Нобелови лауреати – 1936 година

Юджийн Гладстън О`Нийл (Eugene Gladstone O'Neill)

16 октомври 1888 г. – 27 ноември 1953 г.

Нобелова награда за литература, 1936 г.

(За силата, честността и дълбоката емоция в драматичните му произведения, въплътили в себе си оригинална концепция за трагедията.)

Американският драматург Юджийн Гладстън О'Нийл е роден в Ню Йорк и е трети син на Ела (Квинлън) О'Нийл и Джеймс О'Нийл, известен актьор, който става много популярен след като изпълнява ролята на граф Монте Кристо в едноименна мелодрама. Понеже Ела О'Нийл и нейният съпруг живеят "на колелета", първите си седем години Юджийн прекарва, както самият той казва, "в хотели и влакове", което на момчета, както и на неговата майка, с която живее в постоянни тревоги, без средства, никак не се харесва.

На седем години Юджийн започва да учи в католическо училище с интернат в Ню Йорк, а след три години е записан в дневното училище в Ню Лондон (щат Кънектикът), където живее по това време с майка си. През тези години Ела О'Нийл се пристрастява към морфина, което действа угнетяващо върху нейния подрастващ син. Възпитан в католическите традиции, О'Нийл се моли за оздравяването на майка си, но когато усилията му се оказват напразни, интересът му към църквата намалява.

През 1902 г. О'Нийл постъпва в академията "Бетс", интернат за протестанти и католици в Стамфорд (щат Кънектикът). И макар че се учи посредствено, много и жадно чете и през 1906 г. се записва в Принстънския университет, където също не се претоварва със занимания и след първия курс напуска университета. По това време О'Нийл се намира под влиянието на по-големия си брат Джеймс (Джейми), който запознава младежа с нощния живот на Ню Йорк.

Като напуска Принстън, О'Нийл води безразборен живот, а през 1909 г., няколко седмици преди да навърши двадесет и една години, се жени въпреки волята на баща си да Кетлин Дженкинс и почти веднага след сватбата заминава като златотърсач в Хондурас, връща се за малко в Ню Йорк, където през 1910 г. му се ражда син, също Юджийн, и отново, този път за година и половина, заминава за Англия, а след това за Аржентина, където скита и мизерства. През 1911 г. се развежда и се среща със сина си чак когато той е вече на дванадесет години. Юджийн младши, който след това става театрален критик, завършва живота си със самоубийство на четиридесет години.

През 1911 г. О'Нийл се връща в Ню Йорк, работи където му попадне, пие и през 1912 г. прави опит да се самоубие, след което решава да започне нов живот. Назначен е като репортер във вестник в Ню Лондон, където през лятото живеят родителите му, но след няколко месеца се разболява от туберкулоза, настанен е в частен санаториум, където прекарва шест месеца, размишлява за живота и преживява това, което по-късно ще нарече "второ раждане". Именно тогава О'Нийл започва да пише пиеси, като решава да стане човек на изкуството на всяка цена, и през 1914 г. постъпва в Харвардския университет в семинара по драматургия на Джордж Пиърс Бейкър.

Макар че не слуша пълния курс лекции, О'Нийл успява да напише по това време седем едноактни пиеси, които влизат в сборника "Жажда и други едноактни пиеси" ("Thirst and Other One-Act Plaus", 1914 г.). Първата пиеса на О'Нийл, която се появява на сцена, е "На изток, за Кардиф" ("Bound East for Cardiff"), поставена заедно с други "морски пиеси" на драматурга, хвърлящи ръкавицата на комерсиалния театър на Бродуей, от театралната трупа "Провинстаун плейър" през лятото на 1916 г. в изоставената корабостроителница на Провинстаун. Когато театралната трупа на "Провинстаун плейър" открива театър "Плейрайтс" в Гринуич вилидж, спектакълът по пиесата "На изток, за Кардиф" се превръща в първия нюйоркски дебют на О'Нийл. Действието на ранните му пиеси протича в матроските кубрици и по пристанищата, героите им са моряци и пристанищни работници, което никак не съответства на условностите на салонните и семейно-битовите драми, с чиито традиции драматургът решително скъсва.

