ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:
ПЪРВА,
ВТОРА,
ТРЕТА,
ЧЕТВЪРТА.
Тръгнахме с параход през май 1850 година. Заемахме третото положение, кувертата. Валя силен дъжд. Ден и нощ безсънен, с отворен шатър, седях над книгите си, за да ги опазя от мокрото. Като стигнах у дома, майка ми забеляза, че коремът ми е по-голям от обикновеното, но отечественият въздух скоро ме оправи. Молих охридските първенци да ме приемат да им служа в училището, но те бяха си условили учител. (Тогава един само учител вземаше всичките класове.) За 3000 гр. се услових в Белица за певец и учител (звукар и класен). Там природата ми се видя чудесно хубава. Скромната синя теменуга (менекше), която балсамираше въздуха с упоителната си миризма, богатите конопища, обработени от неуморни домакинки, силната покрай потока растителност, дето се святкаха безбройни светулки, високите ябълшници, огънати под тежестта на неимоверно големи и вкусни ябълки, ме заставиха да стихотворствам и без да искам. Там служих две години, но понеже телесната чистота там беше много пренебрегната и бях често принуждаван да ходя пеш в Охрид, за да се отърва от нечисти насекоми, ми омръзна беличкото общество и тръгнах за Битоля да търся късмет. Там занесох една охридска пъстърва на г-н Симович и му платих около 240 гроша. Там три месеци седях на хан и късмет още не се явяваше. Отидох в Прилеп и казах на г-н Х. И.:
- Дошъл съм да Ви служа за никаква цена, не ще ли ме приемете?
- Приемаме те, но колко сакаш?
- 3000 гроша.
- Ние ще ти даваме 2500 гроша.
- Съвсем малко ми давате.
- Достатъчно ти е.
- Приемам, но договор не ви давам.
- Че какво трябва да се договаря.
След пет месеци получих от охридските първенци писмо, с което ме канеха да им служа за 3600 гроша годишнина. Имах за вземане от епитропа в Прилеп около 400 гроша, които не дръзнах да потърся, и незабавно тръгнах. Посред чаршията г-н Х. И. спря коларя ми, хвана ме ласкателно за ръка, и ме заведе в магазина си.
- Къде така, синко?
- В Охрид.
- Защо?
- За учител.
- Колко ще ти дадат?
- 3600.
- Недей, синко: ние ще ти дадем 4000.
- Не става.
- Ще ти дадем 4500.
- Не става.
- Ще ти дадем 5000.
- Не става.
Х. И. отрони няколко сълзи.
В Охрид служих шест години. Сега вече имах повече от 5000 гроша.
- Мамо! Ще отида в Атина.
- Иди, синко: където ти е добре, иди!
Тръгнах и през август 1859 година пристигнах и се записах второгодишен студент по медицина, но, разбира се, пишех и стихове. Тога бях започнал поемата си “Ο Άρματωλός“. Знаех, че трябваше да се предаде поемата на оценяващата комисия най-късно на 13 февруари, но не знаех, че подписът на съчинителя трябва да се намира в затворен плик, над който да фигурира един от най-добрите стихове на съчинението му; и тъй я подадох (поемата), подписана просто: Γ:Σ:Π. На 25 март 1860 година председателят на комисията, г-н Рангавис, пред многобройна публика, взе да оценява представените поеми, като започна от най-слабите. Начело на публиката фигурираха г-н Орфинидис, признат и венчан поет, и Вернардакис, професор на филология, двамата светло-весели и твърдо уверени, че ще получат венеца или поне паричната награда. За мене, както и за безбройни други зрители, стол, разбира се, нямаше. Но когато Рангавис каза: “Най-после имаме една поема, много по-малка от другите и надписана “Άρματωλός“, тогава усетих в себе едно неописано вълнение, каквото никога не съм усещал; тогава никой не би ме познал: бях вън от себе си - явно, че мой беше венецът.
