МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 6

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Обратно в мазето, 21 часа. Към вечерта една жена, която не познаваме, се появи и помоли вдовицата и мене да отидем с нея, за да помагаме в лазарета.

Дим и червено небе на хоризонта. Изтокът е целият в пламъци. Казват, че руснаците са стигнали вече улица „Браунауер“. Ирония, като се има предвид, че именно Браунау е градът, където Адолф е видял белия свят. Това ми напомни за шегата на Келер, която чух вчера: „Боже, колко добре щеше да бъде, ако майка му беше направила спонтанен аборт“.

В болницата се озовахме в пълна с дим стая. Дива мъжка суетня, спорове и викове: „Имам един с куршум в белите дробове отвън в колата“. - „Излезте, махнете се, не чувате ли, нямаме свободно легло“. Шофьорът на линейката беснее: „Насочиха ме тук“ – „Махайте се, или...!“ Сержантът размахва юмруци. Шофьорът си тръгва и също ругае.

В коридора се промъкнаха леко ранени, единият бос, с окървавена ръка, увита с чорапи. Друг, също бос, оставя кървави следи, докато върви; подметките му са скъсани и от тях тече. Восъчни жълти лица надничат под превръзките на главата с бързо растящи червени петна по тях. Влизаме в още две-три стаи.

Навсякъде мирише на мъже, на бъркотия, на военен лагер, на нервност. Един ни се сопва: „Какво правите тук“.

Жената, която ни доведе, каза плахо, че някой минал с лека кола и е съобщил, че трябват жени да помагат в лазарета.

„Глупости, няма какво да правите тук. Вървете си у дома“.

Пренебрежителният, презрителният тон, с който отхвърлят тук женската помощ, е особен. Сякаш искахме да се доберем до оръдията и да си поиграем на войници. Тук също трябва да науча отново всичко, което са ме учили за жените по време на война. В по-раншните войни ролята на жената е била да играе добрия ангел. Рязане на парцали за бинтове. Хладна ръка върху горещите мъжки чела, на здравословно разстояние от стрелбата. Сега няма разлика между военна и обикновена болница. Фронтът е навсякъде.

Лазаретът обаче се опитва да остане своеобразен остров сред бурята. Покривът е изрисуван с гигантски кръстове, а на поляната отпред са разстлани бели платна във формата на кръст. Но въздушните мини са безпристрастни и сред бомбения килим няма място за състрадание. Това го знаят и хората от лазарета. Иначе нямаше да натъпчат до такава степен мазето. От прозорците на приземния етаж през решетките надничат мъжки лица...

Обратно в мазето в 21 часа. Днес хората са трескави, развълнувани, нервни. Жената от Хамбург ни казва с острото си „с“, че е успяла да се свърже по телефона с приятели от улица „Мюлер“ в Северен Берлин. „Ние вече сме руснаци“ – извикала в слушалката приятелката ѝ. - Танковете просто вървят отдолу, Ивановците се смеят. Хората се тълпят край пътя, смеят се също, махат с ръце и държат децата си...“ Това е стар комунистически район, известен като „Червената сватба“. Може и да е вярно. Но веднага около тази новина започна ожесточен спор. В крайна сметка някои казват, че нашата пропаганда ни е излъгала. В крайна сметка „те“ изобщо не са толкова лоши... Но тогава се намесва момичето бежанка от Източна Прусия, което иначе никога не казва нищо, крещи накъсани изречения на диалекта си, не може да намери точните думи, размахва ръце и пищи: „Ще разберете добре ва дума...“ - и отново млъква. Както и цялото мазе.

А между другото съпругата на производителя на ликьор разпространява още един слух: Рибентроп и фон Папен са отлетели току-що за Вашингтон, да преговарят лично с американците. Но изобщо не получава отговор.

Мазето е тъмно. Газената лампа мига. Фосфорните пръстени, боядисани на височината на очите върху гредите, за да не се блъсне някой в тях в тъмнината , излъчват зелена светлина. Ние сме се увеличили. Книжарят и съпругата му са донесли със себе си своето канарче. Покрита с кърпа, клетката виси на една греда. Обстрел отвън и тишина вътре. Всички дремят или спят.

СРЯДА, 25 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, СЛЕДОБЕД

Накрая, около 1 часа сутринта се качих от мазето на първия етаж и се метнах на дивана на вдовицата. Изведнъж падна тежка бомба, зенитната артилерия започна да бушува. Чакам, толкова ми се спи, че не ме е грижа. Стъклото на прозореца вече е счупено, духа вятър с дъх на изгоряло. Имам идиотското чувство за сигурност под чаршафите, сякаш одеялата и чаршафите са от желязо. А спалното бельо се смята за толкова опасно. Веднъж д-р Х. ми разказа как трябвало да лекува жена, която била ранена в леглото, малки късчета от перата се набили толкова дълбоко в раните ѝ, че трудно можело да бъдат извадени. Но идва момент, когато смъртоносната умора тържествува над страха. Сигурно така спят в мръсотията и войниците на фронта.

