Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не
помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята
интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи,
свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.
Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на
Павел Николов – Васил Левски.
Едновременно на части, последователно, всичко това се
публикуваше и в моя блог.
След горепосочените публикации продължавам с публикуването
на мемоари и бележници на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.
Мемоарите и бележниците са представени според книгата
на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“,
София, 1929 г.
В началото давам номерацията на всеки съответен документ,
както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта
са също негови.
(Павел Николов)
№ 510
Бележки на Д. Пъшков
Спомени на Димитър Н. Пъшков от дейността на Васил Левски
I
Васил Левски беше смел и неустрашим. В най-критически времена на живота му той не губеше присъствие на духа.
По Великденските празници ловчанци излизаха да се веселят в махалата Дръстяне край града, на „островчето“.
Васил Левски пожела да отидем заедно на великденското хоро. Веселбата беше в своя разгар - тъпани, зурли, гайди свиреха сред хорото, около него множество мъже, жени, деца се любуваха на хорото, всички весело настроени, особено момите и ергените. Ние с Левски, обикаляйки из множеството, срещнахме полицейския старши стражар - Али чауш с двама стражари, който обикаляше и бдеше за запазването на мира и спокойствието на празнуващите Великден. Обърна се към мене, понеже бяхме познати, и ме запита „другарят ви откъде е“? Левски изведнъж ме превари и каза, че е свищовски търговец. „По каква работа сте тук в тези празници“, го запита Али чауш. Левски отговори: „Известно ви е, че ние, свищовци, търгуваме с Ловеч, дойдох да се видя с мищуриите си и посъбера от вересиите, които ми дължат“. Али чауш каза „хубаво“ и си замина.
II
От Букурещ имаше от Л. Каравелов писмо, че букурещкият БЦРК е условил пушки от Швейцария, от една фабрика, за готвещата се българска революция и настояваше да се събират пари за изплащане на пушките. Но пари мъчно се събираха, особено от тези, които бяха против революцията, па бе и рисковано да се излагаме. По повод на това Левски предложи в Ловешкия централен революционен комитет да се нападат по-богатите търговци за пари, като се посочи първи да бъде нападнат Тодор Халача и се вземе една по-голяма сума от него. Комисията обаче с болшинство отхвърли това искане на Левски, понеже бе рисковано. Левски, без да съобщи на Комитета, скришом нарежда да нападнат къщата на Тодор Халача с Вуто от село Видраре - един смели неустрашим момък, на 14 август 1870 г., когато всички търговци и една голяма част от гражданите бяха семейно в Троянския манастир на храма панаира „Св. Богородица", между които бе отишъл и Тодор Халача. Същия ден след пладне Левски и Вуто, облечени в червени дрехи, влизат в къщата на Тодор Халача. Слугата, който бил оставен да пази къщата, като ги видял, уплашил се и започнал да вика за помощ. Левски се помъчил да го застави да млъкне, като го уверявал, че нему нищо зло няма да сторят, но слугата не се разбирал и започнал още по-силно да вика. Тогава Левски, виждайки се в опасност, забива камата си в гърдите му и го простира мъртъв. Вследствие виковете на слугата настава суматоха в махалата. Научава за това и полицията, след малко се явили няколко стражари и запазили изходите на улицата. Левски видял, че се намира в опасно положение, напуска къщата, отваря портата и излиза на улицата с другаря си. Стражарите, като ги видели и двамата с червени дрехи и добре въоръжени, се изплашили и избягали, а Левски и Вуто избягват от града и отиват в лозята, в лозето на Хашнов си обличат обикновените дрехи. Вуто заминал за Видраре, а Левски напълнил с трева гащите си и надвечер взел гащите с трева, с мотика на рамо, по бели гащи и бос като прост работник влиза в града, дето пресрещнал край града ловчанската полиция, която се раздвижила да търси хайдутите с червени дрехи. А Левски спокойно минал през полицаите, без да го подозират, че това е лицето с червените дрехи, което нападнало къщата на ловчанския търговец Тодор Халача. За голямо съжаление този смел опит на Левски излезе несполучлив и не е могъл да постигне целта си.
След като Левски премина без опасност стражарската потеря, влезе в града и се настани в тайната къща на Комитета на Никола Сирков.
III
В1871 г. Левски замина с Марин Луканов на коне да обикалят Западна България по ревизия и подканят комитетите да усилят събирането на пари за условените в Швейцария пушки. Като посетили много градове и села, стигнали в гр. Видин, където отседнали в комитетския хан. Ханджията, който познавал Левски, му съобщил, че го търси под лист полицията. Левски дал нареждане на ханджията относно полицейското дирене и излезли заедно с Марин из пазара. Съвършено спокоен отива в една книжарница и си набавил разни книжки за прочит на децата от училището, и ги нарежда в една стая на хана. След малко дохожда... [1]
IV
Намерих за уместно да напиша по-обстоятелствено и с доказателства, за да се изтъкне самата истина. На 1 януари срещу Нова година 1869 г. стана събрание. На това събрание присъстваха Марин п. Луканов, Иван Драсов, Димитър Пъшков, поп Кръстю, Анастас Цочов Хитров, Никола Сираков, Иванчо Колев, Пано..., Бояджи Драганов, Васил Йонков, Анастас п. Хинов, Михаил и Цвятко хаджи Павлови, Христо Йовков, Тодор и Диме Драсови, Денчо Хашов Диков и други. Избра се комитет от Марин п. Луканов, Иван Драсов, поп Кръстю, Д. Пъшков и Анастас Цочов Хитров. В това събрание стана и клетвата от поп Кръстю съставена, от Ангел Кънчев и Васил Левски. Всеки целуна на масата Евангелието, револвер и кама, поставени кръстом. След това Левски, Марин п. Луканов и Васил Йонков заминаха за Тетевен, където съставиха в Тетевен и Гложене комитети, и дойдоха в Ловеч. Оттук заминаха в Търново и околностите.
V
На 27 октомври 1872 г. получих писмо от Васил Йонков от Гложене с комитетския куриер. Той ми описва за разкрития и арестите в Тетевен от Махзар паша, софийски вицегубернатор. Това съобщение от В. Йонков ме много смути. Потърсих Марин Луканов да му съобщя, но не го намерих. На 28 октомври се срещнахме, прочетохме писмото от В... [2]
VI
На Левски писмата от Любен Каравелов първо минаваха чрез Данаил поп Хинов в Турну Мъгуреле, оттам до брат му Анастас поп Хинов в Плевен. Чрез него (Анастас) Левски си получаваше писмата, обаче разпечатани. За тази му непочтена дързост Левски му беше направил строго мъмрене и пр. Ан. поп Хинов отговорил на Левски доста сърдито и невъздържано. В писмото е имало едно заканително изражение, а именно: „Не ми стъпвай на опашката, защото ще се изправя да те клъцна в самото чело". Това ми каза Марин поп Луканов, писмото не съм чел. Това писмо от кореспонденцията на Левски не се намери в самара, трябва да го е пратил Левски на Каравелов в Букурещ.
Оттогава Ан. поп Хинов прекъсна отношенията си с Левски и Ловчанския комитет и се присъедини към Димитър Общи и Тетевенския комитет, и започна да интригува (интриганства) пред Общи срещу Левски.
