АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ / Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА; Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Учението на Христос е добра, радостна вест. Така го нарича самият той: бесора на арамейски, а на гръцки - евангелие.

Исус донесъл на света не нови философски доктрини, не проекти за обществени реформи и не познание за тайните на отвъдното. Той променил коренно отношението на хората към Бога, като им разкрил този негов лик, който дотогава само смътно се очертавал. Добрата вест на Исус говори за висшето призвание на човека и за радостта, която му дава неговото единство с Твореца.

Не е лесно да обрисуваме накратко неизчерпаемото богатство на добрата вест, затова ще се спрем само на най-главното.

НЕБЕСНИЯТ БАЩА И СИНОВЕТЕ НА БОГА

Старият завет говори най-често за отношенията между Бога и хората. Добрата вест извежда на първо място отношението между Бога и душата.

Проповедта на Исус не е обърната към "масите", а към личността. В множеството духовното равнище на хората се снижава, те се озовават във властта на стадните инстинкти. Затова Христос придава голямо значение на отделните съдби. Във всеки човек е затворен цял един свят, безкрайно ценен в очите на Бога.

Ако Исус използва думата "стадо", в устата му тя е звучала съвсем различно от днес. Неговите слушатели са я свързвали с обект на любов и постоянна грижа: на овцете се гледало почти като на членове на семейството. "Добрият пастир - казва Исус - вика всяка овца по име" и е готов "да даде за нея живота си".

Когато книжниците се учудват защо Учителят общува с хора, които имат съмнителна репутация, той им отговаря с притча:

"Кой от вас, като има сто овце и загуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва да търси изгубената, докато не я намери? И когато я намери, я вдига на раменете си радостен, а като си дойде у дома, събира приятели и съседи и им казва: "Порадвайте се с мене, защото намерих загубената си овца". Казвам ви, че така на небесата ще има повече радост за един грешник, който се кае, отколкото за деветдесет и девет праведника, които не се нуждаят от покаяние. Или коя жена, която има десет драхми, ако загуби една драхма, не запалва лампата, не мете къщата и не търси усърдно, докато не я намери? И като я намери, събира приятелките си и съседките си и казва: "Порадвайте се с мене, защото намерих драхмата, която бях загубила". Така, казвам ви, има радост пред Божите ангели и за един грешник, който се кае". [1]

Когато говори за Вечно съществуващия, Исус разбира "Бога на Авраам, Исаак и Яков", или този Бог, който се е разкрил в религиозното съзнание на Стария завет. И като библейските пророци добрата вест на Христос учи не толкова за Бога "като такъв", колкото за Бога, обърнат към света и човека.

От всички имена, с които Твореца е наречен в Писанието, Исус предпочитал думата "Татко (Баща)". [2] В неговите молитви тя е звучала като "Авва" или "Абба". Така децата се обръщали на арамейски към своите бащи.

Този избор е дълбоко показателен.

В световните религии Върховното начало често било наричано "Баща". Но обикновено хората си го представяли като деспотичен и властен повелител. Този възглед, който носи върху себе си печата на човешкия страх от битието и от земните владетели, оказал влияние дори върху старозаветното мислене. Когато юдеят произнасял думата "Баща", по правило я свързвал с понятието за суров Господар и Покровител на целия народ.

Само Исус говори за Баща, когото може да има всяка човешка душа, ако пожелае това. Добрата вест носи на хората дарението да бъдеш син на Бога. За тези, които го приемат, ще се изпълнят обещанията на Христос. Те ще разберат, че със Създателя на Вселената може да се говори непосредствено, като с "авва", като с обичащ баща, който чака ответна любов.

Божията любов не се натрапва, тя не посяга на човешката свобода. Повелителят е като стопанин на къща, който кани всички при себе си на пир и за когото гостите са голяма радост. Още по-ясно Христос изразил тази мисъл в притчата за своеволния син.

Един млад човек поискал от баща си полагащият му се дял от наследството и заминал за чужда страна. Като се разделял с него, баща му не казал нито дума, с която да го упрекне. Той не искал да го обичат насила и затова не спрял сина си. Когато юношата прахосал всичко, което имал, и се върнал обратно без нищо с надеждата да стане поне последен слуга у дома си, баща му не само го приел, но и вдигнал пир в чест на това, че неговият разпътен син [3] се e завърнал.

Това предизвикало завистта и недоволството на по-големия му брат.

- Ето, толкова години ти служа - казал той - и никога не съм престъпил твоя заповед, но нито един път досега не си ми дал дори козле, за да се повеселя с приятели. А когато си дойде твоят син, който прахоса имота ти с развратни жени, ти закла за него охранено теле.

- Дете мое - възразил бащата, - ти си винаги с мене и всичко мое е твое, но трябва да се веселим и да се радваме, защото твоят брат беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери. [4]

Далече от Бога няма истински живот. Когато си отива от него, човекът събира горчивите плодове на греха, но Повелителят е готов винаги да приеме този, който се разкайва - такъв е смисълът на разказа. Небесната воля в него се символизира не от взискателен господар, не от страшен цар или строг съдия, а от човек, който уважава свободата на другите, от баща, който обича и прощава. Този образ съответства най-точно на Христовото откровение за Бога. Както бащата седи на прага и чака търпеливо своя син, така и Повелителят търси непринудената човешка любов.

Веднъж жени довели при Исус деца, за да ги благослови. Учениците му се страхували да не го преуморят и не им позволили да влязат в къщата. Но Учителят казал: "Пуснете децата, не им пречете да идват при мене, защото за такива е небесното царство". А когато учениците попитали Христос кой е най-голям в Божето царство, той извикал едно дете, поставил го сред тях и като го прегърнал, казал: "Истина ви казвам, ако не се преобразите и не станете като деца, няма да влезете в небесното царство". [5] Откритата и доверчива детска душа е образ на доверието, което човек изпитва към своя Божествен баща. [6] Ето защо Исус обичал детската дума "Авва".

"Бог изпрати - казва ап. Павел - духа на своя Син в нашите сърца, който призовава: Авва (Татко)! Така че вече не си роб, а син". [7] Този, който е познал щастието да бъде син на Бога, открива света като за първи път. Той се е изтръгнал от мъртвата хватка на случайността. Повелителят е близо до него и знае всяка негова крачка, "всеки косъм на главата му е преброен..."

Доверието трябва да бъда безпределно. То изключва "слугуване на двама господари". Ако човек е зает постоянно с тичане след суетни неща, той отдава сърцето си във властта на идола Мамона (както на арамейски наричали богатството). "Каква полза - казва Исус - за човека, ако получи целия свят, а погуби душата си". [8]

Като се остави във властта на Бащата, душата превъзмогва грижата - не всекидневната грижа, която е необходима, а тягостната, натрапчива и помрачаваща разума загриженост.

Ако Бащата се грижи дори за малките птици, ако е дарил с дивна красота дори цветята, нима ще забрави своите деца? Та нали те са му по-скъпи от всяко друго творение.

И така, не се безпокойте и не казвайте: "какво ще ядем?"

или: "какво ще пием?", или: "какво ще облечем?",

защото всичко това търсят езичниците.

Вашият Небесен баща знае,

че вие се нуждаете от всички това. [9]

Животът до Бащата прогонва страха и несигурността. Когато се молят, децата на Бога му откриват своите мисли, надежди и скърби. "Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, чукайте и ще ви се отвори". [10]

Ако, както се казва в притчата на Христос, дори безсърдечният съдия не е могъл да откаже на бедната вдовица, която го молела настойчиво, ще откаже ли любещият Баща на тези, които се обръщат с молба към него? В молитвата е важна увереността, че човекът ще бъде чут.

Има ли между вас човек,

чийто син ще го помоли за хляб,

а той ще му даде камък?

Или ще поиска риба,

а той ще му даде змия?

И така, ако вие, бидейки зли,

умеете да дарявате с добро децата си,

още повече вашият Баща, който е на небесата,

ще даде добро на искащите от него. [11]

Езичниците смятали, че боговете се нуждаят от жертвоприношения. Тази мисъл била дълбоко чужда на Стария завет. И без това цялата природа принадлежи на Твореца. Най-скъпоценният дар за него е сърцето на човека. Обредите имат смисъл само тогава, когато изразяват любовта към Създателя. Затова Исус не отхвърля обичая да се принасят жертви на олтара. Дори посочва, че това не трябва да се прави, без да се постигне примирение с брата. Но заслужава внимание, че евангелистите никъде не казват Христос да е участвал в жертвоприношения. Храмът е за него преди всичко "дом за молитва".

Но нито храмовите практики, нито дори съвместната молитва могат да заменят общуването с Бога насаме, съкровената беседа с Бащата.

На Бог не му е необходим "данъка" на формалното поклонение, не му е необходима "почтена" религиозност, подчиняваща се на обичая. Исус предупреждава:

Когато се молите, не бъдете като лицемерите,

които обичат да се молят в синагогите

и застанали по ъглите на улиците,

за да се покажат на хората...

Когато се молиш,

влез в стаята си, която е вътре,

и като затвориш вратата,

помоли се на своя Баща,

който е на скрито.

И твоят Баща, който вижда скрито,

ще те възнагради.

Когато се молите, не бъдете многословни като езичниците,

защото те мислят,

че ще бъдат чути в многословието си.

И така, не бъдете като тях,

защото вашият Баща знае

от какво имате нужда. [12]

Ако искаме нещо от Бога, то е само затова, че изповядваме пред него всичко, което лежи на сърцето ни.

Исус учи да се молим с прости думи, с любов и доверие:

ТАТКО НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА! Ние сме твои деца и при тебе е нашата родина.

ДА СЕ СВЕТИ ИМЕТО ТВОЕ. Нека пребъде в нас благоволението към твоята свещена тайна.

ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО, ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ И НА ЗЕМЯТА, КАКТО И НА НЕБЕТО. Ние чакаме да се възцариш над цялото си Творение, за да се изпълни твоят замисъл и ти единствен да станеш наш цар и повелител.

