ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ?

НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ

Съвременните изследвания върху устните култури водят началото си от основополагащите проучвания на Милман Пари (1902–1935), специалист по класическа поезия и епос от Харвард, и на неговия ученик Албърт Лорд (1912–1991). Като филолог класик, Пари се интересува особено от „омировия въпрос“ (по същество серия от въпроси за Омир, предполагаемия автор на великите епоси „Илиада“ и „Одисея“). Съществувал ли е Омир? Той ли е създал тези книги? А „Илиада“ и „Одисея“ от един и същи автор ли са? И доколко всяка от тези книги може да се счита за цялостно произведение? Дали са антологии на по-ранни сказания, които някой е събрал? Може ли един човек да състави толкова обширни текстове в епоха, когато не е имало масова грамотност? И колко реалистично е да се запомни толкова много поезия?

Тези въпроси вълнуват отдавна учените, особено германските, британските и американските. Обикновено към тях се подхожда чрез подробен анализ на несъответствията и противоречията в самите текстове. Но Пари смята, че има по-добър начин: какво ще стане, ако устните култури в съвременния свят хвърлят светлина върху това колко дълго епосът е конструиран, изпълняван и запазен? Той взема за пример Югославия (по това време все още съществуваща – бел. П. Н.).

В Югославия от стари имена имало разказвачи: създатели и певци на устната епическа поезия - произведения, не по-малко обемни от „Илиада“ и „Одисея“. В началото на ХХ век тази традиция е все още жива. Пари иска да вникне в нея, като извършва обширна теренна работа с югославски певци. Той се надява да разбере по-добре какво се е случило хиляди години по-рано в близката Гърция, в епохата, в която се смята, че е творил Омир.

Пари дава блестящо начало на тези изследвания. Той успява да идентифицира техниките, чрез които разказвачите съставят и преразказват своите истории, и доказва, че има намеци за много подобни техники в писмените текстове на „Илиада“ и „Одисея“. За съжаление Пари загива трагично при инцидент, преди да успее да завърши своето проучване: докато разопакова куфара си, натиска случайно спусъка на зареден револвер. В този момент той е само на тридесет и три години.

Изследванията му са продължени от неговия ученик Албърт Лорд, по-късно професор по славянска литература и сравнително литературознание в Харвард (длъжност, която заема дълги години). Известното му произведение върху устната епическа поезия се нарича „Певецът на приказки“ (англ. „The Singer of Tales“ – бел. П. Н.). Това е изключително важна книга. Тя не може да бъде пренебрегната от онези, които се интересуват от Омир и запазването на преданията в устните култури.

Лорд доказа убедително тезата, която е потвърдена многократно от следващите изследователи: в устните култури традицията се разбира по различен начин, отколкото в писмените. В грамотните култури като нашата да запазиш една традиция означава да я запазиш непокътната и да гарантираш, че се възпроизвежда дословно при преразказване. За повечето от нас „точният“ преразказ на една история, стихотворение или поговорка е преразказ, който дублира дословно това, което чуваме. Тук е важно, че ние имаме начини да се уверим, че възпроизвеждането е точно.

В устните култури такива начини няма. Човек може само да се опита да си спомни доколко чутото следва предишната версия. При това не се изисква абсолютна идентичност - с дословно възпроизвеждане. Това се взема предвид само при писмените култури, когато се появява възможността за проверка. А в устните култури такава задача дори не е поставяна. Освен това е важно да се актуализира преданието в нов контекст. А това неминуемо означава модификация. Всеки път. (Така във варианти на нашата известна песен „Откога се, мила моя майно льо“ войниците на цар Иван Шишман са въоръжени с пушки – бел. П. Н.). Съответно, когато в устната култура човек твърди, че текущата версия на преданието - история, стихотворение, поговорка - следва предишната, той няма предвид такава "еднаквост", каквато разбираме ние. Той има предвид запазването на общата нишка. Не става въпрос за пълна идентичност. Това е абсолютно ясно от изследванията на Лорд и следващите учени.

Пари и Лорд слушат югославските разказвачи и ги записват. Те разговарят както със самите тях, така и с техните слушатели. За резултатите не може да има две мнения. В устен контекст историята се променя всеки път, когато се разказва. „Същността“ остава до голяма степен същата (вижте предишната глава), но подробностите се променят. Често много детайли се променят.

Тъй като разказвачът прави корекции всеки път, той по същество създава всеки път нова песен. Следователно в устната литература няма неща като „първоначална“ версия на история, стихотворение или поговорка. Защото всяко изпълнение е различно. Представата, че има „оригинал“, модифициран впоследствие, е взета от устните култури, където по-късните форми на текста могат да бъдат сравнени с по-ранни и където оригиналът така или иначе е съществувал. Но според Лорд:

В съвсем истински смисъл всяко изпълнение е отделна песен, тъй като всяко изпълнение е уникално, носещо печата на поета разказвач.

Тази мисъл е много важна. Разказвачът променя традицията, като се съобразява със своите интереси, представи за нуждите на публиката, времето на изпълнение и много други фактори. В резултат от това той е и изпълнител, и автор едновременно.

Междувременно Пари и Лорд чуват отново и отново от певците на народните сказания, че те „не се променят“! Как така? Работата е там, че хората не са имали предвид буквална идентичност. За певеца точността „не включва нито дословна формулировка – тя не се възприема като фиксирана, – нито второстепенните части от разказа.“

До каква степен различните версии на една и съща песен могат да се различават една от друга? Социалният антрополог Джак Гуди отбелязва, че когато Милман Пари срещнал певец на име Авдо, записал дълга песен под диктовка, наречена „Сватбата на Смилагия“. Тя е от 12 323 стиха. Няколко години по-късно Албърт Лорд, срещайки Авдо, записва „същата“ песен. Този път тя съдържа 8488 стиха. Самият Пари обръща внимание на този феномен. Един ден Авдо пее в негово присъствие песента на друг певец, някой си Мумин. И не просто я пее: той настоява, че песента е същата. Но версията на Авдо е почти три пъти по-дълга.

Разбира се, разказвачите на югославски епоси, изучавани от Пари и Лорд, са едно, а евангелските истории за живота и учението на Исус са друго. На първо място, евангелията не са стихове за пеене, а прозаични разкази и сборници с изречени думи. Освен това, както самият Пари отбелязва, епическата традиция, която той изучава, се различава от ситуацията, „когато А разказва какво се е случило на В, а В го предава на С и т.н. с всичките естествени пропуски в паметта, преувеличения и изкривявания.“ А ние, когато се занимаваме с историите за Исус и с думите на Исус, се интересуваме именно от традицията от този вид. Изобщо не искам да кажа, че епическата поезия на Югославия е точен аналог на евангелията. Става въпрос за друго: ако искаме да разберем как устните култури предават своите истории, не трябва да се основаваме на предпоставки, определени от контекста на писмените култури („със сигурност са помнели нещата по-добре от нас!“). А трябва да разберем какво показват изследванията на устните предания и как това може да допринесе за разбирането на устните предания на ранното християнство.

(Следва)