-малката подробност на краля! Вярно е, че на този свят трябва да се родиш щастлив; а който няма късмет, да вземе и да се хвърли в морето! Иначе ни остава само да гледаме и да се пукаме от недоволство!“

Тези и други думи излитали от устата им като отровни стрели, насочени за гибел на Корвето. О, колко е нещастен осъденият на този придворен ад, където ласкателството се продава на тумули, лукавството и подлостта се мерят на квинтали, а лъжата и предателството - на кантари (тумул, квинтал, кантар: мерки за тегло – бел. П. Н.)! А кой ще разкаже за динените кори на интригите, които хвърляли под краката на Корвето, за да се подхлъзне! Кой ще разкаже за сапуна на измамата, с който търкали стълбата на кралския слух, за да падне юношата и да си строши врата! Кой може да опише рововете на злобните слухове, изровени в главата на краля и едва прикрити с тънки дъсчици, за да може Корвето, стъпвайки по тях, да рухне с главата надолу!

Но Корвето, притежавайки вълшебни дарования, виждал клопките, разплитал коварствата, разгадавал измамите, разпознавал интригите, засадите, капаните, интригите и триковете на своите врагове; ушите му били нащрек и очите му гледали на четири, за да не обърка плетката, защото знаел, че късметът на придворния е направен от стъкло и може да се строши само от едно неловко движение. И колкото по-нагоре се издигал юношата, толкова повече се гърчели завистниците му: като не знаели как да го съборят на земята, и виждайки, че с обикновена клевета по негов адрес няма да постигнат нищо, те намислила да му изровят яма по пътя към славата (изкуство, изнамерено в ада при сатаната и усъвършенствано в двореца). И ето какво решили да направят.

На десет мили от Шотландия, където този крал управлявал, живеел един орк, най-дивият и най-жестокият, който се е раждал някога в Оркария. Преследван от краля, оркът се заврял в планината, в една непроходима гора, където не долитали даже птици, толкова гъста, че погледът и на Слънцето не прониквал в нея. Оркът имал прекрасен вълшебен кон, все едно с четката на художник изписан, който, сред другите достойнства, имал дар да говори не по-зле от всеки човек.

И така, придворните, като знаели за свирепостта на орка, непроходимостта на гората и височината на планинските върхове, като знаели колко трудно някой би могъл да получи коня, започнали да описват пред краля съвършенствата на животното, убеждавайки го, че именно такъв кон ще прилича на негово величество, че трябва с всички средства и на всяка цена да бъде измъкнат от лапите на орка и че това е само по силите на Корвето, защото е доблестен юноша и ще премине невредим през всякакъв огън.

Кралят, като не разбрал, че под цветовете на тези думи се крие змия, извикал веднага Корвето и му казал: „Ако ме обичаш, намери начин да получа коня на орка, моя враг. И ще бъдеш щастлив, че си ми направил тази услуга“.

Макар да знаел, че в този барабан биели тези, които го мразят, Корвето се подчинил на кралската воля и отишъл в планината. Като се приближил тихо до конюшнята на орка, той оседлал коня, скочил върху него и, пришпорвайки го силно, препуснал към вратите. Конят, като видял, че го изкарват от двореца, започнал да вика: „Помощ! Корвето иска да ме открадне!“ При този вик оркът изтичал с всичките си зверове, които му служели (къде на друго място би могъл човек да види котарак мамон, принц мечка, полулъв-полувълк и върколак [4]), за да разкъсат похитителя. Но юношата, шибайки животното навред по хълбоците, бил вече далече от планината. Като препускал в галоп през целия път до града, той пристигнал в двореца, отвел коня при краля и той, като се спуснал да прегръща Корвето по-сърдечно от роден син, бръкнал в кесията си и напълнил шепите му с патакони [5].