VII
Общи се обяви за самостоятелен организатор и бе прекъснал отношенията си с Левски. За[ради] тази нетактичност и подготвянето му на хора да обере пощата, Левски ходи два пъти до Тетевен да убие сам Общи. Обаче Тетевенският комитет скри Общи и Левски не можа да изпълни заповедта на Любен Каравелов. Ловчанският комитет не беше съгласен да се обере пощата, вследствие на което Левски ходи два пъти да убие Общи. Тома Василев пише в списанието „Демократия“ през 1922 г. на стр. 382 спомен „Арбанашкото приключение“, че с обирането на пощата бил съгласен и Ловчанският комитет. Това твърдял Общи, за да убеди Тетевенския комитет и хората, които ще му помагат за обира на пощата. Това твърдят Тодор Бръмбара и Марин Николов, първият от Тетевен, съучастник по обирането на пощата с Общи, вторият Марин Николов от Орхание, касиер държавен в Орхание, заточени в Анадола в град Адана Мадени.
VIII
Г-н Ф. Симидов твърди, че Левски изпратил екзекутора на комитета Христо Иванов от Търново. Комитетът не е имал никакви отношения с Христо Иванов и да го третира като екзекутор, понеже нямаше нужда от такъв. Христо Иванов не беше посветен в работите на Ловчанския комитет, защото Левски не го е пращал в Орхание да убие Общи. Общи постоянно живееше в Тетевен, Тетевен беше неговата резиденция и там бяха неговите тайни скривалища (къщи), вследствие на което Левски не можа да го убие при двукратното му ходене в Тетевен. Понеже Комитетът подозираше по внушение на Общи, че Левски ще го убие, Тетевенският комитет не откри скривалището на Д. Общи и Левски не можа да изпълни заповедта на Любен Каравелов.
IХ
Д. Общи след като обра пощата на Арабаконак със своите другари от Тетевенските колиби, след един месец турската власт откри кои са обрали пощата, разкри се и Комитетът тетевенски. Секретарят на Комитета Иван Фурнаджиев, учител в Тетевен, под тежките изтезания не можа да издържи, вследствие на което разкри всичко и предаде архивата на Махзар паша.
Арестуваха първенците Хаджи Станчо Врабевски, Петко Милев, Иван Ибришимов, Иван Фурнаджиев, учителя Пупешков и други около 25 души. Левски беше организирал всички села и паланки в Орханийско и Тетевенско.
IХ
След тези разкрития на Комитета от секретаря Ив. Фурнаджиев, който предаде и цялата архива, Махзар паша се стресна и уплаши от тези разкрития, [според] които Левски беше организирал всички села и паланки в Орханийско и Тетевенско. [Махзар паша] изиска едно отделение редовна войска от София, събра башибозуци голямо множество от селата Помашка Летница, Турски извор, Ралата и Градешница и заедно с редовните войски и башибозуците блокира цял Тетевен, че от Тетевен навън беше невъзможно човек да излезе.
Махзар паша нареди да се обискират подозрителните къщи и да се намери Общи. Посветената Ненка Павлова в тайните на Комитета облича Общи в кадънски дрехи, които взела от една циганка, тетевенска жителка, забрадила го по кадънски добре, че само очите му се виждали, натоварват се и двамата с по един цедилник с жито в цедила на гърбовете си - по тетевенски обичаи, и заминават. Като стигнали на поста, питали ги къде отиват. Смелата Ценка Павлова отговорила: „На воденицата“.
Постът ги пуснал и като преминали едно разстояние, което им трябвало да не се виждат, отиват в с. Гложене при Васил Йонков. Общи обяснява в какво положение се намира Тетевен и това, че е решил да замине през Турну Мъгуреле за Румъния.
ХI
Васил Йонков веднага изпраща Общи с Дако Диков от Гложене с два коня за Никопол. Разкритията в Тетевен продължават и като се открило, че Н. Павлова е извела Общи от Тетевен, изпраща Махзар паша потеря, която застига Общи в с. Чериково, улавя го и го връща в Тетевен. Димитър Общи пред Махзар паша без стеснение почнал да разкрива всичко подробно и обстоятелствено. Византиецът Махзар паша е уверил Общи, че ще го назначи кър-а-гасъ (полски началник), за да залови всички комити. Общи, поласкан от пашата, разкри всички организации в Ловеч, Орханийско и Тетевенско. Откараха за София орханийчени и тетевенци, около 80 души, оковани в железа, между които и Общи, който ги увещава из пътя да изказват всички замесени в комитетските работи. Да оставим Тетевен и Орхание и да се върнем в Ловеч.
ХII
На 30 октомври 1872 г., около 8 часа по европейски, излязох от къщата на Герган Иванов, под наем, отправих се към чаршията, като стигнах до 7 елимата илтя олукъ (сега под арменското училище) същата чаршия. При чешмата стоеше Бошнак Юсин чауш (полицейски старши). Поздравих го и си заминах, обаче той ме последва с младши полицейски стражар, запита ме баща ми дохождал ли е скоро от село. На въпроса защо ти е, отговори ми, че хаджи юзбаши (сотник на полицейската стража) поръчал да му прати масло, та ако го е пратил, да му се отнесе. Отговорих му, че нищо не знам. „Тъй като нищо не знаеш, заповядай да идем при хаджи юзбаши, та да се обясните.“ Доближих до конака, хаджи юзбаши като ме съгледа от стаята си, срещна и трима ни с двама стражари и ме запита по въпроса за маслото. Отговорих, че нищо не знам. Покани ме доста любезно да отидем горе в канцеларията му, покани ме да седна и ми сложи кутия с папироси и кибрит да запуша, след това излезе, като ми каза да го почакам. След неговото излизане от канцеларията се изправиха двама души стражари с пушки. Почувствах, че съм арестуван. Преди три дни комитетският куриер донесе от Гложене писмо, в което подробно описва събитията в Тетевен и че Димитър Общи си е развързал езика. Престоях в канцеларията на юзбашията около 2 часа.
След това дойде Бошнак Юсин чауш и с двамата стражари ме заведоха при каймакамина. Там беше донесен от къщи сандъкът ми и един чувал с книги за прочит. Каймакаминът ме попита мой ли е този сандък и какво има в него. Казах му, че си държа тефтерите, записи и разни разписки, контракти, търговски писма и пари. По искането на каймакамина отворих сандъка и преводач турчин започна да преглежда книгите, тефтерите и пр. в сандъка. Преброиха парите, които се намираха в сандъка, и ги предадоха на касиера, който ми даде квитанция срещу сумата с обозначение и монетите.
Преводачът трябваше да бъде потурчен арменец или евреин. Преводачът се взря в една квитанция, получена от читалищния касиер поп Тодор Мишаков (?). На зададените въпроси - от какво учреждение е тази квитанция и колко пари си внесъл, и кой е управител, обясних му, [че] това е читалище, [че] получената квитанция ми е дадена от касиера поп Тодор Мишаков за внесения от мен членски внос. След това влязохме с каймакамина в друга стая, а преводачът изпрати стражар за поп Тодор Мишаков, който, като удостоверил истинността на квитанцията, го освободили.
Останахме двама с каймакамина, подаде ми цигара и кибрит да запаля. След това почна да ме запитва за неща, които нямат нищо общо с комитетските работи. От това разбрах, че каймакаминът нищо не знае за станалото разкритие в Тетевен, бях спокоен. Дойде Бошнак Юсин чауш, предаде ме нему и ми каза: „Не се стеснявай, ти ще бъдеш у нас на гости засега“. Бошнак Юсин ме остави отвън в кафе отджа (стая, където си варят ключарите на затвора кафе). През нощта към 10 часа ме заведоха в идире мезлиси (окръжния съвет), под председателството на каймакамина подложиха ме на изпит (разпит), който трая около два часа. Изпитът изобщо се въртеше около комитетите и Левски, обаче аз всичко отказвах, като уверявах членовете (на) съвета, [че] това е клевета от неприятелите: „Пред Вас, бейовете на града Ловеч, и негово превъзходителство каймакамина стоят на масата моите тефтери, в тях ще видите, че аз се занимавам с ярешки и агнешки кожи и коприна и при това още взел съм десятъка на две села, Сопот и Микре, и това е повдигнало завистта на моите неприятели да ме съсипят и унищожат“. След като ми прочете секретарят, казаният Мехмед бей Черибашиолу ме попита верно ли са записани показанията, отговорих му „вярно“, подписах ги.