ДАЙ НИ ДНЕС ХЛЯБА НАШ НЕОБХОДИМ. Подкрепи живота ни сега, защото вярваме, че за утрешния ден ще се погрижиш.

ПРОСТИ НИ НАШИТЕ ДЪЛГОВЕ, КАКТО СМЕ ПРОСТИЛИ И НИЕ НА НАШИТЕ ДЛЪЖНИЦИ. Синовният дълг, който толкова зле ти изплащаме, е ответната ни любов. Научи ни да се обичаме и да си прощаваме един на друг, както ти ни обичаш и ни прощаваш.

И НЕ НИ ВЪВЕЖДАЙ В ИЗКУШЕНИЕ, А НИ ИЗБАВИ ОТ ЛУКАВИЯ. Запази ни от злото, което идва отвън и от самите нас.

ЗАЩОТО ТВОИ СА ЦАРСТВОТО, СИЛАТА И СЛАВАТА ЗА ВЕЧНИ ВЕКОВЕ. АМИН. [13]

Ще отбележим, че на първо място в тази молитва се поставят не човешките желания, а волята на Повелителя. Когато се обръщат към него, хората не трябва да искат само своето. Синът е готов винаги и във всичко да разчита на своя Баща.

Думите "да дойде твоето царство" показват, че то още не е настъпило в своята пълнота. Христос открито казва, че приз "този век" на земята господстват демоничните сили. Сатаната все още е "принц на този свят".

Христос не обяснява откъде се е взело злото и следователно смята за достатъчно това, което е разкрито в Стария завет. Човекът е призван не толкова да размишлява за злото, колкото да се бори с него. В добрата вест проблемът за злото е практически проблем, жизнена задача, поставена пред тези, които търсят съгласие с божия замисъл.

ЗАПОВЕДТА ДА ОБИЧАМЕ

Злото, с което човекът се сблъсква най-силно, живее в самия него: стремеж към господство, потисничество и насилие - от една страна, и сляпа метежност, която търси самоутвърждение и безграничен простор за инстинктите - от друга. Тези демони дремят на дъното на душата, готови всеки момент да се втурнат навън. Подхранва ги усещането за собствената личност като единствен център, който има някаква стойност. Разтварянето на "аза" в стихията на обществото като че ли ограничава бунта на индивида, но в същото време нивелира, заличава личността. Спасението от безизходното положение е дадено в библейската заповед: "Обикни своя ближен като себе си". Тя зове за борба с животинските егоцентрични начала, за признание, че е ценно и другото "аз", борба, която трябва да създаде един висш човек, едно "ново творение". Само любовта е способна да победи Сатаната.

Нека в света, който заобикаля човека, и в самия него много неща да се противят на заповедта да се обича. Силата да я изпълнят хората ще намерят у този, който сам е любов и когото Исус разкрива в добрата си вест като милостив Баща.

Истинската вяра е неотделима от човечността. Хората, които забравят това, приличат на строители, които са построили къща без основи, направо върху пясъка. Такава постройка е обречена да рухне при първата буря.

За основа на нравствеността Исус запазва предписанията на Декалога. "Ако искаш да влезеш в живота, спазвай заповедите" - казва той на богатия юноша. Освен това Христос одобрява принципа на Хилел: "Не прави на другите това, което не обичаш", но нюансирал изречението с по-голяма активност и действеност: "Всичко, което искате да правят хората на вас, правете го и вие на тях". [14]

Добрата вест е далече от негативния морализъм с формалната му схема от "добродетели", която се свежда само до забрани. Блаженият Августин пише: "Обичай Бога и тогава постъпвай така, както искаш", което ще рече, че отношението към хората трябва да произтича непосредствено от вярата. Който е познал Бащата, не може да не обича неговото творение. Освен това Исус казва пряко: "Което сте направили на един от по-малките ми братя, направили сте го на мене". Той ще съди хората не по "убежденията", а по делата им. Който служи на ближния си, служи на Бога, дори и да не осъзнава това.

А как трябва да постъпват учениците на Христос, ако се сблъскват с провиненията на други хора?

Много юдейски учители се изказвали срещу греха да се осъжда. Исус напълно одобрява това.

Когато чакаме прошка от Повелителя, ние трябва да се учим да прощаваме. Добре ли постъпва този, който след като царят му е опростил голям дълг, сам се оказва безмилостен кредитор и хвърля в затвора приятеля си за дългове?

Като виждаме слабостите на ближния, не трябва да го осъждаме, а да му съчувстваме, помнейки за собствената си греховност. "Не съдете - предупреждава Исус, - за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. Защо виждаш сламката в окото на брат си, а гредата в твоето не забелязваш?". [15]

Фарисеите били свикнали да гледат отвисоко на тези, които "не знаят Закона". Думата "ам-хаарец", невежа, била за тях синоним на нечестивец. Те не искали да имат нищо общо с подобен човек. Не можело да се молят заедно с него, да седят на една маса и дори да го нахранят в случай на нужда. "Неукият не се страхува от греха, ам-хаарецът не може да бъде праведен" - казвали учените. [16] В това отношение Исус бил пълна тяхна противоположност. Той по-скоро предпочитал да си има работа с обикновените хора. Още повече, всички клетници, всички парии на обществото намирали в негово лице приятел и застъпник. Митарите, които не били признавани за хора, и уличните жени често се оказвали сред тези, които го заобикаляли. Това шокирало порядъчните книжници, които се кичели със своята праведност. Като слушал техните упреци, Исус казвал: "Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Идете и научете какво означава: "милосърдие искам, а не жертвоприношения". Дошъл съм не да призова праведните, а грешните". [17]

Христос поставя искреното разкаяние над успокоението на тези, които се считат за угодни на Бога. Веднъж той разказал за двама души, които се молели в Храма. Единият - благочестив фарисей - благодарял на Бога за това, че "не е като останалите хора", често пости, прави дарения за храма и не прилича на "онзи митар". А митарят стоял недалече от него, като не смеел да вдигне очи, биел се в гърдите и повтарял съкрушено: "Боже, бъди милостив към мене, грешния!" "Казвам ви - завършил Исус притчата, - този ще си отиде вкъщи оправдан, а не онзи. Защото всеки, който възвисява себе си, ще бъде принизен, а който се принизява, ще бъде възвисен". [18]

Но разкаянието не трябва да се ограничава само с думи. Не напразно Йоан Кръстител говорел за "плодовете на покаянието". И Исус отново дава пример от всекидневния живот. "Един човек имал двама сина и като отишъл при първия, му казал: "Дете мое, иди днес да работиш на лозето". Той отговорил: "Отивам, господарю" - но не отишъл. И като отишъл при втория, му казал същото. Той отговорил: "Не искам", а после се разкаял и отишъл. Кой от двамата е изпълнил волята на баща си?" [19]

Когато Исус отишъл в дома на Матей, където се събирали неговите приятели, митарите, това предизвикало взрив от възмущение. Върху Учителя се посипали упреци. Как може да дели трапезата си с подобни личности? Но Исус още един път напомнил, че всяка душа заслужава грижи и състрадание. Забравилият това, прилича на големия брат от притчата за разпътния син, който не се радвал на върналия се скитник.

Като приближавал до себе си грешниците, Христос искал да събуди в тях разкаяние и жажда за нов живот. Често неговата доброта и доверие вършели истински чудеса.

Веднъж Учителят минавал през Ерихон. Множество хора го посрещнали на градските порти. Всеки искал Исус да отседне в неговата къща. Един от ерихонцете на име Закхей, "началник на митарите", се опитал да се провре през тълпата с надеждата поне да зърне Учителя, но му пречел ниският ръст. Тогава, забравил приличието, той изтичал напред и се покатерил на едно дърво, покрай което трябвало да мине Повелителят.

Исус наистина приближил това място и като вдигнал очи, забелязал малкия човек, който седял на смокинята. "Закхей - казал неочаквано Исус, - слез по-бързо! Днес трябва да бъда у вас".

Обезумял от радост, митарят изтичал вкъщи да посрещне Повелителя, а хората наоколо започнали да роптаят: "Отседна при толкова грешен човек".

Но постъпката на Учителя оказала своето въздействие.

- Повелителю - казал Закхей, - половината от това, което имам, ще дам на бедните, а ако съм взел нещо от някого несправедливо, ще му го върна четворно.

- Днес дойде спасение за този дом - отвърнал Христос, - защото и той е син на Авраам. А Човешкият син дойде да потърси и да спаси това, което е погубено. [20]

В Капернаум един фарисей на име Симон поканил Исус у дома си. По време на обяда в стаята влязла жена, известна в околността с разпътния си живот. Тя държала в ръце алабастров съд със скъпоценно миро. Като застанала мълчаливо до Учителя, жената заплакала, после паднала в краката му, поръсила ги с миро и ги изтрила с разпуснатите си коси. Дали е чувала думите на Исус за прощаването на грешниците? Дали е искала да му благодари за милосърдието към падналите? Сцената обаче смаяла домакина. "Ако той беше пророк - помислил си гнусливо фарисеят, - щеше да знае каква жена се докосва до него". В същото време Исус разбрал мислите му.

- Симоне, искам да ти кажа нещо.

- Кажи, Учителю.

- Един кредитор имал двама длъжници: единият му дължал петстотин динария, а другият петдесет. Но тъй като нямали с какво да си платят, простил и на двамата. Кой от тях ще го обикне повече?

- Мисля, че този, на когото е простил повече.

- Правилно реши - отвърнал Исус и пояснил за какво е разказал притчата. С нея той посочил разликата между Симон, който се смятал за безупречен и за когото разговорът с Исус бил само повод да поспори, и жената, която осъзнала своето падение. Тя отишла при този, който можел да ѝ прости и да я спаси от предишния живот.

Когато Исус се обърнал към разпътницата с думите: "Простини са греховете ти", всички присъстващи се възмутили още повече. Странният пророк им задал нова загадка. Нима може да прощава греховете друг, освен Бог? Откъде този назаретянин има правото да говори с такава власт?