Но с това той прибавил още една порядъчна мяра украшения към ливреите от злоба на завистниците; и ако преди завистта ги надувала със сламка, сега те едва не се пръснали, надути като с ковашки мех; защото виждали, че кирката, с която мислели да строшат добрия жребий на Корвето, помогнала да изравнят пътя на успеха му. Но, знаейки, че стената не се руши под първия удар на обсадната машина, те повторили пристъпа, като казали на краля: „Да ви донесе успех, ваше величество, този великолепен кон, който се превърна в истинско украшение за вашата конюшня! Но ако завладеете и драгоценната копринена тапицерия от двореца на орка, чиято красота, както знаем, е неописуема, вашата слава ще се разпространи даже сред дивите зверове. И никой друг не е способен да присъедини това съкровище към вашите богатства освен Корвето, който има щастлива ръка в делата от подобен рода!“

И кралят, който танцувал под всякаква музика, а на всички тези горчиви, но подсладени плодове ядял само кората, извикал веднага Корвето при себе си и го обсипал с молби да добие драгоценните тъкани, които украсявали жилището на орка.

Корвето, без изобщо да възрази, се добрал с четири скока до гората, където живеел оркът, вмъкнал се незабелязано в стаята, в която спял, и се скрил под леглото. Като се спотаил, започнал да чака кога Нощта, желаеща да разсмее Звездите, ще отвори пред Небето книгата с карнавални лудории [6]; а щом оркът легнал с жена си в постелята, обрал безшумно всичките драгоценни тъкани, с които била тапицирана стаята, и, като искал да отнесе и одеялото от кревата, започнал бавно да го дърпа. А оркът, като се събудил, казал на жена си де не тегли много към себе си одеялото, че вече съвсем го е отвила и студът вее чак вътре в него. „Не, ти издърпа всичко от мене – отвърнала жена му. - Няма с какво да си покрия гърба!“ „Дяволът ли си играе с това одеяло?“ - разсърдил се оркът, пуснал ръка край леглото и, като докоснал в тъмнината лицето на Корвето, започнал да вика: „Моначело, моначело! [7] Ей, има ли някой там, дайте по-скоро огън!“ От рева му в целия дворец настъпила суматоха; но Корвето, като изхвърлил възела с тъканите през прозореца, скочил също оттам и с товара на гърба си хукнал към града. И не могат да се преразкажат нито ласките, с които го посрещнал кралят, нито огъня, с който неговото завръщане изпопарил придворните завистници.

Тогава те намислили да атакуват Корвето откъм тила с ариергарда на ново лукавство и, като отишли при краля, който целият се топял от удоволствие, тапицирайки стаите си с богатите тъкани на орка, които – не стига че били целите покрити със златни шевици върху коприната, но имали по себе си и хиляди разнообразни картини и изречения, а сред всичко останало, ако помня правилно, там бил изобразен петел, който възпява изгряващата Зора, с надпис на тосканско наречие: „Sol ch’io te miri“ [8], също така разцъфнал слънчоглед с тоскански надпис „Al calar del Sole“ [9] и велико множество от други, за изброяването на които би трябвало по-добра памет и повече време – та, като отишли при краля и го намерили весел и ликуващ, придворните му казали: „След като Корвето направи толкова неща в угода на ваше величество, няма да е голяма мъка за него да ви окаже една особена услуга, като превземе за вас двореца на орка, който е достоен по големина даже за император; защото има толкова помещения отвътре и отвън, че в него би се събрала цяла войска, и няма да повярвате колко дворове, галерии, лоджии, тераси, тоалетни с вити стълби и камини с комини има там, а архитектурата е такава, че изкуството ѝ превъзхожда себе си, природата отстъпва пред нея и изумлението преминава всякакви граници“.

Кралят, който бил плодовит на мисли и бързо забременявал, извикал Корвето и му обявил своето желание да завладее двореца на орка и че ако в добавка към всичките удоволствия, които юношата вече му доставил, прибави още и тази дреболия, ще я запише с въглена на дълга върху стената на кръчмата в паметта си.

Корвето, който се палел бързо като сярна клечка кибрит и можел да свърши сто хиляди неща за един час, хукнал веднага и като стигнал в двореца на орка, видял, че жена му е родила дете и докато стопанинът го нямало, защото заминал да вика роднините си на тържество, родилката станала от постелята и се занимавала с приготвянето на ястията.

