КАЗУО ИШИГУРО / „КЛАРА И СЛЪНЦЕТО“

АВТОР: ЛИЗА БИРГЕР

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Новият роман на Казуо Ишигуро „Клара и Слънцето“ е първата книга на автора след Нобеловата награда от 2017 г. Любопитството на читателите, които се втурнаха да прочетат романа в оригинал, без да чакат превода, е също разбираемо - Ишигуро е изненадващо лаконичен писател, от 1982 г. това е едва осмият му роман и всичките му романи имат качеството на истинска литература: да се опише съществуването на човека в един несигурен, нестабилен свят и да се намери в тази нестабилност, която у Ишигуро е може би единственият белег на съвременността, пътя към човешките души - или, ако желаете, сърца. Сърцето играе важна роля и в този роман, не като физически орган, а като това неназовано нещо, с което човек трябва да чете тази книга и което кара зъбчатите колелета на събитията да се въртят.

Главната героиня на романа Клара е андроид. Със сигурност обаче знаем това само от едно интервю на Ишигуро. В романа тя е Изкуствена приятелка, робот, който чака на опашка в магазина да бъде купен. В онази антиутопична, неуютна версия на бъдещето, в която Ишигуро поставя събитията, андроидите са нужни само на децата – като скъпа временна играчка. Надеждата, с която те очакват срещата с дете и възможността да го зарадват, наподобява класиката на детската проза – или „История на играчките“ (англ. „Toy Story“, всъщност не книга, а анимационен филм с герои играчки; в български превод: „Играта на играчките“ - бел. П. Н.), или „Плюшеното мече“ на Дон Фриман, където малко мече чака да се срещне с единственото си дете и то обещава, че ще бъде негов приятел завинаги. Ишигуро казва в интервю (например за „The Guardian“), че е замислял книгата като детска, но когато разказал на близките си за нея, те го погледнали странно. В тази книга е твърде очевидно желанието да се говори за всичко наведнъж: за генното инженерство, за изкуствения интелект, за екологията и големите градове, които се давят в облаци дим, за какво мечтаят андроидите и имат ли сърца.

В романа на Ишигуро страдат всички и не на последно място децата. Момиченцето Джоузи, което в крайна сметка избира Клара за своя Изкуствена приятелка, е болно и вероятно умира. Тази болест, както скоро ще научим, е резултат от неуспешна операция за развитие на нейните способности. В света на Клара само такива деца могат да учат в колеж и като цяло само те ще имат някакво бъдеще. Клара, избрана не на последно място заради способностите си за наблюдение и емпатия, става помощник на Джоузи, наблюдател, но и нещо друго. Не случайно майката на момиченцето не спира да моли Клара да запомня и повтаря нейните движения и походката ѝ (замисълът е, ако Джоузи не преодолее болестта, да бъде заменена от андроида – бел. П. Н.).

„Клара и Слънцето“ е осмият роман на Ишигуро за четиридесет години и всяка от неговите безупречно изградени книги сякаш улавя аспект от единната тема на писателя за човешкото. Неговите герои, подобно на иконома в „Остатъкът от деня“, жертват себе си в името на дълга или са принудени да направят подобна жертва, както децата клонинги от интерната в „Никога не ме оставяй“. За читателя всички тези истории се свеждат до една – как неживото става живо. Или дори по-точно как, като дехуманизираме клонингите, слугите или драконите, за да не се чувстваме виновни пред тях, изведнъж се оказваме изправени пред необходимостта да ги видим живи, чувстващи и страдащи. Очевидно е, че Ишигуро е в състояние да хуманизира дори тостер, като в новия си роман дори прави това: там андроидът Клара описва хората чрез приликата им с познати за нея предмети и така в един от епизодите например се появява ридаещата лейди блендер – една глупава жена, подобна на „машина, която мели храна“.

Това очовечаване на дребното, безсловесното, неспособното да говори за себе си е изглежда най-японското, което Ишигуро е наследил от историческата си родина. Както от романите на Мураками, така и от филмите на Миядзаки, ние сме запознати с малки духове, които обитават обикновените неща. Клара от романа "Клара и Слънцето" е всъщност вещ, мислеща електронна детска играчка с кратък срок на годност. Още от първите страници на книгата тя изпитва любопитство към света отвън, желание да го опознае и емпатия, която всъщност е заложена в спецификацията на модела, но за нас, които виждаме света през очите на Клара, той изглежда като нещо напълно изключително. Клара е емпатична и следователно хуманна, докато повечето герои в романа, родени от плът и кръв, напротив, се дехуманизират по различни начини (като въпросната лейди блендер) и това взаимно движение изглежда като някакво пророчество за света на бъдещето.