След това заведоха ме пак. От този разпит разбрах, че сме предадени. От душевни мъки и терзания цяла нощ не можах да заспя. Бошнак Юсин всяка сутрин ме пускаше от затвора в кафе отджа да си пием заедно с него кафето, преди да се пуснат арестантите из двора, че беше още рано. Съгледах Марин Луканов, че отива с Реджеб чауш в нужника, помолих Бошнак Юсин да ме предаде на Реджеб чауш да ида по нужда, че имам диария. С Реджеб бях познат отблизо, че ми длъжен. Като стигнахме до нужника, успях да му пусна в ръката един наполеон, той се спря до вратата на нужника и си запуши цигарата. Тук нужникът е с 4-5 отделения, наоколо са отделени с дувар около 2 метра, отгоре покрити с плочи така, че вътре като влезе човек, отвън не се вижда. Казах на Марин: „Предадени сме, горчивата чаша нам се падна с теб да я изпием, пази се да не изпаднем в малодушие, за нас не остава друго освен да държим, че не знаем нищо, там е нашето спасение, уставът гласи, че който издаде, наказанието е смъртно. Исус Христос, който изтърпя докрай, така биде спасен. Ще изтърпим всички мъки само да запазим Ловеч и последователите, идеята няма да пропадне“. Заклехме се и двамата, че няма да изкажем нищо, целунахме се и се разделихме.
XIII
13 ноември
На 13 ноември 1872 г. през нощта Бошнак Юсин чауш ме заведе при каймакамина в частната му къща (харема му), която е зад конака, в самия двор. Преди да стигнем в къщата на каймакамина, казах на Бошнак Юсин да не е наредил да ме изтезават нощес. Закле ми се в Мохамед, че нищо подобно няма да стане: „Виждал съм добрини от теб, вярвай ми, няма, не бой се“. Влязохме при каймакамина, при него беше Али бей, един от влиятелните големци и член на идарето - окръжния съвет. Каймакаминът ме подкани да седна на противния стол, близо срещу него, покани ме с цигара, след малко слугата донесе на черпня три кафета, които по-напред поднесе на мен. Казах на слугата: „По-напред поднеси на негово превъзходителство и на бея“. Каймакаминът веднага каза: „Вие сте гост в моята къща, моля заповядайте Вие по-напред“. След половин час същият слуга донесе на черпня три големи стъклени чаши с шербет и поднесе по същия начин както и кафето. Както каймакаминът, така и Али бей бяха много любезни към мен. След тия гощавки Али бей ме запита за баща ми - как е той, дохождал ли е скоро от село. „Тия тукашните граждани от идире мезлис - окр. съвет - се събрахме и решихме да турим край на тая работа, да те освободим да си гледаш работите - едно, че се нанася позор на града, и друго, че и нас ще обвинят по-големите власти, че сме били невнимателни и пр.“ След Али бей започна каймакамина. Той беше много любезен към мен: „Ти трябва да се откриеш пред нас тук, кълнем ти се в нашата вяра в децата си, че дума от нас няма да излезе, да ни съобщиш къде се крие тук в Ловеч Дякона Васил Левски и как можем да го уловим, ти ще получиш опрощение и ще те пуснем на свобода, да не гниеш по затворите [3], и 2000 гроша, а пък аз ще получа декорация и повишение“. На тия увещания отговорих му, че вие сте ме разпитвали няколко пъти и сега ви заявявам, че не познавам такъв човек на име Васил Левски, (да) зная, та да ви услужа. А той употреби цялото си византийско умение, за да ме убеди. Той произнасяше турските като грък, трябва да беше потурчен грък или грък от островите. Това увещание трая около 3 часа. След това каймакаминът позвъни със стоящия пред него на масата звънец, влезе Бошнак Юсин и ме заведе в затвора, и каза на ухото: „Днес заминавате за София“. След като престоях в затвора да си поотпочина, уморен от душевното терзание на каймакамина с продължителните разпити и увещания, отвори Юсин затвора и ми каза: „Излез, всичко е готово“. Помислих, че бесилката е готова: „Ще ме обесят ли?“ - „Казах ти преди малко, че ще заминете за София.“ - „Аз съм само по чорапи.“ - „Всичко още снощи взех от твоята къща - калцуни и палтон“. Подарих му два наполеона и му казах: „Мене ще ме обесят, купи си нещо за спомен, ти много ми услужи". Излязохме двамата на двора, там ме чакаха Марин Луканов и поп Лукан на коне, оковани със железа. Качиха и мене на празния кон, оковаха ме с железа на коня и тръгнахме по пътя за Микре с трима стражари и един поручик, и за 3 дни стигнахме в София. Веднага ни изкараха пред Махзар паша, по негово нареждане дойде Димитър Общи, окован в железа на десния крак. Попита го пашата: „Познаваш ли тези хора?" Общи отговори: „Двамата са мои хора, попът не е този, когото искам, онзи поп е млад, въздебел и нисък". Пашата още пред нас освободи поп Лукан и заповяда на полицаи да му дадат стражар до Ловеч с писмо, че се освобождава
XIV
Нас ни арестуваха отделно с Марин, мене оставиха в затвора, където беше затворен Д. Общи. Затворът беше на два етажа, Общи беше на долния етаж, а аз на горния етаж. След няколко дни пристигна чрезвичайният съд, състоящ се: Али Саид паша - генерал, завършил в Париж, за председател, хаджи Иванчо Пенчович от Русе - член в Държавния съвет в Цариград, Шакир ефенди и един турчин следовател.
След два дни повика ме чрезвичайният съд, почна председателят да ми задава въпроси: с какво се занимавам, женен ли съм [4], „ти се обвиняваш, че си член в Комитета, организиран от Дякона Васил Левски в Ловеч, я ни разкажи на колко години е Васил Левски, къде живее този човек в Ловеч, в коя къща, какво мислехте да правите“. „Аз по това нищо не зная, в Ловеч на име Васил Левски не знам да има нито пък някакъв комитет да има в Ловеч."
Д. Общи познаваш - не познавам; в градината на Яким Шишков ходил ли си, срещал ли си се с него и да говорите за политически работи - с такъв човек, с непознат човек в Якимовата градина не съм се срещал. Ходил ли си в Румъния и защо - ходил съм да купувам агнешки кожи, с това се занимавам. Познаваш ли Анастас поп Хинов от Плевен - познавам го, познаваш ли Марин поп Луканов и Ив. Драсов - познавам, я ми разкажи защо са ходили в Румъния - не знам да са ходили в Румъния. По нареждане на пашата Общи дойде. На зададени въпроси той каза, че само два пъти е имал с мене среща в градината на Яким Шишков и в дома на Ив. Драсов и сме разговаряли за комитетски работи, но той каза, че положително знае, че съм член на Комитета. Това е главата или пак се припознава за някого. Подлец, шарлатанин, лъжец и го заплюх! Той не можа да установи къде живея и с какво се занимавам, от това се разбра, че е шарлатанин и си дава значение на велик човек. С Яким Шишков съм съдружник в закупуване на вино и ракия, затова често отивам в градините, където ни е складът. С какво ще удостовериш съдружието си с Шишков - със самите ми тефтери, които стоят пред почитаемия съд, сложени на масата. След това дойде Васил Бушаранов, той твърди, че с Левски заедно съм ходил в Орхание и по селата да организирам комитети.
