ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 23

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

(продължение)

Най-трогателните страници от книгата са посветени на темата за децата. Ще забележите един сдържан разказ за детството на Естер, за нейната кръстница (всъщност нейна леля) госпожица Барбари, която постоянно внушава на момичето чувство за вина. Виждаме изоставените деца на филантропката мисис Джелиби, осиротелите деца на Некет, малките чираци – „лошо облеченото куцо момиче с прозрачна рокля“ и момчето, което „танцува само в празна кухня“, които ходят на уроци в танцовото училище на Тървидроп. Заедно с бездушната филантропка мисис Пардигъл посещаваме семейството на зидар и виждаме мъртво дете. Но сред всичките тези нещастни деца, мъртви, живи и полуживи, най-нещастният е, разбира се, Джо, който, без да знае, е свързан тясно с темата за тайната.

При разследването на съдебния лекар по повод смъртта на Немо се установява, че починалият е разговарял с момче, което мете кръстовището на Канцлерската улица. Довеждат момчето.

„А! Ето го момчето, господа!

Ето го, много мръсно, много пресипнало, много парцаливо. Е, момче!.. Но не, почакайте. Внимателно. На момчето трябва да се зададат няколко предварителни въпроса.

Казва се Джо. Така се казва и нищо повече. Че всеки има име и фамилия, той не знае. Никога не е чувал. Не знае, че "Джо" е умалително от някакво дълго име. На него и краткото му е достатъчно. Че с какво е лошо? Може ли да каже как се пише? Не. И по букви не може да го каже. Няма баща, няма майка, няма приятели. Не е ходил на училище. Къде живее ли? Какво е това? Метлата си е метла, а да се лъже не е добре, той го знае. Не помни кой му е говорил за метлата и лъжите, но е така. Не може да каже точно какво ще направят с него след смъртта, ако излъже сега тези господа – може би ще го накажат много строго и с право... - така че ще говори истината“.

След разследването, при което на Джо не е позволено да свидетелства, мистър Тълкингхорн, адвокат, изслушва показанията му насаме. Джо си спомня само „че веднъж, в една мразовита зимна вечер, когато той, Джо, треперел от студ до някакъв вход, недалеч от неговото кръстовище, един човек се огледал, върнал се назад, разпитал го и като научил, че няма нито един приятел на света, казал: "И аз нямам. Нито един!" - и му дал пари за вечеря и нощувка. Помни, че оттогава човекът често разговарял с него и го питал дали спи спокойно през нощта, как издържа на глада и студа и дали не искал да умре, и задавал всякакви други също толкова странни въпроси“.

„Много ме жалеше - казва момчето, като бърше очите си с парцалив ръкав. - Видях го наскоро как лежи изпънат – ето така - и си мисля: да би могъл да ме чуе, когато говоря за него. Много ме жалеше, много!“

По-нататък Дикенс пише в стила на Карлайл, с погребални повторения. Енорийският надзирател „със своята компания от просяци“ отнася тялото на наемателя, „тялото на нашия току-що починал любим брат на гробище, притиснато в задната улица, зловонно и отвратително, източник на злокачествени болести, които заразяват телата на нашите любими братя и сестри, още намиращи се сред живите ... На скверното парче земя, което и турчин не би пожелал, защото е ужасяваща мерзост, при вида на което би потръпнал и кафр, бедняците донасят нашия току-що починал любим брат, за да го погребем по християнския обред.

Тук, на гробището, което е заобиколено от всички страни с къщи и до железните врати на което води тесен, зловонен покрит проход - на гробището, където цялата мръсотия на живота върши своята работа, докосвайки се до смъртта, а всичките отрови на смъртта също вършат своята работа, докосвайки се до живота - погребват нашия любим брат на дълбочина един-два фута; тук го засяват в тленността, за да се възправи от тленността като призрак на възмездието до одъра на много болни хора, като срамно свидетелство пред бъдещите векове за онова време, когато цивилизацията и варварството са водили заедно на каишка нашия самохвален остров“.

В нощната мъгла се сгъстява неясният силует на Джо. „Заедно с нощта идва някакво непохватно същество и се промъква по протежение на двора към желязната врата. Вкопчено в прътите на решетката, то гледа вътре; стои и гледа две-три минути.

После мете тихо стъпалото пред вратата със стара метла и разчиства целия проход под сводовете. Мете много усърдно и старателно, пак поглежда към гробището за две-три минути, след което си тръгва.