Но не си струва да се чете романа на Ишигуро като фантастика или предсказание за бъдещето - той не предсказва нищо, той констатира, не предупреждава за нищо и насочва вниманието ни към това, което, според него, вече присъства в света днес. Затова много детайли в романа никога няма да намерят обяснение: какви са резерватите, в които живеят някогашните експерти, защо децата трябва да бъдат изкуствено „форсирани“ за бъдещето, на какво са обречени тези, които са „форсирани“ и какви опасности крие тази процедура, която според описанието, напомня за параноичния страх от ваксинирането: ако го направите, ще умрете с чип, ако не го направите, вероятно също ще умрете. И накрая, какво се случва с другите андроиди, когато времето им изтече и мисията им е изпълнена. В романа Клара има приятелка Роза, те стоят двете на витрината и чакат да бъдат избрани. Но намеците, разпръснати из романа, навеждат на мисълта, че съдбата на Роза е била много по-тъжна от тази на Клара - до последно ще гадаем какво се е случило с нея във виденията на Клара. Нищо не е сигурно, освен сърцето и е време да поговорим за сърцето.

„Когато бяхме нови“ са първите думи на романа, идеално начало, в което се усеща износването на материала, който разказва тази история. А я виждаме от самото начало през очите на главната героиня Клара. На първите страници Клара, която се захранва от слънцето (в романа, разбира се, с главна буква, Слънцето е същият Бог, благодарение на който изобщо се движи целият този свят), още в магазина вижда слънчевите лъчи на пода, коленичи пред тях и притиска петте си пръста към все още топлия под, който веднага губи слънчевия отпечатък. Друг андроид я упреква, че е взела цялата храна за себе си, а Клара не може да разбере дали той се шегува. Ако читателят има нужда от точна метафора за новия роман на Ишигуро и за всичките му романи наведнъж, тогава този жив копнеж на неодушевеното създание за топлина я изчерпва напълно, това е анонс, който никога не лъже. Машините се стремят да се превърнат в хора, хората губят човешкия си вид и никаква топлина не стига, за да ги стопли. Но тук има и нещо друго, освен стремежа към Слънцето - чувството за вина. Клара осъзнава, че е виновна за някаква простъпка, чиято същност не разбира.

Маргарет Атууд, възхвалявайки книгите на Ишигуро, каза, че те никога не са за това, за което ни се струва, че са написани. Така че „Клара и Слънцето“ определено не е за връзката на едно момиче с нейния андроид и дори не за андроида. Ако в този роман има линия, която обединява всички герои, това е объркването или вината. Ситуацията, която е обречена да се повтаря в този роман отново и отново, е, че Клара най-често не разбира какво става, защо са ѝ сърдити или обидени и какво трябва да прави. Но живите възрастни хора са също толкова объркани и не знаят какво да правят - всеки избор означава загуба и бъдещ провал. Роботът Клара, с нейния емпатичен императив или, ако искате, чисто сърце, е единствената, която може да се бори срещу очевидната за нея несправедливост, но не и да загуби. Тя изобщо не умее да се справя със сложния свят – чувства се несигурна на открито, препъва се в предмети, ако са твърде много, и когато не може да осъзнае наведнъж какво се случва, тя раздробява света на секции в главата си – така че понякога в тези секции на нейното видение всичко се случва едновременно. В една от най-тревожните и напрегнати сцени на романа обърканата Клара напълно престава да вижда триизмерно, тълпата от хора изглежда като „изкусно съчетание от плоски фрагменти в сложни форми“.

Но романът има и обещана свръхтема и това е темата за майчинството. Най-наред, той е посветен на майката на Ишигуро, която умира една година преди появата му. Поне две от главните героини в романа са майки, принудени да направят труден, почти невъзможен избори за бъдещето на децата си. Това бъдеще е толкова смътно, тревожно и неясно, доколкото изобщо го преживяваме в XXI век. Андроидът Клара, със своята чиста простота, вяра в доброто и Слънцето и с ясното съзнание, незасенчено от човешката сложност, просто внася ред и надежда в нашия жесток свят. За да го направите не за дълго по-прост, трябва да повярвате в приказка. Но основното в този роман е именно намекът колко страшно и сложно е всъщност всичко.