АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част ІI. МЕСИЯТА / Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ (Пролетта-лятото на 29 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА; Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ; Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“; Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО; ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“

(Пролетта-лятото на 29 г.)

По времето, когато над малкото община надвиснала за първи път реална заплаха от страна на властите, проповедта на Исус постигнала най-големия си успех. Той постоянно бил съпътстван от жители на Галилея и Декаполис, Юдея, Йорданската област и дори Финикия. Мълвата за него "се разнесла по цяла Сирия". Никога по-рано такова множество не се било стичало при Учителя. Макар че не е известно колко от тези хора са влезли по-късно в първата Църква, пролетта безспорно донесла на добрата вест богата жътва.

Когато Исус изчезнал от Капернаум, хората започнали да го търсят. Въпреки близостта на Пасхата много галилейци, вместо да се готвят за Ерусалим, заобиколили езерото и се отправили към Витсаида, като се надявали да срещнат Учителя там. И отново Исус видял "овцете от дома на Израел", бродещи като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове той им приличал на нов Мойсей, който ще ги поведе по пътя на свободата. "Като ги съжалил", Исус дълго разговарял с хората и изцелявал доведените при него болни...

Незабелязано се спуснала вечерта и скоро нощта трябвало да обгърне крайбрежието. Учениците започнали да се тревожат:

- Усамотено е това място и късно е вече - казали те на Исус. - Пусни ги, за да отидат в околните селца и села и да си купят нещо за ядене.

- Вие им дайте да ядат - отвърнал той.

- Да отидем да купим хляб за двеста динария и да им дадем да ядат ли? - попитал единият от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от дошлите вероятно носели със себе си пари. Филип обаче изразил съмнение дали това ще бъде достатъчно. Тогава Исус попитал:

- Колко хляба имате? Идете и вижте.

- Има тук едно момче - казал Андрей - и то има пет ечемични хляба и две рибки. Но какво е това за такова множество?

Вместо отговор Учителят наредил да разположат събралите се в редици на зелената пролетна трева и като взел хлябовете, произнесъл над тях благодарствена молитва. Начупил ги с тържествен жест и ги раздал на учениците си. Смутени, те започнали да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро за своя почуда се убедили, че тя стига за всички...

На пръв поглед може да изглежда, че в този случай Христос като че ли е отстъпил на изкусителя, който някога му предлагал да превърне камъните в хляб. Но в действителност в това, което извършил, нямало компромис. Думите "не само с хляб живее човек" оставали в сила. Учителят искал множеството да идва при него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Божето царство, "всичко останало ще им дойде от само себе си". Преданието е запазило знаменити думи на Христос: "Молете се за голямото, а Бог ще вид даде над това и малкото". [1]

Ние никога няма да научим как именно е станало умножаването на хлябовете, но съвсем не това е важното. Исус показал, че истинската жива вяра и единството на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесен, но и за земен благослов.

Не е случайно, че това събитие е описано от четиримата евангелисти, а ранните християни обичали да го рисуват по стените на катакомбите. Мистерията на празничната братска трапеза била предвестие за евхаристията, тайнството на благодарността, на което Човешкият син отредил централно място в своята Църква.

В този вечерен час околностите на Витсаида станали свидетели на първите стъпки към открито признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, победила. Според богословите Исус бил лъжепророк и осквернител, в очите на политиците бил опасен подбудител на тълпите, но тук бил посрещнат възторжено от хиляди хора, които прекарали с него дните преди Пасхата и участвали в свещеното разчупване на хляба.

Когато се спуснала нощта и светлините на огньовете заблестели в долината, на хората им било трудно да заспят. Всички били обхванати от радостна възбуда. "Той наистина е пророк, който иде в света" - чували се навсякъде викове. Макар Исус да не искал за себе си царски почести, галилейците били вече готови да го отведат насила и да го провъзгласят за свой повелител. Мислите им поели в обикновената посока. Светлината на Царството и евхаристичния "знак" за общуването с Бога отново били забулени от оживели илюзии...

Ентусиазмът на множеството можел да се предаде на учениците, което било по-опасно от всички преследвания на Ирод. И отново трябвало да се крият, да бягат. Исус не се бавил нито минута. Той заповядал на двенадесетте да седнат в лодката на Симон и да плават покрай брега на Витсаида. Без да разбират причините за това бързане, те се подчинили мълчаливо, а той, незабелязан от никого, под покрова на нощта, се отдалечил сам на хълма, откъдето в светлината на луната виждал лодката, която се борела с насрещния вятър.