Джо, това ти ли си? (Отново красноречието на Карлайл – Вл. Н.) Да-да! Въпреки че си отхвърлен свидетел, неспособен да „кажете точно“ какво ще направят с него ръцете, по-могъщи от човешките, все пак не си затънал напълно в мрака. Нещо като далечен лъч светлина явно прониква в твоето смътно съзнание, защото си мърмориш: „Много ме жалеше, много!“

Полицията нарежда на Джо „да не се задържа“ и той напуска Лондон, разболява се от едра шарка, приютяват го Естер и Чарли, той ги заразява и след това изчезва мистериозно. Нищо не се знае за него, докато не се появява отново в Лондон, сломен от болестта и лишенията. Той лежи смъртно болен в галерията стрелбище на мистър Джордж. Дикенс сравнява сърцето му с тежка каруца. „Защото каруцата, която е толкова трудна за теглене, се намира към края на своето пътуване и се влачи по каменистата земя. Дни наред тя пълзи нагоре по стръмнините, разнебитена, разтрошена. Ще минат още ден-два и когато слънцето изгрее, то вече няма да види тази каруца по трънливия ѝ път. <...> Тук идва често мистър Джарндис, а Алън Уудкорт седи там почти по цял ден и двамата си мислят много за това как странно Съдбата (с гениалната помощ на Чарлз Дикенс. - Вл. Н.) е вплела този нещастен отцепник в мрежата на толкова много житейски пътища. <...> Днес Джо спи цял ден или лежи в забрава, а Алън Уудкорт, който е пристигнал току-що, стои до него и гледа изтощеното му лице. След малко той тихо сяда на леглото, с лице към момчето ... потупвайки гърдите му и слушайки сърцето му. "Каруцата" почти спира, но все още се влачи едва-едва. <...>

- Е, Джо! Какво ти е? Не се страхувай.

- Стори ми се - казва Джо, потръпвайки и оглеждайки се наоколо - стори ми се, че съм отново в „Самотния Том“ (отвратителен бедняшки квартал, в който е живял – Вл. Н.). Тук никой ли няма освен вас, г-н Удкот? (обърнете внимание на многозначителното изкривяване на фамилното име на лекаря: Woodcot – дървен дом, тоест ковчег – Вл. Н.).

- Никой.

- И не са ме върнали в „Самотния Том“? Не са ли, сър?

- Не са.

Джо затваря очи и мърмори:

- Много ви благодаря.

Алън се взира в него за няколко мига, след това, като приближава устните си до ухото му, каза тихо, но отчетливо:

- Джо, не знаеш ли нито една молитва?

- Никога не съм знаел нищо, сър.

- Нито една кратка молитва?

- Не, сър. Нито една. <...> Ние никога не знаехме нищо. <...>

След като заспива за кратко или се унася, Джо се опитва да скочи внезапно от леглото.

- Спри, Джо! Къде отиваш?

- Време е да отида на гробището, сър - отговаря момчето, втренчвайки безумните си очи в Алън.

- Легни и ми обясни. На какво гробище, Джо?

- Където го заровиха, този, който беше толкова добър, много добър, жалеше ме. Ще отида на онова гробище, сър - време е - и ще помоля да ме положат до него. Трябва да отида там - нека ме заровят. <...>

- Ще успееш, Джо. Ще успееш. <...>

- Благодаря ви, сър. Благодаря ви. Ще трябва да се вземе ключът от вратата, за да ме вкарат вътре, иначе тя е заключена ден и нощ. Там има и едно стъпало, изметох го с метлата... Ето, съвсем се стъмни, сър. А ще стане ли светло?

- Скоро ще стане светло, Джо.

Скоро. „Каруцата“ се разпада на части и много скоро ще дойде краят на нейния труден път.

- Джо, бедното ми момче!

- Въпреки че е тъмно, аз ви чувам, сър… само че опипвам… опипвам… дайте ми ръката си.

- Джо, можеш ли да повториш това, което ще кажа?

- Ще повторя всичко, което кажете, сър - зная, че е добро нещо.

- Татко наш...

- Татко наш!... Да, това е много добра дума, господине. (Татко - дума, която той никога не е имал възможност да произнесе. - Вл. Н.)

- Който си на небето...

- Който си на небето... ще светне ли скоро, сър?

- Много скоро. Да се свети твоето име...

- Да се свети... твоето...”

А сега се вслушайте в камбанния звън на реториката на Карлайл: „Светлина заблестя по тъмния, мрачен път. Умря!

Умря, ваше величество. Умря, милорди и господа. Умря, преподобни и непреподобни служители на всички култове. Умря, хора; а нали небето ви е дало състрадание. И така всеки ден около нас умира някой“.

Това не е урок по стил, а по съпреживяване.

(Следва)