МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 16

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Погледнах ръцете на мъжете, лежащи върху нашата маса, и изпитах внезапно отвращение. Толкова голи ми се сториха, а какво ли не е попадало в тях? Пия набързо шнапс, което те наричат „Випит надо“, и всеки път, когато поднасям чашата към устните си, празнуват всяка моя глътка като похвално дело. Този път освен шнапс имаше и червено вино, вероятно плячка от мазето. Свещ, залепена на чинийка, светеше с трептяща светлина и очертаваше славянски профили върху стената.

За първи път истинска дискусия. Поне трима от дискутиращите са много надарени: Андрей, учителят и шахматистът с леденосините очи; сдържан и тих, както винаги. След това един кавказец, с крив нос и блясък в очите. („Аз не съм евреин, аз съм грузинец“, така ми се представи.). Той е изключително начетен, рецитира стихове и проза, много е красноречив и бърз като рапира. Третият интелектуалец също е нов. Много млад лейтенант, който е ранен от шрапнел тази вечер, с импровизирана превръзка на пищяла; накуцва с немска туристическа щека, която е украсена с всякакви туристически значки от известни места в планината Харц. Лейтенантът е бледорус и изглежда мрачен. Начинът му на говорене е злонамерен. Веднъж каза: "Аз като интелигентен човек...", на което кавказецът го прекъсва: "Ето още интелигентни хора – тази немка (рус. „германка“ – бел. П. Н.), например." (Имаше предвид мене.)

Обсъждаме източниците на войната, те ги виждат във фашизма, в системата му, тласкаща към завоевания. Поклащайки глави, дадоха да се разбере, че според тях Германия в никакъв случай не е имала нужда от война - все пак тя е била богата, добре уредена, културна страна, дори и сега, въпреки разрушенията. Известно време спореха за жалкия ранен капитализъм, довел до руската революция, и за напредналия, богат късен капитализъм, който също е напреднал и в упадъка си и който според тях се вижда у нас. С колебливи, внезапно много предпазливи аргументи, подчертават, че страната им е едва в началото на голямото си развитие, че трябва да се види, прецени, сравни от гледна точка на нейното бъдеще...

Един от мъжете посочва заобикалящите го мебели (стил XIX век) и открива в тях висша култура. В крайна сметка се захващат за „израждането“ и спорят дали ние, германците, сме изродени или не. Наслаждават се на умението да играят; на оживеното излагане на аргументи. Андрей ръководи разговора със спокойна хватка на юздите.

Анатол, уморен от работа и прозяващ се, нахлу при нас. Поседя известно време, но беше много отегчен. Той не може да се мери с тях. Той е от село. Каза ми, че отговарял за млякото в неговия колхоз, значи - бил е управител на мандрата. Аз: „О, колко интересно.“ Той: „Ами знаеш ли, все мляко, мляко и мляко...“ И въздъхна. Като поседя там половин час, той си отиде и остави дебатиращите да продължат своя разговор.

Господин Паули спи в съседната стая. Вдовицата отново беше разположила своя импровизиран нощен лагер близо до него. Иначе ситуацията е ясна: при нас е отворено за няколко семейни приятели, ако може така да се нарекат, както и за хората от обкръжението на Анатол. Право да нощува обаче има само техният началник Анатол. Изглежда, че наистина съм табу, поне за днес. А какво ще бъде утре? Никой не знае. Анатол се появи отново около 12 часа през нощта, след което кръглата маса се разтуря. Последен е русокосият, който изкуцука с щеката си и ми хвърли като нямо сбогом зъл поглед.

Отново празнини в паметта. За пореден път пих много, не помня подробностите. Следващото нещо, което си спомням, е понеделник сутринта, когато разговарях с Анатол и се стигна до малко недоразумение. Казах му: „Ти си мечка.“ (Зная думата „медвед“ (рус. „мечка“ – бел. П. Н.), така се казваше известен руски ресторант на Tауенцайтенщрасе“.)

На това Анатол, като сметна, че не зная думата, ми обясни много търпеливо, като на дете: „Не, това не е правилно. Медвед е животно. Кафяво горско животно, голямо е и ръмжи. А аз съм челавек (рус. „човек“ – бел. П. Н.)“.

РЕТРОСПЕКЦИЯ КЪМ ПОНЕДЕЛНИК, 30 АПРИЛ 1945 ГОДИНА

Ранно утро, сиво и розово. През кухините на прозореца влиза студ, в устата ми има вкус на дим. Отново пее петел. Ранните часове са мои. Избърсвам, измитам фасовете от цигари, костите и галетата, изтривам пръстените от алкохол по плота. Следва пестеливо сутрешно измиване в банята с две чаши вода. Между пет и седем сутринта, когато вдовицата и хер Паули още спят, е най-щастливото ми време, доколкото думата щастие е подходяща. Това е относително щастие. Позакърпвам малко и сапунисвам втората си риза. В този ранен час знаем, че при нас няма да се появи руснак.