Но те щели да се възмутят още по-силно, ако бяха чули как Исус тълкува свещените заповеди на Закона.

СТАРОТО И НОВОТО

Много поколения юдейски богослови се опитвали да определят точния брой на заповедите, които се съдържат в Тората, а някои от тях смятали, че има заповеди, които изразяват самата основа на вярата. Затова един от книжниците решил да разбере мнението на Исус и по този начин да получи ясна представа за възгледите на галилейския наставник.

- Учителю - попитал той, - коя заповед е най-първа от всички?

- Първата е - отговорил Христос, - "Слушай, Израел! Повелителят, нашият Бог, е единствен Бог и обикни Повелителя, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си разум и с цялата си сила". А ето втората: "Обикни своя ближен като себе си". Няма друга заповед, по-голяма от тези. На тези две заповеди се крепят Законът и Пророците. [21]

- Прекрасно, Учителю - бил принуден да се съгласи книжникът. - Правилно каза, че Бог е единствен и няма друг освен него. И трябва да го обичаме с цялото си сърце, с целия си разум, с цялата си сила, и да обичаме своя ближен като себе си, повече от всички всеизгаряния и жертвоприношения. [22]

Като отговаря на книжника, Исус определя отношението си към древния Мойсеев закон и от неговите думи се разбира защо е искал да го запази. Когато става дума за Писанието, Исус казва направо:

Не мислете, че съм дошъл да отменя Закона и Пророците,

не дойдох да отменя, а да изпълня.

ащото истина ви казвам:

докато не преминат небето и земята,

ни една йота и ни една черта в Закона няма да премине,

докато не се сбъдне всичко...

Ако вашата праведност не надмине

праведността на книжниците и фарисеите,

няма да влезете в небесното царство. [23]

Така Христос учи за Библията като за божествено откровение и признава необходимостта от живо църковно предание, което би разкривало нейния смисъл. Точно затова той казва на хората за фарисеите: "Всичко, което ви кажат, изпълнявайте". Но ако книжниците често прибавяли към Закона стотици дребнави правила, Исус връща Стария завет към неговите извори, към десетте заповеди от Синай, към истинското Мойсеево наследство, запазено от пророците. При това той се отнася внимателно и към външните предписания, като не желае да съблазнява "малките сили" и да къса с традицията. "Никой - отбелязва Исус, - като пие старо (вино), няма да поиска младо, защото казва: старото е по-добро". [24] Въпреки това, когато тълкува Тората, той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Още повече, той задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.

Ако Законът забранява убийството, Исус призовава да се гони от сърцето омразата - корена на престъплението. Ако Законът осъжда изневярата в брака, Исус говори за опасността от порочните чувства. Ако Законът изисква да не се нарушава клетвата, Исус изобщо я смята за излишна:

Да бъде вашата дума

"да-да", "не-не",

а което е повече от това, е от лукавия. [25]

В езическите кодекси наказанието често бивало по-тежко от престъплението. Старият завет поставя в основата закона за справедливостта: "Око за око, зъб за зъб". Исус отделя наказателното право от нравствеността, където действат други принципи. На хората е присъща омразата към враговете, но децата на Бога трябва да побеждават злото с добро. Те трябва да се борят с чувството за отмъщение. Още повече, те трябва да желаят добро на тези, които са ги обидили. Това е висш подвиг, проява на истинска сила на духа, уподобяване на самия Творец.

Обичайте враговете си

и се молете за тези, които ви преследват,

за да станете синове на вашия Баща,

който е на небесата,

защото той издига своето слънце над лоши и добри

и излива дъжд над праведни и неправедни.

Защото ако обикнете тези, които ви обичат, каква награда ще имате?

Не правят ли същото и митарите?

И ако поздравявате само братята си,

какво особено правите?

Не правят ли същото и езичниците?

Следователно бъдете така съвършени,

както е и вашият небесен Баща. [26]

Ето завладяващата висота, към която Христос призовава човека...

Законът смятал за "ближен" само съплеменника и едновереца. Но Христос не ограничава това понятие в толкова тесни предели. Когато един книжник го попитал: "Кой е моят ближен?", вместо отговор той разказал за един юдей, който попаднал веднъж в ръцете на разбойници. Отслабнал от раните си, той лежал край пътя и видял с горчивина как един свещеник и един храмов служител минали равнодушно край него. Най-малко той очаквал съчувствие от самарянина, който идел след тях. Можел ли този човек от друго племе и еретик да се окаже по-добър от жреца и левита? Но той спрял и без да попита нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, докарал го на мулето си до един хан и платил предварително за дните, през които пострадалият ще остане там.

- Кой от тримата според тебе - попитал Исус книжника - е ближен на попадналия в ръцете на разбойниците?

- Който се е смилил над него - не можел да не признае той.

- Иди и ти прави така.

Исус го накарал сам да стигне до мисълта, че "брат" и "ближен" може да бъде всеки човек. [27]

Той кара постепенно своите последователи да свикнат и с ново, необичайно за тях отношение към езичниците. Така той не крие радостта си, когато разбира за елините, които искали да разговарят с него, а в навечерието на своите страдания Христос ще каже, че неговата добра вест трябва да бъде "проповядвана за свидетелство на всички народи".

Когато един римлянин, офицер от капернаумския гарнизон, като моли Исус да излекува слугата му, казва, че за това е достатъчно само една негова дума, Христос отбелязва: "И в Израел не съм намерил такава вяра", а след това добавя: "Казвам ви, че много ще дойдат от Изток и Запад и ще се настанят до Авраам, Исаак и Яков в небесното царство, а синовете на царството ще бъдат съборени в тъмнината външна". [28] Тези думи звучали като предупреждение за хората, които смятали само израилтяните достойни за любовта на Бога.

Неприемането на "чужденците", в каквито и дрехи да се обличат, е инстинкт, който хората преодоляват с големи усилия. Добрата вест недвусмислено призовава да се борим с националната изключителност и с това продължава проповедта на Амос, Исая и Йоан Кръстител.

Като издига на първо място духовната същност на Закона, Христос връща първоначалния смисъл и на предписанието за съботата.

Човекът от нашето време не винаги може да оцени значението на тази заповед. Привикнали сме с установените почивни дни и забравяме какво е била за древните хора съботата. Тя не позволявала на всекидневните грижи да потопят душата, като давала време за молитви и размисли. Тя прекъсвала трудовата дейност на всички: свободни, роби и дори домашни животни.

Но в случая имало и обратна страна. Множество набожни хора, като пазели светостта на "седмия ден", започнали да му придават преувеличено значение.

По време на Макавейската война група въстаници предпочела да умре, "без да хвърли камък", отколкото да се сражава в събота, и била избита до крак. Тогава вдъхновителят на борбата за вярата, свещеникът Мататия, решил да действа иначе. "Ще се бием в събота" - казал той. И сред фарисеите се чували протестни гласове срещу прекаляването със законите за почивката. "Съботата е дадена за вас, а не вие за съботата" - казва един от тях. [29] И все пак уставните забрани продължавали да растат, като замъглявали целта на благословения дар на Бога. Педантите буквално парализирали живота в съботния ден. Особено усърдни били есеите. Те смятали например, че ако човек или животно паднат в яма в събота, могат да бъдат извадени чак на другия ден.

Христос виждал в подобни възгледи изкривяване на духа на Мойсеевата заповед. "Съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата" - казва той.

Веднъж в събота, като огладнели, учениците на Исус започнали да късат житни класове, да ги стриват и да ядат зърната.

Фарисеите сметнали това за разновидност на вършитба и попитали: "Защо твоите ученици нарушават съботата?". Тогава Учителят им напомнил, че и Давид, когато останал със своя отряд без храна, взел жертвените хлябове, а те се полагали за храна само на свещениците. Царят постъпил правилно, защото човешката нужда е по-важна от обредните забрани.

Няколко пъти Исус лекувал в събота и с това предизвикал протестите на законниците. Те започнали да го следят внимателно, за да го упрекнат публично в неуважение на Закона. Напразно той се позовавал на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснявал, че да се помага на хората е винаги Боже дело. Той пита фарисеите: "Нима ако на някого от вас магарето или волът падне в кладенец, няма да го извади в съботния ден?". [30] Те не могли да намерят убедителни възражения, но настоявали на своето.

Понякога Исус нарочно предизвиква богословите на спор. В синагогата дошъл човек с парализирана ръка, като се надявал да бъде излекуван от Учиетля. Бил празничен ден и пазителите на Закона чакали: как ще постъпи Назаретянинът? Той казал на болния да застане в средата и задал на присъстващите въпрос: "Какво е позволено да се прави в събота - добро или зло? Да се спаси един живот или да се погуби?". "Те - пише евангелист Марк - мълчаха. И като ги обгърна с гневен взор, скърбейки за загрубяването на сърцата им, каза на човека: "Протегни ръката си!". Той я протегна и ръката му се оправи. И като излязоха, фарисеите с иродианите съставиха веднага срещу него план да го погубят". [31]

Най-голямо възмущение предизвикали думите на Исус: "Човешкият син е господар на съботата". От тях следвало, че той има властта да съди за Закона.

Може да изглежда, че като постъпва така, Исус посяга на църковната традиция и изключва за правоверните всякаква възможност да приемат неговото учение. В действителност Христос не нарушава основите на традицията. Старият завет признава не само авторитета на буквата, но и на личното откровение. Всички пророци учели точно по силата на такъв изключителен дар и на своето посланичество. Настъпването на ерата на книжниците не значело, че Божият дух е престанал да действа. Затова в Талмуда се придава много голямо значение на мненията на отделните учители. Често техните изказвания се поставяли наравно с Тората и дори по-високо от нея. Тосефта [32] допуска равинът "да отменя" част от постановленията на Закона.

Следователно проповедта на Христос не била в противоречие с принципите на старозаветното учителство дори тогава, когато той настоявал пряко за отказ от някои правила на Тората. По-конкретно това засягало ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността, за да се отдели Старозаветната църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като се превърнали накрая в трудно изпълнима система от табута.