Като придал на лицето си състрадателен вид, Корвето казал: „Добър ден, почитаема красива стопанке! Едва вчера роди, а днес вече се трудиш? Изобщо не даваш покой на тялото си!“ „А какво ще ми кажеш да правя – отвърнала орката, - като съм сама и няма кой да ми помогне?“ „Ето аз дойдох – казал Корвето - и съм готов да ти помагам и с ръце, и със зъби!“ „Ами добре се намерил тогава – откликнала орката. - Като си дошъл с добро сърце, помогни ми, моля те, да нацепя тези четири дънера“. „С удоволствие – отвърнал Корвето. - Ако са малко четири – ще нацепя пет“. И като взел току-що наточената брадва, вместо в дънера, я забил в тила на орката, така че тя паднала на пода като круша. Корвето изтичал веднага до портите, изровил пред входа дълбока яма и, покривайки я с клони, нахвърлял отгоре пръст, а самият той започнал да наднича иззад едната порта. И щом видял орка, идващ заедно със своите роднини, изскочил на двора и започнал да вика с пълно гърло: „Ей вие, да живее кралят на Шюмо ларго!“ Чувайки този призив, оркът, начело на цялата тълпа, се понесъл към Корвето като гюлле, изстреляно от оръдие, за да го направи на пихтия; но като стигнали всичките под свода, рухнали и изпопадали в ямата, а Корвето, хвърляйки върху тях предварително приготвени камъни, ги сплескал на пита. Когато свършил работата, той затворил двореца с катинар и отнесъл ключа на краля.

Тогава кралят, като видял доблестта и ловкостта на юношата, въпреки капризите на Фортуна, въпреки завистта на придворните, му дал за жена дъщеря си. И така гредите на завистта се превърнали в траверси, по които корабът на неговия живот бил спуснат в морето на величието, а враговете му, раздирани от безсилна злоба, сконфузени и смазани, отишли да серат на тъмно [10], защото:

злите хора за злините си в отплата,

все някога ще си платят цената.

1. Кандия е италианското име на Крит. Базиле има предвид вариант на мита за раждането и смъртта на Дионис-Загрей, споменат от много антични автори, но достигнал до нас в разказа на Фирмик Матерн (VI, 15), според който Дионис бил син на Зевс и Персефона, която го родила на остров Крит. Ревнивата Хера (Юнона), като открила измамата на мъжа си, отишла на Крит, съпроводена от титаните, където с коварни интриги успяла да убие младенеца.

2. Типични персонажи от италианската комедия.

3. Широка река.

4. Персонажи от италианския фолклор.

5. Едри испански сребърни монети.

6. Нощният живот на града, с неговите развлечения, престъпления, пороци, страсти и драми, се уподобява на „обърнатия с хастара навън“ свят на Карнавала.

7. Monaciello (неаполитански диалект) – малък монах. В Неапол и до ден днешен има поверие за дух, който живее в къщите на хората и понякога се явява в образа на малък монах.

8. „Само да ти се любувам“. Стих от мадригал на неизвестен автор, приписван по-късно по грешка на Пиетро Метастазио (1698-1782). Изваден от контекста, поради омонимията, който Базиле обиграва (sol(e) – слънце, и sol(o) – само), стихът може да бъде разбран и като „Слънце, да ти се любувам“.

9. „На залез слънце“. Това място вероятно няма такъв двоен смисъл. Характерно е, че Базиле нарича италианския литературен език „тоскански“, макар че на него не по-малко от три века вече пишат във всички области на Италия, включително и Неапол. На него е написана и не малка част от стихотворното наследство на Базиле. Едновременно с това, заедно със своя приятел Дж. Ч. Кортезе, Базиле принадлежи към тези неаполитански автори, които защитават решително литературните достойнства на местния диалект.

10. Поговорка, означаваща сам да си направиш лошо.

(Следва)