Учениците чакали Исус да слезе бързо на брега, но той не напускал своето убежище. Към три часа през нощта те били отнесени почти на средата на езерото. Сега трябвало да мислят само за това да не се обърне лодката. Внезапно апостолите видели нещо, което ги накарало да извикат. Направо сред вълните се движела човешка фигура, която, както им се сторило, искала да мине покрай тях. Вцепенени, рибарите захвърлили греблата. Спомнили си всичките ужаси на народните поверия. Не предвещава ли този призрак близка гибел? И в същия миг от тъмнината се чул познат глас: "Аз съм, не се страхувайте!.."

Те още не знаели да се радват ли, или да се плашат, когато импулсивният Петър, като се вгледал в мъглата, извикал: "Повелителю, ако това си ти, кажи ми да дойда при тебе по водата!".

Какво го завладяло? Детско любопитство ли? Или желание да се избави от страха, като се докосне до Учителя? Най-вероятно рибарят не си давал сметка за своите подбуди, когато, като чул думата "ела", прекрачил смело през борда. И станало нещо невероятно. Няколко мига силата на вярата наистина държала Петър върху водата. Но веднага щом усетил вълните под краката си, осъзнал уплашено какво става и започнал да потъва.

- Спаси ме, Повелителю! - започнал да вика отчаяно Симон.

- Защо се усъмни, маловерецо? - казал Исус, като му протегнал ръка.

Учениците лежали на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбрали: съдбата ги е събрала с някого не от този свят.

Никой от тях не успял да забележи как лодката докоснала крайбрежните камъни...

Между другото на сутринта, когато разбрали, че дванадесетте са отплавали сами, без Учителя, хората се губели в догадки и недоумявали: къде е могъл да отиде? Групи галилейци бродели объркано по брега. Някои излезли в морето с лодки и си подвиквали с рибарите от Тибериада. Накрая някой изказал мисълта да отидат в "неговия град".

И те наистина намерили Назаретянина в Капернаум.

Какво го накарало да се върне в тетрархията на Антипа? Искал ли е да опита още един път да намери там разбиране и затова ли не бързал да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Исус като че ли засланял бъдещето от самия себе си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на неговия живот. Нека семената на добрата вест да падали често на безплодна почва, Сеячът продължавал да се труди за "спасението на мнозина". Според проникновените думи на един руски писател Христос "трябвало да запази надеждата до край, до кръста". [2]

По същото време в капернаумската синагога дошли книжници от Ерусалим. Този път те не обвинили Исус в магьосничество, а че не уважава "преданията на старците". Как може той, който претендира за ролята на наставник, да се отнася толкова лекомислено към обредите, завещани от бащите? Нали всички видели, че като сядат на масата, учениците му не извършват ритуалното измиване.

Исус не започнал да се оправдава пред тях. "Правилно е пророкувал Исая за вас, лицемери - отбелязал той, - както е написано:

Тези хора ме почитат с устата си,

а сърцето им стои далече от мене,

но напразно ми оказват почит,

като учат на учения и предписания човешки.

Оставили сте Божата заповед и се придържате към човешкото предание".

Много ли струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за такъв вид фалшиво благочестие. Често хората, които са завещали имота си на Храма, отказват заради това да помагат на родителите си. Като си въобразяват, че са проявили набожност, те вършат грях срещу една от първите заповеди на Мойсей.

Спорът бил прекъснат от галилейците, които дошли от околностите на Витсаида. Те наобиколили Учителя, развълнувани и учудени:

- Как дойде тук, Рави?

Но срещата с тях вече не радвала Христос.

- Истина, истина ви казвам: вие не ме търсите, защото видяхте знамение, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте. Работете не за тленната храна, а за храната, която е във вечния живот и която Човешкият син ще ви даде. Защото Бащата Бог е поставил върху него печата си.

В техните души "знамението", чудото на Божественото присъствие, явено на трапезата, помръкнало в сравнение с това, че Исус съумял да ги нахрани на усамотено място. Но галилейците все пак се опитали да разберат какво очаква и иска от тях Учителят.

- Какво да направим - попитали те, - за да вършим Божите дела?

- Божето дело - бил отговорът - е да вярвате в този, когото Бог е пратил.

Но нима те не вярвали? Нима не искали да го направят цар за това, че като Мойсей им дал нова небесна манна?