Макар че деленето на храната на "чиста" и "нечиста" идва от Библията, Исус с цялата си решителност го обявява за остаряло. "Нечисти" могат да бъдат само мислите, подбудите и постъпките на хората.

Чуйте и разберете:

не това, което влиза в устата на човека,

осквернява човека,

а това, което излиза от устата...

Защото от сърцето идват злите мисли,

убийствата, изневерите,

разврата, кражбите, лъжесвидетелствата и хулите.

Това осквернява човека. [33]

Толкова ясно изразената мисъл се оказва непосилна дори за хората, които се намирали по-близо от всички до Исус. Много години по-късно Петър все още изпитва страх пред нарушаването на законите за "нечистата храна".

Също така Исус придава малко значение на ритуалното миене на ръцете, което се смятало за задължително от набожните юдеи. Що се отнася до постите, той искал хората да не си ги приписват за заслуга. В древните времена постът бил знак за скръб, но в евангелската епоха се разглеждал като признак на особено благочестие.

На учениците на Кръстителя им се струвало странно, че Исус не кара последователите си да спазват постите, както правел техният наставник. "Могат ли сватбарите да постят, когато младоженецът е с тях?" - възразява им Исус. Нали аскезата е средство, а не цел, целта е да се приближи човекът до Бога. Тези, които се намират близо до Човешкия син, са го постигнали и затова постът не им е нужен. Но той не порицава аскезата и сам пости, когато живее в пустинята. Той знае, че и за учениците му ще настъпят трудни дни, когато постът ще им стане необходим.

Така в тълкуването на Стария завет се очертавали контурите на Новия. В светлината на добрата вест бледнеели и губели значението си много стари правила и обреди. Те отживявали своето време, макар че законниците се противопоставяли с всички сили на това, като отъждествявали истината с религиозно-националния строй на само едни народ. "Никой - казва Исус - не слага кръпка от нова материя на стара дреха. Пришитото парче ще я разкъса и дупката ще стане по-лоша. И не наливат ново вино в стари мехове, защото меховете ще се разкъсат. И виното ще изтече, и меховете ще се погубят. А наливат ново вино в нови мехове и запазват и едното, и другото". [34]

Старото не се отхвърля напълно, а до него се издига ново здание, на което предишното служи само за предверие. Исус не лишава религията от форма, но винаги сочи първенството на любовта, вярата и вътрешната духовна организация.

Има още една точка, по която добрата вест се противопоставя на Стария завет. Законът признавал правото на мъжа да напуска жена си по какъвто и да е, понякога най-незначителен повод. Това било отражение на патриархалното право, което господствало на Изток. Макар в Библията да се поставят високо любовта и женската чест, а майката да се заобикаля с почит, положението на жената според Закона не се различавало много от приетото в другите страни. Мъжът се наричал "баал", господар, а жената била почти негова собственост заедно със слугите и домашното имущество. С това се обяснява параграфът в Закона, който облекчавал мъжа при разтрогването на брака.

Като се досещали, че Исус гледа на развода по-различно, книжниците го въвлекли в дискусия. Отговорът на Учителя щял да важи не само за Закона, но и за политиката, защото засягал тетрарха. Нали Антипа оставил жена си, за да се ожени за Иродиада. [35] Йоан Кръстител пострадал точно защото осъдил постъпката на владетеля.

Исус отхвърля категорично мисълта, че Мойсеевият закон одобрява развода. Според думите му в този случай Мойсей отстъпил пред "жестокосърдечието" на хората. [36]

Исус очертава пред своите служители идеала за брака. Бракът е установен от Твореца и въпреки разпространеното мнение не е само служебно средство за раждане на деца. Когато "двама станат една плът" [37], това е чудо, божествен дар, който притежават само хората. "Което Бог е съединил, човек да не го разделя". Съпружеството може да бъде разрушено единствено от изневярата.

Този принцип се сторил неизпълним дори на учениците му. В такъв случай е по-добре човек да не се жени, решили те. "Не всички могат да приемат тази дума, а на когото е дадено" - отвърнал Исус. Като Мойсей и той вижда несъвършенството и слабостите на човека, но няма намерение да принизява заради това идеала. Допуска безбрачие, което разглежда като особено призвание. В същото време много негови апостоли, по-специално Петър и Филип, са женени. Първите християни наричали семейството "домашна църква". Самият Христос не се отказал от брака, за да го принизи, а преди всичко защото принадлежал изцяло на своя Баща и на своето посланичество. Неговата любов обгръщала всеки човек.

Новото отношение към жената Исус утвърждава още в самото начало на своята служба.

На път от Ерусалим за Галилея той минал през земите на самаряните. Като се уморил от пътуването в зноен следобед, Исус седнал да си почине до един кладенец, който от незапомнени времена служел на местните жители да си наливат вода. Учениците му го оставили и отишли да търсят храна.

Докато ги нямало, при извора дошла една самарянка с делва на главата. Тя се учудила много, когато странникът я помолил да му даде да пие. Също като днешните старообрядци [38] и юдеите смятали за недопустимо да използват едни и същи съдове с друговерците. В отговор непознатият казал, че самият той може да и даде "жива вода", от която като пие, повече няма да изпитва жажда.

Простодушната жена разбрала думите му буквално.

- Господарю - казала тя, - дай ми от тази вода, за да не ожаднявам и да не идвам тук да наливам.

- Иди да извикаш мъжа си и ела тук.

- Аз нямам мъж.

- Добре го каза: "нямам мъж", защото си имала петима мъже и този, който имаш сега, не ти е мъж. Прави са твоите думи.

Самарянката разбрала, че събеседникът и знае тъжната повест на нейния живот. На нея веднага ѝ хрумнало да го попита за старата разпра между самаряните и юдеите.

- Господарю, виждам, че си пророк. Това е планината, където нашите бащи са се покланяли на Бога, а вие казвате, че в Ерусалим е мястото, където трябва да се покланяме. [39]

- Повярвай ми, жено, че идва време, когато не на тази планина и не в Ерусалим ще се покланяте на Бащата. Вие се покланяте на това, което не знаете, ние се покланяме на това, което знаем, защото спасението е от юдеите. Но идва време, и сега е, когато истинските поклонници ще се поклонят на Бащата с дух и истина, защото и Бащата иска такива да бъдат неговите поклонници. Бог е дух и тези, които му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина.

- Зная, че Месията идва - отвърнала тя. - Когато дойде, ще ни каже всичко.

- Аз, който говоря с тебе, съм Месията - казал Исус...

В този момент при кладенеца дошли учениците му. Те били поразени, че Учителят разговаря с една самарянка. А тя, развълнувана, побързала да отиде в града, за да разкаже за срещата на съплеменниците си.

- Яж, Рави! - предложили му учениците.

- Аз имам храна, която вие не знаете.

Те се спогледали. Кой би могъл да го нахрани на това негостоприемно място? Но още повече се почудили, когато разбрали, че не на тях, а на тази обикновена жена, при това развратница и еретичка, е казал за първи път открито за себе си, че е Месията, и я посветил в същността на вечната религия на духа...

За Сократ жената била само тъпо досадно същество, а Буда не позволявал на своите последователи дори да гледат жените. В дохристиянския свят те най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот бил ограничен от непосилен труд и домашни грижи. Не случайно в една юдейска молитва имало думи: "Благодаря ти, Боже, че не си ме направил жена..." Христос връща на жената отнетото ѝ човешко достойнство и правото да има духовни интереси. От този момент нататък мястото ѝ не е само при семейното огнище. Затова сред най-близките последователи на Исус виждаме не малко ученички, предимно галилейки. Евангелията са запазили имената на някои от тях: това са Мириям от Магдала [40], или Мария Магдалина, която Повелителят излекувал от "седем бяса", майката на Йоан и Яков - Саломея, сестрата на Дева Мария - Мария Клеопас, Сузана и Йоана - съпругата на Хуз, домоуправител на Антипа. Най-заможните от тях поддържали малката община.

Но Исус не искал тяхната роля да се ограничава с това.

При едно отиване в Ерусалим той се сближил със семейството на Елеазар, Лазар, който живеел близо до града в селището Витания със сестрите си Марта и Мария. Учителя обичал тяхната къща, под покрива на която често си почивал. Веднъж, като отишъл у тях, Марта се заела с гощавката, а Мария седнала до краката на Учителя, за да слуша думите му. Като видяла това, по-голямата сестра се обърнала към него:

- Повелителю, не те ли е грижа, че сестра ми ме остави да шетам сама? Кажи ѝ да ми помогне.

- Марто, Марто - отвърнал Исус, - ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а само едно е нужно. Мария избра добрата вест, която няма да ѝ се отнеме. [41]

Поучително е, че дори противниците на Исус, макар да го виждали в обкръжението на жени, не се осмелявали да го клеветят. Това е една от поразителните черти на евангелската история. "Този, който веднъж е покорил вятъра и морето - пише Франсоа Мориак, - има властта да възцари велик покой в сърцата... Той усмирява надигащите се сърдечни бури, защото иначе са щели да му се покланят не като Син на Бога, а като на човек сред човеците". [42]

По-късно, когато настъпил часът на изпитанието, първите жени християнки не изоставили Повелителя като останалите му ученици. Те били на Голгота по време на смъртта му, изпратили Учителя до мястото на погребението му и на тях първо била разкрита пасхалната тайна...

Добрата вест разрушила преградите, които открай време разделяли хората. За тези, които спазват обредите на Закона и които не ги знаят, за юдеи и чуждоземци, за мъже и жени - за всички тя отваряла път към Царството на Христос, където оставяла на заден план принадлежността към нация, съсловие, пол и възраст. Като наблюдава това чудо, апостол Павел възкликва: "Тук няма юдей, обрязан и необрязан, скит, роб и свободен, а всичко и във всички е Христос!" [43]

ЗЕМНИЯТ И ВЕЧНИЯТ ЖИВОТ

Сигурността в това, че съществува друг живот, който продължава и след разпадането на тялото, е характерна за хората от дълбока древност. Мислители като Платон и Посидоний за първи път дават на този възглед философска обосновка. Те твърдят, че земният ни път е само прелюдия към вечността. Платон дори нарича умението да се готвим за смъртта главна добродетел на мъдреца.

