АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ / Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ (Пролетта на 27 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

В началото може да изглеждало, че проповедта на Христос само продължава мисията на Йоан Кръстител. И двамата говорели за близостта на Божето царство, и двамата призовавали хората да се покаят и приели като обред водното кръщене. Въпреки това някои разлики между двамата учители станали забележими веднага. Ако Йоан чакал, докато при него се съберат слушатели, Исус сам отивал при хората. Той обикалял градове и села, в събота думите му звучали в молитвените домове, а през останалите дни - на някой хълм или край морето под открито небе. Понякога множеството бивало толкова голямо, че Исус се качвал на лодка и оттам говорел на разположилите се по брега хора.

Когато живеел в Галилея, Учителят винаги ставал рано и често посрещал изгрева на някое усамотено възвишение. Там го намирали учениците му и го молели да продължи разговорите си с дошлите. Денят на Исус бил изпълнен с напрегнат труд: до съвсем тъмно по петите му вървели болни, които чакали да бъдат облекчени недъзите им, вярващите ловели жадно думите му, скептиците задавали глупави въпроси или започвали да спорят с него, книжниците искали разяснения на трудни места в Библията. Понякога Исус и учениците му нямали време да се нахранят. Но в Евангелията се казва само два пъти, че Учителят е много уморен. Обикновено го виждаме неуморим и пълен с енергия. "Моята храна - казва той - е да изпълнявам волята на този, който ме е изпратил, и да върша неговото дело".

Не бива да се учудваме, че не са се запазили изображения на Христос, направени от негови съвременници. Нали няма достоверни портрети нито на Буда, нито на Заратустра, нито на Питагор, нито на повечето други религиозни реформатори, а в Юдея изобщо не било прието да се изобразяват хора.

Първите християни не запазили спомен за външните черти на Исус, на тях преди всичко им бил скъп духовният облик на Човешкия син. "Ако познавахме Христос по плът - казва ап. Павел, - вече не го познаваме" [1].

Най-ранните фрески, на които ликът на Исус е представен такъв, какъвто се е установил окончателно в църковното изкуство, са от II или дори III век. Трудно е да се каже доколко този образ е свързан с устната традиция. Но във всеки случай Учителят, който е правел дълги преходи под знойното слънце на Палестина и чиито ръцете са познавали тежкия физически труд, едва ли е приличал на Христос на италианските майстори. Той носел не антична тога, а простото облекло на галилейците - дълъг раиран хитон и връхна наметка, а на главата си вероятно е имал бяла кърпа с вълнена превръзка.

В руската живопис от XIX век най-достоверен външен облик на Христос има в картините на В. Д. Поленов, но те не придават духовната сила, която се е излъчвала от Човешкия син.

Точно нея са представили евангелистите. В техните разкази се чувства покоряващото въздействие на Исус върху най-различни хора. Той почти мълниеносно завладял сърцата на бъдещите си апостоли. Храмовите стражи, които били изпратени да задържат Назаретянина, не могли да изпълнят заповедта, потресени от неговата проповед. Имало в Исус нещо, което карало дори враговете му да говорят с него почтително. Книжниците го наричали "рави", наставник. Въпреки волята си Пилат изпитал тайно уважение само при вида и малкото думи на Исус.

Някаква вълнуваща загадка и необяснимо привличане създавали около него атмосфера на любов, радост и вяра. Но често учениците му били обхващани до Исус от свещен трепет, почти страх, като от близостта на Непостижимото. Едновременно с това в него нямало нищо жреческо и високомерно. Той не смятал, че е под достойнството му да отиде на сватба или да дели трапезата си с митари в дома на Матей, да гостува на фарисея Симон, на Лазар. Най-малко от всичко той приличал на самовглъбен аскет или на мрачен талмудист. Лицемерните набожници казвали за него: "Ето един човек, който обича да яде и да пие вино".

Разказват, че един средновековен монах минал покрай живописно езеро, без да го забележи. Исус не е такъв. От погледа му не убягват дори житейските дреболии, сред хората той си е у дома.

