ВОЙНАТА, ОКУПАЦИЯТА И СЪПРОТИВАТА В КИНОТО ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ОЧЕВИДЦИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

След края на Втората световна война темата за Съпротивата нямало как да не намери отражение във френското кино.

През юни 1940 година северната част на Франция била завзета от хитлеристките войски, а през ноември 1942 година страната била окупирана напълно. Френските граждани от първите дни на окупацията в една или в друга степен започнали да участват в движението, което влязло в историята като Съпротивата (La Résistance). През 1945 година войната в Европа завършила, но не се заличила от умовете и сърцата на французите. Отново и отново тя оживявала по страниците на книгите и по екраните на кинотеатрите.

Жан-Пиер Мелвил

Биографията на Жан-Пиер Мелвил, един от бащите на Новата вълна във френското кино и „преводач“ на американския ноар на роден език, е готов сценарий за приключенски филм. Бъдещият режисьор се родил в Париж през 1917 година в буржоазно семейство и дълго време носил фамилията на своите родители – Грюнбах. От ранно детство предпочитал компанията на лоши момчета и кой знае как би протекла съдбата му, ако не било увлечението му по театъра, а след това и по киноизкуството, където по-късно ще стане класик още приживе.

Преди да засвети на звездния кинонебосклон, Жан-Пиер станал герой от Съпротивата, където получил ново фамилно име – Мелвил, в чест на любимия си писател. Под това име го знаели партизаните, сред които се сражавал с оръжие в ръка по време на войната. Партизанските отряди се отличават от редовната армия по това, че не се подчиняват на множество военни правила. И затова доста скоро след края на войната Мелвил заснел първия си филм, нарушавайки всички мислими и немислими закони. Той буквално нахлул в европейското кино със своя дебютен филм „Мълчанието на морето“ („Le Silence de la mer“, 1949 г.), създаден по вече станалия култов роман на Веркор за Съпротивата.

Афиш на филма „Армия от сенки“, 1969 г.

Жан-Пиер Мелвил продължавал да снима своите филми не по правилата и отново побеждавал. Започнали да му подражават, да го цитират, да се учат от него. Темата за хората, чиято съдба е покосена от войната, присъства постоянно във филмите на режисьора. Двадесет години след „Мълчанието на морето“ той снима филма „Армията от сенки“ („L' armée des ombres“, 1969 г.). Филмът излиза след оставката на генерал Дьо Гол, вдъхновителя на Съпротивата.

Лино Вентура във филма „Армията от сенки“

Симон Синьоре във филма „Армията от сенки“

Екранизацията на романа на Жозеф Кесел се превръща в най-мрачния филм на режисьора. Жан-Пиер е убеден, и това преминава като червена нишка през киноразказа, че даже тези, които не са загинали във войната, са станали живи мъртъвци, лишени от надежди за нормално щастливо съществуване.

Афиш на филма „Червеният кръг“

След една година излиза предпоследният филм на Жан-Пиер Мелвил (в листата на класика вече има тринадесет завършени филма) – криминалният трилър „Червеният кръг“ („Le сercle rouge“, 1970 г.). Макар че неговите герои живеят в невоенно време, те са вече обречени. Ако в американските филми героите на някакъв грабеж ги чака 99% гарантиран хепиенд, у Мелвил тяхната награда ще бъде смърт.

Кадър от филма „Червеният кръг“

Кадър от филма „Червеният кръг“

Режисьорът снима филма по свой оригинален сценарий. Историята е измислил преди двадесет години и Мелвил я въплъщава блестящо с участието на рекорден брой европейски звезди от първа величина. В главната роля е Ален Делон – който вече се е снимал във филма на Мелвил „Самурай“, а редом с него – Ив Монтан, Бурвил и Джан Мария Волонте.

Робер Бресон

Творчеството на още един кинокласик Робер Бресон най-добре от всички би характеризирал Антон Чехов с неговото знаменито изказване, че „краткостта е сестра на таланта“. И наистина, Бресон използва принципите на „чистото изкуство“ и се придържа в своите киноповествования към минимализма, защото най-много се страхува от проявата в неговото творчество на театралност. Макар критиците да го упрекват често, че е лаконичен и сух, той става един от любимите режисьори на Андрей Тарковский.