След него влезе и се разпита Анастас п. Хинов, който същото потвърди, че аз съм член на Комитета, обърна се към (мене) и каза - защо не кажеш самата истина. Той беше много обширен и дори злобен против Ловчанския комитет, в който влизам като член управител, и често съм придружавал Левски до Плевен и по селата.
XV
Хаджи Иванчо Пенчович ме запита - в Ловеч ли се е подвизавал дълго време Ангел Кънчев, запозна ли се с него и някаква търговска сделка правил ли си с него, когато Ангел Кънчев се застреля в Русе, в него се намери контракт за ярешки кожи, подписан от теб, обаче ние тогава не искахме да повдигаме такъв въпрос. - Такъв човек не познавам, нито съм подписвал контракт за ярешки кожи. Това е уйдорма (на) някой мой неприятел, които ги имам изобилно в Ловеч. Хаджи Иванчо Пенчович каза: „Влизам в 40 улици в Ловеч и все теб намирам в тая работа; покай се и разкажи какво искате; който се покае и разкаже своите престъпления спрямо закона, по закона една сто му се прощава; който не се разкае за своите престъпления, наказва се най- строго; помисли си и утре ела ни кажи. Аз няма повече какво да кажа, аз съм наклеветен, клеветниците ми завиждат за моето материално положение, със своя труд, честност и коректност си пробих път в Търговския свят, занимавам се с купуване на ярешки и агнешки кожи, пашкули и коприна, взел съм т.г. десятъка на две села, Сопот и Микре. Тефтерите ми и търговските ми писма са на масата пред почитаемия съд, от които съдът ще се увери за моите търговски сделки. Представителят на една богата швейцарска къща, Леонид, ми е открил кредит, за който съм заслужил [със] своята честност, в това ще се увери почитаемият съд от неговите писма и тефтерите ми. Относно клеветите на Общи и Анастас поп Хинов върху мен, не вярвам почитаемият съд да им даде добра оценка, понеже и двамата са опорочени в обирането на пощата, у които се намериха обраните пари, у А. п. Хинов 4000 гроша.
XVI
На втория ден стражарят ме заведе в съда. Али Саид паша се обърна към мен: „Вярвам, че сега ще улесниш и съда със своите признания. Вчера съдът се занима с твоя разпит цели 3 часа, разправи сега в коя година дойде Левски, кога съставихте Комитета и кои са членове на Комитета?“ „Аз и вчера заявих пред съда, че не познавам такъв човек на име Левски да живее в Ловеч, не знам да има комитет в Ловеч.“ Познаваш ли Патю Чорбаджи - познавам, откъде е - от Видраре, по какъв случай се запозна с него - купувал съм от него ярешки и агнешки кожи и коприна.
X. Иванчо Пенчович ми каза, че орханийци и тетевенци твърдят, че ти заедно с В. Левски сте обиколили по селата и сте съставили комитети - казах и вчера, че човек на име В. Левски не познавам, нито зная да има някакви комитети, това го потвърдих няколко пъти пред каймакамина в Ловеч и пред съда. В това време докато ме разпитваше х. И. Пенчович, Али Саиб паша четеше френски вестник. След това ме отведоха в затвора. Съдът се държеше прилично по време на следствието.
След няколко дни докараха Левски и Никола Цветков, Левски беше арестуван в казармата, а Никола Цветков - при мен, в 4 отделение на затвора.
XVII
Г-н д-р Стоянов пише в книгата си „Градът Ловеч“ на стр. 43, че Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са затворени заедно с Левски, това е погрешно предадено на д-р Стоянов. Левски беше затворен в казармата сам. Между Левски и Димитър Пъшков очна ставка не е имало. В. Бушеранов е викан пред съда да узнае дали е същия Левски и той потвърдил това, и Левски презрително го пронизал с погледа си. Аз (Д. Пъшков) не съм присъствал на спора на Левски с Пенчович, който хвалил султана, че дал Екзархия и училище.
XVIII
Никола Цветков, както казах по-горе, беше затворен при мен, за улавянето на Левски ми разказа следното: Никола Сирков с Левски бяха натуряли книжата на Левски в сламата на самара на коня на пастрока ми. Сутринта, 26 декември 1872 г., Николай Цветков тръгнал от Дръстене, от къщата на пастрока ми, с неговия кон, в самара на който бяха зашити книжата и тефтерчето на Левски, през пчелинска стена по пътеката, като се наговорили с Левски да се срещнат на кръстопът на Севлиевското шосе. А Левски в същото време тръгнал през Стратиш по шосето пеша, като пратил Христо Луканов с няколко момчета напред да проверят да няма некоя засада, наредена от турците, а Левски вървял след тях на няколко разкрача. Левски изминал опасните места по Севлиевското шосе благополучно и се събрали на кръстопът с Никола Цветков и се разделил с Христа, обаче Левски бил много неспокоен. Като се събрали на кръстопът, Никола Цветков се качил на коня, а Левски тръгнал пеша, и заминали по Севлиевското шосе. Като наближили „Пази мост“, Никола съгледал отдалеч един стражар на кон и обадил на Левски, Левски се отбил към лозята; към чешмата срещнали се със стражаря, който запитал Никола къде отива и кой е другарят му. Никола казал, че не го познавал, сега го стигнал на пътя. Заптието запитал Левски кой е и накъде отива. Отивам - казал Левски - на лозето си, аз съм от Ловеч, да видя колко кола боклук са докарали кираджиите. Стражарят заминал по шосето към Ловеч. Левски из пътеката отишъл нагоре из лозята и стигнал Никола на шосето до самия гьол. Левски се качил на коня и по мръкнало стигнали в селото Къкрина и слезли на комитетското ханче при Христа Латинеца - комитетски човек и познат с Левски и Никола Цветков. Левски още вечерта поръчал на Христо Латинеца, като пропеят първи петли, да иде да намери кон за до Севлиево. И ще дойдеш с нас да ни покажеш пътеката за Севлиево, да не минаваме по шосето, защото постоянно стражари кръстосват по шосето. Като запели петлите, Христо Латинеца отишъл да търси кон за Левски. След излизането на Латинеца минало се няколко време, потропало се на външните врати на ханчето. Никола помислил, че се е върнал Хр. Латинеца, и поискал да иде да му отвори, в това време почукало се втори път по-силно и [някой] извикал на турски: „отвори бе, ханджи“. Тогава Никола се връща при Левски и му казал: „заградени сме от много стражари и познах по гласа вчерашния стражар, който ни срещна вчера на шосето". Левски грабва своя револвер и на Латинеца [5], като казал на Никола да каже, че го не познава.