Подробно описвам тези обстоятелства, за да знаят юношите, че прекомерната радост е по-убийствена от скръбта. Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за въздигане на народната. Дотолкова ние, българите, сме били ругани и презрени от всичките народности, че е време вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, където всяка хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие рядко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всичките злини, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всичките добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като съм слушал всеобщите над българщината ругателства, цял живот съм прекарал с мисълта, че не струвам нищо. Тази същата мисъл ме е отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не става нито знаменит гражданин, нито писател. Вярно е, че горделивият никога не прокопсва, но вярно е също така, че и който презира себе си, е самоубиец. Първия грях, разбира се, е по-опасен; но ние, българите, трябва да се пазим повече от втория: трябва да се уповаваме на силите си, на труда си.
После Рангавис посочи някои недостатъци на “Άρματωλός“ - второ вълнение, противоположно на първото. После загърмяха в устата му звучни похвали, каквито никога не се бяха чували през изминалите десет години за поетически подвиг - трето, най-силно и убийствено вълнение.
Дълго, даже и неприлично би било да пиша всичко, което се каза за “Άρματωλός“ на тържеството и после във вестниците: цел том не стига. Любопитният може да прочете тогава издаваното периодическо списание Πανδώρα или Νέα Πανδώρα (не помня добре), че в него Рангавис помести цялото изложение на оценямащата комисия.
Най-после Рангавис каза:
- Оценяващата комисия обявява, че тази година счита тази последна поема за първа и дава венеца на “Αρματωλός“.
Той не каза и “паричната награда“. Защо? Венецът стоеше на великолепно украсена маса пред Рангавис, но той не ме повика да ми го даде пред публиката, както ставаше другите години. Защо? Главната причина е, че не му миришеха на гръцки звучащите в поемата имена Στάϊκος, Τάδος, Νέδα, Γάλεσνικ, Τέκα.
Не проявих пред никого радостта си и се оттеглих преди да се разпръсне събранието. Един мой съученик ме стигна (вървях бавно).
- Да не страдаш от нещо?
- Да! От биене на сърцето.
- И аз също. Ела, ще те водя на гостилница. Днес имам да те черпя. Елинската литература се сдоби с извънредна поема.
Той ме взе под ръка.
- Напротив - му казах, - аз имам да Ви черпя.
Отидохме у Варнава, прочут тогава готвач. Смаях се, като се огледах в огромното там стъкло: приличах на човек, изтлял от тригодишна треска. За себе поръчах рибена чорба, любимото си ястие. Сръбнах един път, а вторично не можах да вкуся: остана ястието непокътнато. После отидох у Рангавис и му казах, че съм авторът на “Αρματωλός“. Той ме прие много ласкаво и с тържествен глас повика госпожата си и ме препоръча.
- Ви посветихте половината на наградата на каквото и да е благочестиво дело.
- Да! Тъй писах и не се отричам.
- Тая щедрост много Ви препоръчва, а другата половина?
Тоя странен въпрос ме учуди.
- За другата половина - прибави той - Ви не писахте нищо.
- Другата половина ми трябва на мене: не съм богат.
Видно беше, че отговорът не му се хареса и той замълча...
- Чухте ли какви похвали Ви сплетох?
- Да! Вие не можете да говорите против съвестта си...
Тутакси той усети суровостта на отговора.
- На каква сте възраст?
- На тридесет годишен.
- От каква народност сте?
- Българин.
- Не може българин да има черни коси и черни очи.
На това не отговорих, но приковах очите си в неговите. Той наведе своите.
- Нали Вие сам казахте от амвона, че от произношението на една само дума можете да познаете всекиго дали е елин или не, а аз даже думата елин не мога да произнеса, както Вие я произнасяте.
Рангавис онемя. Разговорът стана несносен и аз се оттеглих. След три дена ме повикаха университетските власти. Първият въпрос беше:
- От каква народност сте?
- Българин.
Замълчах.
- Можете ли да кажете наизуст няколко стиха от “Άρματωλός“?
- Всичките, ако щете - и започнах да декламирам.
- Стига! - ми казаха.
- Но с това не можете да се уверите, че стихотворението е собствено мое: аз и чужди стихотворения уча низуст. За да се уверите, дайте ми тема, каквато щете, и върху нея да напиша няколко стиха.