Робер Бресон е роден в самото начало на ХХ век – през 1901 година – и умира в самия му край – през 1999-та. Той си признава, че до седемнадесет години не е прочел нито една книга и искрено се учудва как изобщо е успял да завърши училище. Явно всеки плод си има своето време! Повечето филми на Бресон са екранизации. Преди да заснеме първия си късометражен филм, той се занимава с живопис и фотография.

По време на Втората световна война Робер Бресон прекарва около година и половина като пленник на германците. Което намира отражение във филма му „Осъденият на смърт избяга или Вятърът духа, накъдето си поиска“ („Un condamné à mort s’est échappé ou Le vent souffle où il veut“, 1956 г.). Това е екранизация на спомените на члена на Съпротивата Андре Девини за бягството му от затвора „Монлюк“. За разлика от Жан-Пиер Мелвил Бресон не само не кани във филмите си звезди, но дори и се старае да снима в тях непрофесионални актьори.

Афиш на филма „Наслука, Балтазар“, 1966 г.

Десет години по-късно, през 1966 година, главната роля във филма „Наслука, Балтазар“ е предоставена от Робер Бресон на едно магаре. Отначало идеята е, че това ще бъде волна интерпретация на античното произведение „Златното магаре“, но от замисъла на Апулей в крайна сметка не е останало нищо.

Кадър от филма „Наслука, Балтазар“, 1966 г.

Ако в първия случай героят на романа е превърнат заради греховете си в магаре, у Бесон магарето филмов герой с показателното библейско име Балтазар символизира от самото начало невинност и жизнеродаст. То е като дете или като Адам преди грехопадението. Но уви, в нашия жесток свят подобно ангелоподобно същество не може да се надява на нищо добро. От момента на излизането на филма е минал повече от половин век, но нищо в света ни не се е променило, та и в най-скоро време няма да се промени, а ако се промени – няма да е в най-скоро време.

Крис Маркер

За Крис Маркер се знае, че е участвал активно в Съпротивата, че творчеството му се изучава в много филмови школи по света и че сам е наричал себе си „известен автор на неизвестни филми“. На биографите на Крис не може да се завижда. Допълнително е известно само това, че се е родил през 1929 година в едно предградие на Париж. И датата е известна – 29 юли, и даже времето на раждането му – 10 часа сутринта, но тогава не го нарекли Крис Маркер, а Кристиан-Франсоа Буш-Вилньов. А някои дори смятат, че се е родил в Монголия, в Улан Батор. И по-нататък – пълна бъркотия, все като че ли, като че ли, като че ли... Като че ли през 1938 година той сменил името си на Марк Дорние, за да пише под този псевдоним бележки за студентски вестник, когато учел философия. А след това идва войната и бъдещият режисьор избира пътя на храбрите французи – отишъл при партизаните и хванал оръжието.

Историята мълчи как и кога е започнал да се нарича Крис Маркер. След войната се върнал към журналистиката, като се интересувал все повече от документалното кино, но и не се отказал да воюва. Сега вече се сражавал за всичко ново срещу старото. Естествено, не можел да не преболедува от „детската болест на левичарството“ и споделял революционни възгледи не само в областта на политиката, но и на естетиката.

Афиши от филмите „Цветът на въздуха е червен“ и „Без слънце“

В своите филми Крис Маркер експериментира с монтажа и създава нов жанр в доументалистиката, който кинокритикът Андре Базен нарича есеистика.

През 90-те години, вече на много преклонна възраст, Крис Маркер се увлича от цифровите технологии. През 1998 година той записва своя филм „Immemory“ на интерактивен мултимедиен CD-ROM, създаден за центъра „Помпиду“. Зрителят става пълноправен съавтор на режисьора, защото може да интерпретира по свой вкус филма и да създаде коктейл от автобиографични данни за Крис Маркер, откъси от филми и различни епизоди от реалния живот.