Евангелистите рисуват Христос дълбоко човечен. В очите му са виждали сълзи, виждали са го как скърби, учудва се, радва се, прегръща деца, любува се на цветята. От душата му лъха снизхождение към слабостите на човека, но той никога не смекчава своите изисквания. Той може да говори с нежна доброта, а може и да бъде строг, дори рязък. Понякога в думите му пробягва горчива ирония ("изцеждат комара и поглъщат камилата"). Обикновено кротък и търпелив, Исус е безпощаден към лицемерите. Той прогонва търговците от Храма, осъжда Ирод Антипа и законниците, упреква в маловерие учениците си. Той е спокоен и сдържан, но понякога го обхваща свещен гняв. Въпреки това вътрешното противоречие му е чуждо. Исус винаги остава верен на себе си. Като изключим няколко трагични момента, ясният дух никога не напуска Христос. Намирайки се в центъра на живота, той едновременно като че ли е в друг свят, в единение със своя Баща. Близките му хора са виждали в него човек, който иска само едно: "да изпълнява волята на този, който го е изпратил".

Христос е далече от болезнената екзалтация, от яростния фанатизъм, свойствен на много аскети и основатели на религии. Спокойната трезвост е една от главните черти на неговия характер. Когато говори за необикновени неща, когато зове към трудни дела и мъжество, той прави това без лъжлив патос и истеричност. Можел е свободно да разговаря с хора до кладенеца или на празнична трапеза, можел е и да произнесе думите, които потрисат всички: "Аз съм хлябът на живота". Той говори за изпитания и борби и носи навсякъде светлина, като благославя и преобразява живота.

Писателите никога не са успявали да създадат убедителен образ на герой, ако портретът му не е нюансиран от недостатъци. Изключение правят евангелистите и не защото са били ненадминати майстори на словото, а защото изобразяват ненадмината личност.

Не може да не се съгласим с Русо, който твърди, че е невъзможно да се измисли евангелската история. Според Гьоте "и четирите Евангелия са истински, защото и върху четирите лежи отблясъкът на духовната висота, източник на която е личността на Христос и която е божествена повече от всичко друго на земята" [2].

Противоположно на отшелниците от Кумран Исус не се отвръща от света, не крие от него съкровищата на духа си, а ги раздава щедро на хората. "Когато - казва той - запалят свещ, не я слагат под крина, а на светилник и тя свети на всички в къщата" [3]. Божието слово трябва да бъде "проповядвано на покривите" - такава е неговата воля.

По това време староеврейският език се превърнал в литературен. За разговори обикновено си служели с арамейското наречие. Именно него използвал Исус, когато говорел на хората. За това свидетелстват арамейските думи, които са се запазили в Новия завет.

По време на проповедта си Исус прибягвал към традиционните форми на свещената библейска поезия. Често думите му звучали като величествен речитатив, с което напомняли химните на древните пророци. Освен това той следвал похватите на книжниците: изразявал се с афоризми, поставял въпроси, не пренебрегвал и логическите доводи. Особено любими му били примерите от всекидневния живот - притчите. В тях най-пълно е представено неговото учение.

Притчите били отдавна познати на Израел, но Исус ги направил основен начин за изразяване на мислите си. Той се обръщал не само към интелекта, а се стремял да докосне и цялото същество на човека. Като рисувал пред хората познати картини от природата и бита, Христос често предоставял на самите слушатели да правят изводи от неговите разкази. Така, избягвайки абстрактните думи за човешкото братство, той посочва случай на ерихонския път, когато пострадал от разбойници юдей получава помощ от друговерец самарянин. Подобни истории се врязвали в душата и се оказвали по-въздействени от каквито и да е разсъждения.

Крайбрежието на Галилейско море, където дошъл Исус, пострадало силно от войните. Сравнително отскоро този край започнал да възвръща предишния си облик. А през евангелските времена Генисарет се отличавал по думите на Флавий "с изумителна природа и красота". Овощни градини, палми и лозя обкръжавали сините води. Зад оградите растели акации, олеандри и миртови храсти с бели цветове. Реколта се събирала през всичките месеци. Езерото давало богат улов. Ден и нощ повърхността му била осеяна с рибарски лодки.