XIX
Левски излязъл през малките врата на яхъра на двора и отишъл към вратника на Денча, като мислел, че там нямало никой. Без да отвори вратника, за да не скърца, прескочил го, гащите му се закачили на вратника и той заедно с вратника паднал по лицето си на земята. Там имало скрити трима стражари, които той в тъмнината не съгледал, които веднага го натиснали на земята. Левски ги отхвърля, става, стреля върху им и наранява едного от тях. Нараненият бил Бошнак Юсин чауш. В тази шашърма тримата стражари извикали на другарите си: „тичайте, че ще го изпуснем". Всичките около 12 души с пушки стреляли в залп, един куршум само ударил Левски над лявото ухо, а един стражар го ударил с тесака и му отрязал горната половина на ухото. В това време Никола бил в стаята, а навън всичко утихнало. Помислил, че Левски е избягал, и се успокоил. Прибрал всички неща на Левски и ги натрупал на леглото, където спял Левски. Стражарите почнали да блъскат вратата да им се отвори, Никола се престорил, че спи. В това време се връща Христо Латинеца, турците го хващат, той казва, че е ханджията. Потропал, Никола се обадил и отворил вратата. Влизат няколко стражари в ханчето, питат кой къде е спал. Никола показал на стражарите къде е спал непознатият и стражарите му прибрали нещата. След това довели непознат, гологлав, без пояс, с паднали гащи, вързани назад ръце, потънал в кръв. Първоначално Никола не можал да го познае. Като го изправили, той извикал: „Прощавайте, братя, и ти, мило отечество, за теб аз отивам“... Тогава Никола по гласа го познал, че е Левски. Стражарите накарали Никола да му вдигне и върже гащите. Левски качили на кола заедно с ранения стражар и други стражари, а Никола и Латинеца вързали с едно въже с ръцете назад и тръгнали. Като изминали от Къкрина едно значително разстояние, седнали да чакат колата с Левски. Като стигнали колата, Никола и Христо Латинеца качили в друга кола, а Левски останал с ранения стражар, и тръгнали за Ловеч. По пътя Никола и Христо са бити със сопи до забравяне - да кажат този ли е Левски, но те и двамата казвали, че не го познават. Като стигнали до Стратиш, вместо по шосето да влязат, слезли направо из баира пеша, минали реката Осъм през пешия мост и влезли в конака. Левски затворили в стаята на стражарите, а Никола и Христо затворили поотделно. Никола ми каза, че щом пристигнали, наскоро влиза поп Кръсто в конака и отива направо в стаята при Левски. Никола после из пътя, като отивали за София, Левски му казал, че поп Кръстю, като влезнал при него, попитал го: „Как стана тая работа?“ Левски му отговорил: „Стана каквато стана, то се мина вече“. Каза ми Никола, че каймакаминът, след като се уверил от поп Кръстя, че заловеният е същия Левски, тогава чак телеграфирал в Търново на мютасерифина (окр. управител) и последният е поискал Левски. Това Никола чул от ключаря на затвора, който разправял пред арестантите с голямо възхищение и радост, че е уловен главният комита.
Казах на Никола: „Нашата участ с Марин не са ни съобщили още, може да ни обесят или изпратят по анадолските зандани да оставим костите си, но тебе и Латинеца вярвам съдът да ви освободи, щом не сте признали, че познавате Левски. Като се завърнеш, да запазиш книжата на Левски, зашити в самара на коня. Бъдете бодри, семето, което посея Левски, ще изникне, макар по-късно, но ще даде добър плод" Никола се оплаква, че до София много зле са ги третирали.
XX
Д. Пъшков с Марин п. Луканов и поп Лукан пристигнали в София на 17 ноември 1872 г. В същия ден при очна ставка с Д. Общи в София, т.е. на 17 ноември 1872 г., е арестуван поп Кръстю и на 18 ноември 1872 г. бил освободен. Това обстоятелство ми разказаха Христо поп Луканов, Анастас Хитров, Калю Боров и други членове от революционния комитет.
XXI
Величка - по баща поп Луканова, а по мъж Хашнова, разказа, че след освобождението на поп Кръстя от затвора на 18 ноември 1872 г. получила на три пъти писма, последователно хвърляни нощно време в двора ѝ, на неин адрес, с подпис на Левски, със съдържание да занесе кореспонденцията му на нейното лозе и той (Левски) ще се яви да я вземе. Обаче тя подозирала, че в тия писма се крие предателство, защото познала почерка на поп Кръстя.
Като получила след няколко дена и третото писмо, хвърлено през нощта в двора ѝ с подпис Левски и със същото съдържание, убедила мъжа си да отидат на лозе да опитат дали ще се яви Левски, като взели със себе си само мотики и лук да посеят, за да маскират отиването си. Там на лозето почнали с мъжа си да копаят и садят лук. В това време видели, че към тях идат няколко души селяни с горнопавликенско облекло. Като дошли при Величка и мъжа ѝ тия въображаеми селяни, познали началника на полицията и някои от полицейските стражари, въоръжени под селските дрехи. Обискирали ги и като не намерили нищо подозрително, казали им да си отидат. Като минавали покрай близката горица до лозето, съгледали поп Кръстя в горицата.
XXII
Баба Марийка Николчова, нейната къща беше една от тайните къщи, в които се криеше Левски, разказа ми, че след като ни арестуваха с Марин поп Луканов и откараха в София да ни съдят, Левски се завърнал от Стара Загора в Ловеч и се установил в нейната къща в Дръстене, в която имал среща с поп Кръстя. Разговорът им бил доста разпален и на двамата. Тя, баба Марийка, дочула, че Левски казал на поп Кръстя: „да дойдеш утре вечер в Къкрина при Христа Латинеца да си разчистим сметките“. По улицата кръстосвали стражари покрай къщата на баба Марийка Николчова, когато поп Кръстю и Левски били в къщата ѝ. Баба Марийка замолила поп Кръстя да се отстранят с Левски, да не би стражарите да дойдат да ги арестуват. Поп Кръстю казал да не се бои, няма да стане нищо. Обаче Левски бил доста разтревожен, каза баба Марийка.
Христо се казваше Латинеца, който държеше ханчето комитетско в с. Къкрина за пренощуване на апостолите.
XXIII
Николчо Цветков освободиха, защото Д. Общи не го познаваше.
За улавянето на Левски бил изпратен старшия полицейски стражар Бошнак Юсин Чауш. Като се завърна от бягството в Руско-турската война през 1877 г., отидохме при него Иван Драсов, Марин Луканов и Д. Пъшков. Запитахме го да ни разкаже как е...
ТУК ИМА ПРОБЛЕМ С ЕДНА СТРАНИЦА, КОЯТО НЕ Е ДОБРЕ СКАНИРАНА И ПОРАДИ ТОВА ПРОГРАМАТА НЕ РАЗПОЗНА ТЕКСТА. НО ТЪЙ КАТО СЛЕДВАТ ОТНОВО БЕЛЕЖКИ НА Д. ПЪШКОВ, СВЪРЗВАМ ДВАТА ДОКУМЕНТА. КОГАТО УСПЕЯ ДА СКАНИРАМ ЛИПСВАЩАТА СТРАНИЦА, ЩЕ ДОБАВЯ ТЕКСТА ТУК. (БЕЛ. НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ)
...двора, където беше поп Лукан и синът му Марин, обиколени със стража, да не би да хвръкнат. Като се сетихме, че ще ни откарват на някъде, помолихме ги да си доставим зимни пътни дрехи, понеже бе студено. Но гласът ни не се послуша и ние трябваше с тънките си облекла да упорстваме и на студа. След малко даде се заповед и ние се качихме на конете, които бяха приготвени нарочно за нас, и като ни оковаха в железа, тръгнахме, придружени с няколко заптиета и милязимина Мехмед ага, но накъде и ние не знаем. Като излязохме при телеграфа, възвихме към Топоската чешма, и като доближихме, аз поисках да ми дадат водица, да си поугася сърцето, което гореше като огън, но вместо вода аз изядох няколко попръжни от едно заптие, що ни караха: вяра, кръст и прочее.
Излязохме от Ловеч и като се опростих с него, упътихме се на югозапад по пътя, който води към Микре, и без да се спрем никъде, осъмнахме край Топузовата кория, и тъй като вървяхме без да се спрем някъде, за обед стигнахме на Микренските ханове, където, като пообядвахме надве-натри, тръгнахме и вечерта стигнахме по 11 часа в Турски извор, където ни затвориха в общ конак под селска стража.
През нощта пристигна баща ми с Въля Стоянов, комуто бях изпратил известие по едно турче. Баща ми, като ме видя в окови, заплака, и мен дожаля, очите ми се наляха със сълзи, но вътрешен глас ми каза: плачът е за жените...
