ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

Какво ни прави впечатление в „Деянията на Тома“?

Преди всичко радикалната разлика на много обичаи и ритуали от обичаите и ритуалите на римската църква.

Това се отнася и за названията: Тома и неговата община никъде не наричат себе си „християни“. Те са „братя“, „светци“, „чисти“ и последователи на „Пътя, който види нагоре“ [1].

Това се отнася и за начина на живот: Тома „не яде и не пие“, иначе казано - не яде месо и не пие вино. Което твърдение неволно ни напомня четиридесетте сикарии, които се заклели да не ядат и да не пият, докато не убият Павел (Деяния, 23:21).

Тома категорично не признава никакви плътски сношения, поне за светците, които приживе са станали съд за духа на Христос.

Този суров, аскетичен, демонстриращ крайно въздържане Юда Близнак прилича много по своето поведение на Яков Праведника, брата на Исус, който бил несменяем ръководител на християнската община в продължение на тридесет години след смъртта на брат си. Яков Праведника също не ядял месо и не пиел вино, а коленете му били мазолести от молитвите за народа. Затова пък Тома съвсем не прилича на постпавловия Исус, който пирува весело с митари, а от упреците на шокираните аскети се измъква с ловкия софизъм: „Не съм дошъл да призова праведните, а грешните за покаяние“ (Матей 9:13).

Това още повече се отнася за обредите.

Тома не „кръщава“, а „запечатва“. Разликата в терминологията като че ли не е особено голяма и думата „печат“ в значение на кръщаване се употребява в много християнски текстове. Но тук е важно това, че, което вече сме отбелязали, значението на думата „от“ на иврит е малко по-широко от думата „печат“. Тази дума носи в себе си мощен магически оттенък. „От“ е и печат, и белег, и знак, и знамение. „От“ поставя Господ на Каин, „от“ (в множествено число „отот“) поставя Мойсей. „Печатът“ е могъщ магически белег, талисман, който позволява само на „запечатаните“ сто четиридесет и четири хиляди избрани евреи от „Откровението на Йоан Богослов“ да се спасят от злите скакалци и от хиацинтовите коне (Откровение, 7:4).

Освен това „печатите“, които Тома поставя, са два. Първият „печат“ е обикновено водно кръщаване. След него „запечатаният“ чува бога, но не го вижда.

Вторият печат е Помазването. „И апостолът взе масло и го изля върху главите им и ги помаза“ [2]. След като цар Гундафор и неговия брат били запечатани с първия печат, те можели да чуят бога. А когато били запечатани с втория печат, те можели да го видят. „И когато те бяха запечатани, пред тях се появи юноша със запален факел, така че техните светилници помръкнаха при приближаването на неговата светлина“ [3].

Този юноша със запаления факел удивително ни напомня не само ангел, но и двамата традиционни спътници на Митра, Каут и Каутопат, изобразявани като юноши с факли, насочени нагоре и надолу. Напомнят ни и за мястото на произхода на текста: Едеса, където имало арабски култ към боговете близнаци Азиз и Моним, Сутрешната и Вечерната Звезда [4].

Но най-вече церемонията с двата стадия на Посвещение, след първия от който можело да се чува бога, а след втория - да се вижда, ни отпраща към основната забрана на ортодоксалния юдаизъм: забраната да се вижда бога. Ритуалът, който практикува Тома, не е нещо друго, а много успешен начин да се преодолее тази забрана. Да, съобщават ни авторите на ритуала, в действителност такъв проблем има. Недостатъчно посветените хора - например пророк Еремия - могат само да чуват бога. Но тези, които са преминали през втората степен на инициация, могат и да го виждат. Помазването, което дава възможност да се вижда Бога, се споменава пряко в гностичното „Евангелие от Филип“ като втора степен на инициация на вярващия след Кръщаването [5].

Освен това Тома причестява своите ученици не с хляб и вино, както прави римската църква, а с хляб и вода [6]. Кой вариант е по-автентичен: с виното или с водата?

Римската църква настоявала, разбира се, на виното, а водата обявявала за зловредна ерес на енкратизма.

Но ние почти точно можем да кажем кой първи е причестявал своите ученици с вино: апостол Павел.

В 1-то послание до коринтяните Павел казва: „Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох - че Господ Иисус през нощта, когато беше предаден, взе хляб и като благодари, разчупи и каза: Това е Моето тяло, което е (разчупено) за вас; това правете за Мое възпоменание. Така взе и чашата след вечерята и каза: Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоменание“ (1 Коринтяни, 11:23-25).

Разбира се, вместо думата „вино“ Павел казва „моята кръв“, но почти не трябва да се съмняваме, че има предвид именно вино. При това Павел не се позовава в този текст на никакви пожизнени Исусови ученици, които заедно с Исус са били на тайната вечеря и съвсем точно са помнили какво е направил учителят. Той се позовава на своята лична аудиенция на третото небе.

Апостол Павел не прави впечатление на извънредно аскетичен човек. Откровено казано, той обичал да си поживее. И, като всеки религиозен лидер, бил склонен да оправдава желанията си с позоваване на Божията воля. Просто казано, апостол Павел не искал да се отказва от виното и затова казал, че да пие вино му е заповядал Исус. Нещо повече, той нарекъл това вино „кръв Христова“!