Има дълбок смисъл в това, че проповедта на добрата вест се оказала точно свързана с тази страна. Вестта за Божието царство прозвучала за първи път не в задушните, прашни столици, а на брега на лазурното езеро, сред зеленеещи горички и хълмове, напомняйки за това, че красотата на земята е отражение на вечната красота на Небето.

Около Генисарет се разполагали редица малки приморски градчета, от които Исус предпочел Капернаум. Евангелистите дори наричат Капернаум "неговия град". Там, до синагогата, построена от един римлянин прозелит, той живеел в къщата на Симон, брат на Андрей, оттам отивал да проповядва, отправяйки се по брега към Витсаида, Хоразин и Магдала, оттам ходел за празниците в Ерусалим и там се връщал. В Капернаум хората станали свидетели на първите му изцеления и видели как той спрял с една дума конвулсиите на един обхванат от бесове човек, който крещял: "Махни се! Какво общо имаш ти с нас, Исусе Назаретянино? Ти си дошъл да ни погубиш! Зная те кой си ти, светецо Божи..." [4]

Като разбрали за неговите проповеди и чудеса, роднините на Исус решили, че Синът на Мария "е изгубил ума си". Те дошли веднага в Капернаум, като искали да го отведат насила обратно в Назарет. Но така и не успели да влязат в къщата, която буквално била обсадена от хора.

От този момент нататък на Мария ѝ било трудно да остане сред назаретяните, които гледали на Исус като на безумец. Има предположение, че се е преселила за известно време в Кана, където някакви хора, вероятно нейни роднини, са я приютили.

Веднъж, когато в тяхното семейство имало сватба, там бил поканен Исус с учениците си и майка му отново могла да го види.

За голямо огорчение и срам на стопанина в самия разгар на скромното тържество свършило виното. Очевидно всички дюкяни били вече затворени и нямало с какво да черпят насъбралите се хора. Като видяла това, Мария се обърнала към сина си: "Нямат вино".

На каква помощ се надявала? Или просто чакала ободряващи думи? Изглежда неразбираем и отговорът на Исус, произнесен само с въздишка: "Какво да те правя? Часът ми още не е дошъл" - така примерно може да се интерпретира смисълът на неговите думи [5]. Въпреки това Мария разбрала, че той е все пак готов да помогне и казала на слугите: "Направете всичко, каквото ви каже". Исус наредил да налеят вода в големите каменни делви, предназначени за обичая измиване, и като гребат от тях, да носят на разпоредителя на пира. Слугите изпълнили точно странната заповед и когато разпоредителят опитал от питието, казал поразен на жениха: "Хората винаги дават хубавото вино в началото, а ти си го държал до сега..."

Така Христос проявява за първи път властта си над природата не с внушаващи страх знамения, а на празнична трапеза, под звуците на сватбени песни. Той я използвал, за да не се помрачи денят на веселието, някак си непреднамерено. Та нали е дошъл да даде на хората радостен, пълноценен и "изобилен" живот [6].

Галилейските рибари били дълбоко поразени от случилото се в Кана. Евангелист Йоан казва, че точно от този момент нататък те повярвали истински в Исус. И когато веднъж, като ги срещнал на брега, той ги повикал да го последват, те оставили без колебание своите мрежи и оттогава нататък принадлежали само на Учителя.

Новообразуваната община, която след няколко години хората започнали да наричат "назорейска", не живеела в бедност за разлика от ордените на Буда или св. Франциск. Тя разполагала със средства и дори била в състояние да оказва помощ на бедните. Парите идвали от учениците и принадлежели на цялото братство. Този принцип бил по-късно усвоен от Ерусалимската църква.