Аз се въздържах от плач, но буца ми седна на гърлото и не можех да продумам нищо на баща си, само приех малко парици от него и си отиде, без да можем да си речем барем сбогом.
На 15-ти того тръгнахме преди да се съмне два часа. Към пладне стигнахме на Видрарските ханове, където Тодор Бояджията (видрарец) ни гости с топъл боб. Оттам като тръгнахме, вечерта - часа по 10 - стигнахме в Орханието, където ни затвориха и трима ни в една тясна и влажна затворка. Вечерта часа по три ни изведоха (и трима ни) при каймакамина, който ни позапита по нещо, но като не получи удовлетворителен отговор, даде заповед да ни отведат пак на същото място. Тук преминах много неспокойно, както телесно, тъй и душевно. Сутринта на 16-ти, като оковаха само мен и с беликчета, подкараха ни орханийски заплета, но очувай (пази) Боже! По пътя претърпяхме най-бестидни (безсрамни) попръжни: вяра, кръст, майка и пр. На Ташкесен чаушът, който ни караше, като видя, че ръцете ми бяха отекли от студа, откова белекчета, додето почивахме около един час, подир пак ме окова и тръгнахме, дето вечерта по 10 часа стигнахме на Горна Малина. Тук пренощувахме в една българска къща, под стража от българи (Ихтиармезл.). Сутринта на 17-ти докараха от селото мекерета, мене се падна да деля една бяла кобила, запрела съвсем, със самар гол и без люлки, рекох, че това ми е на късмет и се качих. Студът беше чрезмерен, но беликчетата украсяваха ръцете ми. В този ден вееше насреща ни студен вятър, който ни пронизваше чак в сърцата.
III
В София стигнахме часа по 7, дето ни изведоха пред Махзар паша. Поръча да доведат Димитър Общи, той дойде, бе окован в железа. Махзар паша го запита: „Познаваш ли тия хора?“. Общи отговори: „Двамата са мои хора, а попът, когото искам, той е млад, нисък, въздебел, него искам“. На поп Лукана се позволи да се върне свободен в Ловеч със стражар, а нас с Марина (сина му) оставиха в двора на тъмницата, където ни държаха 5-6 дни на студа без огън и без постелка. После, като ни направиха истинтакъ изпит, мен туриха в четвъртото отделение на затвора, а Марина в третото отделение. Оттук нататък захващат истинтаците ни, дето пашата в един изпит, дето бяха членовете и той (Махзар паша), разярено ме напопържа на вяра, без да се срамува от членовете на мезлиса, че не ща да призная онова, що ми стоварят мюзевирите. Тук стояхме под затвор в тъмница от 18 ноември 1872 г. до 18 януари 1873 г. Като се свършиха истинтаците, каза ни се да се приготвим, че ще идем на заточение.
IV
На 18 януари 1873 г. осемнадесет души тръгнахме от Софийския затвор пеша до казармата. Щом влязохме в двора на казармата, бурята засвири и ние се наобиколихме с въоръжени воини, които държаха пушките, насочени върху нас, като че чакаха заповед да ни застрелят. Ние бяхме в голямо отчаяние, но след малко чухме радостния глас „бинин“ и ние се навезохме на 6 брички, нарочно приготвени за нас, и вечерта спахме на новия хан, откъдето сутринта на 19.1. със затворени ръце в беликчета тръгнахме и стигнахме в Ихтиман, където всички спахме с оковите си. На 20. I. стигнахме във Ветрен, където със затворени ръце в железа преспахме в една къща, обкръжена от черкези. По пътя на 21.1. на Бошюля (село) мюлюзмина Ибрахим псува най-безстидно и би, без да има вина, селския поп, който по работата си минаваше покрай колата, дето се бяхме спрели на пътя пред кръчмата на Атанаса Попчето. Оттам часа по осем стигнахме в Пазарджишкия правителствен конак, където в една тъмна, нечиста и много студена тъмница преспахме много безпокойно. От Пазарджик на 22. I. стигнахме Пловдивския правителствен конак в присъствието на много народ и ни затвориха в една добра стая, т.е. в тази, в която бяха преседели и нашите предшественици орханийци, тетевенци и видрарци. Тук преседяхме две нощи и един ден. На 24.1. се качихме на кола в конака, отидохме на железницата, откъдето за осем часа стигнахме в Едрене. Тук всички ни оставиха в хамбара, оковани в железа, освен Ковачев, който беше отделен от нас в II клас. В Едрене стигнахме вечерта часа на два на станцията, откъдето, ако и да искахме да си хванем брички да не ходим пеша до града, който е близо до 1/2 час далеч от станцията, не ни дадоха, и пеша, изморени ни закараха в градската терсана. Тукашната терсана е много лоша, защото е от гяйгир, и затворниците - пребледнели и изсъхнали. Тук като преспахме, на сутринта часът на 7 се навезохме сред конака на пет красни брички при присъствието на много множество люде пазеха ни казаци и българи; както и през чаршията едвам се промъкнахме между хората, които се бяха нарочно стекли да гледат. Вечерта стигнахме на Хапса, където ни затвориха в два затвора - толкова лоши, щото хората и свинете си не затварят в подобни затвори. Тукашните заптиета се показаха много лоши и безчовечни. Един сух, с бели мустаци чернъ, заптие ни псува; а пък чаушът не даде ми да си взема симид, който се продаваше в двора; псува най-безстидно симидчията и го изпъди. Оттук, на 24. I. изпратени, вечерта стигнахме в Баба Ески, дето ни приеха и изпратиха много добре. През деня (курбатъ байрамъ) дойдохме в Люлебургас. Тук ни посрещнаха хора много, както и каймакаминът полюбопитствал беше да ни види. Затвориха ни на едно място, откъдето после ни извадиха и затвориха на друго, по-лошо от Хапсанската тъмница, място, в което преспахме безпокойно, колкото може да премисли човек. На 28. I. оттам тръгнахме и стигнахме в Чорла, и тук преспахме безпокойно. На 29.1. оттам стигнахме на Силиврия и тука преминахме добре. На 30.1. оттам тръгнахме и откак преминахме през Чаталджа [6] и откак прецапахме пеша азмаците при железницата и се окаляхме до уши, качихме се на железницата (аз и Ковачев бяхме в трета класа, а другите в амбаря) и часът на един пристигнахме в Цариград на Сиркеджи скелеси. Тук, наобиколени от куп заптиета, тръгнахме пеша и стигнахме на Баба-заптие (Централен затвор), където, прекарани от врата във врата, ни затвориха при нашите предшественици, на 30-ти, във вторник вечер.
V
Тук преседяхме един месец и половина, сиреч на 14 март ни изкараха из затвора и като дадоха на всекиго по едно заптие след него, слязохме на Сиркеджи скелеси, дето се навезохме на турския вапор „Туна“, който преседя на скелята през нощта и сутринта на 15.Ш., часа по 11, тръгна. Като минахме бухиза, влязохме в Черно море, което изведнъж поболя всички ни, и като се люляхме болни ден и нощ между разярените вълни, стигнахме в лимана срещу Ираклия, дето преседяхме два дни, защото морето се разигра много. Тук излязохме в града на разходка, дето намерихме и един българин абаджия, който стои 11 г., но сиромах доста. На 18 март напуснахме пристанището, тръгнахме, но времето беше много лошо и морските вълни дотолкова блъскаха вапора, щото бедстваше да потъне и ние бяхме изгубили всяка надежда за спасение, но Бог, който си има грижата за всекиго, избави ни, и като преминахме край градовете Амасра, Небол и Синап, дето вапорът се спря за малко време. На вапора се видяхме с един наш личен (познат) на име Стоян Камеляжи, който живее в Синап от 14 г. с камелячелик. Излязохме на Самсон на 20 март, часа по един сутринта, посрещнати от един куп заптиета, дето ни затвориха в една много тъмна (без прозорци) затворка.