- Не Мойсей - възразил Исус - ви даде хляб от небето. Защото Божият хляб е Този, който слиза от небето и дава живот на света.

- Давай ни винаги от този хляб, Повелителю! - отново не разбрали те. Както и жената от Самария, хората възприели иносказанието буквално, макар да е възможно някои от тях да са знаели, че книжниците наричат "хляб" Божата премъдрост.

И тогава Исус произнесъл думите, които объркали напълно присъстващите:

Аз съм хлябът на живота.

Който дойде при мене, няма да огладнее,

и който вярва в мене, няма да ожаднее никога...

Бащите ви ядоха в пустинята манна и умряха.

Този хляб слиза от небето,

за да го вкуси човекът и да не умира...

Хлябът, който аз ще ви дам, е моята плът,

която давам за живота на света...

Който яде от плътта ми и пие от кръвта ми,

е в мене и аз съм в него. [3]

Хлябът, водата и виното символизират храната, която е необходима, за да се поддържа животът на тялото. А трапезата с Човешкия син е храна на духа. Чрез него, същество от плът и кръв, се извършва участието в божественото битие, достига се пълнотата на Завета и Творецът се свързва със своето създание.

В деня, когато се умножили хлябовете, хората станали свидетели и участници в това "знамение", но не устояли пред земните съблазни. Ентусиазмът от необикновената нощ, когато искали да провъзгласят Исус за цар, вече минал. Те като че ли се събудили от сън и дошли на себе си. "Не е ли това Исус, синът на Йосиф, бащата и майката на когото познаваме? - питали се те със съмнение. - Как така сега казва: Дойдох от небето"? А други се смятали за излъгани: "Как може да ни даде да ядем плът?"

Казаното смутило до крайност дори учениците му. Някои от тях роптаели: "Тежки са тези думи. Кой може да ги слуша?" Исус се опитвал да им обясни, че думите му трябва да се разбират в духовен смисъл. "Думите, които ви казах, са дух и живот. Но има между вас такива, които не вярват".

Евангелист Йоан пояснява, че под "невярващи" Повелителят е имал предвид Юда. И наистина е напълно възможно този честолюбив човек, след като се убедил, че Исус не иска да става цар, точно тогава да се е разочаровал в надеждите си. А как е възприел това, което станало през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Вярата в Исус обаче не се пречупила само у Юда. Същият евангелист казва, че "оттогава мнозина от учениците му го оставили и повече не ходели с него".

- Не искате ли да си отидете и вие? - попитал Исус дванадесетте.

Всички мълчали, само Петър успял да изрази общото чувство:

- При кого да отидем, Повелителю? Ти имаш думи за вечния живот...

Смаяни от това, което видели и чули, учениците като че ли изпитвали мъките на ново раждане. Много неща те все още не били в състояние да разберат. Но в края на краищата на кого можели да се надяват, освен на Повелителя? А той гледал печално своите струпани на куп последователи:

- Не ви ли избрах аз вас, дванадесетте? А един от вас е дявол.

Дори да е трепнал от тези думи, Юда не показал, че се отнасят за него. Останалите замрели в ужас.

Не им било лесно, но още по-тежко било на самия Исус. Предстояло му да претвори духовно хора, които споделяли много заблуди на своята среда. Като избрани за апостоли на Царството те все още оставали безкрайно далече от Христос. Когато чули неговото предупреждение: "Пазете се от закваската на фарисеите и закваската на Ирод", те решили, че Учителят им забранява да приемат в случай на нужда хляб от неговите врагове. "Нима все още не разбирате?" - огорчил се Исус.

Въпреки това той не употребил своята власт, не поискал да насилва душите. Отново и отново той ще ги поучава, ще следи техните съмнения, ще чака с неизчерпващо се търпение. Те ще трябва да преживеят втора промяна, да познаят още един път в раби Йешуа [4] Месията, но не Месията на зелотите и суетната тълпа, а този, който е духовна храна за света, хляб, дарен от небето...

БЕЛЕЖКИ

1. Тези думи са се запазили в неизвестно древно Евангелие; вж. Климент Александрийский. Строматы, 1, 24; Ориген. На Псалмы, 4, 4; Амвросий Медиоланский. Послания, 1, 36. - Бел. авт.

2. Д. С. Мережковский. Иисус Неизвестный, т. 2, ч. 1, стр. 167. - Бел. авт.

3. Йн 6, 35 и сл. - Бел. авт.

4.  Учителят Исус. - Бел. прев.

(Следва)