Останаха смаяни. Те бяха напълно уверени, че стихотворението не може да бъде мое.
- Искаш ли да те пратим в Оксфорд или в Берлин да се учиш за общинска сметка?
Разбрах, че целта им беше да ме посветят на гръцка служба, и казах:
- Нужда велика имам да си ида у дома.
Стана ректорът и ми подаде лаврата, от която висяха свилени кордели с цветовете на елинското знаме, и ми преброи 500 драхми.
- Другите 500 - каза той,- съгласно с Вашето писмо, ги подарихме на един твърде беден студент по богословие.
- Добре сте направили, че не сте позволили да видя този богослов; ще се срещаме тук всеки ден с него и ще се срамуваме един от друг.
Наградата беше в сребро, когато трябваше да бъде в злато. Като напълних всичките си джобове (кърпа нямах) с пари, “Те ме смятат за хамалин“ - казах на себе си. После ректорът ми подаде и ръкописа и каза:
- Печатайте го скоро, че публиката с нетърпение чака ...
Тоя същия ден Орфанидис ме покани да ида у дома му с ръкописа. Отидох (че той ми беше учител). Той го прочете с голямо напрежение, все едно желаеше да намери някоя грешка, поне правописна. После той ми говори sans façons:
- Има много ученици, които в Атина добиват вместо учение разврат; има други, пратени за друга наука, а се занимават с друга. Те не мислят никога, че трябва да държат изпит и че по време на изпита и най-добри ученици се объркват, защото се намират в подчинено положение.
Разбрах накъде бие Орфанидис, взех си ръкописа и си тръгнах. При излизането ме срещна Π. Ψαρας, мой съученик.
- Защо ти тук у този развратник?
(Орфанидис беше мразен заради предишното си поведение).
Казах му причината.
- Да си жив! Ти му ...удари плесница, каквато... Но знаеш ли?
- Какво?
- Обща радост е в Атина, че ни са явил δεύτερος Ομηρος. Тъй поне казва баща ми. (Баща му беше гимназиарх, който щом видя ръкописите ми, благоволи да се запознае с мене и много пъти ме канеше у дома си, и пред многочленното си семейство обичаше да ме хвали заради скромността ми).
- Недей така говори: страх ме е да не се възгордея. Страх ме е от Вашата песен като от песента на сирените. Искаш да ме издигнеш нависоко като орелът костенурката, но опасно е падането отвисоко.
- Е! Затова и баща ми те обича, както мене, защото не се гордееш.
Един ден изяви желание да се запознае с мене Михаил Ποτλυς (Бодле, охридянин, отличен юрист и министър на правосъдието). Той беше, въпреки своя характер, много весел, и се чудеше на моята апатия, ужасно и болезнено студена. Излишно е да разказвам всичко, което си говорихме.
Докато се печаташе “Άρματωλός“, се издаде указ от Отон да получавам 35 драхми месечна пенсия. Този указ, от който никога не пожелах да се възползвам, както и всичките ми документи, и няколко поетически и прозаически съчинения ги предадох в София на покойня Висковский, тогавашен директор на библиотеката, в присъствието на неговия помощник г-а Синвирский, за съхранение. Той ги сложи в стаята на дирекцията. Сега изобщо не зная каква съдба е постигна многогодишните ми трудове.
Не се забави и подаръкът (60 #) от Евангелис Заппа, комуто, по съвет на Иван Сапунжиев, посветих поемата си, като на основател на новите Олимпийски подвизи.
Преди да се издаде поемата ми, се състоя полемика между Орфанидис и Рангавис. Рангавис отговаряше; и аз не оставах назад. Видно е, че отговорите жегнаха Орфанидис. Той пак, като професор, ме повика у дома си. С цел да ми вдъхне омраза срещу Рангавис, той ми каза:
- Постоянно проповядвам, и устно, и писмено, че ти, г-не, имаш αΐσθησιν τού καλού = добър вкус; а Рангавис вчера в професорската стая те нарече βλάξ = глупак.
