ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 21

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИКЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

* * *

Преди да преминем към истинските деца в значимата за Дикенс тема за децата, нека погледнем измамника Харолд Скимпъл. Скимпъл, този фалшив диамант, ни е представен в шеста глава от Джарнднис: "... няма да намерите друг като него в целия свят - това е най-прекрасно творение ... дете." Подобна дефиниция на детето е важна за разбирането на романа в най-съкровената, съществена част на който става дума за бедствието на децата, за страданията, преживени в детството - и тук Дикенс е винаги на висота. Затова определението, намерено от един добър и мил човек, Джон Джарндис, е съвсем правилно: детето от гледна точка на Дикенс е прекрасно създание. Но е интересно, че определението "дете" не може да се припише на Скимпъл. Скимпъл заблуждава всички, заблуждава мистър Джарндис, че той, Скимпъл, е невинен, наивен и безгрижен като дете. Всъщност това съвсем не е така, но тази негова фалшива детинщина опорочава достойнството на истинските деца – героите на романа.

Джарндис обяснява на Ричард, че Скимпъл е, разбира се, възрастен мъж, поне на неговата възраст, „но по свежестта на чувствата, простодушието, ентусиазма и очарователната безхитростна неспособност да се занимава с житейски дела - той е истинско дете.“

„Той е музикант - но само любител, въпреки че би могъл да стане професионалист. Освен това е любител художник, въпреки че също би могъл да превърне рисуването в своя професия. Много надарен, обаятелен човек. Няма късмет в делата си, няма късмет в професията си, няма късмет в семейството си, но това не го притеснява... истинско дете!

- Вие казахте, че е семеен човек, значи има деца, сър? — попита Ричард.

- Да, Рик! Около половин дузина — каза мистър Джарндис. - Повече! Вероятно дузина. Но той никога не се е интересувал от тях. И как? Той има нужда от някой да се грижи за самия него. Истинско дете, уверявам ви!“

За първи път виждаме мистър Скимпъл през очите на Естер: „Дребен жизнерадостен човек с доста голяма глава, но с деликатните черти и нежния си глас, той изглеждаше необичайно очарователен. Говореше за всичко на света толкова лесно и естествено, с такава заразителна веселост, че беше удоволствие да го слушаш. Фигурата му беше по-стройна от тази на мистър Джарндис, цветът на лицето му беше по-свеж, а сивите му коси бяха по-малко забележимо и затова изглеждаше по-млад от приятеля си. Изобщо приличаше повече на преждевременно остарял млад човек, отколкото на добре запазен старец. В обноските и дори в костюма му имаше някаква безгрижна небрежност (косата му беше някак разчорлена, а слабо завързаната му вратовръзка се вееше като у автопортретите на познати художници) и това неволно ми внушаваше мисълта, че прилича на романтичен младеж, който е грохнал по странен начин. Веднага ми се стори, че неговите маниери и външен вид изобщо не са същите като на човек, който като всички възрастни хора е минал през дълъг път на грижи и житейски опит. Известно време той бил домашен лекар на германски принц, който след това се разделил с него, защото „винаги се държал като същинско дете“ по отношение „на мерките и теглилките“, не разбирал нищо от тях (освен че му били противни). Когато изпращали хора да го викат, за да помогне на принца или на някой от неговото обкръжение, „той обикновено лежал по гръб в леглото и четял вестници или рисувал фантастични скици с молив, поради което не можел да отиде при болния“. В крайна сметка принцът се ядосал - "съвсем основателно", призна си откровено мистър Скимпъл - и отказал услугите му, а тъй като за мистър Скимпъл "не останало в живота нищо друго освен любов" (което обяснява с очарователна веселост), той "се влюбил, оженил се и се сдобил с румени бузи". Неговият добър приятел Джарндис и някои други добри приятели му търсели от време на време едно или друго занимание, но нищо добро не излязло от това, тъй като той, трябва да призная, страда от две от най-древните човешки слабости: първо, той не знае какво е "време", и второ, не разбира нищо от пари. Затова никога не се явява никъде навреме, никога не може да върши никакви дела и никога не знае колко струва това или онова. Какво пък! <...> Всичко, което иска от обществото, е да не се намесва в живота му. Не е толкова много. Нуждите му са нищожни. Дайте му възможност да чете вестници, да разговаря, да слуша музика, да се любува на красиви пейзажи, дайте му агнешко, кафе, пресни плодове, няколко листа бристолски картон, малко червено вино и нищо друго не му трябва. В живота той е истинско дете, но не плаче като децата, искайки луната от небето. Той казва на хората: „Вървете с мир всеки по своя път! Ако искате, носете червена униформа на войник, ако искате синя униформа на моряк, ако искате епископско облекло, ако искате престилка на занаятчия, а ако не, забодете си перо зад ухото, както правят чиновниците; стремете се към слава, към святост, към търговия, към промишленост, към каквото и да било, просто... не се намесвайте в живота на Харолд Скимпъл!"