Преди да започне да пише, О'Нийл чете много Август Стриндберг, чиито пиеси са за него източник на вдъхновение, "урок за съвременна драма", както пише по-късно в своята Нобелова реч. Но до голяма степен драматургът черпи вдъхновение не от книгите, а от богатия си със събития живот. През 1920 г. на Бродуей е поставената първата голяма пиеса на О'Нийл "Отвъд хоризонта" ("Beyond the Horizon"), разказваща за горчивата съдба на двама братя, мечтател и практик. Пиесата е удостоена с наградата "Пулицър", първата от четирите, които О'Нийл получава (другите са за "Ана Кристи" ("Anna Christie"), "Странна интерлюдия" ("Strange Interlude") и "Дългият път на деня към нощта" ("А Long Day's Journey Into Night").

От 1920 до 1943 г. О'Нийл написва двадесет големи пиеси и няколко едноактни: натуралистични, реалистични, експресионистични; една комедия, трагедии, пиеси по мотиви от древногръцки драми. "Ана Кристи" (1920 г.) е история за двама моряци и момиче с леко поведение, което изкупва с искрена любов своя грях. "Император Джонс" ("The Emperor Jones", 1920 г.), експресионистична драма за Джонс, чернокож проповедник в пулманов вагон, който извършва убийство и става управител на остров в Уест Индия, разтърсва нюйоркската публика и печели на драматурга репутация на водач на ново направление в театъра. Още по-голяма известност му донася пиесата "Косматата маймуна" ("The Hairy Ape", 1922 г.), при това скандална известност - авторът бил обвинен в богохулство. В "Страст под брястовете" ("Desire Under the Elms", 1924 г.) е засегната темата за кръвосмешението, съпружеската измяна и детеубийството; пиесата веднага привлича вниманието с трагичната си сила, с острите си конфликти и се смята до ден днешен за върхово постижение в съвременния театър. Пиесата "Великият бог Браун" ("The Great God Brown", 1926 г.) е построена върху конфликта между идеализма и материализма; в нея О'Нийл използва похватите на условния театър и театъра на маските, като по този начин става предтеча на авангардисткото движение в американския театър.

В края на 20-те години според единодушното мнение О'Нийл е водещ американски драматург, но личният му живот не върви добре. През 1916 г. той се жени за писателката Агнес Боултън, от брака с която има син Шейн и дъщеря Уна (която на осемнадесет години, въпреки волята на баща си, става съпруга на 54-годишния Чарли Чаплин; О'Нийл се отрича от Уна и двамата повече не се виждат). За три години, от 1920 до 1923 г., О'Нийл губи баща си, майка си и любимия си брат Джейми, а през 1928 г. се развежда с втората си жена. През 1929 г. драматургът се жени за трети път - за актрисата Карлота Монтрей, с която се запознава в началото на 20-те години.

В края на 20-те и началото на 30-те години О'Нийл получава почетна степен на Йелския университет (1929 г.) и пише най-зрелите си и оригинални произведения, сред които "Марко Милионите" ("Marco Millions", 1928 г.), романтична сатира на буржоазната цивилизация, материализма и религиозното лицемерие, в центъра на която стои Марко Поло, а също така деветактната драма "Странна интерлюдия" ("Strange Interlude", 1928 г.), в която действащите лица споделят със зрителната зала най-съкровените си мисли, които не трябва да чуват другите герои; един от тях произнася думите, които хвърлят светлина върху смисъла на пиесата: "Животът е странна интерлюдия между миналото и това, което все още трябва да се случи". Трилогията "Траурът подхожда на Електра" ("Mourning Becomes Electra", 1931 г.) е прехвърляне на "Орест" от Есхил в Нова Англия по време на гражданската война; премиерата на "Електра" се играе на Бродуей с участието на Ала Назимова и е оценена високо от критиката. По това време О'Нийл пише единствената си комедия "Ах, пустош!" ("Ah, Wilderness!", 1933 г.), изпълнена с болезнено носталгично чувство.

