Лекции по руска литература – брой 38

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

8.

Преминаваме към най-добрата и последна, 27-ма глава, на романа. Базаров се връща в родния си дом и започва да се занимава с медицинска практика. Тургенев подготвя смъртта му. След това настъпва развръзката. Евгений пита баща си има ли адски камък.

"- Имам, за какво ти е?

- Трябва... да се прогори една раничка.

- Чия?

- Моя.

- Как твоя! Защо? Каква е тази раничка? Къде е?

- Ето тук, на пръста. Днес ходих в селото, знаеш, където докараха тифозния мужик. Неизвестно защо искаха да го отворят, а аз отдавна не съм правил това.

- И?

- И помолих уездния лекар; и се порязах.

Василий Иванович изведнъж побледня целият и без да каже нито дума, се спусна в кабинета си, откъдето се върна веднага с късче адски камък в ръката. Базаров поиска да го вземе и да си тръгне.

- За Бога - промълви Василий Иванович, - позволи ми да го направя аз.

Базаров се усмихна.

- Много ти се иска да практикуваш!

- Не се шегувай, моля те. Покажи си пръста. Раничката не е голяма. Не боли ли?

- Натискай силно, не се бой.

Василий Иванович се спря.

- Как мислиш, Евгений, не е ли по-добре да я прогорим с желязо?

- Това трябваше да се направи по-рано, а сега всъщност и адският камък не е нужен. Ако съм се заразил, вече е късно.

- Как... късно... - едва успя да произнесе Василий Иванович.

- Ами така! Оттогава минаха четири часа и нещо.

Василий Иванович прогори още малко раната.

- Уездният лекар нямаше ли адски камък?

- Нямаше.

- Как така, Боже мой! Лекар - и няма едно толкова необходимо нещо!

- Да беше му видял ланцетите - промълви Базаров и излезе навън".

Базаров се е заразил с тиф. Той се разболява, след това за малко му става по-добре, а после настъпва криза. Изпращат за Ана Сергеевна, тя идва с немски лекар, който казва, че няма никаква надежда за Базаров да оздравее, и тя отива при постелята на умиращия.

"- Е, благодаря - повтори Базаров. - Това е по царски. Казват, че царете също посещават умиращите.

- Евгений Василич, надявам се...

- Ех, Ана Сергеевна, да си говорим истината. С мене е свършено. Озовах под колелото. И излиза, че не е имало защо да се мисли за бъдещето. Старо нещо е смъртта, а за всеки е нова. Засега не се страхувам... а след това ще изпадна в безсъзнание и фют! (Той махна слабо с ръка) И какво да ви кажа... Че ви обичах? Това и преди нямаше никакъв смисъл, а сега още повече. Любовта е форма, а моята форма вече се разлага. По-добре е да кажа колко сте хубава! И ето че сега стоите, така красива...

Ана Сергеевна неволно потръпна.

- Нищо, не се тревожете... седнете там... Не се доближавайте до мене, защото болестта ми е заразна.

Ана Сергеевна премина бързо през стаята и седна на креслото до дивана, на който лежеше Базаров.

- Великодушна! - прошепна той. - Ох, колко близко, и колко млада, свежа, чиста!.. в тази отвратителна стая!.. Е, прощавайте! Живейте дълго, това е най-доброто от всичко, и извличайте полза, докато е време. Вижте какво безобразно зрелище: полусмачкан червей, а надига глава. И също си мислеше: много дела ще преодолея, няма да умра, къде ти, задача имам, нали съм гигант! А сега цялата задача на гиганта е да умре прилично, макар че никой не се интересува от това... Все едно: няма да размахвам опашка." <...>

Базаров сложи ръка на челото си. Ана Сергеевна се наклони към него.

- Евгений Василич, тук съм...

Той пое веднага ръката и се надигна.

- Прощавайте - проговори той с внезапна сила и очите му блеснаха с последен блясък. - Прощавайте...Чуйте... аз ви целунах тогава... Духнете умиращото кандило и нека то угасне...

Ана Сергеевна докосна с устни челото му.

- Това е! - промълви той и се отпусна на възглавницата. - Сега... е тъмно...

Ана Сергеевна излезе тихо.

- Какво? - попита шепнешком Василий Иванович.

- Заспа - отвърна тя едва чуто.

На Базаров вече не му беше съдено да се събуди. Вечерта той изгуби напълно съзнание. <...> Когато най-сетне изпусна последния си дъх и в къщата се надигна всеобщо стенание, Василий Иванович беше обзет от внезапно изстъпление. "Казвах аз, че ще възроптая - крещеше хрипливо той, с пламнало изкривено лице, като тресеше във въздуха юмрук, все едно заплашваше някого, - и ще възроптая, ще възроптая!" Но Арина Василевна, цялата в сълзи, увисна на шията му и двамата заедно паднаха на колене.

"Така - разказваше след това в слугинската стая Анфисушка - стояха един до друг с наведени глави, като овчици по обяд..."

Но обедният знай минава и настава вечер, и нощ, а с нея идва връщането в тихото убежище, където спят сладко измъчените и уморените..."

(Следва)