Всички тези мисли и много други той ни изложи с необикновен блясък и удоволствие, но говореше за себе си с някаква жива безпристрастност, сякаш не го беше грижа за себе си, сякаш Скимпъл беше някакво странично лице, сякаш знаеше, че Скимпъл, разбира се, има своите странности, но и своите изисквания, с които обществото е длъжно да се заеме и не трябва да ги пренебрегва. Той просто очароваше слушателите си “, въпреки че Естер не престава да се смущава на какво основание този човек е свободен както от отговорност, така и от морален дълг.

На следващата сутрин по време на закуската Скимпъл започва увлекателен разговор за пчелите и търтеите и откровено признава, че смята търтеите за въплъщение на по-приятна и мъдра идея от пчелите. Но Скимпъл съвсем не е безобиден търтей без жило и това е неговата съкровена тайна: той има жило, но то е скрито за дълго време. Детската безцеремонност на изявленията му радва мистър Джарндис, който внезапно открива прям човек в един двуличен свят. Но прямият Скимпъл просто използва добрия Джарндис за свои цели. По-късно, вече в Лондон, зад детските пакости на Скимпъл все по-ясно ще изплува нещо жестоко и зло. Агентът на съдия-изпълнителя Ковинс, някой си Некет, който веднъж идва. да арестува Скимпcл за дълг, умира и Скимпcл, поразявайки Естер, съобщава за това по следния начин: „«Ковинсов» (Скимпъл променя нарочно името на Ковинс – бел. П. Н.) е арестуван от Великия съдия-изпълнител смъртта - каза мистър Скимпъл. - Той вече няма да оскърбява слънчевата светлина с присъствието си.“ Докосвайки леко клавишите на пианото, Скимпъл се шегува с починалия, който е оставил децата си кръгли сираци. „И той ми каза - започна мистър Скимпъл, прекъсвайки думите си с тихи акорди там, където поставям точки (казва разказващата – Вл. Н.). - Какво е оставил „Ковинсов“. Три деца. Кръгли сираци. И тъй като професията му. Не е популярна. Подрастващите „Ковинсови“. Живеят много зле”. Обърнете внимание на стилистичното средство тук: жизнерадостният измамник редува шегите си с леки акорди.

След това Дикенс постъпва много умно. Решава да ни заведе при осиротелите деца и да ни покаже как живеят; в светлината на техния живот се разкрива фалша на "детето" Скимпъл. Естер разказва: „Почуках на вратата и от стаята се чу ясен глас:

- Заключени сме. Ключът е у мисис Блайндър.

Сложих ключа в ключалката и отворих вратата. В окаяна стаичка със скосен таван и много лошо обзавеждане стоеше мъничко момченце на пет-шест години, което люлееше на ръце тежко дете на година и половина (харесвам тази дума „тежко“, благодарение на нея фразата се установява на правилното място. - Вл. Н.). Времето беше студено, а стаята не беше отоплена; вярно, децата бяха увити в някакви вехти шалове и пелеринки. Но тези дрехи, очевидно, не топлеха добре - децата се бяха свили от студ, а нослетата им се бяха зачервили и заострили, въпреки че момчето ходеше напред-назад без почивка, люлеейки и гушкайки бебето, което беше склонило глава на рамото му.

- Кой ви затвори тук сами? - естествено попитахме ние.

- Чарли - отвърна момчето, като спря и ни погледна.

- Чарли брат ли ти е?

- Не. Сестра - Чарлот. Татко я наричаше Чарли. <...>

- Къде е Чарли?