В този смисъл старозаветната религия представлява изключение. Много дълго тя не намирала отговор на въпроса за участта на човека след смъртта. В крайна сметка юдеите били принудени да заимстват понятието за задгробния свят от други народи. Халдейците и омировите гърци го виждали като подземна територия, където сенките на умрелите влачат полусънно съществуване. По този образец в Стария завет била създадена представата за шеола, преизподнята. А истинското "продължение на живота" хората виждали преди всичко в потомците.

Докато все още личността не се отделяла от цялото, от племето, човекът можел да се примирява с идеята за родовото безсмъртие. Но със задълбочаването на индивидуалното съзнание тя започнала да предизвиква протест. Вопълът на Йов е потресаващо свидетелство за религиозната криза, през която трябвало да премине Израел. Праведниците страдат, а злите тържествуват. Къде да се търси Божата правда? Само в отвъдното ли? Но Старият завет избягвал тази съблазън. Да се откаже човек от вярата в справедливостта и добротата на Вечно съществуващия също било немислимо. Значи добрата воля на Твореца трябва по неизразим начин да бъде проявена тук, на земята.

Такова било състоянието на умовете в Израел, когато около IV век пр. н. е. той за първи път чул добрата вест за вечния живот. Но не "безсмъртие на душата" му се разкрило, а бъдещо възраждане, пълно възкресение на човека, когато и духът, и плътта, и цялото творение на Бога ще може да стане участник във вечността.

Юдейските богослови не свикнали веднага с тази толкова нова за тях представа. Авторът на „Еклесиаст“ и „Исус Сирах“ така и не могли да я приемат. Едва през II век пр. н. е. тя се превърнала в догма на юдаизма, в съставна част от неговото църковно предание. Садукеите обаче отказали решително да преосмислят възгледа за посмъртното съществуване и запазили предишното си понятие за шеола.

Исус Христос потвърждава изцяло вярата във възкресението от мъртвите. Но като сочи непрекъснато реалността на "бъдещия век" и на победата на Бога над тлението, той не проповядва спиритизъм, според който животът е призрак.

Добрата вест учи не само за отвъдното, но и за това как трябва да се живее днес.

Безсмъртието, възкресението и Божето царство са неотделими от това, което става на този свят. Ако човек започне да пренебрегва земните си задължения, ще измени на призванието си. От друга страна неминуема катастрофа чака тези, които посвещават всичките си сили само на материалното.

Животът е кратък. Всеки миг от нас може да бъде поискан отчет. За да напомни за това, Исус разказва притчата за богаташа, който мислел само как в житниците му да има повече зърно. Веднъж, през една плодородна година, той си наумил да построи нови хамбари, но точно тогава дошъл смъртният му час и всичките му усилия отишли напразно. "Така става с този - обобщава Исус, - който събира съкровища за себе си, а не богатее с Бога". [44]

Алчността и преследването на земни блага правят човека непълноценен. Като забравя за нетленните съкровища на духа, той краде от самия себе си. Няма нищо по-страшно от тази слепота.

Горко ви богати... Горко ви, преситени днес!

Горко ви, смеещи се днес!

ащото ще заплачете и ще заридаете...

Не си събирайте съкровища на земята,

където молец и тлен разяждат

и където крадци подкопават, и крадат,

а събирайте си съкровища на небето,

където нито молец, нито тлен разяжда

и където крадци не подкопават, и не крадат,

защото където е съкровището ти,

там ще бъде и сърцето ти. [45]

Христос призовава към вътрешна независимост от тленните неща. "Истината ви прави свободни" - казва той. [46]

Някога, по времето на пророците около тях се групирали хора, които презирали богатството и се наричали "духовно бедни". Те не били бедни в обичайния смисъл на думата, а праведници, които искали да се освободят от веригите на суетността.

Такива по думите на Христос трябвало да бъдат и неговите ученици. "Блажени са бедните духом, защото е тяхно Небесното царство". Те са "бедни", защото осъзнават, че се нуждаят от благодатните дарове на духа и са изпълнени с надежда да получат тези дарове.

Веднъж при Исус дошъл един юноша от знатно семейство и като се поклонил ниско, казал:

- Добри учителю, какво да направя, за да наследя вечния живот?

- Защо ме наричаш добър - казал Исус. - Никой не е добър, освен самият Бог. [47] Знаеш заповедите: "Не убивай, не бъди развратен, не лъжи, почитай баща си и майка си".

- Учителю, всичко това съм спазвал от малък. Какво не ми достига още?

Исус погледнал внимателно младия човек, когото отведнъж обикнал, и казал:

- Едно не ти достига. Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай всичко, което имаш, дай на бедните и ще имаш съкровище на небето. После ела и ме следвай.

Юношата се оказал много богат и за него било прекалено голяма жертва да остави обичайния си живот. Призивът го заварил неподготвен.

Като се опитва да събуди съвестта му, Исус добавя:

- Как може да казваш, че си изпълнил Закона и Пророците? Нали в Закона е казано: "обичай ближния като самия себе си", а ето че много твои братя, деца на Авраам, се обличат в дрипи и умират от глад, докато твоят дом, откъдето не излиза нищо за тях, се пука от богатство. [48]

Но юношата така и си отишъл, потънал в печални мисли.

- Деца мои - казал след това Исус на учениците си, - колко трудно ще бъде имащите богатство да влязат в Божето царство. По-лесно камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат да влезе в Божето царство.

Тези думи ги разтревожили. Нали и самите те разчитали на привилегии и награди в царския двор на Месията. Непосредственият Петър изразил общото безпокойство. За разлика от младия богаташ, те били захвърлили всичко и тръгнали след Исус. На какво можели да се надяват сега?

Исус отвърнал с многозначителна и загадъчна фраза: всеки, който е оставил заради него и добрата вест майка, баща, деца и къща, ще получи в бъдеще сто пъти повече "къщи, майки и братя"...

Христос поискал от богатия юноша "да раздаде всичко", защото възнамерявал да го направи свой апостол. На други хора, фарисея Никодим, началника на синагогата Яир, Йосиф от Ариматея и Йоана, съпругата на Хуза, той не предлагал да живеят в бедност. Следователно тя не е задължително условие за спасението. Въпреки това Исус често говори за опасността от богатството. Той вижда злото не в самото имущество, а в поробването на сърцето.

Това, което човекът притежава, трябва да го използва, за да помага на другите. "По-сладко е да даваш, отколкото да вземаш" - казва Исус. [49] Служенето на ближния тук, на земята, е дълг на всеки негов ученик. С това още един път се подчертава, че етиката на добрата вест няма отвъден характер. Хората ще бъдат съдени според делата им. Повелителят ще ги попита преди всичко не "как са вярвали", а как са постъпвали с братята си: нахранили ли са гладните, отишли ли са при болните и изпадналите в беда? Социалният въпрос за Христос е нравствен въпрос. Ето защо апостолите и бащите на Църквата протестират толкова пламенно срещу потискането на бедните. Ето защо в историята на християнските народи измяната на добрата вест и отдръпването от нейните завети под предлог, че се възлага надежда на отвъдния живот, са получавали по-късно неизбежно възмездие, а принципите за свобода, справедливост и братство са се оказвали изписани върху неприятелски на Църквата знамена...

Не трябва обаче да мислим, че Христос предлага някаква конкретна програма за преустройство на обществото. Той е дал на хората свободата сами да създават подобни проекти, като се основават на етиката на неговото учение. Затова когато двама братя помолили Исус да им бъде съдия при подялбата на наследството им, той възразил: "Кой ми е дал право да ви съдя или деля?". [50] Тези, които му вярват, ще могат да намерят пътя и без преки указания. "Търсете най-напред Божето царство и неговата истина, а всичко останало ще ви се даде". По същата причина Христос не засяга и политическите проблеми на епохата, а говори за това, което е актуално за всички времена.

БОЖЕТО ЦАРСТВО

Какво е Божето царство, вестта за което заема толкова важно място в проповедта на Исус?

Привържениците на вулгарния месианизъм свързвали това понятие с външното тържество на Израел и фантастично благоденствие на земята: слънцето ще увеличи светлината си, реките - живителната си влага, плодовете ще бъдат с необикновена големина. А пророците вярвали, че възцаряването на Бога ще изгони всяко зло и ще преобрази Вселената. В апокалиптичната литература от последните векове преди новата ера се преплитали и двата възгледа. А това, че началото на царството ще се постави с идването на Месията, било обща надежда на почти всички юдеи.

Исус говори за Небесното царство като за свое царство. На всички държави по света, на всички видове човешки градове той противопоставя владичеството на Повелителя. Божето царство "не е от този свят", то е по-висше от всичко преходно. Като побеждава властта на Сатаната, то носи на земята законите на Небето.

Тази духовна реалност не трябва да се сравнява с каквото и да е земно щастие. Земното щастие е крехко: малко е необходимо, за да бъде разпръснато като сън. Но и то укрепва и придобива нов смисъл в лъчите на радостта, която добрата вест носи и която учи на безстрашие, вдъхва увереност и надежда.

Дори хората, на пръв поглед сломени от обстоятелствата на живота или от своите грехове, след като преодолеят изкушението със силата на вярата, ще намерят блаженство в обещаната земя на Божето царство. То ще бъде за миротворците и състрадателните, за чистите в сърцето си и преследваните заради истината. Там ще се утешат плачещите, ще забогатеят "бедните духом", ще се наситят жадните за правда. [51] Следователно добрата вест на Христос е вест за спасението, за приобщаването на света към божествения живот като висша негова цел.