- Вярвам, това си има своите причини. Но как може да ме нарече “глупак“ същият този, който писмено, пред целия свят, ме сравни с Парасий и с Фидий, и казва, че “Άρματωλός“ е произведение на чудотворно длето, и че всеки стих там е чист бисер? Не е ли глупак онзи, който си противоречи? Ох! Колко презирам такива същества! Даже и похвалите му презирам.
- Недей говори така: той те възвиси до небесата.
- Да! Но той не видя в поемата ми творчество при създаването на нови думи: N. Π. Κρεωπληθής, σφριγηλή. Той похвали прекомерно и разпалено малките преимущества, а най-великото преимущество нито го похвали, нито го усети.
- Защо прочее му помагате и пишете против мене?
- Искахте ли да Ви помагам? Като пишете срещу Рангавис, значи, че не одобрявате решението на цялата комисия, а тая Ви постъпка е пряка нападка срещу мене (един от участниците в комисията беше и С. Куманудис, родом от Одрин, който по произношението се познаваше, че не е грък. Той беше отличен елинист и латинист и похвален поет).
Сега вече имах пари, колкото никога не бях виждал, и си позволявах да посещавам и кафене, и театър, и добри гостилници; но стомахът ми, който до преди месец лесно смилаше огромни количества хляб, сега вече беше съвършено слаб. Като всеки юноша, како всеки новозабогатял човек, не отдавах никаква цена на парите и ги харчех безсмислено; но едновременно с това и си казвах: “Пърличев! Не харчи така! Да не те посети бледноликата.“
След няколко месеца наистина бедността пак ме посети. Но като бях напълно уверен, че чрез ново някое стихотворение ще добия пари, бедността не ме плашеше толкова, колкото общата против мене омраза на атиняните, която от ден на ден се увеличаваше. Те ме обичаха много и много повече от сина и брата, докато се надяваха, че в сърцето си ще дам място на гръцките идеи, на елинския дух, но като видяха, че аз обичам народността си повече от живота си, всички, като по уговорка, ме изоставиха; никой мой приятел, ни съученик, ни съотечественик, не ме поздравяваше. Един само Яким Сапунджиев ми остана верен. С него често се разговаряхме за отечество.
Турих основа на друга поема, несравнено по голяма от “Άρματωλός“ и надписана “Σκενδέρμπεϊς“ , над която работих почти година; но не зная по каква причина празникът на поетите, който от 1850 до 1860 година се празнуваше редовно всяка година, не се отпразнува през 1861 година.
Един ден дяконът на Руската, в Атина, църква, с много нажален тон ми каза:
- Погинаха в Цариградските тъмници братя Миладинови и ... може би отровени. Това четох днес в “Дунавски лебед“.
Останах как статуя неподвижен и безответен, но сърцето ми кълнеше гръцкото духовенство.
Прибрах вещите си. Поемата “Σκενδέρμπεϊς“ оставих на г-н И. Сапунджиев, молих го да я даде на комисията не по-късно от 13 февруари и тръгнах с твърдото решение да гина или да отмъстя за Миладинови.
Стигнах в Охрид. Класен учител друг нямаше, но първенците държаха училището затворено и не ми предлагаха служба, докато не получих писмо, чрез което клисуряни ме канеха да им учителствам с 10 000 годишнина. Разпръснах това известие в града. Тутакси Стефан Папа, инак наречен Владиков, най-влиятелният в Охрид чорбаджия, който по вид и ум приличаше на историческия Richelieu и беше гонител на всичко, което е българско (че беше законен наследник на митрополит Калиник), повика у дома си първенците и мене и ми каза:
- Истина ли е, че клисуряни ти давали 10 000 гроша?
- Да! - и му показах писмото.
- Ние нямаме сила да ти дадем повече от 6000, но те молим да не оставяш татковината и т. н. (Той имаше трима синове и искаше да си ги възпита с градски пари.)
Без никакво колебание казах, че предпочитам 6-те хиляди охридски пред 10-те клисурски. Видно беше задоволството на всички.
- Донесете... да му направя договор и да му се подпишем.
