ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 7

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: 1, 2, 3, 4, 5, 6

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

(Продължение)

***

Според прогнозата на двете сестри Бертрам, ноември ще бъде "лош месец": през ноември се очаква завръщането на баща им. Сър Томас възнамерява да отплава със септемврийски кораб и затова преди пристигането му на младите им остават тринадесет седмици: от средата на август до средата на ноември. (Всъщност сър Томас ще се завърне в средата на октомври с нает кораб.) Очакваното пристигане на бащата ще се превърне, както мис Крофърд казва на Едмънд край помътняващия в здрача прозорец, докато девиците Бертрам, Рашуърт и Крофърд палят свещите на пианото, „предвестник и на други събития - сватбата на сестра ви и посвещаването ви в сан“. Темата за ръкополагането започва да се развива отново, като включва Едмънд, мис Крофърд. и Фани. Завързва се оживен разговор за това какво ръководи избиращите църковната кариера и доколко е уместно тя да бъде съобразена с очакваните доходи. В края на единадесета глава мис Крофърд се присъединява към веселото пеене на събралите се около пианото; Едмънд също, вместо да се възхищава на звездите с Фани, постепенно, стъпка по стъпка, отива по-навътре в залата, за да слуша музиката, а Фани мръзне сама на отворения прозорец - връщане към темата за изоставената Фани. Несъзнателните колебания на Едмънд между ярката и елегантна красота на нервното неспокойство на Мери Крауфорд и скромния, изящен външен вид на стройната Фани се очертава наяве в това предвижване през музикалната зала.

Отстъплението от строгите бащини правила за живота, свободното поведение по време на пътуване до Содъртън водят веселящите се младежи до идеята да изнесат представление преди пристигането на сър Томас. Темата на спектакъла е разработена в романа с голяма художественост. Развива се в глави дванадесета-двадесета по линията на магията и съдбата. Всичко започва с идването на ново лице – човек, който се появява за първи път в този сюжет и го напуска последен. Това е Йейтс, приятел по чашка на Том Бертрам. „Той долетя, носен от крилете на разочарованието, а съзнанието му беше завладяно от мисълта за сцената, тъй като събралата се компания бе имала намерение да постави театрален спектакъл. Пиесата, в която и той имал роля, трябвало да се играе само след два дни, когато внезапната смърт на една близка родственица на семейството разстроила замисъла им и разпръснала актьорите“.

„Като се започне от разпределението на ролите и се стигне до епилога, всичко беше пленително...“ - казва мистър Йейтс на приятелите си в Мансфийлд парк. (NB! Очарование, магия.) Разказвачът горчиво се оплаква, че прозата на живота или по-скоро смъртта, която се е случила неуместно, се е намесила и не е позволила замисълът да бъде завършен. „Няма полза да се оплаквам, но бедната престаряла дама определено не би могла да избере по-неподходящо време да се спомине и човек не можеше да не пожелае новината да бъде запазена в тайна само за три дни, колкото ни бяха нужни. Някакви си три дни, при това тя беше само нечия баба и това беше станало на двеста мили оттам, така че според мене нямаше да има кой знае каква вреда в цялата работа и доколкото знам, имало е такова предложение. Но лорд Ревъншоу, който по мое мнение е един от най-строгите блюстители на приличията в Англия, не искаше и да чуе за подобно нещо“. Тук Том Бертрам отбелязва, че смъртта на старата жена е послужила като своеобразен дивертисмент в края на пиесата – всъщност не кончина, а погребение; лорд и лейди Ревъншоу трябва сами да изиграят този дивертисмент, без участието на никого (в онези дни е обичайно да се дава кратка сцена след представлението, обикновено с фарсов характер). Ще отбележим, че тук като че ли се предусеща още едно неочаквано събитие, което ще попречи на другото театрално начинание - внезапното пристигане на сър Томас, бащата на семейството, което слага край на репетициите на "Любовни клетви" в Мансфийлд парк. Появата на бащата е същият финален дивертисмент, само че с драматичен характер.