Когато фарисеите, които размишлявали много за "края на времената", попитали Исус за появата на Царството, той отвърнал: "Божето царство не идва забележимо и няма да кажат: "ето тук е" или "там". Защото ето го Божето царство вътре във вас". [52] То вече присъства незримо сред хората, ако в душите им се е възцарил Повелителят. То не носи на влизащите в него забрава, а светло, радостно чувство за близост с Небесния баща.

С течение на времето ще настъпи ден, когато славата на Царството ще се разкрие като мълния, която "започва от изток и свети до запад". Като говори за това, Исус използва понякога образния език на апокалиптичните книги, а някои негови думи били разбрани от учениците му в смисъл, че денят на славата е съвсем близък.

Но много по-често Исус учи недвусмислено за дълго, постепенно приближаване на Царството и го сравнява с процеса на узряването.

Божето царство                              

 прилича на човек,

който хвърля в земята семе                               

и спи, и става нощем и денем,                              

 а семето пониква и расте нагоре,                               

но той не знае как.                              

 Земята сама дава плод:                              

 първо зелен стрък, после клас,                               

после пълно зърно в класа.                              

Когато плодът узрее,                               

той веднага изпраща сърп,                              

защото е настъпила жътва...                               

Небесното царство прилича                              

на синаповото зърно,                              

което един човек взе                             

и пося на своята нива.                              

Най-малко е то от всички семена,                              

но когато порасне, е по-голямо от тревите                              

и става дърво,                              

така че долитат небесните птици                              

и намират подслон под клоните му.                               

Царството небесно прилича на квас,                              

който една жена взе и сложи в три мери брашно,                               

докато не се подкваси всичкото. [53]

В светлината на тези притчи може да мислим, че и днес историята на християнството се намира най-вероятно още в своето начало. За осъществяването на Божите замисли две хиляди години не са повече от един миг. Процесът на израстване протича бавно. Закваската не действа веднага.

Небесният дар не се дава безцелно. Затова Исус иска непрекъсната борба. "Божето царство - казва той - се превзема със сила". [54] Всяко значително нещо рядко се постига без жертви, без лишения, без труд, а заради Царството никой подвиг не трябва да се смята за прекомерен. Човекът трябва да търси, да действа, да избира.

Влизайте през тесните врати,                               

защото са широки вратите и просторен е пътят,                               

който води към гибел,                               

и мнозина минават през тях.                               

Защото са тесни вратите и тесен е пътят,                               

който води към живота                               

и малцина го намират. [55]

Преданието е запазило и други думи на Христос, които сочат, че изборът е неизбежен:

Който е близо до мене - близо е до огъня,                              

който е далече от мене - далече е от Царството. [56]

Единството с Небесния баща превъзхожда всички ценности и идеали, всички свещени и благородни цели на човечеството. Намерим ли го, намираме всичко.

Ако те съблазни ръката ти - отсечи я.                               

По-добре да влезеш без ръка в живота,                               

отколкото с две ръце да отидеш в геената,                               

в неугасимия огън. [57]                               

Небесното царство прилича                               

на съкровище, закопано в нива,                               

което един човек намери, скри го,                               

и отиде от радост, и продаде всичко, което има,                               

и купи нивата.                               

Прилича още Небесното царство на търговец,                               

който търси хубави бисери.                               

И като намери един скъпоценен бисер,                               

отиде и продаде всичко, което има, и го купи. [58]

"Не е добре човек да бъде сам" - учи Библията. Хората са създадени като същества, които се нуждаят едно от друго. И Божето дело са длъжни да осъществяват заедно. Древното обещание било дадено на Старозаветната църква,  на Общината на верните. Тя била избрана да стане "свят народ и царство на свещеници", братство на хора, които са се посветили на Бога. Когато народът на Завета се оказвал недостоен за това призвание, пророците възлагали надежди на тези, които са устояли и които те наричали "шеаром", остатък. Но Исус говори вече не просто за остатъка, а като че ли изгражда нов Божи народ.

Някои богослови изказват мнението, че Христос не е имал намерение да основава църква и че такова му е било приписано по-късно. Но в Евангелията много неща говорят срещу тази гледна точка.

Може ли да се смята за случайно, че Исус избира именно дванадесет апостоли? Няма съмнение, че той е виждал в тях нещо като родоначалници на Новозаветната община, както древният Израел е водел произхода си от дванадесет патриарси. Христос говори за престоли, на които ще седнат дванадесетте негови ученици "да съдят", или да застанат начело на Израел [59]. Показателно е, че след измяната на Юда апостолите намират за необходимо да изберат на негово място друг, за да запазят цифрата дванадесет. Освен тях Исус избира седемдесет апостоли и това също е показателно. По традиция се смятало, че всички народи на земята са произлезли от седемдесет патриарси.

Думата църква [60] Исус употребява рядко, защото в онези дни тя се свързва определено със Старозаветната община. А Църквата на Христос полага основите на нова духовна общност, макар и построена върху почвата на Стария завет. Исус ѝ дава свои закони, различни от законите, приети в земните царства ("Между вас да не бъде така..."). Той я ободрява: "Не се страхувай, малобройно стадо, защото твоят Баща благоволи да ти даде Царството".

Малките ручеи трябва да превърнат Църквата в широка река. "Вие сте солта на земята - казва Христос, - вие сте светлината на света. Не може да се скрие град, разположен на върха на планината". [61]

Ето защо първостепенна грижа на Христовата църква е добрата вест. Но в това я чакат големи трудности. Робуване на суета, изкушения, лекомислие и душевен мързел ще противодействат на разрастването на Църквата. Винаги обаче ще се намират хора, "които са алчни и жадни за истината". Разпространителите на добрата вест трябва да се радват дори на тези, които не се отнасят към тях враждебно. Те трябва да странят от затвореността и сектантската гордост.

Веднъж Йоан Заведей казал на Исус:

- Учителю! Видяхме човек, който гонеше бесове с твоето име и му забранихме, защото не вървеше след нас.

- Не му забранявайте - отвърнал Повелителят, - не може човек да прави чудо с моето име и скоро да каже зли думи за мене, защото който не е против нас, той е с нас. [62]

Много хора, дори които стоят вън от Общината, не са загубени за Царството. "Този, който е далече от нас днес, ще бъде близък утре". [63]

Различно посрещали и Човешкия син, а нали "ученикът не е по-голям от учителя". Нима не е имало толкова много глухи за неговия призив? Но това не го спряло. Нека "призваните" в Божето царство да са отказали да дойдат, той търпеливо продължава да търси тези, които ще тръгнат след него.

Веднъж, когато Исус навестил един фарисей, някой от гостите, като слушал думите му, възкликнал: "Блажен е този, който вкуси хляб в Божето царство!". Тогава Исус разказал една притча: "Приготви един човек вечеря и покани мнозина. И изпрати роба си в часа на вечерята да каже на поканените: "Елате, вече е готово". И започнаха всички като един да се извиняват. Първият му каза: "Купих си нива и трябва да отида да я видя. Моля те, извини ме". Другият каза: "Купих си пет чифта волове и отивам да ги опитам. Моля те, извини ме". Третият каза: "Ожених се и затова не мога да дойда". И като се върна, робът съобщи това на господаря си. Тогава, като се разгневи, стопанинът на къщата каза на роба си: "Излез по-скоро по градските улици и улички и доведи тук бедните, сакатите, слепите и куците". И каза робът: "Господарю, направено е, както заповяда, и има още място". И каза господарят на роба: "Излез по пътища и плетища, накарай хората да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото казвам, че никой от поканените мъже няма да вкуси от моята вечеря". [64]

Като помнят, че далеч не всички хора са готови да се отзоват на призива, учениците на Христос трябва да следват своя учител, който постъпва като селянина, хвърлящ семена в разорана нива.

 Ето, излезе един сеяч да сее.                               

И като сееше, някои зърна паднаха край пътя,                               

долетяха птици и ги изкълваха.                               

Други паднаха на камък,                               

където нямаха земя                               

и веднага покълнаха, защото почвата им беше плитка.                               

Когато слънцето изгря, обгори ги                               

и като нямаха корен, изсъхнаха.                               

Други паднаха в трънак,                               

надигна се трънакът и ги задуши.                               

А други паднаха в добра почва и дадоха плод:                               

кое - сто,                               

кое шестдесет,                               

кое – тридесет. [65]

На нивата на добрата вест могат да пораснат и бурени. Но това не трябва да смущава истинските ученици на Христос. Те трябва само да бъдат с ясно съзнание и бдителни.

Пазете се от лъжепророци,                               

които идват при вас в овча кожа,                               

а отвътре са хищни вълци.                               

По плодовете им ще ги познаете.                               

Нима се събира от тръни грозде                               

или от репей смокини?..                               

Не всеки, който ми казва: "Повелителю! Повелителю!"                               

ще влезе в Небесното царство,                               

а който изпълни волята на моя Баща,

който е на небесата. [66]

Бурените ще проникнат в Църквата незабелязано и понякога ще бъде трудно да се отличат от истинското жито на Бога. "Божето царство прилича на човек, който пося добро семе на нивата си. И когато хората спяха, дойде неговия враг, пося между житото плевели и си отиде. А когато стръковете поникнаха и дадоха плод, тогава се появиха плевелите. И като дойдоха, робите на стопанина му казаха: "Господарю, не пося ли ти на нивата си добри семена? Откъде са там плевелите?". Той им каза: "Враг човек е направил това". А робите му казаха: "Искаш ли да отидем и да ги оскубем?". Той им каза: "Не, за да не би, като избирате плевелите, да изтръгнете от корен с тях и житото. Дайте им да растат заедно до жътва и когато тя дойде,  аз ще кажа на жетварите: съберете най-напред плевелите и ги вържете на снопи, за да бъдат изгорени, а житото приберете в житницата ми". [67]

Само Божият съд ще направи последното отсяване и ще отдели доброто от злото. Съдът, както Царството, вече е започнал. Според добрата вест "присъдата е в това, че светлината е дошла на света, но хората са обикнали повече тъмнината от светлината". [68] А като резултат се е появила поредица от кризи и катастрофи, предизвикани от сблъсъка на Божата истина със злото на хората. Последният съд ще се превърне в огнено пречистване на света, когато рудата на историята ще бъде претопена за Царството. Това ново раждане, трудно като всяко раждане, ще даде плод - обновено създание...

