ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:
ПЪРВА,
ВТОРА,
ТРЕТА.
Като за утешение на миналите ни нещастия, Митре Миладинов дойде да учителства в Охрид. Той се въдвори во дядовата ми къща заедно с младата си невеста. Между десетте учители, които се променяха през моето в Охрид ученичество, ни един не се оказа толко полезен на учениците, колкото Миладинов. Той във всяка постъпка имаше нещо си привлекателно. Словото течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му. Той знаеше, че трябва да ни учи на гръцки: иначе не можеше и да се мисли. Но ето той как ни учеше: “Донеси, вода = φέρε νερόν“ и т. н. До негово време не знаехме почти нищо от аритметиката. По негов съвет старшите ученици вземахме огромните три тома на Лексикона на А. Гази, събирахме се удома и превеждахме Плутарх на новогръцки. Боже мой! Колко широка беше тогава паметта ни! Миладинов ни запозна и с италианския език. За шест месеца преведохме целия първи том на Телемах. Изпитанията станаха, каквито не бяха ставали. Навсякъде се раздаде слух за цъфтенето на охридското училище. От много градове и паланки на Македония и от най-западната част на Албания се стекоха ученици в Охрид да се учат при Миладинов, но всички му се сърдеха дето мърсеше (не постеше). Една година, помня, стисна глад: майка необикновено натъжена ми предложи да постъпя в занаят. Тогава аз се разплаках: никак не ми се щеше да оставя училището, едва тога почнах да се наслаждавам с непостижимите Омирови хубости.
- Майко! Не ли е по-добре да ида у Зарчевци?
- Иди, синко!
И отидох.
Зарче заповяда да сложат трапеза, постави ме при себе си и ме препоръча на домашните си. Като наядох до насита:
- Искаш ли - каза ученолюбивият гъркоманин - да седиш у нас, да те гледам како син?
- Искам.
- С моя Андроник ще ходиш на училище, с него ще се връщаш, с него ще ядеш, с него ще спиш и понякога ще го учиш.
- Постоянно ще го уча.
- Да си ми жив.
Тъй речено, тъй сторено.
Но мрачната съдба не беше още се уморила в гоненията си. Един ден Зарчевица ме прати в чаршията да взема месо. При една невярна стъпка, която направих в бързането си, ми се навехна кракът. Много дена куцах, без да кажа никому нищо. После болите не се търпяха и казах на майка. Тя повика една баба, която ми тури нозете в сапунена вода. Кракът отече ужасно. След два-три дена нужно беше да стане операция. Отидох при Робе: Серезлията не беше дързостен хирург. Робе проби с ланцета отеклото място (посред свирката, на вътрешната и страна) и тутакси потекоха изобилно гной и кръв. След два месеца се появи оток към горната част на същата кост (два пръста под ставата) и пак Робе направи операцията. Зарче, или от страх да не плаща на Робе за лечението, или заради стари помежду им страсти, ме отби от Робе и сам лично ме препоръча на някой си дайреджия, Махмуд, който разбра с досещане, че между двете рани има връзка, взе дебела синя хартия, направи от нея цилиндричен свитък, доста правилен, намаза го с мехлем и го въвря во горната рана. После той внимателно с двата си пръста сучеше свитъка, докато краят на свитъка излезе през другата рана. Тържествена радост се появи на лицето Махмудово:
- За две седмици ще те изцеря - каза той.
Зарче и аз го прославихме по целия град. Аз никога не съм се уповавал на надежди; даже съм презирал ония, които пасат ветрове, но в думата Махмудова повярвах твърдо. Всеки страдалец вярва, че ще се свършат страданията му.
За седем-осем дена Махмуд сполучливо сменяше свитъците; при последното посещение той, уверен в мъдростта си, взе да тегли свитъка не твърде внимателно. Щом се скри в раната горният край на свитъка, долният се скъса тъй дълбоко, че и най-тънкият инструмент не би могъл да го подхване, а инструменти у Махмуд нямаше никакви. Най-голямата част от чуждото тяло остана в моето. Дойдох у дома и разказах на майка... Ох! как се разплака тя! Не чаках от нея плач; тя беше необикновено твърдодушна, но сега, види се, че тя пресметна тежестта на нещастието.
