МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 32

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 10 МАЙ 1945 ГОДИНА

Сутринта премина в домакинска работа, сечене на дърва и носене на вода. Вдовицата накисна краката си в газирана вода и изпробваше разни прически, които да скрият колкото се може повече побелелите ѝ коси. В три часа следобед най-после бяхме готови за път. Първата ни разходка из превзетия град.

Немощни думи, не сте достатъчни.

Изкачихме се над гробището в Хазенхайде, с дългите еднакви редици гробове в жълтия пясък от последното голямо въздушно нападение през март. Лятното слънце печеше. Паркът беше пуст. Нашите войници бяха изсекли дърветата, за да отворят пространство за стрелба. Навсякъде има окопи, из които са разпръснати парцали, бутилки, кутии, жици и боеприпаси. Двама руснаци седяха на една пейка с едно момиче. Руснаците рядко излизат сами навън. Сигурно се чувстват по-сигурни заедно. Продължаваме през някогашните гъсто населени работнически улици. Сега някой може да си помисли, че десетте хиляди, които живееха тук, са емигрирали или са мъртви. Улиците са толкова тихи, къщите изглеждат толкова затворени и уединени. Никакви живи звуци от хора или животни, от коли, високоговорители или трамваи. Само потискаща тишина, в която чуваме стъпките си. Ако някой ни гледа от къщите, го прави крадешком. Не виждаме лица зад прозорците.

Оттук започва квартал „Шьонеберг“. Скоро ще стане ясно дали можем да продължим, дали един от мостовете, който минава над железопътната линия на запад, е оцелял непокътнат. За първи път виждаме червени знамена на някои къщи, или по-скоро знаменца - явно изрязани от някогашните нацистки знамена; тук-там може да се види по-тъмната ивица, от която се отделяше белият материал с черната свастика върху него. Знамената са - как да е иначе у нас? - старателно подшити от женски ръце.

Военни останки навсякъде по пътя, изпотрошени коли, изгорели танкове, очукани лафети. От време на време плакати на руски език – Сталин празнува победата и Първи май. И тук почти няма хора. Понякога минава някое окаяно създание, мъж по риза, небрежно облечена жена. Никой не ни обръща особено внимание. „Да, мостът още стои“ - отговаря на въпроса ни боса одърпана жена и бързо се отдалечава. Боса? В Берлин? Никога досега не съм виждала нещо подобно от жена. На моста все още има барикада от натрошени камъни. Промъкнахме се през една пролука, сърцето ми биеше силно.

Ярко слънце. Мостът е пуст. Спряхме и погледнахме надолу към железопътния насип. Плетеница от коловози с ръждив цвят, с метри дълбоки кратери между тях. Парчета релса стърчат във въздуха. От взривените спални вагони и вагон-ресторанти се сипят тапицерии и парцали. Жегата е знойна. Над релсите се носи миризма на изгоряло. Наоколо е пустош и изоставеност, без намек за живот. Това е трупът на Берлин.

Продължаваме към „Шьонеберг“. Тук-там на някой праг има жена или момиче: очите им са празни, чертите - неясни и подпухнали. По това мога да кажа, че войната тук е свършила само преди няколко дена. Още са вцепенени като нас преди време.

Вървим по „Постдамерщрасе“, покрай почернели офиси, празни многоетажни сгради, купища развалини.

В един ъгъл трогателна картина: пред купчина отломки, която се извисява много над тях, две стари, рахитични жени свалят по малко пръст с лопатка за въглища и я товарят в малка количка. Ако продължават така, ще им трябват седмици, за да преодолеят планината. Имат възлести ръце, може би ще се справят.

