МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 18

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Бях нещастна, болна, влачех се като куца патица. Вдовицата донесе аптечката си от тавана, където я беше скрила, и ми даде кутия с остатъци от вазелин. Замислих се колко добре ми е било досега, как в живота ми любовта никога не е била бреме и винаги е била удоволствие. Никога не съм бил принуждавана, никога не е трябвало да се насилвам. Каквото беше, беше добре. Не всичко ме направи толкова нещастна. Малтретираното тяло, взето против волята му, е това, което отговаря с болка. Сетих се за една омъжена приятелка от училище, която веднъж ми призна в началото на войната, че в известен смисъл се чувства физически по-комфортно без съпруга си, след като го мобилизирали, отколкото преди да се омъжи, защото консумацията на брака винаги била за нея болезнена и неприятна, но тя пазела това в тайна от съпруга си, доколкото можела. На това му казват фригидност. Тялото ѝ не било готово. И досега оставах фригидна при всичките тези срещи. Не може, не трябва да бъде иначе, искам да остана мъртва и безчувствена, докато съм плячка.

Успях случайно да спася два живота около обяд. Започна се, когато на вратата ни почука един немец, възрастен мъж, който не познавах, и потърси „тази фрау, която знае руски“. Слязох долу с него, много колебливо, да си призная, защото човекът мърмореше нещо за оръжие и стрелба. Долу стояха двамата възрастни пощенски служители и, за тяхно щастие, няколко от хората на Анатол, подофицери. (Благодарение на основните инструкции на Анатол можех да различавам чиновете им доста точно.) Мъжът се беше обърнал с лице към стената, ням, с отпуснати рамене, наведена глава, по чехли. Жената с извърната глава бърбореше някакви бързи изречения през рамо.

Какво беше станало? Следното: момичето бежанка, което живееше на квартира у пощенските служители и в събота сутринта все хленчеше, че ще се разделим и че не може повече така, било заловено на стълбището с револвер в джоба на палтото. Вероятно го беше донесло със себе си от родния си край, никой не знаеше точно. То се отскубнало и хукнало нагоре по стълбите, обърквайки преследвачите си в плетеницата от тавани. Оттогава изчезнало. Сега всичко в стаяте на семейството пощенски служители било преобърнато и, о, ужас, най-накрая била намерена снимка, на която момичето можело да се види на портрет в половин ръст с войник от SS. Руснаците носят снимката с тях, показват ми я, трябва да потвърдя, че това е момичето от Кьонигсберг. Есесовецът вероятно е неин годеник или неин брат; той има същата голяма глава.

И сега руснаците, след като са арестували двамата старци като заложници, искат веднага да ги разстрелят, ако не доведат момичето тук или не кажат къде е избягало.

Едва тогава можах да изясня грешката. Руснаците взели двамата за родители на момичето. Тези мъже все още са свикнали с истинските семейства; те не познават нашите объркани, изолирани, разпръснати жилища. Когато чуха, че са непознати, при които момичето просто е живеело, те промениха тона си. Старата жена, която гледаше с уплашен поглед руснаците и мене, докато разговаряхме, като се възползва от паузата, сметна, че може да бъде полезна и започна да хули изчезналото момиче: просто са го настанили в жилището си, то им е донесло само неприятности и проблеми, до гуша им е дошло, та не се учудват на нищо. И ако знаела къде е момичето, щяла да каже, защото няма причина да крие това. И така нататък.

Жената със сигурност би издала момичето, ако можеше. Тя продължава да повтаря ужасените си бръщолевения, докато мъжът стои тъпо и безстрастно, с лице, обърнато към стената.

Говоря и говоря, обяснявам на руснаците, че момичето с револвера със сигурност не е имало намерение да убива руснаци, че, както съм го чувала да казва, иска да се самоубие и вероятно се е застреляло някъде - може би тялото му скоро ще бъде намерено. (Думата „самоубийство“ също я няма в немско-руския войнишки речник. Бях я научила от Андрей.)

Постепенно напрежението спадна. Осмелих се да опиша хумористично двамата пощенски служители като пълни идиоти, които не знаят нищо. Накрая мъжът се обърна. От отворената му уста като на бебе се стичаха струйки слюнка. Жената не каза нищо, светлите ѝ безумни старчески очи се плъзгаха напред-назад между мене и руснаците. В крайна сметка и двамата бяха оставени да си тръгнат живи.

Руснаците ме инструктираха да кажа на всички цивилни в къщата, че следващия път, когато се намери оръжие, цялата сграда ще бъде изгорена от мазето до тавана, според законите на военнотото положение. Но момичето, заклеха се мъжете, ще бъде намерено и ликвидирано.

