НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1986 г. / ЛИТЕРАТУРА / УОЛЕ СОИНКА

Уоле Соинка (Wole Soyinka)

13 юли 1934 г.

Нобелова награда за литература

(За откриването на широка културна перспектива и за поетичното пресъздаване на житейската драма.)

Нигерийският драматург, прозаик и поет Акинванде Уоле Бабатунде Соинка е роден в Абеокута, Западна Нигерия, по това време колония на Великобритания, в многодетното семейство на Самуел Айодел Соинка, директор на началното (английско) училище в Абеокута, и Грейс Ениола Соинка, собственичка на магазин, политически активна и уважавана жена. Детството на Соинка, второ от шестте деца в семейството, протича в благополучна обстановка. Семейството му принадлежи към западноафриканското племе йоруба. Легендите и обичаите на йоруба оказват силно влияние върху Соинка през детските му години, по което време той се запознава и със западната (на първо място английската) култура и християнството.

След като завършва началното училище, в което е директор баща му, Соинка постъпва в абеокутското средно училище, където получава няколко награди за свои съчинения. През 1946 г. е приет в Правителствения колеж в Ибадан, най-елитното по това време средно училище в Нигерия, където идеите на нигерийския национализъм се съчетават с влиянието на британския колониализъм. Четири години по-късно, като завършва колежа, Соинка заминава за Лагос, работи там като чиновник, пише разкази и радиопиеси, които се предават по нигерийското радио. През 1952 г. Соинка постъпва в Унивирситетския колеж в Ибадан (днес Ибадански университет), още едно престижно висше учебно заведение в колонията, където учи английска литература, история, гръцки език и участва активно в движението за независимост на Нигерия.

През 1954 г. Соинка заминава за Англия да учи английска литература в университета в Лийдс и се запознава с няколко млади надарени английски писатели. В Лийдс се занимава с теорията на драмата на известния учен Г. Уилсън Найт, който придава особено значение на театъра както като церемония, така и като диалог с миналото. Под ръководството на Найт, Соинка изучава европейския театър, опитва се да свърже театралната култура на Европа с Нигерия. Като получава през1957 г. степента бакалавър по изкуствата с отличие, Соинка остава в Лийдс, да работи върху дисертация и да проучва творчеството на Юджин О'Нийл. По това време пише двете си първи значителни пиеси, „Блатни жители“ („The Swamp Dwellers“) и „Лъвът и бижуто“ („The Lion and the Jewel“), посветени на борбата между старото и новото в съвременна Африка.

Няколко членове на трупата на лондонския „Ройал Корт тиътър“ прочитат пиесата „Лъвът и бижуто“, която им харесва много. Начинаещият драматург изоставя учението, премества се през 1958 г. в Лондон, където започва да работи като четец на пиеси в „Ройал Корт тиътър“ и се запознава с основните течения на съвременната английска драма; продължава да пише, организира студентски постановки на „Блатни жители“, а също и на новата си пиеса „Изобретението“ („The Invention“), насочена срещу расизма.

След като получава награда на Рокфелеровия научно-изследователски център в областта на драматичното изкуство към Университетския колеж в Ибадан, Соинка се завръща през 1960 г. в Нигерия и основава любителската театрална група „Маски-1960“. Премиерата на най-добрата му пиеса през тези години „Танцът на горите“ („А Dance of the Forests“) е на 1 октомври 1960 г. в Лагос, в деня на независимостта на Нигерия. „Танцът на горите“, а също така сатиричната пиеса „Изпитанията на брат Йероним“ („The Trials of Brother Jero“), поставена в Ибадан през същата година, донасят на Соинка широка известност. През следващата година драматургът пише в основни линии радиопиеси, а също така пиеси за телевизията. През 1962 г. Соинка става преподавател по английски език в университета в Ифа. По това време той води оживена полемика с „негрофилите“, представители на литературно, мистично по характера си движение, които прокламират изключителността на африканските традиции и се обявяват срещу асимилацията с европейската култура. А Соинка смята, че не трябва да се възпява само „черното“ минало и да се отричат изобщо всичките завоевания на цивилизацията. Според драматурга „негрофилите“ не са в състояние да решат насъщните проблеми на Африка; той казва: „Тигърът не, вика, че е тигър, той действа“.

Соинка се изказва и срещу засилването на правителствената цензура. През декември 1963 г. в знак на протест срещу разпореждането на университетската администрация да бъде подкрепено правителството на Западна Нигерия Соинка подава оставка. Две години по-късно, след изборите в Западна Нигерия, неизвестен диктор, а всъщност Соинка, обявява по радиото, че изборите са манипулирани, поради което след известно време е арестуван, обвинен в незаконно предаване по радиото и хвърлен в затвора. Но след два месеца, при подкрепата на голяма група американски и английски писатели – например Лилиан Хелман, Робърт Лоуел, Лайънел Трилинг и Пенелопа Джилиет, - които протестират пред правителството на Нигерия, е освободен.

През 1965 г. Соинка става старши преподавател в Лагоския университет и в същото време излиза първият му роман „Интерпретаторите“ („The Interpreters“). Главните герои в романа, петима млади интелектуалци, които се връщат в Нигерия от Европа и САЩ, се опитват да вникнат в същността на процесите, които протичат в намиращото се в преломен момент общество. Макар че действието на романа протича в Нигерия, в „Интерпретаторите“, както пише изследователят Едред Джонс, е разгледан „универсален проблем“, който стои пред младото поколение, неудовлетворено „от това, че зад парадни фасади крият от хората прогнили конструкции“.