Сутринта на 21 март, като са накачихме на катъри с голи самари, тръгнахме, обиколени с много войска, която, като допътува с нас до половин час от града, върна се, а ние с един милязимин и няколко воини, като изтърпяхме доста мъчнотии в пътя, вечерта едва стигнахме на Чякалла хан (селото се вика така, че и ханът носи това име), дето, като пренощувахме доста добре, защото ни позволи милязимина, та се поначюкахме, сутринта на 23. III., като пътувахме три часа, стигнахме на Каваклъ, село от 70 къщи, но стои мюдюрин, дето ни вкараха в правителствения дом, и докато постояхме до половин час на двора, дето и обядвахме на крака, тръгнахме. Тук ни залови един силен дъжд, измокрени и окаляни едва вечерта по 12 часа стигнахме на турско-караманлийското село Ала-Юртъ, дето пренощувахме много безпокойно у поп Левтерюви, понеже и попът много сиромах, та нема какво да ни постели, но кални и мокри спахме на голата земя. Сутринта на 23 март, като тръгнахме, заваля много студен сняг, но по пладне времето се оправи и ние с благодарение следвахме пътя си, дето часа по 10 вечерта стигнахме на турското село Аурен и ни затвориха в една селска стая. На 24 III. стигнахме в град Амасия, който е между две скали и през него тече река Тукат. Там ни затвориха в много тъмна затворка. Тукашните затворници страшно се наказват с по 30-40 оки пранга на крака му.
В Амасия има много вехти здания и стара твърдина срещу града на скалата. От изток покрай пътя иде подземен водопровод, правен от римляните, но сега развален и пресъхнал. За него разказват, че го е правил Ферад Шерин. На 25. III. сутринта тръгнахме само с 8 души воини и един стотник, който беше доста добър човек. Този ден валя дъжд, поизмокрени за 7 часа стигнахме в турското село Хениске, дето ни оставиха в селската стая. Селяните ни посрещнаха учтиво и ни нагостиха със селски прости ястия: чорба от булгур, пилаф от жито и спанак с булгур. Тук ни бе доста топло, но селската стража дотолкова ме безпокои цяла нощ с гълчавата си, щото никак не можах да заспя. На 26. III. като тръгнахме, за 5 часа стигнахме на Турхал - турски градец, дето ни оставиха в едно кафене. Над града откъм изток има стара твърдина.
На 27. Ш. тръгнахме за Тукат, дето стигнахме с много мъки, защото заптието, което тръгна от Турхал да ни предвожда, караше ни на мензил (линг). Той насърчаваше и воините, като им говореше, за такива като нас трябва „изет“ и тъй потрошени стигнахме в Тукат, дето, като минавахме през чаршията, множество хора от всякаква народност се трупаха на купове, купове, за да ни гледат. Като стигнахме в правителствения конак, ни затвориха в една много тъмна и нечиста стая; щом слязохме, посетиха ни един круатец (хърватин) и един грък от Западно вероизповедание. Над града в скалата има стара твърдина, казват да е правена от римляните. Сутринта се разходихме из града с едно заптие, придружени от круатеца Андон. Сутринта на 28. Ш. като тръгнахме, за 6 часа стигнахме в Арменското село Ятмаш, дето селяните ни гостиха със селски прости ястия и се показаха доста състрадателни към нас. На 29. III. през деня минахме доста високи и балкански места, дето за 7 часа стигнахме на Енихан, село смесено от турци и арменци. Тук пренощувахме добре, но домакинът (арменец) не беше толкова благодарен и особено жена му, която изяде няколко тояги от чаушина, що ни караше, че ни не приема да пренощуваме в къщата ѝ.
На 30. III. през деня на пътя намерихме минерална вода (Борфес), от която, като пийнахме по малко, тръгнахме и за 4 часа стигнахме в турското село Калан, дето преспахме в една много хубава подземна стая. Вечерта притежателят на стаята ни гости с проста булгурева чорба и с тънки петурки, които им служат вместо хляб, но ние не можахме да ги ядем, защото бяха сурови (неопечени добре).
На 31. III. тръгнахме, дето за 5 часа стигнахме в Сивас, но и тук оставихме много хора без работа, които бяха се натрупали пред правителствения дом да ни гледат; а нас, вместо да ни вкарат в конака, закараха ни в едни вехти затвори. Като минахме през четири врати, затвориха ни в една тясна, вонеща и без прозорци хапсана, освен една малка дупка на тавана (тукашните къщи са равни и покрити с пръст, не като при нас). Въздухът беше развален до най-висока степен, освен това, че бяхме 20 души в такава тясна затворка, но имаше и трима тамошни болни затворници, които с кашлянето си и вонящите храчки ми докараха най-голямо безпокойство и гнусота, толкова, доколкото може да си въобрази човек. Това положеше ми докара голямо отчаяние, но като гледах, че в затвора имаше по-злощастни от мен, дадох си малко утешение. Тук преседяхме два дни и три нощи, дето преминахме с много големи мъки от горещина и от разваления въздух. Сутринта на 3 април с пет воини и пет заптиета тръгнахме, и като минахме през планина Теджер, която беше покрита със сняг, за 7 часа стигнахме в арменското село Улаш. В този ден много силен и студен вятър вееше срещу нас. На 4. IV. тръгнахме сутринта много рано, защото пътят ни беше дълъг, като извървяхме 4 часа, стигнахме в турското село Диликлиташ, дето и обядвахме. В това село турските жени ходят открити без никакво пазене; дрехите им са също като на нашите челенгирки; на главите си носят сукла; момите и младите булки носят на носовете си обици или бримки. По тези села и арменките носят такова също облекло. Оттам за 4 часа стигнахме в Кашал, сиреч паланка, дето седи мюдюрин, която е смесена с турци и арменци. От Улаш до Кангал е осем часа път. Там пренощувахме не толкова добре, защото стражата селска, що бе оставена да ни пази, прави ни много досаждане с разговорите си. На 5. IV. за пет часа стигнахме в турското село Аладжа-хан, тук стаята, дето ни затвориха, като не можа да ни събере, няколко души спахме в конюшнята (яхър), дето стражата селска с многото си гълчава не ни остави спокойни цяла нощ да заспим. Сутринта на 6. IV. дойдохме за 5 часа в турското село Асан-Челеби [7], дето, като бяхме свършили хляба, си взехме брашно от домакина и си месихме хляб (защото по тези страни хората не знаят да месят хляб като по нас, но пекат тънки питки на връшник железен, разточени с махалка). Този хляб бе ечемичен, но ние се благодарихме и от него, като няма по-добър. На 7. IV. минахме през много безплодни места и голи върхове; минахме и през паланката Хекин хан, дето искахме да си вземем от фурните хляб, но меемуринът, що бе с нас, не ни даде да си вземем. В този ден взехме 12 часа път и дойдохме в кюрдското село Каран (Кърън) от десетина къщи; мъжете ги нямаше, а жените не ни приеха, можеше да се породи и бой, ако бяха поискали войниците да останат там, защото кюрдкините са готови на всеки случай за бой. Оттам, като извървяхме още 4 часа с много мъчнотии, с възкачване и слизане по високите и непроходими бърда, едва по мръкнало стигнахме в казълбашкото село Кънак, дето ни затвориха в един яхър, пълен с лайна и бълхи. Там пренощувахме много зле, дето посрещнахме и Възкресение (Великден) в реченият кабинет.