- Отиде да пере — отговорило момчето. <...>

Гледахме ту децата, ту се споглеждахме ние, но ето че в стаята изтича едно много малко на ръст момиченце, с много детска фигура, но с интелигентно, вече не детско лице - хубаво лице, едва видимо изпод широкополата майчина шапка, твърде голяма за такова малко дете, и с широка престилка, също майчина, в която бършеше голите си ръце. Бяха покрити със сапунена пяна, от която все още се вдигаше пара, и момичето я отърси от пръстите си, набръчкани и побелели от горещата вода. Ако не бяха тези пръсти, можеше да бъде сбъркана с умно, наблюдателно дете, което си играе на пране, подражавайки на бедна работеща жена“.

Така Скимпъл се превръща в гнусна пародия на дете, докато това момиченце подражава трогателно на възрастна жена. „Детето, което то (момчето – Вл. Н.) люлееше, протегна ръце към Чарли и запищя, искайки тя да го вземе „на ръце“. Момиченцето го взе съвсем майчински - това движение съответстваше на старата шапка и на престилката - и ни погледна над товара си, а малкото се притисна нежно към сестра си.

- Нима — прошепна (мистър Джарндис – Вл. Н.) ...нима това малко момиче издържа с труда си останалите? Вижте ги! Вижте ги, за Бога!

Наистина заслужаваха да се видят. И трите деца се притиснаха здраво едно в друго, две от тях зависеха за всичко от третото, а третото беше толкова малко, но какъв възрастен и позитивен вид имаше, колко странно не подхождаше той на детската фигурка!“

Моля, обърнете внимание на жалостната интонация и почти благоговейния трепет в думите на мистър Джарндис.

„- Ах, Чарли! Чарли! - започна моят настойник. - На колко години си?

- Четиринадесет години започнах, господине - отвърна момичето.

- Охо, каква почтена възраст! - каза настойникът. - Каква почтена възраст, Чарли!

Не мога да опиша колко нежно ѝ говореше той — наполовина на шега, но толкова състрадателно и тъжно.

- И ти живееш тук сама с тези деца, Чарли? – попита настойникът.

- Да, сър — отвърна момичето, гледайки доверчиво право в лицето му, - откакто татко умря.

- С какво живеете, Чарли? — попита настойникът, като се обърна за момент. - Ех, Чарли, с какво живеете?“

Не бих искал да чуя обвинение в сантименталност въз основа на тази характеристика на „Студения дом“. Задължен съм да кажа, че хулителите на сантименталното, "чувствителното" по принцип нямат понятие от чувства. Без съмнение историята за студент, станал овчар заради една девица, е сантиментална, глупава и вулгарна история. Но нека си зададем въпроса: няма ли разлика в подходите на Дикенс и на писателите от отминалите времена? Колко различен е например светът на Дикенс от света на Омир или Сервантес? Изпитва ли героят на Омир божествената тръпка на жалост? Ужас - да, изпитва, а също и някакво смътно състрадание, но пронизващо, особено чувство на жалост, както го разбираме сега, познато ли е било в неговото минало, представено в хекзаметри? Няма да се заблуждаваме: колкото и да е деградирал нашият съвременник, като цяло той е по-добър от омировия човек, от homo homericus, или от човека през Средновековието. Във въображаем двубой americus versus homericus (на американския срещу омировия човек – бел. П. Н.) наградата за човечност ще получи първият. Разбира се, съзнавам, че в „Одисея“ може да се долови и неясен духовен импулс, че Одисей и старият му баща, срещнали се след дълга раздяла и разменили си незначителни реплики, изведнъж отмятат назад глави и вият, приглушено роптаейки срещу съдбата, сякаш не осъзнават съвсем собствената си мъка. Точно така: тяхното състрадание не се осъзнава напълно; това е, повтарям, един вид обичайно преживяване в онзи древен свят с локви кръв и мръсен мрамор - в свят, чието единствено оправдание са шепата великолепни поеми, останали от него, винаги движещи напред хоризонта на стиховете. И стига сме се плашили от ужасите на онзи свят. Дон Кихот се опитва да спре да набият едно дете, но Дон Кихот е луд. Сервантес спокойно приема жестокия свят и винаги се чува животински смях при най-малката проява на жалост.

В откъса за децата на Некет високото изкуство на Дикенс не може да бъде сведено до детинско бръщолевене: тук има истинско, пронизващо, насочено съчувствие, с преливания от плавни нюанси, с безмерна жал в изречените думи, с подбор на епитети, които виждаме, чуваме и осезаваме.

(Следва)