МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 17

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Навън войната все още продължава. И нашите нови сутрешни и вечерни молитви са: „Дължим всичко това на фюрера.“ Изречение, което беше изписвано на плакати хиляди пъти през мирните години като възхвала и благодарност и което произнасяха в речи. Сега, непроменено във формулировката си, то се променя в съдържанието, превръща се в презрение и подигравка. Мисля, че това се нарича диалектическа инверсия.

Тих следобед. Анатол е навън с хората си. Говори се, че обсъждат празнуването на Първи май. Страхуваме се от този празник. Казват, че тогава на всички руснаци ще бъде разпределен алкохол.

Анатол още го няма. Вместо него късно през нощта, към 21 часа, се появява дребен мъж, изглеждащ по-възрастен за годините си, с петна и белези по бузите. Сърцето ми бие. Такова ужасно лице!

Но той се оказва с удивително добри, прилежни маниери и с изключително добре подбран начин на говорене. Първият войник, който ме нарича „граждàнка“ — руското обръщение към чужденките, които не могат да бъдат наречени „другарко“. Представи се като новият адютант на Анатол, на когото той беше възложил да ни каже, че ще дойде за вечеря, и също така да донесе необходимите провизии. Каза ми всичко това пред входната врата, докато все още не бях свалила верижката.

Пуснах го вътре, предложих му стол. Очевидно беше нетърпелив да започне разговор с мене. Разбира се, той знае колко малко доверие вдъхва лицето му и затова удвоява усилията си, за да се хареса по друг начини. Каза, че е от Кавказ Кавказ, от район, който Пушкин също е посетил и където е намерил много вдъхновение за своето творчество. Не разбирах всичко, той се изразяваше образовано, съставяше дълги, сложни изречения. Поне успях да назова няколко заглавия с ключовата дума „Пушкин“ като „Борис Годунов“ и „Станционният надзирател”. Казах му, че преди няколко години „Станционният надзирател” е сниман в Германия, което го зарадва видимо. Накратко, чисто салонен разговор, много странен. Не познавам тези мъже, винаги се изумявам как ни изненадват.

Изведнъж от кухнята се чуха шум и мъжки гласове. Анатол? Дребният кавказец казва „не“ и отива веднага с мене в кухнята, от която вдовицата бяга с всички признаци на ужас, крещейки:

- Внимавайте, Петка!

Петка? Господи, значи все още е наоколо. Петка с русата четина и лапите на дървосекач, които трепереха, когато се обръщаше към мене с монолог като Ромео.

Влизаме тримата в кухнята. Там на бюфета има малка, гаснеща лампа Хинденбург. Плюс блещукането на слабо фенерче, размахвано от руснак, когото не съм виждала. Другият, разбира се, е несъмнено Петка, познавам го по гласа. От завчера (да, наистина беше само завчера) любовта му към мене се е превърнала в омраза. Петка, отхвърленият сибиряк, ме приближава, когато ме вижда. Четината му е настръхнала (шапката е кой знае къде). Малките му очи блестят. Той е мъртво пиян.

В ъгъла до прозореца има шевна машина. Петка я вдига от пода както е със заключения капак и я хвърля през кухнята към мене. Машината се удря с трясък в плочките. Навеждам се, викам на кавказеца: „Иди за Анатол!”. След това се крия зад другия, непознатия войник, дошъл с Петка, моля го за помощ срещу пияния. Сега Петка маха към мене с голи юмруци, но не може да ме улучи, защото е много пиян. После неочаквано духва малката аварийна лампа на бюфета. Батерията на фенерчето е напълно изтощена и ние се озоваваме на тъмно. Чувам Петка да се задъхва, мирише на алкохол. Всъщност изобщо не се страхувам, много съм заета да избягвам Петка, да го спъвам, а и усещам, че имам около мене съюзници. Накрая всички заедно го заведохме до задната врата. Фенерчето отново излъчи няколко късчета светлина. Бутаме Петка надолу по витата стълба и той пада няколко стъпала по-надолу. Като се препъва, ми вика, че съм нещастница, мръсница – и псува на майка.

Един часа през нощта, значи вече е вторник, 1 май. Седях в креслото, уморена като куче. Дребният адютант си тръгна, за да се върне с Анатол. Ослушвах се и дремех... Вдовицата и хер Паули отдавна си бяха легнали. Аз не се реших, чаках...

Най-накрая на входната врата се почука. Отново дребният мъж. Този път носи бекон, хляб, херинга и манерка, пълна с шнапс. Спъвайки се от умора, търся чинии и чаши в кухнята и подреждам кръглата маса с негова помощ. Филетата от херинга се извиват изискано, чисто обезкостени. Прозявам се, а дребният мъж ме утешава: „ Анатол ще дойде скоро“.