Напротив, неговите противници (същите тези четиридесет сикарии, които се заклели да не ядат месо и да не пият вино) били много по-аскетични. Ние даже можем да си представим как трапезните навици на Павел са ги дразнили не по-малко от неговите възгледи.

Ритуалите за причастяване с хляб и вода се запазили дълго време, при това на различни места в империята. Ето че даже през III век Киприан, епископът на Картаген, бил принуден да напише дълго писмо, упрекващо подведомствените му епископи в това, че причастяват вярващите с хляб и вода. Съдейки по негодуванието на Киприан, тези епископи в Африка са били мнозинство [7].

Иначе казано, лесно можем да предположим, че аскетичната практика за причастие с хляб и вода е била не по-малко, ако не и повече древна, от навика на апостол Павел да пийва вино.

А церемонията с Помазването?

Ще напомним, между другото, че думата Христос е превод на думата „Месия“ (Машиах) и двете думи означават на гръцки и на иврит едно и също нещо – Помазаник.

Гностиците обещали, че техните адепти могат да станат нови Христосовци, нови Помазаници. Затова церемонията Помазване в гностичната християнство винаги присъства в най-възвишен вид.

Помазването е именно превръщане на вярващия в Помазаник/Христос. Именно в такъв вид този ритуал присъства и в ранното „Откровение на Йоан Богослов“, където сто четиридесет и четири хиляди избрани стават „царе и свещеници на нашия Бог“ (Откровение, 5:10). „Откровението“ ги нарича царе, защото „те ще царуват над земята“.

И ето тук се сблъскваме с една парадоксална ситуация. Факт е, че в каноничните евангелия церемония Помазване на Помазаника за цар няма.

Вместо това в тях се разказват доста странната история как веднъж Исус бил в дома на някакъв прокажен и там дошла някаква проститутка и му изляла на главата масло.

„И когато Той беше във Витания и седеше на трапезата в къщата на прокажения Симон, дойде една жена, която имаше алабастрен съд с миро от чист и скъпоценен нард. И като счупи съда, изля мирото на главата Му“ (Марк 14:3) - съобщава Марк.

Наистина, Марк не казва че тази жена е била проститутка. Но го казва Лука.

Ще напомним, че в юдаизма жените - да не говорим за проститутките - не можели да бъдат свещеници и не можели да изпълняват никакви обреди. Най-вече не можели да помазват за цар. А прокажените се смятали за ритуално нечисти. Тях не ги пускали в Храма

Така, според каноническите Евангелия, помазването на помазаника Христос станало в дома на прокажен – иначе казано - на място, което било напълно забранено за юдея от гледна точка на ритуалната чистота. А Христос бил помазан от проститутка, с други думи – пак същество, негодно да помазва цар.

Как да разбираме този странен разказ?

Много просто. Какво е Помазване за цар? Това е въстание срещу римските власти. Това е престъпление, което се нарича crimen laesae maiestatis и означава престъпление в ущърб на величието на императора. Според Lex Julia maiestatis, приет от Цезар през 46 г. пр. н. е. и повторно от Август през 8 г., това престъпление се наказвало със смърт, независимо от размера на деянието.

Затова Марк, а след него и другите евангелисти се постарали да окарикатурят максимално тази церемония и да я обърнат с хастара навън.

Да, Исус е бил помазан – съобщават те. Но тази церемония нямала никакво отношение към церемонията, която извършил великият пророк Самуил като помазал Давид (1 Царе, 16:13), тя нямала никакво отношение към церемонията, която извършил първосвещеникът Садок, като помазал Соломон за цар ( Царе, 1:39), нямала отношение и към Ииуй, когото Господ помазал да изтреби дома на Ахав (2 Паралипоменон, 22:7). И изобщо - това не било Помазване за цар, а приготвяне за погребение (Матей, 26:7; Марк,14:9; Йоан, 12:8).

И ето, виждаме, че „Деянията на Тома“, написани извън пределите на империята, иначе казано – там, където Lex Julia maiestatis не действал, и гностичното християнство запазили церемонията Помазване в нейното ранно, величествено значение, такова, каквото го намираме в „Откровението на Йоан Богослов“. Никакви проститутки, никакви прокажени и никакви жени: помазан е Цар и това е направено от Пророк, Близнак на Господа.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas, 1, 10, 10.

2. The Acts of Thomas. 2, 27, 4.

3. The Acts of Thomas. 2, 27, 11.

4. F. Cumont. Le culte de Mithras a Edesse, Revue Archeologique, 1888. P. 95–98.

5 The Gospel of Philip, 67, 27–30.

6 За практиката да се причестява с хляб и вода виж: Andew McGowan, Ascetic Eucharists: Food and Drink in Early Christian Ritual Meals. Oxford, Clarendon, 1999. P. 252–270.

7 Cyprian. Epistle 62, Ante-Nicene Fathers. Vol. 5 / Edited by Alexander Roberts, James Donaldson and A. Cleveland Coxe (Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886).

(Следва)