ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:
ПЪРВА,
ВТОРА,
ТРЕТА,
ЧЕТВЪРТА,
ПЕТА,
ШЕСТА,
СЕДМА,
ОСМА,
ДЕВЕТА.
Не минаха много месеци, когато почтените членове на цариградското "Читалище" ме поканиха да преведа „Илиада“.
В отговор им писах: "Ще съкратя, много пъти Омир спи; Jndignor quandoque bonus dormitat Homerus (прескачам местата, където добрият Омир спи – бел. П. Н.); ще преведа само блестящите страници на „Илиада“ и ще ги съединя така, че да съставят нещо цяло." Отговориха ми, че приемат с възторг предложението ми и заедно с отговора ми пратиха "Греческо-русскый словарь" („Гръцко-руски речник“ – бел. П. Н.) и "Илиада" на Гнедич (бях, както и днес още съм, слаб в българския език). Като отворих речника и видех, че думата “αταφος“ е преведена "несхороненный" („непогребан“ – бел. П. Н.), не ми се хареса никак и в полето на книгата при думата “αταφος“ написах "безгробен".
Превеждах на български не както исках, а както можех. Уморен от превода, четях руски стихотворения, които намерих у покойния Димитрий П. Захариович. Нещастие беше, че нямах български книги: вникнах жадно в руските и щом намирах дума поетическа или кратка, или звучна, или нова за ушите ми, я преписвах в речника при гръцката дума, на която съответстваше.
Така например при думата "καταβάλλω" съм написал синоними: обори, разори, погуби, сби, свъргна, свали, снесе, срази, низрина, низложи, опружи, срази, борит дървеса, поникна град, поражен страхом, повержен, опрокинат, разсиплет, сорва, отвали, уложи, в прах обрати, ниспровергна, спна (съпна), срина, обруши, разсипа, низложи, разгроми (град не устоял), преврати и т. н.
Почти нито една страница в тоя речник няма без мои бележки. Ден след ден духът на руския език ми ставаше по-познат и тъй като не можех да пиша на български, записвах на старобългарски. Но преди да усвоя новия стил, се появи в браилското "Периодическо списание" една критика против незнанието ми да употребявам препинателните знаци и против неточния ми превод (че съкращавах). Критикът писа дълго против мене – не трябваше толкова. Тъй като искаше да ме срази и да препоръча своя превод, можеше да каже само туй: "Пърличев не знае български", и тогава аз наистина бих бил сразен, но за жалост има критици, които не само са несправедливи, но и се явяват на света само за това – да се нарекат критици. Името "критик" е най-сладкозвучното име на света и един bachelier иска да бъде критик, както и един циганин иска да пуши тютюн. Добрият, просветеният критик не само посочва недостатъците, но и ги поправя. Само такъв може да бъде достоен за свещеното име критик. А да ти казва критик, че в стихотворение, ти или твоят словослагател, сте сгрешили в употребата на удивителен знак, да ти казва, че превеждаш неточно, когато ти, чрез печата, тръбиш пред целия свет, че преводът ще бъде свободен и съкратен – това вече не е ли несносно шарлатанство? Като видях тази критика, казах си: "Ще направя друга „Илиада“." Взех цялата българска "Илиада", хвърлих я в огнището и огънят тутакси я полиза. Само двете първи песни останаха напечатани в периодичното списание "Читалище".
Сега вече започнах да превеждам по други стил и употребих всичките падежи и причастия. Например:
Пей ми, музо, гнев неукротимий
Ахилея Пелеева сина;
гнев, кой гъркъм много бед устроил,
в ад низринал много душ иройских,
плот их сделал псов и птиц игранем:
Зевсова ся воля съвършала.
Зная, че тоя превод не мирише много на български, но тъй като съм слаб по български, той не можеше да стане инакъв.
В последните години на църковния въпрос, когато охридчаните бяха отчаяни и материално обезсилени, не само заплата не получихме, но според силите си и подпомагахме господата Илия Чобанов, Петър Огненов и Коста Размов, които пращаха за своя сметка в Цариград нужните телеграми и изгубиха в подвига целия си имот.
През 1874 година, когато наближаваше времето да посрещнем първия български митрополит Натанаил, съставих една песен, която вмъквам туа не заради достойнството ѝ, но за да покажа как после Натанаил ме възнагради:
Бога вишняго да славим и честитаго царя
и със радост да посрещнем добраго ни пастиря
Како прежде богом пратен Моисей за Исраил,
така сега царем пратен пастир наш Натанаил.
Окаянному народу врата рая отворил,
горки сълзи стогодишни во вселье претворил,
Сега кости миросани Паурика Арсения
веселятся българскаго ради възкресания,
добре ни дошъл си, Отче, слава нам и лепота!
Посетил си народ скърбен, что лежал во тъмнота.
Наши дрехи великденски пред тебе би постлали,
но нам пастири лъжевни дрехи не оставили.
Пред стопи твои, Владико, цветя би усеяли,.
но, под зверско им дишенье; цветя нам овенали.