- Не плачи, мамо, ще отида у Робе; той ще извади фитила.
Отидох у Робе; той изобщо не се опита да го извади и каза, че сам от себе фитилът ще си излезе през долната рана, нещо което и чудесно се сбъдна след четири години. Той взе да затваря раните, като ги гореше със селитрено сребро (lapis infernalis). Посред зима се потях от болки. Горната рана скоро се затвори, но долната не се затваряше. Робе знаеше, че не мога да му платя ни парица за лечението. Той ми представи безцеремонно едно свое ръкописно съчинение по медицина със заглавие “Тайни, открити от ...“ и ми заповяда да го препиша на чисто. Преписах безконечното му съчинение у дома си: Зарчевият дом ми беше омръзнал. Защо? - и аз не знаях причината. Вярно е обаче, че тогава всичко беше ми омръзнало. Не обичах нищо на света, освен Омир и майка, и Богородица, пред която се покланяхме. Нито “добро утро“ казвах някому! Чудех се как хората могат да живеят в тази плачевна долина. Постоянната ми мисъл беше или съвършенство, или смърт.
Преписването на Робевото съчинение беше дълго и мудно. За маса и дума не можеше да стане: тогава у най-богатите къщи маса нямаше. Пишех, както на училище, т. е. като държах хартията на дясното колено. Почеркът на Робе е най-занемарен, сбъркан, отчаяно нечетлив. С неимоверна търпеливост изучих формата на всека Робева буква, докато не взех да чета писаното му като собствено свое. Тъй се трудих повече от три месеца, за да изплатя визитите.
Един ден, Робе, като четеше преписа ми и видя, че съм написал ειξεργασάμενος, вместо неговото εξειργασάμενος, ме попита защо съм писал така.
- Така трябва! - казах и чрез граматиката, която наизустявахме, му доказах, че така трябва да се пише.
- Браво! - ми каза той.
Тъй тогава ни беше заслепил фанатизмът, че които знаеха гръцката граматика, се почитаха за велики и свещени хора.
После М. Миладинов се оттегли и аз станах терзия. След два месеца Симон чехларя, охридянин, дойде от Тиран и каза, че тиранлиите търсят учител за 2500 гроша. Сумата ми се видя огромна.
- Какво ще кажеш, мамо?
- Иди.
Тя приготви всичко, което трябва за пътуване, даде ми мушами, за да обвивам болния си крак и чрез целувания по очи и бузи, ми даде благословията си. Аз плачех, но нейни очи, според Омир, стояха как рогове или желязо: за да ме ободри, тя криеше сълзите си.
Пристигнах в Тиран. Там ме завзе носталгия (отечествената болест): бях едва 18-годишен и за първи път странствах. Нощем, особено, плачех по майка цели часове. За нейно утешение побързах да ѝ пиша, че намерих в Тиран една много изкусна баба, която ми обеща, че ще ме изцери съвършено. За добра чест в Тиран странстваше и Симон, когото почитах как баща и детето му учех като роден брата. Като се свърши годината, реших се да изпълня старото си желание - да ида в Атина. Първата нощ, когато се върнах от чужбина и спах под бащиния си покрив, се случи странно нещо: като излязох в полунощ, почувствах на болния си крак необикновена топлина. Пипнах - ръката ми се намокри. Повиках майка. Тя запали борина и какво да види: кръв беше обляла крака ми и още течеше.
- Бах! Няма нищо - казах, - то е от пътуването.
Майка бръкна в раната и извади едно синкаво вещество, а заедно с него и кост, до три сантиметра дълга, с неправилна широчина (че беше изгнила).
- Слава Господу - каза майка, - излезе фитилът.
(Това беше наистина хартиеният Махмудов фитил).
Сутринта се стекоха дома по обичая сродници и съседи. Те знаеха, че желая да се уча, но къде? На какво? Как?
