Лекции по руска литература – брой 41

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

2.

Фьодор Михайлович Достоевский е роден през 1821 г. в семейството на по-скоро беден човек. Баща му бил лекар в една от обществените болници в Москва, а положението на лекарите в обществените болници в тогавашна Русия било скромно и семейството на Достоевский живеело в небогат квартал, намиращ се далече от разкоша. Баща му бил дребен тиранин, когото убили при неизяснени обстоятелства. Фройдистки настроените изследователи на литературното творчество на Достоевский са склонни да виждат автобиографичен момент в отношението на Иван Карамазов към убийството на баща си: макар че Иван не е фактическият убиец, като знае за готвещото се престъпление, но не го предотвратява, той става съучастник. Според тези критици Достоевский, чийто баща е бил убит от един кочияш, цял живот се е мъчил от подобно чувство за вина. Така или иначе, няма никакво съмнение, че Достоевский е бил неврастеник и от детските си години е страдал от тайнствената болест епилепсия. Нещастията, които го сполетели по-късно, задълбочили болезненото състояние на духа му и изострили болестта му.

Отначало Достоевский учил в московски пансион, а след това във Военно-инженерното училище в Петербург. Той бил равнодушен към военната техника, но баща му мечтаел за военна кариера на сина си. Даже и там обаче той отделял повечето си време за литература. След дипломирането си служил в инженерен отдел до времето, което се предвиждало за компенсиране на полученото образование. През 1844 г. напуснал службата и се посветил изцяло на литературата. Първата му книга "Бедни хора" (1846 г.) поразила и критиците, и читателите. Има различни легенди за ранната ѝ история. Приятелят на Достоевский, писателят Дмитрий Григорович, го уговорил да покаже ръкописа на Николай Некрасов, който по това време издавал най-влиятелното литературно списание "Современник" ("Съвременник"). Некрасов и приятелката му Авдотя Панаева поддържали в редакцията на списанието литературен салон, който се посещавал от всички литературни знаменитости по това време. Тургенев, а после и Толстой били постоянни гости заедно с левите критици Чернишевски и Добролюбов. Да те напечатат в "Съвременник" било достатъчно, за да си създадеш име. Достоевский дал романа на Некрасов, а през нощта в леглото не можел да се отърве от лоши предчувствия. "Те ще се смеят над моите бедни хора" - повтарял си той. Но в четири часа сутринта го събудили Некрасов и Григорович. Те се втурнали в стаята му, задушили го със сочни руски целувки, разказали му, че седнали да четат ръкописа вечерта и не могли да се откъснат, докато не го прочели до края. Възхищението им било толкова голямо, че решили да събудят автора и да му кажат веднага какво мислят за него. "Какво като спи: това е по-важно от съня" - казали си те.

Некрасов дал ръкописа на Белинский и обявил, че се е родил нов Гогол. "Гоголевците никнат при вас като гъби" - отбелязал сухо Белинский. Но като прочел "Бедни хора", изпаднал в същия възторг, поискал веднага да го представят на новия автор и го обсипал с възторжени комплименти. Достоевский се превъзнесъл от радост; романът "Бедни хора" бил публикуван в списанието на Некрасов. Успехът бил огромен. Но за съжаление това не продължило дълго. Вторият му роман, или много дълъг разказ, "Двойникът" (1846 г.) - по-добър и, разбира се, значително по съвършен от "Бедни хора" - бил посрещнат доста сдържано. Но Достоевский вече успял да си въобрази за себе си какво ли не и, наивен, неокастрен, зле възпитан, успял да се постави не един път в глупаво положение и да се изпокара с новите си приятели и поклонници. Тургенев го нарекъл нов цирей на носа на руската литература.

Ранните политически симпатии на Достоевский били на страната на радикалите и отчасти на западниците. Той се сближил с едно тайно дружество (макар че не изглежда да е бил негов член), състоящо се от млади хора, които споделяли социалистическите теории на Сен Симон и Фурие. Тези млади хора се събирали в дома на чиновника от Държавния департамент Михаил Петрашевски, където четели на глас и обсъждали книгите на Фурие, разговаряли за социализма и критикували правителството. Но след сътресенията през 1948 г. в редица европейски страни Русия била потопена от реакционна вълна; правителството се разтревожило и започнало да се разправя с всички инакомислещи. Петрашевци били арестувани, Достоевский също. Обвинили го, че е участвал в заговор, че е разпространявал писмото на Белинский [до Гогол], пълно с оскърбления по адрес на православната църква и на царската власт, и че заедно с другите се е опитвал да размножава антиправителствени писма с помощта на частна печатница. По време на предварителното следствие Достоевский се намирал в Петропавловската крепост, където бил началник генерал Набоков, мой прародител. (Кореспонденцията между генерал Набоков и цар Николай за затворника е доста забавна.) Присъдата се оказала сурова - осем години каторга в Сибир (срокът бил заменен на четири години от царя). Но преди да прочетат на осъдените окончателното решение на съда, разиграли с тях крайно жесток фарс: казали им, че ще бъдат разстреляни, закарали ти на мястото на екзекуцията, съблекли им ризите и първата група затворници била привързана към стълбовете. Едва тогава им прочели истинската присъда. Един от осъдените полудял. Преживяното през този ден оставило дълбока следа в душата на Достоевский и никога не се заличило от паметта му.