Небесното царство прилича на голяма мрежа,

хвърлена в морето и хванала всякакви риби.

Когато се напълни, я изтеглиха на брега

и като седнаха, събраха добрите в съдове,

о лошите изхвърлиха навън.

Така ще бъде и при края на света:

ще излязат ангели, ще отделят злите от праведните

и ще ги хвърлят в огнената пещ:

там ще бъде плач и скърцане на зъби. [69]

Тези притчи ни отвеждат при темата, която отдавна е мъчителен въпрос за християнската мисъл. Какво е имал предвид Исус, когато говори за "вечната мъка"?

Фактът, че е взел образите на "огъня", "геената" и "червея" от юдейската апокалиптика, не обяснява много. [70] Но Христос нямаше да ги използва, ако зад тях не се криеше определена реалност. Думите за "изгнание в тъмнината" нямат предвид, разбира се, пространство или място, където гори физически огън. Този символ, който придава атмосфера на отхвърленост, съдържа само намек за състоянието извън Бога, извън света и истинското битие.

Но главното е може ли Богът на любовта, възвестен от Христос, да наказва безкрайно за греховете на временния живот? Нима могъществото на злото е толкова голямо, че ще съществува винаги, дори тогава, когато Повелителят ще се възцари "във всичко"? Впрочем, нашите днешни понятия за време едва ли са приложими към вечността. Не обещава ли Божето слово, че "вече няма да има време"?

На човека не му е дадено засега да проникне в тази тайна. Но целият Нов завет свидетелства срещу мисълта, че геената е някаква непреходна реалност, противоположна на Царството. Тя е "втора смърт", небитие, отиване в нищото. "Живот" в есхатологичния смисъл на думата е само "вечният живот", Божето царство.

Отдавна вече тълкувателите са забелязали, че притчата на Христос за разделянето на "овцете от козите", на добрите и злите не трябва да се разбира буквално, защото границите между светлината и тъмнината най-често преминава през сърцето на един и същи човек. Но колкото повече светлина има в него, толкова по-пълно ще се запази неговата личност, след като огънят на Съда изгори всичко нечисто. [71]

Величието на човека като образ и подобие на Твореца е в това, че той може да стане участник в изграждането на Царството. Когато победата над злото бъде пълна, тогава ще се осъществи това, което са бленували, което са жадували и което са приближавали милиони разумни същества. Всичко най-прекрасно, създадено от тях, ще влезе във Вечното царство. Ще настъпи ерата на Божите синове, която Библията е описала само с далечни подобия.

Но и сега, в този несъвършен и изпълнен със страдания "свят", силата и славата на Идващия могат да бъдат придобити. Исус казва, че учениците му ще видят Царството още докато са живи. То е дошло на земята в лицето на Човешкия син, в неговата добра вест, в неговото тържество над смъртта и в проявата на Духа.

Призоваващата светлина на Царството гори в далечината, но в същото време нейните отблясъци са до нас: в обикновените неща и събития от живота, в радостта и скръбта, в самоотвержеността и победата над съблазните. Предусещането за него е в звездите и цветята, в пролетната природа и златото на есента, в кипежа на прибоя и поройните дъждове, в дъгата на цветовете и в музиката, в смелата мечта и творчеството, в борбата и познанието, в любовта и молитвата...

"А АЗ ВИ КАЗВАМ..."

Възможно ли е, по силите на хората ли е това, към което зове добрата вест? Нали човек, дори и да обикне идеала, често не намира в себе си сили да се издигне до него. Друго могъщо притегляне го владее, като го прегъва към земята, и човекът служи на мамона, носи на шията си камъка на грижата, прекарва дадените му скъпоценни дни, затъвайки в дреболии. Той повече разбира гласа на този, който е изкушавал Исус в пустинята: готов е да живее "единствено с хляб", иска чудеса, опиянява го насилието. Човекът идва при Бога със сърце, изпълнено с корист и себелюбие, и странно звучат над нашия тресящ се и заблуден свят думите: "Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен баща...".

Кой може да прокара пътя към Царството? Кой ще доведе до него човека?

Старозаветните хора вярвали, че само Всемогъщия създава невъзможното. Когато той е сред своя народ, го пречиства, като му дава духовни сили. Равините наричали това мистично присъствие шехина, незрим израз на божественото, което идва в света. "Ако двама или трима се съберат да изучават Закона - казвали мъдреците, - шехината е сред тях". [72] Пред прага на тази тайна спирали най-големите мъдреци на Израел. Нали близостта на Бога е непоносима за човека. Само преодоляващата всички прегради любов на Вечно съществуващия може да съединява несъединимото.

Но ето че хората чуват думите на Исус от Назарет: "Където двама или трима са се събрали в мое име, аз съм там, сред тях". [73]

Кой е той, който се отъждествява с шехината на Повелителя? Той нарича себе си Човешки син, както често са наричали простосмъртните, но освен това Учителят ясно свидетелства, че с него се е изпълнило обещаното от пророците:

Блажени са очите, които виждат това, което виждате вие.

Защото ви казвам:

много пророци и царе

са искали да видят това, което виждате вие,

и не го видяха,

и да чуят това, което чувате вие,

и не го чуха. [74]

Значи той е Месията? Дългоочакваният утешител на Израел? Но може ли дори Месията да прощава греховете, както прави Исус? Може ли да бъде "над Храма"? Защо се нарича "господар на съботата" и отменя това, което са завещали бащите и самият Мойсей?

Всички виждат, че Исус проповядва "като някой, който има власт, а не като книжниците и фарисеите". В Капернаум от първите дни жителите на града "се чудят на учението му, защото в думите му има власт". Но откъде е, питат те, тази власт, която превишава авторитета на признатите богослови и пазители на църковното предание? Как да се разбират думите му: "А аз ви казвам..."? С какво право той отменя постановленията на Тората и я противопоставя на себе си?

Трудно е да се заподозре, че мъдрият, кротък и изпълнен със смирение и любов Учител е завладян от празна самовлюбеност? Какво в такъв случай означава претенцията да е "обичан от Бащата Син"? Разбира се, той нарича синове всички верни, но недвусмислено дава да се разбере, че е различен син. Исус никога не казва "нашия Баща". Той е единствен Син и Господар на Царството, няма човек, който да може да застане наравно с него. Властта му е изключителна.

Всичко ми е дадено от моя Баща

и никой не знае Сина, освен Бащата,

и никой не знае Бащата, освен Сина,

и на кого Синът иска да го открие.

Елате при мене всички, които се трудите и сте обременени,

и аз ще ви дам покой.

Вземете моето робство върху си

и се научете от мене,

защото аз съм кротък и смирен в сърцето си,

и ще намерите покой на душите си,

защото добро е моето робство и леко е моето бреме. [75]

Исус е не само пастир, но и врата, през която влизат овцете от "малобройното стадо". Посредник, или както се казвало в старо време, ходатай, който свързва Небето и земята. "Всеки - казва той - отива при Бащата само чрез мене". [76]

Много юдеи вярвали, че освен Месията-цар ще се яви Месия-първосвещеник и Месия-пророк. Исус обединява в себе си и тримата: той е и Пророк, и Свещенослужител, и Цар, той е Помазаникът, който има пълната власт. Учениците му се люшкали от недоумение в тревога и от сигурност в съмнения. Но любовта, дълбоката човешка привързаност и доверие към Учителя се оказали по-силни от всичко. И те продължавали търпеливо да чакат по-нататъшните събития...

БЕЛЕЖКИ

1. Лк 15, 1-10. - Бел. авт.

2. В източноправославната традиция: Отец (староб.). - Бел. прев.

3. В източноправославната традиция: блуден (староб.: развратен, разпътен) син. - Бел. прев.

4. Лк 15, 11-32. Четящият тази притча, трябва да има предвид, че слушателите на Христос са живеели в патриархален бит, при който желанието на сина да си отиде от бащината къща се разглеждало като грях срещу четвъртата заповед. - Бел. авт.

5. Мт 18, 1-4; 19, 13-15; Мк 9, 33-37; Лк 9, 46-48. - Бел. авт.

6. Еврейската дума емуна (вяра) означава не увереност в някаква отвлечена истина, а доверие в Бога, вярност към него. От същия корен е думата амин 'вярно'. - Бел. авт.

7. Галат 4, 6-7. От тези думи става ясно, че да бъдеш син на Бога е нещо, което се придобива. Показателно е, че в юдейската религиозна литература думата "авва" като обръщение към Бога не се употребява. Вж. I. Guillet. The Consciousness of Jesus. New York, 1972, p. 206. - Бел. авт.

8. Мт 16, 26; Мк 8, 36. - Бел. авт.

9. Мт 6, 31-32. - Бел. авт.

10. Мт 7, 7; Лк 11, 9. - Бел. авт.

11. Мт 7, 9; Лк 11, 11. - Бел. авт.

12. Мт 6, 5-6. - Бел. авт.

13. Мт 6, 9-13; Лк 11, 2-4. Молитвата е била широко разпространена сред християните много преди появата на евангелския текст. Различните варианти, които се срещат при Матей и Лука (в синодалния превод разликите са изгладени), вероятно се утвърждават още тогава. Въпросът коя форма е по-ранна, остава открит, макар много екзегети да смятат, че по-ранна е формата на Лука. Молитвата има редица паралели в юдейските текстове. - Бел. авт.

14. Мт 7, 12. - Бел. авт.

15. Мт 7, 1-3; Мк 4, 24; Лк 6, 37-38; 41-42. - Бел. авт.

16. Авот. 11, 6. - Бел. авт.

17. Мт 9, 12-13. - Бел. авт.

18. Лк 18, 9-14. - Бел. авт.

19. Мт 21, 28-31. - Бел. авт.

