ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 35

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

1. ЯРКИ ВЪПЛЪЩЕНИЯ (С РИТОРИКА ИЛИ БЕЗ НЕЯ)

Ослепителни проблясъци на образност се случват от време на време – те не могат да бъдат удължавани – и ето че отново се натрупват прекрасни изобразителни подробности. Когато Дикенс иска да съобщи на читателя сведения чрез разговор или размисли, образността по правило не бие на очи. Но има великолепни фрагменти, например апотеоза на темата за мъглата при описанието на Върховния Канцлерски съд: „Денят беше точно като за лорд канцлера – в такъв и само в такъв ден му подобаваше да заседава тук – и лорд канцлерът заседавашу днес с мъглив ореол около главата, в меката ограда от малинови сукна и драпировки, слушаше обръщащия се към него достоен адвокат с пищни бакембарди и тънко гласче, който четеше безкрайното кратко изложение на съдебното дело, и съзерцаваше падащата отгоре светлина на прозореца, зад който виждаше само мъгла и мъгла“.

„Малкият ищец или ответник, на когото са обещали да подарят нова играчка конче, след като делото „Джарндис“ бъде решено, успявал да порасне, да си купи истински кон и да препусне към оня свят“. Съдът решава, че двамата подопечни ще живеят при чичо си. Това е узрял плод, резултат от великолепното струпване на природната и човешката мъгла в първа глава. Така двамата герои (подопечните и Джарндис) са представени на читателя, докато още не са назовани по име, отвлечено. Те като че ли изникват от мъглата, авторът ги изважда от от тази мъгла, докато не се разтворят отново в нея, и главата завършва.

Първото описание на Чесни Уолд и неговата стопанка, лейди Дедлок, е наистина гениално: „В Линкълншир имаше истински потоп. Мостът в парка рухна – едната му арка беше подмита и отнесена от пороя. Низината наоколо се превърна в преградена река с широчина половин миля и унили дървета стърчат като островчета от водата, а водата е цялата в мехурчета, защото дъждът се лее и лее през целия ден. В „имението“ на милейди Дедлок скуката беше непоносима. Времето беше толкова влажно, че дърветата сигурно бяха прогизнали целите и когато горският ги подсича и кастри, не се чуват нито удари, нито пукот – създаваше се чувството, че брадвата удря по нещо меко. Елените сигурно са мокри до костите и там, където минават, в следите им стоят локвички. Изстрелът във влажния въздух звучи глухо, а димът от пушката се влачи като лениво облаче към зеления хълм с горичката на върха, на чийто фон се вижда ясно мрежата на дъжда. Видът от прозорците в покоите на милейди Дедлок напомня ту картина, нарисувана с оловна боя, ту рисунка, направена с китайски туш. Вазите на каменната тераса пред къщата се пълнят цял ден с дъждовна вода и цяла нощ се чува как тя прелива през края и пада на тежки капки – кап-кап-кап – върху широката настилка от плочи, наречена от старо време „Пътят на призрака“. В неделя отиваш в църквата, която стои насред парка, и виждаш, че цялата отвътре е плесенясала, по дъбовата катедра е избила студена пот и се усеща такава миризма, такъв привкус в устата, че все едно влизаш в гробница а дългокоси предци. Един път милейди Дедлок (бездетна жена), като гледаше в ранния здрач от своя будоар към къщичката на вратаря, видя отблясък от огъня в камината по стъклата на решетъчните прозорци, и дим, който се издигаше от комина, и жена, гонеща едно дете, което изтича под дъжда към вратата срещу един мъж с кожен шлифер, лъскав от влага – видя и загуби душевно спокойствие. И милейди Дедлок казва сега, че всичко това ѝ е „омръзнало до неузнаваемост“. Дъждът в Чесни Уолд е селски двойник на лондонската мъгла; а детето на вратаря е предвестник на детската тема.

Когато мистър Бойтърн посреща Естер и нейните приятели, следва възхитително описание на сънното, залято от слънце градче: „Наближаваше вечер, когато влязохме в града, където трябваше да излезем от пътническите карети – невзрачно населено място с шпил на църковната камбанария, пазарен площад, каменно параклисче на същия площад, единствена улица, ярко осветена от слънцето, езеро, в което, търсейки прохлада, се беше вмъкнала една стара кранта, и съвсем малко жители, които от нямане какво да правят се излягаха или стояха със скръстени ръце на хлад, след като бяха намерили някъде малко сянка. След шепота на листата, който ни съпровождаше през целия път, след обграждащото го вълнуващо се жито това градче ни се стори най-задушното и най-сънното от всички провинциални градчета на Англия“.