Четирите години каторга Достоевский прекарал в компанията на убийци и крадци, защото между криминални и политически престъпници тогава не се правела никаква разлика. Своите впечатления той описал в "Записки от мъртвия дом" (1962 г.). Не е приятно за четене. Всичките унижения и лишения, които преживял, са подробно описани, а също така и престъпниците, сред които е живял. За да не полудее при тези условия, Достоевский трябвало да намери изход. И го намерил в невротичното християнство, до което достигнал през през годините там. Напълно естествено е, че някои от осъдените, сред които живеел, проявявали не само чудовищно зверство, но и известни признаци на човечност. Достоевский събрал отделните прояви на човечност и построил върху тях доста изкуствена и съвършено патологична идеализация на обикновения руски народ. Това била първата стъпка по пътя на дългото му духовно развитие. През 1854 г., когато срокът на присъдата му изтекъл, Достоевский служил като войник, а полкът му се намирал в далечно сибирско градче. През 1855 г. умрял Николай I и на престола му се възкачил неговият син Александр II. Той бил най-добрият руски цар през деветнадесети век. (По ирония на съдбата умрял от ръцете на руски революционери, разкъсан буквално на две части от бомба, хвърлена в краката му.) В началото на неговото царуване много затворници получили амнистия. Правата на Достоевски били възстановени. След четири години му разрешили да се върне в Петербург. През последните години от изгнанието си той възобновил литературните си занимания със "Село Степанчиково" (1859 г.) и "Записки от мъртвия дом". След връщането си в Петербург потънал в литературна дейност. Заедно с брат си Михаил започнал да издава списание "Время" ("Време"). "Записки от подземието" и "Унижените и оскърбените" (1861 г.) излезли в това списание. Отношението му към властите се променило напълно в сравнение с юношеския му радикализъм. "Православие, абсолютна монархия и руски национализъм" - тези три опори, върху които се градяло реакционното славянофилство, станали негова политическа вяра. Социализмът и западният либерализъм се превърнали за него във въплъщение на западната зараза и в сатанинско внушение, призвано да разруши славянския и християнския свят. Днес някои се отнасят по същия начин към фашизма и комунизма, виждайки в тях път за всеобщо спасение.

Личният му живот не вървял добре. В Сибир се оженил, но първият му брак не му донесъл щастие. През 1862-1863 година имал връзка с една писателка, пътували заедно до Англия, Франция и Германия. Тази жена, която по-късно ще характеризира като "дяволска", по всяка вероятност е била неговият зъл гений. След това тя се омъжила за Розанов, забележителен писател, съчетаващ проблясъците на изключителен талант с моменти на поразителна наивност. (Познавах Розанов, когато вече беше женен за друга.) Тази жена, по всяка вероятност е оказала не много благотворно влияние върху Достоевский, разстройвайки още повече неустойчивата му психика. В Германия за първи път се проявила страстта му към хазартните игри, която през останалата част от живота му се превърнала в чума за семейството му и в непреодолимо препятствие за каквото и да е материално благоденствие в дома му. След смъртта на брат му списанието, което издавал, престанало да излиза. Достоевский фалирал и върху него легнало бремето да се грижи за семейството на брат си - задължение, което веднага приел доброволно. За да се справи с непосилния товар, Достоевский се заел трескаво за работа. Всичките най-известни негови съчинения - "Престъпление и наказание" (1866 г.), "Играчът на рулетка" (1867 г.), "Идиот" (1968 г.), "Бесове" (1872 г.), "Братя Карамазови" (1880 г.) и др. - са създадени в условията на вечно бързане: той не винаги имал възможността дори да прочете отново написаното, по-точно - продиктуваното на стенографките, които бил принуден да наеме. Сред една от тях Достоевский най-сетне намерил жена, която му била напълно предана, с такъв практически усет, че с нейна помощ започнал да се вмества в сроковете и да се измъква от финансовата криза. През 1867 година той се оженил за нея. Този брак бил напълно щастлив. От 1867 до 1871 г. те постигнали определено финансово благополучие и съумели да се върнат в Русия. Оттогава до смъртта си Достоевский живял в относително спокойствие. Романът "Бесове" имал огромен успех. След излизането му на Достоевский било предложено да публикува в крайно реакционното списание "Гражданин" на княз Мешчерски. Последното му произведение, "Братя Карамазови", от което написал само първия том и работел над втория, когато починал, му донесло най-голяма известност от всичките му романи.

Но още по-голяма известност получила речта му при откриването на паметника на Пушкин в Москва през 1880 г. Зад това грандиозно събитие стояла страстната любов на Русия към Пушкин. Най-добрите тогавашни писатели участвали в него. Но най-голям успех имала речта на Достоевский. Същността ѝ била, че Пушкин е въплъщение на руския национален дух с неговата всемирна отзивчивост, дух, който откликва чувствително на идеалите на другите народи, но обгръща тези народи и ги преобразява духовно. В това негово качество Достоевский виждал доказателство за световната мисия на руския народ. Като четем речта днес, трудно можем да разберем причината за нейния оглушителен успех. Но като си спомним, че по това време цяла Европа се обединявала срещу възхода на руското самосъзнание и могъщество, ще разберем по-добре каква буря от чувства е предизвикала речта в патриотичните души на слушателите. Една година по-късно, малко след смъртта на Александр II, Достоевский починал сред заслужено всеобщо признание и почит.

(Следва)