Когато Нобеловият комитет признава, че произведенията на О'Нийл "се отличават с необичайна дълбочина, разностранност и оригиналност", още не са създадени трите шедьовъра на драматурга: "Разносвачът на лед пристига" ("he Iceman Cometh", 1939 г., поставена на Бродуей през 1946 г.), "Дългият път на деня към нощта" (1941 г., поставена през 1956 г.) и "Луна за несретник" 1943 г., поставена през 1957 г.)

Във философско-натуралистичната притча "Разносвачът на лед пристига" драматургът описва с познаване на нещата постоянните посетители на вертепите и кръчмите. Пиесата, една от най-сложните в творчеството на О'Нийл, се отличава с религиозен символизъм, метафизическа дълбочина и емоционална наситеност. Основният смисъл на произведението е в спасителната същност на илюзията, в стремежа на човека да се самозаблуждава.

Пиесата "Дългият път на деня към нощта", чиято премиера е в Кралския драматичен театър в Стокхолм, е наситена с автобиографични мотиви. В семейство Тайрън (под което се подразбира О'Нийл) властва Джеймс Тайрън старши, актьор-романтик и прагматик, който довежда жена си до наркомания и има двама сина - единият пияница, другият мечтател. Писателят предава с удивителна сила сложните и мъчителни отношения между съпруг и съпруга, родители и деца. Написана, по думите на самия О'Нийл, "със сълзи и кръв, с дълбока жалост и разбиране към четиримата страдащи Тайрън", пиесата по-късно е екранизирана с участието на такива звезди като Ралф Ричардсън, който изпълнява ролята на бащата, и Катрин Хепбърн, изиграла ролята на майката.

В "Луна за несретник", продължение на пиесата "Дългият път на деня към нощта", е изобразено по-нататъшното падение на безпътния Джеймс Тайрън младши след смъртта на майка му Мери Тайрън.

Последното десетилетие от живота на драматурга се характеризира с упадък на физическите му сили и разстройство на здравето. О'Нийл планира да създаде цикъл пиеси за обикновеното американско семейство, но през 1943 г. губи напълно работоспособността си заради тежко поражение на нервната система, което го лишава дори от възможността да владее писалката. Поради това от набелязания цикъл драматургът успява да напише само две пиеси: "Докосването на поета" ("A Touch of the Poet"; премиерата е през 1957 г. Шведския кралски драматичен театър) и "По-величествените сгради" ("More Stately Mansions"; премиерата е в същия театър през 1962 г.).

Макар че творчеството на писателя не е еднородно, а отделни негови пиеси са критикувани заради мелодраматизма си и неизразителността на езика, О'Нийл продължава да се смята за един от най-изтъкнатите американски драматурзи. Както пише английският критик Мартин Сиймур-Смит, той е "човек, който съумява да възвиси своето житейско бреме до метафората на общочовешкото бреме".

Въпреки мнението си, че "от другите съвременни трагици (сред които и Чехов) О'Нийл се различава може би по това, че героите му са често псевдотрагични, защото не им достигат величие на духа и жизнени сили", американският критик Джон Гаснър признава, че "О'Нийл в действителност създава американската натуралистична драма и ако не е бил той, те би имало нито "Тютюневият път" на Колдуел, нито "За мишките и хората" на Стайнбек".

Известният американски театрален критик Джордж Джин Нейтън нарича през 1946 г. О'Нийл "първи драматург на американския театър". "Никой не може да се сравни с него - пише Нейтън - по умението да вниква в характера; никой не познава хората така дълбоко като него; никой не владее сцената, нейните възможности като него; пиесите му се отличават с невиждана сила, с мащаб и полет... Неговият театър е истински университет".

Превод от руски: Павел Б. Николов