НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1984 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / НИЛС ЙЕРНЕ

Нилс Йерне (Niels K. Jerne)

23 декември 1911 г. – 7 окттомври 1994 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Георг Кьолер и Сесар Милстейн)

(За теориите, свързани със спецификата в развитието и контрола на имунната система и за откриването на принципа за производство на моноклонални антитела.)

Английският имунолог Нилс Кай Йерне е роден в Лондон в семейството на Елза (Линдберг) Йерне и Ханс Йесен Йерне; по рождение и произход той е едновременно британски поданик и датски гражданин. В началото на Първата световна война семейството на Йерне се мести в Холандия. Там, в Ротердам, през 1928 г., на 17-годишна възраст, Йерне получава бакалавърска степен.

През 1943 г. Йерне работи като изследовател в Датския държавен серумен институт. След това учи две години физика в университета в Лайден, преди да се премести в университета в Копенхаген. Там той пише дисертация за активността и сродството на антителата и през 1951 г. получава медицинска диплома.

След това Йерне продължава да работи като изследовател в Датския държавен серумен институт. Основната научна тема на института е изследването на антителата и другите механизми на имунната система. В края на XIX в. Емил фон Беринг открива, че кръвният серум съдържа антитела - протеинови вещества, които взаимодействат с чужди тела, или антигени. Като цяло антителата взаимодействат само с определени антигени; с други думи, реакцията антиген-антитяло е специфична. Когато "непознат" антиген навлезе за първи път в тялото на живо същество, се произвеждат голям брой антитела. Йерне открива, че ако контактът на тялото с антигена продължи, тогава започват да се произвеждат нови антитела, образуващи по-силна връзка с антигена.

В ранните си изследвания Йерне установява, че антителата не са просто протеинови вещества, които взаимодействат с антигени, а компоненти на активната имунна система. Той подчертава, че същността на имунните реакции не е в образуването на специфични антитела срещу неизвестни дотогава антигени в организма, а в регулирането от организма на образуването на редица специфични антитела.

Въпросът за специфичността на антителата възниква след изследванията, проведени през 30-те години от Карл Ландщайнер. Ландщайнер установява, че мишките могат да бъдат накарани да произвеждат антитела, специфични за десетки или дори стотици различни химикали. Повечето учени не могат да приемат идеята, че животните имат милиони различни предварително образувани антитела, от които се избира едно специфично антитяло при контакт с антиген. Изглежда по-логично в имунната система антигенът да служи като своеобразна матрица за образуването на съответното антитяло.

Но Йерне не признава подобни "инструктивни" теории. Той смята, че антителата са или избирани от вече съществуващи, или постепенно се модифицират. Както пише по-късно той, подобни идеи "имаха дарвинска окраска". Антителата, така да се каже, претърпяват еволюция чрез естествен подбор.

До 1954 г. Йерне продължава да се занимава въс сродството на антителата и антигените в Датския държавен серумен институт. След това работи една година като научен сътрудник в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена заедно с Макс Делбрюк. По време на работата си в САЩ Йерне формулира теорията за селективното образуване на антителата. Той предполага, че кръвта съдържа винаги голям брой различни антитела и когато антитялото срещне съответния антиген, се образува съединение, което се разпознава от лимфоидните клетки. В резултат на това тези клетки синтезират копия на свързаното антитяло. През 1957 г. Макфарлейн Бърнет развива теорията на Йерне, предполагайки, че всяка клетка, произвеждаща антитела, може да произведе само един тип антитяло, специфично за един антиген. Когато клонингите на такива клетки срещнат "своя" антиген, те се активират и започват да произвеждат антитела в големи количества.

Теорията за клонинговата селекция на Бърнет (върху която работят също изследователите от Калифорнийския университет Джошуа Лидърбърг и Дейвид Талмейдж) е водеща в имунологията през 50-те години. В развитието на тази концепция Йерне изиграва основна роля като теоретик: той идентифицира възможните последствия от различните предположения и разработва ясна, единна терминология, която позволява на имунолозите да общуват плодотворно.

През 1956-1962г. Йерне се занимава малко с изследователска работа. През този период той ръководи отделите по биологични стандарти и имунология в Световната здравна организация в Женева. Освен това от 1960 г. до 1962 г. работи в катедрата по биофизика в университета в Женева, а след това се мести в университета в Питсбърг като ръководител на катедрата по микробиология.

През 1966 г. Йерне отива да работи в университета „Гьоте“ във Франкфурт и оглавява института „Паул Ерлих“. Във Франкфурт фармацевтичната компания "Хофман-Ларош" кани Йерне да организира нов център за имунологични изследвания в Базел (Швейцария). Йерне е директор на Базелския институт по имунология от създаването му през 1969 г. до пенсионирането си през 1980 г.

Въпреки административните си задължения, Йерне продължава своите плодотворни имунологични изследвания. В началото на 60-те години Жан Досе, Барух Бенесераф и техните колеги установяват, че същите клетъчни протеини, които причиняват активирането на имунната система, водещо до реакция на отхвърляне на трансплантираните органи, очевидно определят и интензивността на имунния отговор към други антигени. През 1971 г. Йерне предполага, че антителата се произвеждат за разпознаване на променените антигени на тъканната съвместимост, които не са нито антагонистични, нито токсични, и че изборът на подходящи антитела се извършва в тимусната жлеза, жлеза без канали, разположена в горния преден медиастинум. За клетките, произвеждащи антитела, неговото предположение се оказа невярно, но отразява правилно функцията на Т-клетките - компоненти на имунната система, които унищожават заразени и ракови клетки.

Основен принос на Йерне в имунологията е теорията за "мрежите", представена от него през 1974 г. Към днешна дата това е най-подробната и логична концепция, която обяснява процесите на мобилизиране на тялото за борба с болестта, а след това, когато болестта е победена, за връщането му в неактивно състояние. Йерне подчертава, че има много повече разновидности на антитела, отколкото протеини, и че „в динамично състояние нашата имунна система е основно затворена в себе си, произвеждайки антиидеотипни антитела към собствените си антитела (тоест антитела, съответстващи на антигенния профил на нейните собствени антитела)." Следователно реакцията към чуждо тяло не е просто повишено образуване на едно или друго антитяло, а определено „нарушаване на реда“ в изключително сложната саморегулираща се система.

Колегите на Йерне му се възхищават заради любовта му към „философските проблеми в имунологията“, заради необичайната му способност да избира от всички данни онези, които са пряко свързани с конкретен проблем, заради способността му да предлага смели, но ясни хипотези и заради „желанието му да настоява за своята правота."

През 1980 г. Йерне се пенсионира, напуска работата си в Базелския институт по имунология и живее в Южна Франция със съпругата си Урсула Йерне (Кол), за която се жени през 1964 г. Семейството има двама синове.

Йерне е носител на множество отличия и награди, сред които международната награда на фонда „Гарднър“ (1970 г.) и златния медал Паул Ерлих на Франкфуртския университет (1982 г.). Член е на Консултативния комитет по медицински изследвания към Световната здравна организация (СЗО) (1949-1968) и на Консултативния комитет по медицински изследвания към Американската здравна организация (1963-1966). От 1962 г. е член на Консултативния експертен съвет по имунология на СЗО. Освен това е почетен член на института „Роберт Кох“ в Берлин, чуждестранен почетен член на Американската академия на изкуствата и науките и член на Кралската датска академия на науките. Има почетни степени от университетите в Чикаго, Колумбия, Копенхаген, Базел и Ротердам.

Превод от руски: Павел Б. Николов