Когато заболява от едра шарка, Естер изпитва мъчително усещане. „Смея ли да разкажа за тези, още по-тежки дни, когато в огромното тъмно пространство ми се мяркаше някакъв горящ кръг – нито огърлица, нито пръстен, нито затворена верига от звезди, една от които бях аз! Бяха дни, когато се молех само за това да се измъкна от кръга – толкова необяснимо страшно и мъчително беше да се чувствам частица от това ужасно видение!“

Когато Естер изпраща Чарли за едно писмо при мистър Джарндис, описанието на къщата дава практически резултат: къщата действа: „Когато настъпи определената от него вечер, веднага щом останах сама, казах на Чарли:

- Чарли, иди, почукай на вратата на мистър Джарндис и му кажи, че си дошла от мое име „за писмото“.

Чарли се спусна по едната стълба, изкачи се по другата стълба, вървеше по коридорите, а аз се вслушвах в нейните стъпки и в тази вечер криволичещите ходове и проходи в тази странна къща ми се струваха прекомерно дълги; след това тя тръгна обратно, по коридорите, надолу по едната стълба, нагоре по другата стълба и накрая донесе писмото.

- Сложи го на масата, Чарли – казах аз.

Чарли сложи писмото на масата и отиде да спи, а аз седях, гледайки плика, но не го докосвах и мислех за много неща“.

Когато Естер отива в морското пристанище Дил да се види с Ричард, следва описание на пристанището: „Но ето че мъглата започна да се вдига, като завеса, и ние видяхме множество кораби, за чиято близост преди това не подозирахме. Не помня колко бяха всичките, макар че слугата ни каза броя на корабите, стоящи на котва. Имаше и големи кораби – особено един, току-що пристигнал в родината си от Индия; и когато слънцето засия, поглеждайки иззад облаците, и хвърли върху тъмното море своите проблясъци, които приличаха на сребристи езерца, изменчивата игра на светлината и сянката върху корабите, суетата на малките лодки, сновящи между тях и брега, животът и движението по корабите и по всичко, което ги заобикаляше – всичко това стана необичайно красиво“.

На някого може да му се стори, че подобни описания са дреболии, които не заслужават внимание, но цялата литература се състои от такива дреболии. Да, литературата не се състои от велики идеи, а всеки път от откровения, не философските школи я създават, а талантливите личности. Литературата не е за нещо – тя е това, което е, в нея е самата ѝ същност. Извън шедьовъра няма литература. Описанието на пристанището в Дил е дадено в момент, когато Естер ще се види в града с Ричард, чиято капризност, толкова неуместна за неговата природа, и надвисващата над него зла съдба безпокоят Естир и я подтикват да му помогне. През нейното рамо Дикенс ни показва пристанището. Там има кораби, множество лодки, които се появяват като по вълшебен начин, когато се вдига мъглата. Сред тях, както вече беше казано, има един огромен търговски кораб, дошъл от Индия: „...когато слънцето засия, поглеждайки иззад облаците, и хвърли върху тъмното море своите проблясъци, които приличаха на сребристи езерца...“. Тук ще спрем: можем ли да си представим това? Разбира се, че можем, и си го представяме с тръпката на разпознаването, защото в сравнение с обичайното литературно море тези сребристи езерца върху тъмната синева Дикенс ги е уловил с наивния чувствен поглед на истински художник, видял ги е и веднага ги е облякъл в думи. Още по-точно: без думи тази картина нямаше да съществува; ако се вслушаме мекото, шепнещото, струящото звучене на съгласните в това описание, ще стане ясно, че на образа му е бил нужен глас, за да прозвучи. По-нататък Дикенс показва „изменчивата игра на светлината и сянката върху корабите“ и аз мисля, че не могат да се подберат и да се поставят редом по-добри думи, от това, което той прави, за да изобрази леките сенки и сребристата светлина в този възхитителен морски пейзаж. А на тези, които сметнат, че всичко това вълшебство е просто игра, прелестна игра, която може да бъде премахната без ущърб за повествованието, бих искал да им посоча, че в това е разказът: корабът от Индия в тези неповторими декорации връща – вече е върнал! - при Естер доктор Уудкорт и те всеки момент ще се срещнат. А пейзажът със сребристите сенки, с трептящите езерца от светлина и с бъркотията от преминаващи лодки се изпълва със задна дата с чудесна възбуда, с възторг от срещата, с шума на овациите. Именно това е очаквал в книгата си Дикенс.

(Следва)