Станах в 7 часа сутринта, денят започна с треперещи стени. Сега битката се движи към нас. Няма повече вода, няма и газ. Изчаках една минута в това наполовина спокойно състояние и хукнах нагоре по четирите стълби към моето таванско жилище. Като животно, което се оттегля в бърлогата си, се промъкнах в стаята, готова всеки миг за бързо отстъпление. Грабнах спално бельо и тоалетни принадлежности и изтичах с тях надолу при вдовицата на първия етаж. Разбираме се добре помежду си. В дни като тези хората се опознават бързо.

С кофа във всяка ръка отидох през цъфтящите градинки до помпата. Слънцето беше много топло. Дълга опашка на помпата, всеки помпи сам за себе си – лостът се движи трудно, със скърцане. След това петнадесет минути назад с плискащите се кофи.

„Всички сме доста издръжливи магарици“ (Мисля, че това е от Ницше). Пред „Бол“ още се блъскат за безплатно масло. А през „Майер“ има безкрайна тъмна опашка, все мъже. Там продават шнапс, по половин литър на талон, всякакви марки.

Отидох да взема отново вода. На връщане внезапно падна бомба. Стълб дим и прах се издигна на поляната пред киното. Двама мъже пред мен се хвърлиха в канавката. Някои жени изтичаха до най-близкия вход и хукнаха надолу по стълбището. Аз след тях, надолу, в напълно непознато мазе, в което няма и най-малка следа от осветление. Носех пълните кофи със себе си, иначе щяха да ги откраднат. Долу в мрака стресната тълпа, зловеща. Женски глас стене: „Боже мой, Боже мой...“ И пак тишина.

Беше ли това молитва? Спомням си едно събитие отпреди около две години, виждам се в най-мизерното от всички мизерни мазета, истинска гробница, под едноетажна селска къща. Селото е от 3000 души, маловажно, но разположено по пътя за Рурска област. В тъмнината гореше свещ и жените (там почти нямаше мъже) се молеха скръбно с една броеница; все още ги чувам, монотонни, премятащи зърната на броеницата: „...този, който беше бичуван заради нас...“ И отново Господнята молитва, „Ave Maria“, монотонна, приглушена, успокояваща и освобождаваща като тибетската „Om mani padme hum“ на молитвените колела. Между молитвите понякога се чуваше бръмчене на двигатели, веднъж падна бомба, която накара пламъка на свещта за потрепери. И пак: „...който понесе тежкия кръст вместо нас“. Тогава разбрах, че молитвата успокоява развълнувания ум, и че е е добра, и че помага. Оттогава никога не съм виждала молитви в мазе. Тук в Берлин, в тези разнообразни четириетажни жилищни сгради, едва ли ще намерите група от хора, която да каже Господнята молитва. Със сигурност и тук шепнат молитви, може би повече, отколкото изглежда. И хората наистина стенат: „Боже мой, Боже мой...“ Но стенещата жена едва ли разбира какво говори, тя се хваща за празни фрази, които повтаря механично, без да се замисля върху тях.

Никога не съм харесвала поговорката „Необходимостта учи на молитва“. Звучи толкова несериозно, колкото „Необходимостта учи на просия“.

Молитвата, изтръгната от страх и нужда от устата на онези, които в добри дни не са се молели изобщо, е жалко просене.

Няма поговорка „Щастието учи на молитва“. Такава благодарствена молитва трябва да се издига свободно като благоуханен тамян. Но това са спекулации. Фактът, че нашата немска дума за молитва – beten – е толкова близка до нашата дума за просия – betteln – очевидно означава нещо. Имало е време, когато просякът е бил характерен за вратата на църквата, колкото и дръжката; защото е бил, така да се каже, легитимен по Божията милост колкото краля, така че кралят да има своята точна противоположност тук, на земята, и така, че всеки, който се моли на Бог, да има някого, към когото да прояви своето божествено одобрено милосърдие. Но никога няма да разбера дали стенанието в тъмното мазе е наистина молитва. Едно е сигурно: благословение е да можем да се молим лесно и без срам под натиска на мъченията, на нашата нужда и на нашия страх. Не мога, още не мога, още се съпротивлявам.

След като се върнах с водата, вдовицата ме изпрати на опашката за месо, да видя какво става. Има много ропот. Изглежда доставянето на колбаси и месо отново се забавя. Това дразни жените в момента повече от цялата война. Там е нашата сила. Ние, жените, винаги се фокусираме върху най-очевидното. Винаги сме щастливи, когато можем да избягаме в настоящето, за да се избавим от тревогите за бъдещето. Колбасът е в момента на преден план и блокира мисълта за големите, но далечни неща.

Отново в мазето, около 18 часа. Не можах да лежа горе, изплаших се, защото наблизо имаше пряко попадение и дебели парчета мазилка паднаха върху вълненото ми одеяло. Заспах долу, докато Хени дойде от фурната и съобщи, че директно попадение е улучило аптеката до киното. Собственикът бил убит на място. Дали от шрапнели, въздушно налягане или инфаркт, не успели да установят веднага. Хени каза, че не кървял. Една от дамите в черно стана и попита с елегантно присвита уста: „Ако нямате нищо против, от какво точно е умрял?“ Това е начинът, по който говорим днес, ето докъде е паднал езикът ни. Думата „лайно“ се използва безпроблемно. Произнася се със задоволство, сякаш можете да я използвате, за да прогоните вътрешната си мръсотия. Принизяваме езика си в очакване на унижението.

(Следва)