- Няма нужда: имам вяра на думата Ви.
- Ето човек! Аферим на този, който го е учил.
- Ето ти даскал - прибави Стефан Владиков, - какъвто трябва, а не както И. С., който ни представи за подписване един договор по-дълъг от вестник; договор с 24 члена.
Наистина това мое доверие и безсребреничество бяха, може би, самите причини за дългото ми служение в Охрид, през което с помощта на Яким Сапунджиев побългарихме съвсем погърчения град Охрид.
Стефан Владиков ми каза с ентусиазъм:
- Стани, ръкувай се.
Длъжен беше всеки новоусловен учител да се ръкува с условителите, както новата невеста е длъжна да целува на гостите десница, па макар и крастава да е. Ръкувах се първо със Стефан Владиков и усетих в ръката си тежест.
- Никому до днес - каза той - не съм предплащал, но на тебе ще ти предплащам заради честността ти.
Като ме гледаше смирен и срамежлив, той вярваше, че от уважение към него съм такъв; изобщо не можеше да си помисли какъв пламък гори в гърдите ми и че не мога да обикна човека, който уби с клеветнически обвинения моя учителя. Толкова се уповаваше на силата си. Толкова беше влиятелен, необзорно грозен, блажено безгрижен; но не беше и психолог.
Тогава за първи път имах честта да направя на майка си си бунда (дълга сукнена дреха, подвита с кожух). Когато и я поднесох, много пъти ме целуна: тя никога не беше носила такава дреха. Облече си я и излезе по улицата. Постъпката ѝ беше ангелски горделива. Райска усмивка разтягаше набърчените ѝ устни: както вярваше в Бога, тъй също вярваше, че и всичките съседки ще се радват заедно с нея. Ни един ден в живота си не съм бил толкова блажен, колкото тоя ден. Жени и девойки я обиколиха и аз се оттеглих.
Кои бяха причините за това общо към майка почитание?
Да ви разкажа няколко от тях.
Върлува ли дете в някоя къща? Майка е поканена да го вразуми. Скарали ли се невеста със свекърва, или девер със снаха, или етърва с етърва? Там майка е извикана. Както тялото ѝ беше желязно, тъй и викът ѝ беше генералски. Трепереха от нея развратните. Разболял ли се е някой? Никой не можеше го окуражи като майка. Когато хирургът от небрежност оставяше болния да тлее от треска, докато се появи главата на отока, майка с изострена борина правеше операцията, изваждаше легени гной и получаваше благословии. Чудесно нещо! Нейните лекувания никога не се помрачиха от несполука. Колкото Ескулап мразеше мене, толко обичаше нея.
Много от наказаните от нея развратни деца я наричаха “Мустаклията“. Майка наистина беше мустаклия и не се сърдеше за тоя епитет, но горко на ония деца, които аз чуех да я наричат така: влачел съм ги немилостиво за косите по пространните охридски ридове - бях в пълната си сила, опит от идеи и утопии и не знаех ни дума от педагогика. Да ви кажа и друго: описаната в “Άρματωλός“ Неда не е друга, а майка ми и Нединото съновидение е майчино ми съновидение. Толкова е вярно, че майчина любов помага и в писането.
Още от 1861 почнахме с Яким Сапунджиев народен подвиг, но го почнахме тихо. Времето още не беше сгодно; гърцизмът в Охрид от векове се беше вкоренил и досега все беше расъл и расъл; българин българина наричаше “шоп“; българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сръбска; учени мъже уверяваха, че българите нямат писмен език; обвинителите на Миладинови, тогава скоро наградени с ордени, бяха в най-високата степен на славата си и на влиянието си.
В дюкяна на Ангела Групчев, който служеше за читалище, се научих на българско четене и език. Помагахме си взаимно: той ни изясняваше българските непонятни нам думи, а ние - нему европейските. Прочетохме българската история и разказвахме в училището и по къщи, където трябваше, най-потресаващите ѝ страници и мъченическата смърт на Миладинови. Често разправяхме на учениците и на родителите им (но не на всички) колко е труден елинският и колко по-сладко и по-лесно е да се учат на майчиния си език. Много псалми, преведени на македонско наречие, се четяха по църквите и вдъхваха свещен ужас на християните. Когато четецът не ми се харесваше, сам ставах четец. Силно се богумолехме, но същевременно и работехме. Орахме ден и нощ да си приготвим почва за сеене.