През август 1967 г., в навечерието на гражданската война в Нигерия, Соинка се среща тайно в Енугу с вожда на племето игбо Чукуемека Одумегву Оджукву, опитвайки се безуспешно да го убеди да не излиза от състава на Нигерия. След единадесет дена, когато Соинка се връща в Лагос, е арестуван по лична заповед на ръководителя на нигерийското правителство, президента Якубу Говон, обвинен е, че е влязъл в сговор с въстаниците и за двадесет и седем месеца, въпреки протестите на известни западни писатели, е затворен в единична килия с размери четири на осем фута. Лишен от възможността да се среща с хора, а също така от медицинска помощ, книги и писмени принадлежности, Соинка се страхува за своята психика, дори за живота си, което обаче не му пречи да пиши тайно стихове и да си нахвърля бележки за пиеси и нов роман.

Като излиза на свобода след всеобщата амнистия през 1969 г., последвала след победата на правителствените войски над сепаратистите от Биафра, Соинка става директор на Драматичното училище към Ибаданския университет, където реализира постановката на пиесата си „Жътвата на Конги“ („Kongi's Harvest“, 1964 г.), музикална комедия, осмиваща африканския деспотизъм, която през 1970 г. е заснета и на филм, в който Соинка играе главната роля. Малко след излизането на филма по екраните на страната Соинка заминава за Европа, където изнася лекции, стажува в Кеймбридж и колежа „Чърчил“ и пише три свои значителни пиеси: „Метаморфозитен а Йероним“ („Jero's Metamorphosis“), „Вакханките“ („The Bacchae“), по мотиви от трагедията на Еврипид, и „Смъртта и кралския конник“ („Death and the King's Horseman“). Спомените му от затвора „Човекът умря“ („The Man Died“) са публикувани в Лондон и Ню Йорк през 1972 г. През 1975 г. Соинка приема предложението да стане редактор на солидното африканско списание „Преход“ („Transition“) и заминава за Акра, столицата на Гана.

След държавния преврат и свалянето от власт на президента Говон писателят се връща през юли 1975 г. в Нигерия, а след година става отново професор по английски език в университета в Ифе, реализира постановката на „Смъртта и кралския конник“, а след това през 1977 г. и новата си пиеса „Операта Уониоси“ („Opera Wonyosi“), написана по мотиви от пиесата на Брехт „Опера за три гроша“. В това произведение, а също така в няколко едноактни пиеси, предназначени за поставяне в паркове и други обществени места, Соинка осмива лъжливото процъфтяване на Нигерия, предизвикано от нефтения бум. В пиесата на Джон Блейр и Нолман Фентън „Бико под следствие“ (1979 г.), в която основен персонаж е южноафриканския борец за права на черното население Стеве Бико, убит от полицията по време на следствие, Соинка е режисьор-постановчик и изпълнител на главната роля, а също така изобличител не само на расизма в Южна Африка, но и несправедливостта и жестокостта в Нигерия.

През този период Соинка участва активно в университетския живот, в работата на правителството (с особен интерес драматургът е зает да осигурява сигурността по автомобилните пътища), съдейства за изработването на политиката на националната партия. Макар че Соинка се смята за социалист, не става партиен член и спори постоянно с „левите“ критици, които не могат да му простят проевропейските възгледи. По това време Соинка отправя остра критика (1979-1983 г.) и често изразява открито несъгласие с Мохамад Бухари, приемникът на Шагари, който завзема властта в края на 1983 г. През 1984 г. нигерийският Върховен съд забранява постановката на пиесата „Човекът умря“.

Въпреки разногласията си с правителството Соинка продължава да съдейства за развитието на нигерийския театър. През 1979 г. драматургът поставя в Чикаго „Смъртта на кралския конник“, а през 1981 г. на Запад излиза неговата автобиография „Аке: Детски години“ („Ake: The Years of Childhood“).

Наред с драматичните си произведения и прозата Соинка публикува няколко поетични сборника, от които най-известен е „Стихове от затвора“ („Poems From Prison“, 1969 г.) и допълненото и разширено издание на сборника под заглавие „Вратата на криптата“ („А Shuttle in the Crypt“, 1972 г.). Стихотворенията си Соинка пише на езика на племето йоруба, а пиесите и прозата изключително на английски език, защото – както казва самият той, „в Нигерия има няколко основни езика, а английският ги свързва помежду им“.

Произведенията на Соинка се оценяват високо от критичната литература на Африка и страните от Запада. Според Пол Доли „най-добрите пиеси на Соинка са преход от живота към смъртта, от човешкото към божественото с посредничество на танца... музиката“. От гледна точка на нигерийския изследовател Ойин Огунба „най-очевидното в пиесите на Соинка е неговият хуманизъм“, неговото състрадание към „народа, който... е потопен в неловкия танц на промените“. По мнението на Хенри Луис Гейтс – младши, биограф на Соинка, „в неговите пиеси се наблюдава сложно естетически съвместяване на европейската драматична традиция и също толкова богатата традиция на племето йоруба...“

Соинка е женен, има син и три дъщери.

Превод от руски: Павел Б. Николов