Вероятно всички първи последователи на Исус са били млади. Най-възрастен бил рибарят Симон бар Йон [7]. Неговото име оглавява всеки списък на апостолите. Когато Учителят пита за нещо учениците си, обикновено Симон отговаря вместо другите. Христос му дал прозвището Кифа, камък, на гръцки - Петър. Смисълът на това име Исус обяснил на ученика си по-късно. Поривистият темперамент на Петър се съчетавал с неговата нерешителност. Но той бил привързан към Учителя повече от останалите и тази любов му помагала да побеждава присъщото му малодушие.

Симон живеел в Капернаум с брат си, жена си и нейната майка. Исус се ползвал постоянно от тяхното гостоприемство и от лодката на Петър. Къщата на Симон станала за дълго негов дом.

Петър бил доведен при Учителя от брат си Андрей, за когото знаем също толкова малко, колкото и за Яков, син на рибаря Заведей. Но другият син на Заведей, Йоан, най-младият от апостолите, е изобразен в Евангелията по-пълно. Вероятно е приличал на майка си Саломея, енергична, искрено вярваща жена, която по-късно се присъединила към Исус. Като слушал проповедта на Кръстителя, Йоан се изпълнил с убеждение за близостта на Месианското царство. "Необразован и незабележим с нищо юноша", той явно е бил запознат с учението на есеите, което задълбочило в него апокалиптичните настроения. Йоан искал да вижда в Исус гръмовержец, който ще поразява с мълнии своите врагове. Йоан и Яков мечтаели тайно да заемат първите места около трона на Христос. Исус наричал двамата братя Бенерегез, "синове на бурята" [8]. Буйният Йоан станал негов любим ученик.

На брега на Капернаум имало митница. Като се отбил там, Исус срещнал митаря Левий, наречен Матей, и му казал: "Върви след мене". Матей не само се присъединил веднага към Учителя от Назарет, но и довел при него други митари. По-късно той по всяка вероятност е започнал първи да записва думите на Христос.

Освен четиримата генисаретски рибари и Матей в най-близкия кръг от привърженици на Исус влезли Натанаил бар Толомей [9] от Кана, неговият приятел Филип, жител на Витсаида, който знаел най-добре гръцки език, Симон Зилот, който напуснал заради Христос партията на войнстващите екстремисти, рибарят Тома [10], а също така Юда Фадей и Яков Алфей. Всички те били от Галилея, южняк бил само роденият в Кериот Юда бар Симон. На него Исус възложил да пази парите на общината. С това може би искал да подчертае доверието си към Юда.

Името на този човек отдавна е станало символ на низост и вероломство. Но е съмнително, че Христос е пожелал да направи свой приближен един морален урод, едно нравствено безнадеждно същество. Вероятно представите на Юда за делото на Учителя са били превратни, но той не се е отличавал много по това от Петър и останалите апостоли. На всички тях им било трудно да преодолеят илюзията, вкоренена здраво в съзнанието им. Много ученици се отдръпнали от Исус, когато станало ясно, че той не е такъв, какъвто са си представяли Месията. Драмата на Юда е била също свързана със загуба на вяра в Учителя. Но разочарованието родило у него чувство на озлобление и го тласнало към предателство. Може би по такъв начин е искал да отмъсти за разрушените си честолюбиви планове. Във всеки случай да се смята, че Юда се е ръководел само от алчност, значи да се опростява неоснователно евангелската трагедия.

Всички евангелисти твърдят, че хората, които Исус направил свои приближени, отначало разбирали слабо и самия него, и неговите цели. Понякога им било трудно да уловят дори простата мисъл на Учителя. Това, разбира се, би трябвало да огорчи Исус, но той възпитавал търпеливо учениците си и се радвал всеки път, когато нещо им ставало ясно. "Благодаря ти, Татко, Повелителю на небето и земята - възкликва Исус в такива моменти, - че си скрил това от мъдрите и разумните и си го разкрил на малките деца!" [11]. Ако добрата вест се даде най-напред на "мъдреците", съществува опасност същността ѝ да остане замъглена. Така станало след сто години, когато източните окултисти приели новата вяра и преплели християнството с гностичната теософия. В истинската си чистота добрата вест е можела да бъде запазена именно от обикновените хора, чужди на гордостта и "лидерството", неотровени от сухата казуистика и метафизическите теории, хора, които са внесли в учението на Исус минимум от себе си. Личността, мисълта и волята на Повелителя били за тях единственото и най-скъпото съкровище.