През юни 1862 година Иван Сапунджиев ми прати в Охрид „Скендербей“, без да ми пише каква е присъдата на комисията за тази поема нито пък го попитах каква е присъдата: бях се предал на учебното дело с душа и сърце. Сам преподавах на четири класа и то през цялата година, даже и през август: тогава думата “ваканция“ беше неизвестна. Ваканция в Охрид беше само гроздоберът, около края на септември, но и тогава пак училището трябваше да бъде отворено и учителят беше длъжен да преподава със скотска търпеливост на трима или четирима ученици от различни класове, на всеки отделно. Обърнал бях особено внимание на дисциплината. Строго наказвах всяко своеволие. Позволявах да си поиграят само ония ученици, които си знаеха урока. Богаташки и сиромашки чеда при мене бяха равни. Ако и да биех твърде рядко, слух се раздаде, че Пърличев бие лошо и - чудно нещо! - тоя слух вместо да ме зачерни, повече ме утвърди:
- Такъв даскал ни трябва - казваха родителите.
Едно утро наказах сина на Х. М., богат чорбаджия. След обяд Т. М., чичо на бития, мъж с необикновена сила и голиатски ръст, дойде на училище и ме намери в клас. С каквато леснота изтръгва човек житен стрък, с такава леснота той откова една дъска от училищната библиотека. Оставих преподаването и се обърнах към нападателя с наведена глава. Той остана изумен.
- Защо си бил Яким?
Казах му причината.
- Не искам да го биеш.
- Аз съм му татко, ако стори зло, пак ще го бия.
Дъската падна от ръцете му.
Изпитите ми не само пред очите на простолюдието, но и пред моите бяха добри. Мога да се гордея, че почти всички в Охрид и в околията му, образовани личности, са мои ученици. Беше ни яд само, че не можехме още да направим гръцкото училище на българско.
Един ден Стефан Владиков изгуби всичкия си имот (безполезно е да разказвам как стана това) и се затвори у дома си; мало ядеше, много пиеше и спеше, докато не хвана болестта на чорбаджиите и на кардиналите, подаграта. Отдъхнаха си всичките патриоти, които той мразеше и гонеше. Сега вече започнахме да действаме по-смело.
По време на изпитите тази година се изрекоха две пламенни против гръцкото духовенство слова, едното от мен, другото от Яким Сапунджиев. Сам не смеех да нося такъв товар: Яким, като богатско чедо, имаше повече защитници. Словата се изрекоха тогава първо на майчин език. Радост и страх бяха изобразени по лицата на многобройните слушатели: никой не се надяваше да нападнем толкова явно в присъствието даже на Владиковия внук Антонаки. С. Владиков каза на Мелетий:
- Искам да те видя как ще се браниш от тези кучета.
Това значеше:
- Давай пари - да те браня.
Но гръцкият син пари не даваше, може би си мислеше: “От болен и беден човек каква защита бих имал?“ Затова не спеше вече оня предишен свой блажен сън. Той пръсна слух, че е готов да прати Яким вързан в Цариград, ако той (Яким) не дойде в митрополията да търси прошка. Намерих Яким в дюкяна му необикновено бледен и замислен.
- За какво така, Якиме?
- Ще ме прати вързан.
- Аз не те пращам; ако те повикат в участъка и поискат словото ти - да дадеш моето, а не твоето. Аз не искам да гинеш ти за мене, но аз - за тебе: аз съм свободен, а ти имаш семейство.
- Когато ти гинеш за мене, и аз ще гина за тебе.