Тогава се решаваше съдбата ми. Не се намери ни един да ме посъветва да ида в Русия, а пък тогава само името на Атина и Янино звучеше у нас. Покойният Ангеле Групчев, най-ученият тогава мъж, който като мой сродник имаше и най-голямо влияние над мене, ме посъветва да прегърна медицината. Много пъти се е случвало човек, който е сторил много добрини, даже и на неприятели, да е сторил обаче и неволно зло на най-ближния си. Тъй се случи и сега. Обещах му да уча медицина, за която не бях никак призван, следователно и не бях наклонен. Обещах му, защото много бях страдал и желаех да лекувам човешките страдания, но не знаех, че никой никога няма да успее в дело, което не му е присърце. Да изповядам и това: отивах в Атина не само за да се уча, но и да се изцеря, тъй като мислех, че няма по света по-добри от атинските доктори, както няма по светът поет по-добър от Омир. Иначе може би и майка не би ме пратила.
Тръгнах през август 1849 година с 1500 гроша. По пътя, в село Пателе, като исках да превържа раната си, видях, че течението на гнойта беше секнало и раната беше в пълно заздравяване, и писах на майка.
Трябваше да мина през Лариса - пътуване дълго, но затова по-евтино. Когато оставихме Домоко и прехвърлихме турско-гръцките граници, един грък, търговец, мой спътник, слезе от коня и целуна земята.
- Стъпихме на елинска земя - каза той.
Слязох и целунах земята.
- Боже мой! Колко тази земя е червена!
- Да! Защото е пропита с кръв.
Веднага направих няколко стиха, които и декламирах с пророческо въодушевление. Опиянението ми се усили, когато отдалеч видех прочутия Παρθενών.
В Атина се явих пред университетските власти, за да се запиша в Μυτρωον. Изпратиха ме при Βάμβα да държа изпит. Той ме изпита само по елински, даде ми едно чудо похвали и степен “Άριστα“. Същия ден се записах за студент по медицината и намерих жилището на трима Робеви юноши, ученици в гимназията, до които имах писма и дарове. Те ме запознаха с г-н Йоан Сапунджиев, охридянин и вестникар. Той, като видя бедността на дрехите ми и бледността на лицето ми (бях съвършено изнурен от пътуването и за дълго не можех да се наситя на хлебец), ме попита колко пари имам и като чу, че имам хиляда гроша, се стресна.
- Не ти стигат - каза той.
- Стигат ми. Само хлебец ми трябва.
- Само с хлебец не се живее.
- Аз само с хлебец досега съм живял.
- Слушай, има тук едно богато завещание от един македонец, жител на Блац и наречен Вельо. Това завещание е обречено изключително за стипендии на бедни македончета. Почакай!
Тъй каза и записа.
- Подпиши се.
Подписах се.
- Дайте това прошение на министър Пайкос, дано ви приеме за стипендиант.
Подадох прошението, но напразно. Пайко ми каза, че всичките места са заети. Късно после аз се уверих, местата са заети почти изключително от туземци. Тъй като не бях влюбен в медицината, често пишех стихове и ги излагах по черните дъски на университета, и с благодарност слушах похвали; като късоглед, слушах физика, ботаника и химия отчаяно небрежно. Но най-омразен от всичките предмети ми беше анатомията. В анатомическия амфитеатър много пъти един и същи труп лежеше повече от десет дена и то заради нямане на други. Там очевидни бяха човешките жалкости, които ми правеха повече впечатление от смрадната воня; не само сам аз не ядях месо, но и другиго да видя, че яде, не можех да търпя. Един ден ни донесоха пресен труп на ангеловидна жена. Взех да обмислям някой и други стих, когато влезе в стаята прочутият анатом Дамян, родом из Костур. От радост му блеснаха очите. Той удари тържествено трупа по бедрото, за да покаже, че е влюбен в науката. Незабавно излязох от стаята. Никой нищо не ми каза. Студентите бяха неограничено свободни и необвързани с никакво задължение. Професорите само преподаваха, а никога не изпитваха. Те ни диктуваха от ръкописите си (почти всички предмети бяха ръкописни), а ние пишехме. Щом чуех някоя тяхна езикова грешка, ми се струваше, че небето пада и често си позволявах да я поправя. Разбира се, че аз пишех най-бързо и най-чисто. Дългите ми преписвания в Охрид ми помогнаха в това. А за езика аз имах право да мисля, че на много професори мога за дълго време да им преподавам. Не можеше да бъде иначе: гръцката политика беше - да знаем само гръцки, а нищо друго. Олимпиос, професорът по хирургия, който ме лекуваше даром (горната рана ми се беше подновила), ми каза още в началото на годината, че по-добре е да запиша филология, но черна беше орисницата ми и ме повлече.