Исус обичал това духовно семейство и поставял връзката си с него над кръвното родство. Когато по време на едно голямо струпване от хора на Учителя било съобщено, че отвън при вратата го чакат майка му и братята му, той посочил учениците си: "Ето моята майка и моите братя..."

Постепенно мълвата за галилейския учител и целител се разпространила по цялата околност. След Исус постоянно вървяло множество от хора. Щом се отдалечавал, за да остане сам, учениците му го намирали: "Всички те търсят". И тогава Исус отново и отново отивал при тези, които го чакали.

Но имало и в този проповеднически живот редки дни или по-скоро часове на покой. Когато човек си мисли за тях, неволно се представя вечер на брега на Генисарет. Слънцето залязва зад града. Масивният силует на синагогата изпъква на фона на залеза. Вятърът едва люлее тръстиките и клоните на дърветата. На изток се простират виолетови хълмове. Отдалеч се чуват песните на завръщащите се у дома рибари.

Исус седи на крайбрежните камъни, очите му са обърнати към затихналата гладка повърхност на водата. Появяват се Симон и другите ученици. Те спират мълчаливо, като се страхуват да не обезпокоят Учителя. А той седи неподвижно, потънал в молитва, озарен от тихата вечерна светлина. Разбират ли, досещат ли се учениците, когато гледат в този момент Исус, че в него ще им се разкрие Висшето начало, което създава и движи Вселената?..

Кратък е южният здрач и ето че над морето вече изгряват звезди. Всички отиват в дома на Симон. Стаята е осветена от трептящия пламък на глинената лампа, край масата са се събрали Учителят и учениците. Жените слагат скромна вечеря. Исус произнася благодарствена молитва и разчупва хляба. Той говори за Царството, заради което трябва смело и решително да се остави всичко друго. Този, който "е хванал плуг и гледа назад", не е годен за Божето дело.

Симон вероятно има много въпроси, но се смущава, макар че е готов да върви след своя Повелител до края на света. Очите на Йоан блестят, в ума му преминават бързи видения на всемирния Съд и образа на Човешкия син, увенчан с короната на Давид...

Исус продължава да говори.

Над Капернаум се спуска нощ.

БЕЛЕЖКИ

1. 2 Кор 5, 16. - Бел. авт.

2. И. П. Эккерман. Разговоры с Гете. М., 1934, с. 847. - Бел. авт.

3. Мт 5, 15. - Бел. авт.

4. Мк 1:24. - Бел. прев.

5. Буквално: "Какво общо има помежду ни, жено? Часът ми още не е дошъл" (Йоан, 2, 4). Интерпретацията на Ал. Мен е прекалено произволна, за да се приеме без резерви. По-скоро в думите на Исус може да се търси свидетелство, че принадлежи към друг свят, различен от човешкия. - Бел. прев.

6. Йн 10, 10. - Бел. авт.

7. Което ще рече: "син на Йон" (в някои ръкописи: "син на Йоан", Ἰωάννου). - Бел. авт.

8. Това е арамейската транскрипция на думата "Воанергес" (Мк 3, 17). Причината за прозвището може да се обясни с епизоди като този, който срещаме при Лк 9, 51-56. "Необразован простосмъртен" Йоан е наречен от Лука (Деян 4, 13). Че апостолът е бил запознат с есейските идеи, говорят всички писания, носещи неговото име. - Бел. авт.

9. Гръц.: Вартоломей. - Бел. авт.

10. Арам. Тома или гръц. Дидим ('близнак') е най-вероятно прозвище. Според преданието името на апостола е Юда. - Бел. авт.

11. Мт 11, 25. - Бел. авт.

(Следва)