Наистина Яким беше повикан да представи словото си в участъка. Той не прие да представи моето, а своето. Съдържанието му беше за Христовите укори против фарисеите. Общинарите, вместо да нахокат Яким, както се надяваше митрополитът, похвалиха и прехвалиха проповедта му: “Аферим бе, Яким, оджак гене оджактир. От тези думи се насърчихме. Правителството помагаше на слабите против силните. В очите на най-глупавите изпъкна безсилието на Мелетий. “Падна му шапката“ - викаха радостните граждани.
Сега вече народният дух беше развит и по околията. Даром пишехме стотици прошения срещу Мелетий заради разни негови злоупотреби. За общите молби срещу него мухтарските печати се събираха най-лесно. Той казваше: “Лири съм събрал цял куп; те са ваши и против вашите глави ще ги хвърля“. През май 1868 година, ако добре помня, поканих първенците у дома.
- Искате ли да въведем български език в църкви и училища?
- Искаме.
- Ще ми позволите прочее да ида в Цариград да се поуча на славянски.
- Позволено ти е ...
В Цариград се учих на славянски у г-на Иван Найденов (добър му час) даром. Досега можех да бъда кратък, сърдех се даже на перото си, дето не пише по-бързо - отсега краткостта е невъзможна, ще разказвам страдания.
В началото на ноември 1868 година се върнах от Цариград и незабавно въведох български език в църкви и училища. Това не изнасяше никак на Мелетий. Какви клетви скова против мене, ще покажат фактите.
През нощта на 26-ти към 27-ми същия ноември бях потънал в сладкия сън на онзи, който съответно е извършил дневната си длъжност. Щом слънчевите лъчи взеха да бият в очи, се събудих и викнах на домашните си да ми полеят вода за умиване... Ни глас, ни отговор. (Офицерите не даваха на никого да мръдне, нито да отговори). Още се чудех на това необикновено явление, когато стотникът Джемаил ага влезе тихо в стаята ми.
- Днес ти не си се прекръстил добре - и в един миг много жандарми се спуснаха в къщата, отвориха лавици и дрешници и разбиха сандъците. Няколко се покачиха и на тавана и бъркаха по всичките ъгли на къщата. Между тая навалица забелязах лицето на Христодул Владиков (брат на Стефан), който тичаше по къщата с необикновена бързина. Негово присъствие много ме ужаси, затова казах на стотника:
- От онзи доверие нямам. Доведи още сто жандарми, ако ме знаеш за лош човек, но на онзи заповядай да си иде.
- Той ми трябва за писар.
- Нареди да дойдат тука общинарите и старейшината на махалата и те ще ти послужат за всичко, което е потребно. Не е ли такъв канонът?
- Такъв е! Но така ми е наредено.
- Това е незаконно и аз протестирам.
- В арнаутлъка френски не знаем.
- В Стамбул знаят.
- Не приказвай, да не ядеш бой, и върви пред мене.
Бързо се облякох в пътните си дрехи и като излязох от стаята си, метнах един поглед в другата стая, дето майка лежеше болна от стомах: устните ѝ бяха възпалено раздути. Непознат за мене офицер, във великолепна униформа, седеше при възглавницата ѝ, често повтаряше утешителните думи “няма нищо“ и даряваше пари на малките на възраст дечица на брат ми, които пищяха до небето, като се взираха в разплаканата си майка. Поисках и получих позволение да поутеша майка си, влязох в стаята ѝ, целунах ѝ десница и казах:
- Майко! Не бой се. Кълна се в свети Климент - след малко време ще се видим. Никому зло не съм сторил. Чисто небе от светкавици не се бои. Това са клевети на Владиков, които Бог ще разпръсне како дим, Бог и със здраве ще ми те дари. Не ти казвам “сбогом“, а “довиждане“.
Стана старшият офицер и, докато майка произнасяше някои непонятни думи, се наредиха жандармите, мене и брат ми поставиха посред опълчението, заведоха ни в участъка и ни поставиха в тъмница. Ужас ни обзе, когато видяхме там и двете си внучета (сестрини деца). Те се разплакаха и по-големият (едва 15-годишен) ми каза:
- Вуйчо! Каква е тая беда?
(Следва)
БЕЛЕЖКИ
1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.
2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.
3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.