И той наистина се появява десет минути по-късно, заедно с русокосия лейтенант, все още вкопчен в немската туристическа щека, накуцва. Анатол ме дръпва на коленете си, прозява се: "Жив съм заспал..."

Щом четиримата започнахме да ядем и да пием, отвън се почука отново. Един от хората на Анатол, който трябваше да го отведе с адютанта му при коменданта. Изглежда, че нещо се случва тази нощ; или всичко е свързано с първомайските празненства? Анатол става с въздишка и излиза. Дребният мъж отхапва бързо още една обилна хапка от сандвича с бекон и тръгва след него, дъвчейки.

Двамата си отидоха, русият остана. Той прекоси стаята с щеката, седна отново и се втренчи в мен. Свещта трепти. Почти падах от стола за сън. Целият речник се изпари от главата ми.

Русият гледа право напред. Казва, че иска да остане тук. Искам да му покажа задната стая. Не, той иска да остане тук, в тази стая. Сложих му одеяло на дивана. Не, иска на леглото, хленчи, упорито, монотонно, като преуморено дете. Добре – така да бъде. Лягам на дивана, както съм облечена. Не, трябва да легна в леглото с него. Но аз не искам. Тогава той започва да ми досажда на дивана. Заплашвам го с Анатол. Мрачният блондин се смее грубо: „Той няма да дойде повече тази вечер“.

Ставам, искам да отида в предната стаята или при вдовицата, някъде. Тогава той отстъпва, съгласява се да лежи на дивана, увива се с одеялото. Лягам напълно облечена в леглото, само съм си събула обувките.

Малко по-късно се събуждам стресната, чувам щеката да потропва все по-близо в тъмното. Пак идва, иска да легне с мене. Пияна съм от умора, съпротивлявам се, бръщолевя нещо нещо, което не ми харесва. Но той не отстъпва, упорит е, мрачно настоятелен, безрадостен. Няколко пъти повтаря злобно: „Аз съм млад.” Най-много да е на двадесет години.

Един път, докато се съпротивлявах, го ударих по ранения крак. Той стене, ругае ме, замахва към мене с юмрук. След това се навежда от леглото, опипвайки пода. Едва след малко разбирам, че търси щеката, която е оставил до леглото. Това е възлеста щека. Ако ме удари с нея по главата в тъмното, край. Опитвам се да го хвана за ръцете, да го махна от ръба на леглото. Той отново започва да ме натиска. Прошепвам: „Така правят кучетата...“ Изречението явно му хареса много, защото го повтаря мрачно и упорито: „Да – добре – като при кучетата – много добре – кучешка любов – кучешка любов.“ Междувременно и двамата потъваме за няколко минути в сън от изтощение, след това той отново се натиска и рови... Цялата съм изранена, съкрушена, продължавам да се браня полузаспала, той има много студени устни...

Около 5 часа, когато пропяха първите петли, той се изправи с усилие, нави крачола си и повдигна мръсната марлена превръзка от назъбената си рана. При вида ѝ се дръпвам неволно: „Мога ли да помогна?“ Той поклаща глава, гледа ме известно време и изведнъж плюе пред леглото ми, изпълнен с презрение. И си отиде. Кошмарът изчезна. Спах дълбоко още три часа.

ВТОРНИК, 1 МАЙ 1945 ГОДИНА, СЛЕДОБЕД

Днес започнахме деня много тревожни, седяхме изтощени от осем часа и чакахме да се случат лоши неща. Но започна както винаги. Изведнъж кухнята се напълни с мъже, знайни и незнайни. Един от тях дойде с бяла престилка, представи се като хлебар и ми обеща шепнешком брашно и хляб, много брашно и хляб, ако бъда с него... (той не го каза на глас, както обикновено казват "обичам те" " или дори "омъжи се се за мене" или просто "спи с мене", само наведе очи).

Викове от улицата, които накараха всички мъже да изчезнат от кухнята ни моментално. Малко по-късно стояха подредени в две редици пред клена. Анатол крачеше нагоре-надолу пред тях: пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке, държеше реч. Разпознавам части от изреченията: „... Първи май... близо до победата... забавлявайте се, но имайте предвид указа на другаря Сталин...“ и т. н. Той намигна лукаво на хората си и мъжете се ухилиха в отговор. Андрей пристъпи напред, зададе въпрос и получи отговор. Още двама-трима мъже вдигнаха ръце като в училище, попитаха нещо, говореха свободно. Не видях нищо стегнато и дисциплинирано. Другарят лейтенант се държеше с тях като другар. По време на церемонията катюшите край училището продължаваха да вият, чертаейки огнени следи по жълтото като сяра небе.

(Следва)