Моите весели пиячи на шнапс бяха напълно преобразени. До неузнаваемост! Не дадоха даже знак, че са пили много пъти за мое здраве около кръглата маса. Не можеше да се разчита на веселите им песни. Явно за тях работата си е работа, а шнапсът си е шнапс - поне за тези тримата. Трябва да го запомня и да внимавам с тях.

След всичко това бях доста доволна от себе си, но и притеснена. Така ставам известна, а това няма да ми помогне. Признавам си, че ме е страх и искам да остана скрита. Когато си тръгвах, човекът, който ме беше довел, дойде след мен и ме помоли да преведа един израз, който чувал често от руснаците: „Гитлер дурак.“ Аз превеждам: „Хитлер е глупак.“ Те ни го казват победоносно, сякаш това е тяхно откритие.

СРЯДА, 2 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ ВТОРНИК

Седя до леглото на хер Паули във вторник следобед и записвам случилото се. За по-голяма сигурност съм превърнала последните страници на тетрадка в немско-руски речник, който мога да покажа на любопитни руснаци, които са в състояние да се появят по всяко време. Направих го веднъж досега и получих похвала.

Вечерта - суматоха. Някой риташе и блъскаше по входната врата. Отворих вратата, без да свалям верижката, видях нещо бяло и разпознах хлебаря от вторник сутринта по гащеризона му. Той искаше да влезе. Не го пуснах, преструвах се, че Анатол е вътре. После ме попита за друго момиче, което и да е, за адрес, за намек от моя страна къде може да го намери - искал да даде на момичето брашно за онази работа, много брашно, а също и на мене брашно за посредничеството. Не познавам момиче за него, не искам и да познавам. После той стана досаден, пъхна крак в цепнатината на вратата и дръпна заключващата верижка. Избутах го с мъка и затръшнах вратата.

Да, момичетата стават все по-малко. Вече всички знаят времето и часа, когато мъжете тръгват на лов за жени, затварят момичетата, настаняват ги по таванските помещения, крият ги в добре охранявани жилища. На водната помпа разказват шепнешком за една лекарка, която представяла стая в противовъздушното убежище за епидемична болница чрез големи надписи на немски и руски, че там са настанени пациенти с коремен тиф. Но вътре нямало нищо друго освен много млади момичета от околните къщи, на които лекарката спасявала девствеността с номера за тифа.

Малко по-късно чухме отново шум. Този път двама мъже, непознати за нас до този момент, които бяха влезли в празното съседното жилище. На около два метра височина преградната стена между жилищата беше съборена от един от последните въздушни удари и зееше процеп колкото четири юмрука. Явно мъжете там бяха преместили маса до процепа в стената. Сега извикаха през него да им отворим веднага вратата, иначе ще стрелят по нас. (Те вероятно не знаеха, че задната ни врата е отворена така или иначе.) Един от мъжете освети с фенерчето си антрето ни, докато вторият насочи автомата си в готовност. Но ние вече знаем, че те не стрелят толкова бързо, особено когато са трезви и заплашват като тези двамата. Поддържах шантав тон, опитвайки се да бъда смешна на руски език. Бяха две голобради момчета, между другото, и аз ги насърчавах, като едновременно им припомних указа на великия Сталин. В крайна сметка те напуснаха мястото, откъдето искаха да стрелят, блъскаха известно време с ботуши по входната врата и накрая си заминаха. Въздъхнахме с облекчение. Донякъде е успокояващо усещането, че ако се наложи, мога да изтичам нагоре по стълбите и да извикам на помощ някой от хората на Анатол. Ние сме частният резерват за елени на Анатол. Повечето хора вече знаят това.

Вдовицата обаче започваше да се чувства неспокойна, особено когато никой от редовните ни гости не се появи вечерта. Тя използва минутата тишина на стълбището и се качи нагоре, за да потърси връзка с другите жители. Върна се след десет минути: "Моля ви, елате с мене при фрау Венд, там има толкова мили руснаци, наистина е уютно."

Фрау Венд е неомъжената жена на петдесет години с гнойната екзема на бузата, същата, която беше завързала сватбения си пръстен за гащичките. Оказва се, че тя се е преместила да живее при бившата икономка на нашия заминал на запад собственик - една от онези общности, създадени от страх и страдание, които изникваха навсякъде около нас. Малката кухня беше задушна и пълна с тютюнев дим. При светлината на свещите различих двете жени и трима руснаци. На масата пред тях имаше купища консерви, повечето без етикети, вероятно дажби за германските войски, руска плячка. На вдовицата някой от руснаците беше подарил консерва.

(Следва)