Не обичах съучениците си. Във всяка тяхна дума се мъчех да намеря гордост. Наистина, те, ако и да се надпреварваха всички за ръкописите ми, за да препишат от тях, заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене. Когато костурските майстори вървяха вечерта пред университета и си говореха на български, те (съучениците ми) казваха: “ιδού περνούν τα βώδια = ето че минат воловете.“ Късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...
Към средата на учебната година, преди да се довършат париците ми, предложих на Робеви да им преподавам френски. Те имаха учител французин, когото никак не разбираха. Аз бях готов да им преподавам за половин заплата. Робеви приеха и аз бях честит.
На 25 март 1850 година бяха призовани да се състезават всички елински поети. Офицерът Залокоста беше признат за най-даровит от всичките и цар Отон сложи лавров венец на главата му. Той беше доста слаб и жълтичък от заниманията си. На музика, на разходка, където беше той, там и аз: бях му како спътник. Чудех се как човек, толкова нищожен на вид, може да бъде венчан за поет. Взирах се в него с благоговение. Можех ли аз да не говея, когато всички го показваха с пръст и го хвалеха? “Няма елин по-честит от него; цар Отон, който го венча, не е нищо пред него. Императори, които са триумфирали за славни победи, не са нищо пред него. За него и земният живот е рай.“
За успокоение на майка ѝ писах, че аз, слава Богу, добивам в Атина по някоя и друга парица, и притурих даже откъде и как добивам. Писмото си приключих с Робевите. Такава е била всякога наивността ми. Робеви в Охрид разпечатаха не само своите, но и майчиното ми писмо, и веднага заповядаха на децата си да се учат на френски у французин. Децата ме оставиха.
Беше ме посетила пустата бедност, туберкулозна и люта като оса, с коси разплетени, с лице смугло-бледно, с очи, горящи в дълбоки впадини.
На г-н К. И. преписах цялата философия на Йоан Филипов за два талира. Такова беше условието, но когато ги взех, исках да го ударя с тях по лицето. “Търпи душо“ – казах си аз, има и по-зло .
Наистина друго зло ме постигна: г-н М., който ми беше дал най-мрачната стаица на къщата си под наем (пет драхми на месец), като видя, че не мога вече редовно да му плащам, ми каза:
- Има тука един доктор, искрен мой приятел. Да идем при него да те види да не си болен.
- Аз си имам доктори, които ме лекуват даром.
- И той даром ще те лекува.
- Не съм болен.
- Си! Си! Как не си!
И имаше право; аз бях болен от бедност. Г-н М. като видя, че не ща да ида при неговия доктор, го доведе сам у дома. Докторът проучи благородните органи и ги намери съвършено здрави; даже и болният ми крак функционираше също като здравия. При все това той ми каза:
- Сега свършва учебната година и всички студенти ще се разпръснат. Добре е да си идеш у дома. Уверявам ви, че пътуването ще ви бъде много полезно.
Аз знаех твърде добре, че трябва да се махна от къщата и въобще от Атина, но къде да намеря пътни разноски? Божият промисъл всичко устроява. Г-н Коста Симовик, битолчанин, се готвеше да си иде у дома и ми даде колкото требваха пари за пътуване, с надежда, че скоро ще му ги платя. Пуста надежда! Симовик трябваше да чака дълго време.
(Следва)
БЕЛЕЖКИ
1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.