Сутринта навръх Великден, като се поздравихме един други с обикновеното Христос Воскресе, поядохме млекце с ечемичен сух хлебец, който и тъй не бе толкова в изобилие, за да ни насити както трябва. Оттам на 8 април като тръгнахме, минахме през селата къзалбашки: Девели (дето ни превари една бабичка и ни питаше с плач за сина си, който бил воин в Еменската битка, защото тя ни мислеше, че се връщаме от войната. Ах, дали не преварят и нашите майки чужденците и да ги запитват за нас!?) и Мешеид. В това село почивахме около един час, дето един от селяните ни каза, че в тези околности продумал един овен на овчаря; овчарят от страх на втория ден не смеел да иде с овцете, но господарят му се осмелил и като отишъл с овцете, овенът му казал: „Вчера овчарят, ако беше ми отговорил на първия път, щях да потопя всичко, на втория път, ако бе отговорил, щях да захвана голямо сражение между народите, на третия път - щях да направя всичкият свят в мир и благоденствие“
Този ден пътувахме 5 часа, стигнахме кюрдското село Хорам и пренощувахме в една бейска стая много добре. Тук видяхме в една градина няколко дървета, до която минаваше една долчина с бистра водица, която я правеше да прилича на нашенска градина. На 9. IV., като преминахме доста баири и долини, за 5 часа дойдохме до река Ефрат, която минахме с каик, и като се накачихме пак на катърите, за 10 минути влязохме в град Гюмюш Медени. Тук има фабрика за сребро, което копаят в околностите на града. Сутринта на 10. IV., като минахме покрай сребърната фабрика (среброто се обработва примитивно и се праща в Европа), отбихме се да я видим, и оттам като тръгнахме, за 6 часа дойдохме в арменското село Лрпауд, дето ни затвориха в един зимник при добитъка в миризливите лайна, дето от миризмата на лайната, от дъха на говедата и на стражата, която се състоеше от 15 души, произлизаха смъртоносни миризми, дето с големи мъки едва осъмнахме здрави. На 11. IV. за 4 часа стигнахме в Арпут, като постояхме, на катърите пред правителствения дом до 1 1/2 часа, отведоха ни и ни затвориха в една широка затворка. Този град се нарича и Мезре и е преселен от вехтия град Арпуд преди 30 години, който е на един висок връх, а новият Арпуд е на равно място и е далеч от стария 1 1/2 часа. Тук седи и пашата на управлението. Ежегодно се преселват в новият град и може в продължеше 50 години старият град да запустее. На 12. IV. сутринта тръгнахме и обядвахме на турското село Ого. Оттам като тръгнахме, минахме покрай езерото Полджик, дето си купихме и риба от риболовците, що ловяха с каик. Това езеро не се изтича никъде; простира се надлъж 6 часа, а нашир 2 часа, в него има остров, на който има останки от черква. Разказват, че на мястото на езерото имало село християнско; преди 100 г. избухнала ненадейно водата и го потопила, за което свидетелстват и черковните останки. Вечерта стигнахме в кюрдското село Кезик, дето ни затвориха в един зимник при добитъка. Кезик е далеч 6 часа от Арпут.
На 13 април за 6 часа стигнахме в Арганския Мадем (Аргана Мадеми), дето ни затвориха в едно кафене, и щом слязохме, отделиха от нас Васил Йонков от Гложене и Цвятко Вълчов от Правец и ги затвориха в терсената медемска, с по двата крака оковани в железа [8].
В същия ден посетихме терсената, в която бяха затворени още 17 души българи (онези, що бяха обрали хазната на Арабаконак), които зле стенеха под тежките окови на железата. Тук има родница бакърена. На 14. IV. за 10 часа стигнахме в кюрдското село Тилхаран. Вечерта ни затвориха в една тясна и без прозорци стая, дето от дишането ни се развали въздухът, та цяла нощ минахме в мъки. Тук заклахме едно яре. На 15. IV. сутринта тръгнахме рано, като извървяхме около 5 часа, стигнахме в Диарбекир, дето ни спряха вън от калето на новия сарай (дето седи валията), който е далеч от града 1/4 часа; тук стояхме на двора до един час, после един стотник ни нареди като воини по двама и заобиколени с няколко заптиета с баюнети, откараха ни пеша до вехтия сарай, който е чак във вътрешното кале, дето, като ни претърсиха хубаво за ножове, тикнаха ни в един затвор много влажен и пълен със змии и скорпиони, дето прекарахме цели 15 (петнадесет) дни в голямо отчаяние. Но Бог, който никога не забравя онези, които страдат правди ради (за правдата), ето че праща тукашната православна арабска община, която с ходатайството и с поръчителството си пред местното правителство извади ни из прочутата диарбекирска терсена на 1 май 1873 г., и тъй ние се видяхме вече свободни в града Диарбекир, дето нашите вехти българи ни заведоха на черквата „Св. Козма“, за да пренощуваме.
Д. Н. Пъшков
от Сопот, Ловчански
ееееееее
|
Една ока сено
За др.
Два малки санд.
Големи санд.
Писмо до Царитрад
Кирия за Скендерун
|
ееееееее
|
1036-10 (паспорт)
207-10 (патрони)
6
10
6
10
-------
1275 1/2 гроша
|
Горните неща, приготвени за пягане (бягане) от Диарбекир на 6 юли 1876 г.
БЕЛЕЖКИ
1. Този епизод от спомените на покойния Д. Пъшков е останал недовършен. Дотук спомените са диктувани от Пъшков, а оттук нататък той ги пише саморъчно, откъдето произлиза и разликата в езика им.
2. Тези записки на стария другар на Левски от Ловченския централен комитет, писани всякой случай в по-ново време, започват откъслечно, като нахвърляни бележки с отделни, за себе си мотиви, от които ние даваме по-значителните тук. Както ще види читателят, те даже се повтарят донякъде в цялостното изложение, което следва.
3. Ще те избавим от бесилката. (Бел. на Д. Пъшков)
4. От какво вероизповедание съм. (Бел. на Д. Пъшков)
5. „Предаден съм казал" - стоят думите на Левски в черновката на спомените на Д. Пъшков.
6. В Чаталджа престояхме 3 часа на почивка. В това време офицерът, който ни конвоираше, има среща с каймакамина, от когото узнал, че султанът потвърдил смъртната присъда на Левски, съобщи ни като новина.
7. Тук събрахме помежду си по 50 гроша, които дадохме на офицера, на конвоя, за да ни даде писмото от Великия везир до диарбекирския валия. Христо П. Ковачев, който знаеше писмения турски език, прочете писмото, в което бяха написани присъдите на всички осъдени по „Арабаконашкото приключение“. За нас с Марин П. Луканов Великият везир пише на валията да ни пазят добре, да не избягаме; за Д. Н. Пъшков и М. П. Луканов присъда не е произнесена от Чрезвичайния съд, понеже отказвали да са съучастници в Комитета, а по свидетелските показания на Димитър Общи; Анастас поп Хинов, Бошаранов и други без клетви от другарите изпращат се на заточение до живот в Диарбекирската крепост. Писахме до дунавския валия да разследва отново тяхното участие в тая организация и допълнително ще ви съобщим техните наказания.
8. Васил Йонков, Атанас Узунов и други, след като увериха каймакамина със своето добро поведение в затвора, свали им железата и почна да ги праща из града на работа. Те спечелиха доверието на каймакамина, който ги пущаше да работят на държавното шосе само с един стражар. Бабичката арменка, която ги перяла, имала къщичка, която капела. Васил Йонков и Атанас Узунов с няколко души от другарите си вземат един стражар със себе си с разрешение от директора на затвора и отиват да направят къщичката на своята перачка. Свалили покрива на къщата, поне(же) мръкнало, оставили на другия (ден) да я покрият. Пратили стражаря да им купи тютюн и избягали всички, като оставили къщата непокрита.
(Следва)