От осем часа започва обичайната операция през отворената задна врата. Всякакви чужди мъже. Изведнъж двама-трима нахлуват, скупчват се около мене и вдовицата, опитват се да ни хванат, настървени са като лисици. През повечето време някой от хората, които вече познаваме, идва и ни помага да се отървем от непознатите. Чух как Гриша им наложи табуто, как спомена името на Анатол. И съм много горда, че наистина успях да опитомя един от вълците, може би най-силния от глутницата, така че да държи останалата част от тази глутница далече от мене.

Към десет часа се качихме при семейството на книжаря, зад чиито отлични охранителни ключалки все още търсят убежище дузина жители. Чукаме по специален начин и ни отварят; насрочена е среща на обитателите на къщата.

Блъсканица от мъже и жени. Не разпознавам толкова бързо хората от мазето. Някои изглеждат невероятно различно. Почти всички жени внезапно са посивели или в косата им им бели нишки; липсва им обичайната боя за коса. Лицата също изглеждат странни, измъчени и състарени.

Сядаме около масата, набързо, страхувайки се, че нашата "среща" може да бъде забелязана от руснаците и погрешно изтълкувана от тях. Най-скоростно, колкото мога да говоря, споделям това, което зная като новини от руските вестници и това, което са ми казали руснаците, главно от Андрей и Анатол: кръгът около Берлин е затворен; всички предградия са окупирани, само за „Тиргартен“ и „Моабит“ все още се води битка; масово пленени генерали; твърди се, че Хитлер е мъртъв, но никой не знае със сигурност; говори се, че Гьобелс се е самоубил и че Мусолини е застрелян от италианците; руснаците са на Елба, където са се срещнали и побратимили с американците.

Всички слушат жадно, всичко за тях е ново. Огледах се и попитах жената от Хамбург за дъщеря ѝ Стинхен с превръзката на главата. И получих отговор с остри „с“ звуци, че осемнадесетгодишното момиче се е преместило на тавана и прекарва всичките нощи и повечето дни там горе над кухнята. Руснаците не разбират нищо от лофтове. Те нямат такива у дома си. В миналото там са слагали куфари; казват, че в още по-старо време са служили за стаи на слугините. Така че сега Стинхен вегетира в тясна, мухлясала стая, с постелки, нощни принадлежности и малко одеколон. И когато се чуят стъпки или други шум, затваря бързо люка на стаята, разказва майката. Както и да е, но Стинхен е все още е девствена.

Отново слизаме надолу. Къщата ни отдавна е войнишка. Миризма на коне навсякъде. Парчета конска тор лежат наоколо, пренесени от ботушите на войниците. Победителите не се стискат. Пикаят по стените където си искат. Локви от урина има на площадките и долу в коридора. Говори се, че не е по-различно в изоставените апартаменти, в които са се настанили.

Детето Ваня вече ни чака в кухнята, изправено като часовой, с готов автомата. С верен кучешки поглед Ваня предлага да ни придружи до мазето. Отново слизаме в мрака. Няколко руснаци все още лежат в задния коридор и спят през деня на истинско спално бельо, което са взели отнякъде. В ъгъла под витата стълба лежеше един, от когото се стичаше урина. Той се дръпна с ръмжене встрани при стъпките на Ваня. Ваня е на шестнадесет години, но е сержант и отстоява званието си. Андрей ми каза, че бил изпратен на работа в едно имение в Източна Прусия и се присъединил към сражаващите се и настъпващи руски войски, след което, благодарение на няколко подвига, се издигнал бързо в йерархията.

Опипваме мазето на къщата, търсейки нещата на вдовицата. Неща, които аз не зная и които вдовицата вече не искаше да знае, защото вземаше това, което ѝ се струваше полезно. В слабата светлина от капандурите, подкрепена от фенерчето на Ваня, събрахме картофи и лук и свалихме от един рафт непокътнати буркани с консерви.

Един човек с тесни очи се приближи и заговори мръсни фрази, примесени с немски думи. Ваня каза все едно между другото: „Много добре, а сега стига“. Човекът с тесните очи си отиде.

Обяд. Все още имаме достатъчно. Сега живея по-сит живот в сравнение с оскъдните ястия горе на тавана. Край на копривата, вместо нея - месо, сланина, масло, грах, лук, зеленчукови консерви. Г-н Паули лапа в болничното си легло като вършачка в плевня. Чак при компота от круши започна да ругае и да вади дълго остро стъкло от зъбите си. И аз получих ръбато стъклено парче устата си. Бурканът с компот беше от нашата изба и беше счупен.

(Следва)