20. Лк 19, 1-10. От думите на Закхей може да се заключи, че и преди, вслушвайки се в укорите на съвестта, той се е занимавал с благотворителност. Обещанието му се отнася за злоупотребите, свързани с професията му на бирник. - Бел. авт.

21. "Закон и Пророци" - синоним на всичките книги от Стария завет. - Бел. авт.

22. Мт 22, 35-40; Мк 12, 28-33; Лк 10, 25-28. - Бел. авт.

23. Мт 5, 17 и сл; ср. Лк 16, 17. - Бел. авт.

24. Лк 5, 39. За нежеланието на Христос да поставя на изпитание хората с рязко отхвърляне на традициите свидетелстват думите му, приведени от Матей 17, 27. - Бел. авт.

25. Мт 5, 21-37. Трябва да се отбележи, че нова в точния смисъл на думата Христос нарича само заповедта за самоотвержената любов (Ин 13, 34). Коментаторите, които смятат, че извън Евангелието е ставало въпрос само за постъпките на човека, а не за вътрешните му подбуди, пренебрегват данните от източниците. Дори такъв кратък кодекс като Декалога говори за сърдечен грях (завистта). В Талмуда е казано: "Страстта отначало е като чужд човек, после е гост и накрая стопанин на къщата” (Сука, 52). Ще отбележим също, че евангелският възглед за клетвата съвпада с есейския; вж. И.Флавий, Война, 11, 8, 6. – Бел. авт.

26. Мт 5, 44-48. Думите на Исус за непротивене на злото понякога са били тълкувани (напр. от Лев Толстой) в смисъл на пълна пасивност. Между другото виждаме, че самият Христос не е проявявал такава пасивност. Той изгонил с бич търговците от Храма, протестирал, когато слугата на първосвещеника го ударил по лицето, говорел за великата любов на тези, които "дават живота си" за ближните (Йн 15, 13). Затова думите му за понасяне на оскърбленията трябва да се разбират като призив да се побеждава злото с добро, ср. Рим 12, 21. По тази точка добрата вест се съгласува с учението на най-добрите от законниците: "Подражавайте на Божите качества: както Бог е милосърден, бъдете и вие милосърдни" (Сота, 14); "плащай за злото с добро" (Шемот раба, 22). - Бел. авт.

27. Лк 10, 25-37. - Бел. авт.

28. Ин 12, 20; Мт 8, 5-13; Лк 7, 1-10. - Бел авт.

29. Йома 85 а; Мак 2, 32-41. - Бел. авт.

30. Лк 13, 15; 14, 5; Мт 12, 11. - Бел. авт.

31. Мк 3, 1-6. - Бел. авт.

32. Древен сборник с равински тълкувания. - Бел. авт.

33. Мт 15, 10-11, 19-20; ср. Рим 14, 14. - Бел. ред.

34. Мт 9, 16-17; Мк 2, 21-22. - Бел. авт.

35. Дъщеря на Ирод (Велики). - Бел. прев.

36. Това е много важно свидетелство, което противоречи на народното убеждение, че цялата Тора е дадена на Мойсей непосредствено от Небето. - Бел. авт.

37. С думата "плът" в Библията обикновено се означава целия човек. - Бел. авт.

38. Представители на религиозна християнска групировка в Русия, отцепила се от руската православна църква през VІІ век. - Бел. прев.

39. Самаряните смятали за законно богослужебно място не Ерусалим, а планината Харизим, където през IV век построили храм. През 130 г. пр. н. е. той бил разрушен от Хасмонеите. - Бел. авт.

40. Град на брега на Генисаретското езеро. - Бел. прев.

41. Този епизод между другото показва, че и синоптиците знаят (Лука: 10, 38-42) за отиването на Исус в Юдея преди Седмицата на страданията, макар че директно за това говори само Йоан. - Бел. авт.

42. F. Moriac. La vie de Jesus, p. 41. - Бел. авт.

43. Кол. 3, 11. - Бел. авт.

44. Лк 12, 16-21. - Бел. авт.

45. Лк 6, 24 и сл.; Мт 6, 19-21. - Бел. авт.

46. Ин 8, 32. На въпроса означава ли добрата вест аскетично, отричащо или приемащо света учение, не може да се отговори еднозначно. "Християнското разбиране за света - казва еп. Касиан, - произтича от представата за Бога като Творец и Промислител (ср. Деян 16, 15-17; 17, 24-28). Ап. Павел учи, че Бог се познава чрез съзерцание на творенията му (Рим 1, 20). На аскетичната практика на еретиците дуалисти той противопоставя тезата, че "всяко Боже творение е добро" (1 Тим 4, 4), а е добро, защото е Боже. Без тази предпоставка за доброто на създадения от Бога свят ще престане да бъде разбираемо и земното служене на Христос, и неговото учение, съдържащо се в добрата вест. Ако светът е зло, какъв смисъл биха имали чудесата му: насищането на гладните, изцеляването на болните? Христос обичал света... Но приемането на света в християнството оставя място и за неговото отхвърляне. Ако аз се отричам от светя за цялостно служене на Бога, това означава, че жертвам заради висшата ценност низшата. Става въпрос не за осъждане на света, а за йерархия на ценностите. Низшата ценност, пред която предпочитам висшата, не престава да бъде ценност. Аскетичният опит на Църквата получава истинския си смисъл само при условието за положителна оценка на света" (Еп. Касиан. Царство Кесаря перед судом Нового завета. Париж, 1949, с. 6, 8). - Бел. авт.

47. Христос отхвърлил титлата "добър", сдържайки прекомерната почтителност на юношата, защото в неговите очи е бил само човек. - Бел. авт.

48. Мт 19, 16-22; Мк 10, 17-31; Лк 18, 18-30. Последното изречение на Исус отсъства в каноничните Евангелия. Джеремиас го причислява към достоверните аграфи, вж. J. Jeremias. Les paroles inconnues de Jesus. Paris, 1979, p. 47-50. - Бел. авт.

49. Деян 20, 35.

50. <Лк 12, 14.

51. Мт. 5, 3-12. Както беше казано по-горе, идеята за "духовна нищета" произлиза от Стария завет, където думите `анавим` и `ебионим` (бедняци) са били често синоними на праведници, които са възложили всичките си надежди на Бога. Изразът "бедни духом" се срещат за първи път в кумранските текстове (Свиток Войны, 14, 7). Вж. F. Gelin. Les rauvres de Yahve. Paris, 1953, p. 92-97. - Бел. авт.

52. H} basileja t3n qe3n 6nt3~ n mwneotin. Лк. 17, 20-21. В друг превод - "сред вас". В учението на пророците за Божето царство също има два аспекта. От една страна то се очаква в бъдещето (Софония: 3, 15; Михей: 4, 1-4; Исая: 2, 1-4), а от друга съществува от векове (Исая: 6, 5; Езекиил: 8, 19). - Бел. авт.

53. Мк 4, 26-32; Мт 13, 31-33; Лк 13, 18-21. - Бел. авт.

54. Мт 11, 12. - Бел. авт.

55. Мт 7, 13-14; Лк 13, 23-24. - Бел. авт.

56. Ев. от Тома, 86. - Бел. авт.

57. Мт 5, 30; Мк 9, 43-47. - Бел. авт.

58. Мт 13, 44-46. - Бел. авт.

59. Мт. 19, 28; Лк 22, 30; ср. Як 1,1. Явно 24-те старци, които стоят до Божия престол в „Откровението на Йоан“ (4, 4), означават родоначалниците на Старозаветната и Новозаветната църква. Ср. Откр 21, 14, където се говори за "дванадесетте апостоли на Агнето". В „Посланието от Варнава“ за апостолите се казва: "те са дванадесет, за да свидетелстват за родовете на Израел, които също са дванадесет" (8).

60. На арамейски кенала, на гръцки - ἐκκλησία. - Бел. авт.

61. Мт 5, 13 и сл. - Бел. авт.

62. Мк 9, 40; Лк 9, 50. - Бел. авт.

63. Текст от Оксиринхския папирус, вж. J. Jeremias. Opt. cit., p. 95; Мк 9, 38-40; Лк 9, 49-50. - Бел. авт.

64. Лк 14, 15-24. - Бел. авт.

65. Мт 13, 3-9; Мк 4, 1-20; Лк 8, 4-15. - Бел. авт.

66. Мт 7, 15 и сл.; Лк 6, 43-46. - Бел. авт.

67. Мт 13, 24-30. - Бел. авт.

68. Ин 3, 19. - Бел. авт.

69. Мт 13, 47-50. - Бел. ред.

70. Геена или Геном - овраг край стените на Ерусалим, където някога се принасяли езически жертви. По-късно мястото било превърнато в бунище с постоянно горящ огън. Геената станала символ на мръсотията, която Бог унищожава. I Енох: 27, 2, 3; Възнесение на Мойсей: 10, 10. - Бел. авт.

71. Казаното от Христос за "вечната мъка" се разбира трудно, защото на еврейски език думата "вечност" (олам) има много значения. Мнението на редица богослови, според които в бъдеще дори злото ще бъде преобразено и спасено, предизвиква основателни възражения (Вж. прот. С. Булгаков. Невеста Агнца. Париж, 1945, с. 493...). От Писанието може да се направи извод, че с пълното идване на Царството злото ще бъде унищожено и ще отиде в небитието, което в Апокалипсиса е наречено "втора" и последна смърт (20, 14). Тя не може да се смята за разновидност на съществуването, защото истинският "живот" е само с Бога. - Бел. авт.

72. Авот, III, 2. - Бел. авт.

73. Мт 18, 20. - Бел. авт.

74. Мт 13, 17; Лука: 10, 24. - Бел. авт.

75. Мт 11, 27-30. В дадения контекст думата "робство" може да означава духовен труд и подвиг. Но в същото време следва да се отбележи, че в еврейски език тази дума често е съответствала на понятието "учение", "пророчество". - Бел. авт.

76. Йн 10, 9; 14, 6. - Бел. авт.

(Следва)