НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1985 г. / ЛИТЕРАТУРА / КЛОД СИМОН

Клод Симон (Claude Simon)

10 октомври 1913 г. – 6 юли 2005 г.

Нобелова награда за литература

(За това, че в своите романи съчетава творчеството на поета и художника със задълбоченото осъзнаване на ролята на времето при изобразяването на човешките състояния.)

Френският писател Клод Йожен Анри Симон е роден в Антананариву (фр. Тананарив – бел. П. Н.), Мадагаскар. Баща му Луи Антоан Симон, армейски офицер, служи във френските колониални войски и е убит през 1914 г., в началото на Първата световна война. Луи Антоан е от селско семейство от Източна Франция, а майката на писателя, Сузан (Денамиел) Симон, произхожда от бедно благородническо семейство от Русийон в Югоизточна Франция. Клод прекарва детството си в Перпинян, град на испанската граница, където неговите роднини по майчина линия и преди всичко чичо му, братът на майка му, са ангажирани с неговото възпитание. От 7 до 16-годишна възраст учи в колежа „Станислас“ в Париж, където играе с ентусиазъм ръгби и рисува картини.

В предвоенните години Симон учи живопис при Андре Лот в Париж и пътува по Европа и Съветския съюз, а от 1934 до 1935 г. служи в 31-ви драгунски полк на френската армия. По време на Гражданската война в Испания отива там като доброволец, но в крайна сметка се разочарова от републиканското движение.

През 1939 г., когато започва Втората световна война, Симон се връща в драгунския полк и като баща си става кавалерийски офицер, а след това бригаден генерал. Участва през май 1940 г. в битката при Маас (фр. Мьоз – бел. П. Н.), оцелява по чудо, попада в плен първо в концлагер край Мюлберг, Саксония, а след това в лагер за военнопленници във Франция, откъдето бяга и участва в Съпротивата в Перпинян. След войната Симон се връща в Париж и се жени през 1951 г. за Ивон Дюсинг. От началото на 50-те години писателят живее или в своя парижки апартамент в Латинския квартал, или в имението си близо до село Салс, северно от Перпинян, в Източните Пиренеи. През 1978 г. Симон се жени за Реа Каравае, гъркиня.

Симон започва литературната си дейност още преди войната, а първият си роман, „Измамникът“ („Le Tricheur“), завършва, когато участва в Съпротивата в Перпинян. „Измамникът“ излиза през 1945 г., в самия край на войната, и получава противоречиви оценки. В ранните творби на писателя - автобиографичният роман "Опънатото въже" ("La Corde raide", 1947 г.), "Гъливер" ("Gulliver", 1952 г.), "Пролетното посвещение" ("Le Sacre du printemps", 1954 г.), "Вятърът" ("Le Vent", 1957 г.) – се усеща влиянието на писатели като Фокнър, Пруст, Конрад, Достоевский. В първите му литературни опити има интерес към времето, паметта, реда и хаоса, стремеж към асоциативност и разчупена композиция, така характерни за по-късните му книги. От голямо значение за Симон са съветите на френския художник Раул Дюфи, когото среща по време на войната. В едно от своите интервюта Сичон припомни думите на Дюфи: „Трябва да можете да пожертвате картината, която искате да нарисувате, заради картината, която трябва да бъде нарисувана“. Симон е верен на този завет през целия си творчески път, опитвайки се да създаде роман, който "трябва да бъде написан". Писателят изгражда творбите си по законите на "колажа", където всички събития и преживявания са разположени на едно равнище, като върху платно на живописец. Той се интересува и от въпроси, свързани с философията на възприятието.

През 1960 г. Симон подписва "Декларация 121", манифест на френските интелектуалци, подкрепящ движението за независимост на Алжир. Романът "Пътищата на Фландрия" ("La Route des Flandres"), публикуван през същата година, донася на Симон наградата на списание „Експрес“ за 1961 г. В романа, чийто герой Жорж, подобно на автора, участва в битката при Маас, се разказват спомени и впечатления от времето на войната. Американската изследователка Карън Голд се спира на „микрокосмоса“ на житейския опит на Жорж, но отбелязва наистина вселенската широта на неговите асоциации. „Това не е личност - пише Голд, - а архетип.“ В „Пътищата на Фландрия“ се забелязва разрив между събитията и думите, които ги описват. В романа "История" ("Histoire", 1967 г.), удостоен с наградата "Медичи", е въплътено формалистичното кредо на Симон: да пише книги, "както се рисуват картини, защото всяка картина е преди всичко композиция".

Романът „Битката при Фарсал“ („La Bataille de Pharsale“) е публикуван през 1969 г. След колоквиум в Саризи за „новия роман“ (1971 г.) френската критика се интересува по-малко от митичните асоциации в книгите на Симон и повече от семиотичния анализ на неговия текст; особено се подчертава значението на играта на думи в романите на писателя, текстът се възприема като знакова система. Критикът Жан Рикарду, един от водещите експерти по „новия роман“, предполага, че „Битката при Фарсал“ трябва да се приема анаграматично като „битка на фразите“ – в смисъл, че всяко повествование е вид „словесно приключение“.

През 1973 г. Симон е удостоен с почетна степен от Университета на Източна Англия. През същата година излиза „Триптих“ („Triptych“) - роман "с подчертано еротична насоченост", както казва английския преводач и изследовател Джон Флетчър, който отбелязва трагичната еротика на произведенията на писателя. Този експериментален роман преплита три тясно свързани и отразени една в друга истории за любовта и смъртта. Следващият роман на Симон, „Урокът на нещата“ („Leçon de choses“, 1975 г.), е още по-зашифрован. Използвайки експериментална композиция, писателят дава поредица от шифровани образи, които от своя страна пораждат най-сложна езикова гама. От гледна точка на критика Франсоа Жост романът е „опит на текстово самовъзпроизвеждане“.

В романа "Георгики" ("Les Géorgiques", 1981 г.) Симон се отдалечава от експеримента на предишните си книги. Наред с автобиографичните мотиви, които са ясно видими в „Георгики“ и които са в основата на всички романи на писателя, английският критик Алистър Дънкън обръща внимание и на „съотношението между традиционни и новаторски техники“.

Изследователят Жан Дюфи смята изкуството на Симон за революционно, обсебващо традиционните похвати, трансформиращо литературните и езиковите норми, които разкриват смисъла на живота в обновена повествователна форма.

Превод от руски: Павел Б. Николов