Как стана посрещането му, какво беше владикуванието му, кои бяха грешките му, как откровено го разобличавахме – тук не му е мястото да описвам. Ще кажа само туй: дотогава бях служил в Охрид петнадесет години последователно, но още през първата година на Натанаиловото владикувание училището се разори, учениците се разпръснаха и аз бях принуден да се условя в Месокастро (махленско училище в Охрид). Там служих две години. Но и там Натанаил не ме остави в спокойствие: той прати своето заптие, грозен дебрянин, въоръжен турчин, който ме хвана под мишница и при писъците на учениците ми ме свали по стръмната стълба. Месокастренците отидоха веднага в митрополията и казаха на Натанаил.
– Нямаш работа с нашия даскал. Ако не можеш да отвориш училище, поне не затваряй.
И ме поставиха пак на седалището ми. Служих им още една година. Изпитите станаха тържествени. Никога не съм бил толкова благодарен от успехите на учениците си, колкото през тези три години. Натанаил присъстваше и искаше да засрами учениците ми. Изпитваха ученика (сега учител) Аргир.
– Докъде стигнахте в аритметиката?
– До край.
Натанаил отвори числителницата (на Данов) и показа с пръст на ученика правоъгълен триъгълник, украсен с квадратчета, които доказват, че квадратът на хипотенузата е равен на сбора от квадратите на другите две страни, и го попита:
– Какви са тези прозорци?
Аргир каза и доказа. След него Дуле Гьоршев доказа поразителните свойства на геометрическата съразмерност и т. н. Натанаил, като видя, че всичките учители похвалиха делото ми, поопита един ученик от IV отделение:
– Защо се слага запетая между В ъ з л ю б л е н с и н и И с а а к?
– Този урок не е за него – казах аз, – а е урок за класните ученици и това доказва, че не е твоя работа да изпитваш.
Секретарят на Натанаил, Стоянчо, жител на Щип или на Скопие (не помня добре), му мигна с очите и го отведе от залата за изпитване. Натанаил се оплака на благочестивите месокастренци, че аз съм го изпъдил из училището: те му повярваха. Това беше истина, на която бяха очевидци, но не знаеха всичките причини за тази постъпка. И тъй, подадох си оставката, както си я бях подал и на думи преди изпитите.
Колко чудно е, че отечеството, което никога и никъде не оценява синовете си, и гръцкият владика Мелетий, най-непримиримия ми враг, цели осемнадесет години търпяха моите уроци, проповеди, мъмрения и укори, и никога не ме изпъдиха, а първият български митрополит, очакваният Месия, изпъди безчестно Пърличев от татковината му.
Реших се да отърся праха от нозете си и да отида в София, където, според писмото на г-н В. Диамандиев, мнозина родолюбци ме канели да се заловя за каквато и да е литераторска работа и ми обещавали всякакви улеснения и помощи. Решението беше твърдо, но средства за пътуване ми липсваха.
Какво да се прави? Услових се в Струга. Там си припомних някогашната бедност и икономия и, благодарение на г-н Йосиф Кавачов, за една година спестих 4300 гроша. Две хиляди оставих у дома, с другите две тръгнах за София. Там родолюбците, които ме канеха, станаха невидни, но кабинетът на бурмов ме назначи за класен наставник и преподавател на елински език в Габровската гимназия. Беше (ако добре помня) учебната 1879/80 година. Там, както и навсякъде, заради късогледството си, не намерих приятели. През следващата година спряха латинския и елинския език, за преподавател на които бях нарочно пратен (гимназията стана от класическа реална), и аз бях поканен за помощник в Народната библиотека.
Щом влязох в това здание, се уплаших от мрачността и влажността му и първата ми работа беше да си дам оставката. Два месеца чаках отговор на молбата си, но и буйно работих. На всичките книги в Народната библиотека (освен ония, които бяха в читалищната стая), изписах заглавията. Заповядано беше да се означи на всека книга автора, науката, с която той се занимава, годината и града, където е издадена, броя на страниците ѝ и на томовете ѝ, дали тя е една, или двойна, или тройна. Преди да свърша мудната си работа, очите ме заболяха от постоянното писане. Най-после г-н Гюзелев, с увеличение на заплатата ми, ме изпрати за учител в Битоля, където и сам желаех да отида. През втората година на учителстването ми в Битоля светият екзарх благоволи да увеличи заплатата ми още с 630 франка, а през следващата ме назначи в отечеството ми, където животът за мене беше невъзможен: охридчаните възроптаха, че получавам четирикратно повече, отколкото те ми плащаха. През миналата година учителствах, както и през настоящата 1884/5-та учителствам в Солун, наслаждавам се на добро здраве и на спомени за страданията ми, и се надявам, че Бог няма да допусне да оставя скоро службата си.
Но и днес още, проста среща с който и да е жандарм, или просто напомняне на звуците на една арнаутска песен, която често звучеше в казармата, ми причиняват тръпки, отвращение, ужас.
Солун, 16 април 1884 – 1 май 1885
Край
БЕЛЕЖКИ
1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.