„Клайстпарк“ е като пустиня. Под аркадите са се натрупали парцали, матраци и изпокъсани тапицерии на автомобили. Навсякъде купчини екскременти, жужащи от мухи. В средата стои полузавършен бункер, ограден с железни шипове като таралеж. Сигурно е трябвало да търсим там спасение от бомбите през седмата година на войната. Двама цивилни дърпат купчина греди, като единият реже по-малки за носене парчета. Всичко принадлежи на всички. Трионът стърже жално в тишината. Ние с вдовицата неволно си шепнем, гърлата ни пресъхват, мъртвият град ни спира дъха. Въздухът в парка беше пълен с прах, всички дървета изглеждаха побелели, надупчени от куршуми, тежко ранени. Сянка на германец забърза покрай нас, влачейки някакви постелки. На изхода има руски гроб, ограден с тел. Отгоре пак яркочервени дървени стълбове, а между тях плоска гранитна плоча, на която пише с вар, че тук почиват герои, паднали за отечеството. На руски език герой е Heros, Held. Звучи толкова пруски.

Двадесет минути по-късно стояхме пред къщата, където живеят приятелите на вдовицата. „Мъжът беше в едно братство със съпруга ми - казва тя, - учител по класически езици“. Къщата изглежда напълно мъртва. Входната врата е закована с летви. Докато търсим заден вход, се натъкваме на жена, която е вдигнала полите си и нагло се изхожда в ъгъла на двора пред очите ни. Също нещо, което видях толкова публично за първи път в Берлин. Най-после намерихме стълбището, изкачихме две стълби, почукахме и извикахме името на вдовицата като парола... Вътре шум, стъпки и шепот, докато не разбраха кой стои отвън. Тогава вратата се отваря рязко, прегръщаме се, притискам лицето си към лицето на напълно непознат човек; защото никога преди не съм виждала тези хора. Първо излиза съпругата на учителя. Мъжът ѝ се появява зад нея, протяга ръце и ни кани да влезем. Вдовицата говори като в треска, всичко ѝ е объркващо, другата жена също говори и никой не слуша другия. Отнема известно време, докато седнем в единствената обитаема стая в ненапълно взривеното жилище. Вадим намазаните филии хляб, които сме донесли със себе си и ги предлагаме. Двамата са изумени. Тук няма хляб и не е оставен от руснаците. При стереотипния въпрос „Колко често те...?“ домакинята обяснява с широк източнопруски акцент: „Мене ли? Само веднъж, в първия ден. Оттогава се затворихме в противовъздушното убежище, долу имаше казан за миене, пълен с вода“. Тук победителите дошли по-късно и си отишли по-рано. Всичко станало светкавично.

От какво живеят двамата? „О, все още имаме една торба зърнени храни и малко картофи. А и нашият кон!“

Кон? Смях, а домакинята обяснява с живописни жестове: докато германските войски все още контролирали улицата, някой изтичал в мазето с добрата новина, че навън е паднал кон. Моментално цялата тълпа от мазето се озовала там. Животното все още се гърчело и въртяло очи, когато първите ножове за хляб и джобни ножчето пронизали тялото му – всичко под огъня, разбира се. Всеки режел и дълбаел първото място, което намерел. Когато жената на учителя посегнала там, където блестяла жълтеникава мазнина, получила удар по пръстите с дръжката на нож: „Ти! Стой стой си на мястото!“ Домакинята успяла да отреже парче, тежащо три килограма. „Празнувахме рождения ми ден с останалите“, каза тя. „Вкусът беше прекрасен, бях го мариновала с остатъка от оцета.“

Поздравихме я ентусиазирано. Появи се бутилка бордо. Пихме за домакинята, вдовицата пак ни сравнява с украинките – никой от нас вече не си знае мярката.

Сбогувахме се дълго. Учителят се рови из стаята, търси какво да ни подари, да ни даде нещо в замяна на сандвичите, но не намери нищо.

По-нататък в Баварския квартал искаме да потърсим моята приятелка Гизела. Безкрайни редици немски леки автомобили блокират пътя, почти всички изпотрошени. Там отново е отворил врати фризьорски салон. Бележката казва, че подстригват косите на мъжете и мият главите на жените, ако си донесете топла вода. Със сигурност забелязахме клиент отзад в полумрака и някой, който подскачаше наоколо с ножица в ръцете. Първият признак на живот в градския труп.

Нагоре по стълбите към Гизела. Почуках и се обадих, треперейки от вълнение. Отново буза до буза, а в миналото само си стискахме ръцете.

(Следва)