Разказът на Йейтс за театралното начинание в дома на Ревъншоу пленява младите обитатели на Мансфийлд парк и разпалва тяхното въображение. Хенри Крофърд заявява, че е достатъчно глупав, за да приеме каквато и да е роля, от Шайлок и Ричард III до герой в някакъв фарс, пеещ песнички, и именно той предлага, „защото това е удоволствие, което още не е изпитано“, да изиграе поне нещо .„Нека да е само половината от пиесата... едно действие... една сцена.“ Том казва, че ще трябва зелена платнена завеса; Йейтс го следва, като изброява някои от необходимите декорации. Едмънд е обезпокоен и се опитва да смекчи общия плам със саркастично изречение: „Нека да не правим нищо само наполовина. Ако ще играем, нека това да стане в истински театър, в който да има и партер, и ложа, и балкон, и да се играе отначало докрай, така, че ако дори пиесата да е немска, или някаква друга, в нея да има и остроумни шеги, и развлекателни миниатюри след всяко действие, и пантомима, и моряшки танц, и песничка между отделните действия. Ако не надминем Екълсфорд (мястото на несъстоялия се спектакъл – бел. Вл. Н.), няма смисъл да се захващаме“. Споменатият по-горе „дивертисмент след края на представлението“ служи като заклинание, като магическа формула: точно това се случва в действителност – преждевременното идване на бащата се оказва точно този „дивертисмент след края на представлението“.

Намира се и помещение – билярдната зала, просто трябва да се премести библиотеката в кабинета на сър Томас и тогава ще се отворят и двете врати към залата. Пренареждането на мебели в онези дни е сериозен въпрос и опасенията на Едмънд нарастват. Но снизходителните майка и леля, които обожават младите госпожици Бертрам, не възразяват. Напротив, мисис Норис дори се заема да направи завесата и да контролира работата по сглобяването на декора. Пиесата обаче все още не е избрана. Нека отново отбележим магическата нотка, играта на артистичната съдба: пиесата „Любовни клетви“, спомената от Йейтс, изглежда забравена, но всъщност това съкровище лежи и чака своето време. Обсъждат се други пиеси - но те са с твърде много или, напротив, с твърде малко герои; мненията в трупата се различават и по въпроса какво да играят: комедия или трагедия? И тук отново действа магията. Том Бертрам, „вземайки един от многото струпани на масата томове с пиеси и разлиствайки го, изведнъж възкликна:

- „Любовни клетви“! А защо да не опитаме с „Любовни клетви“, както са направили у Ревъншоу? Как не се сетихме досега!“

„Любовни клетви“ (1798 г.) е адаптация на мисис Елизабет Инчбалд по пиесата на Август Фридрих Фердинанд Коцебу „Das Kind der Liebe“ (нем. „Дете на любовта“ – бел. П. Н.). Пиесата е доста безсмислена, но може би не по-глупава от много от днешните драматургически произведения, които имат изключителен успех. Сюжетът е изграден около съдбата на Фредерик, незаконен син на барон Вилденхайм и Агата Фрибург, прислужница на майката на баронесата. След като влюбените се разделят, Агата води добродетелен живот и възпитава сина си, а баронът се жени за богата невеста от Елзас и се установява в нейните владения. В началото на действието елзаската съпруга вече е починала и баронът с единствената си дъщеря Амелия се завръща в Германия, в семейния си замък. Едновременно с това, по удивително съвпадение, без каквито съвпадения нито трагедиите, нито комедиите са възможни, Агата също се завръща в родното си село до замъка и я намираме в момента, когато е изгонена от селския хан, защото няма с какво да плати на собственика. По друга щастлива случайност тя е намерена от сина си Фредерик, който е прекарал пет години във военни походи и сега се е върнал в родината си, за да търси мирна работа. За това обаче му трябва акт за раждане и Агата, ужасена от молбата му, е принудена да му разкрие рождената му тайна, която е пазила скрита досега. След като прави такова признание, тя припада и Фредерик, като я настанява в една селска къща, отива да проси милостиня, за да купи хляб. Още едно съвпадение: в полето той среща нашия барон и граф Кесел (богат и глупав претендент за ръката на Амелия), получава от тях определена сума, която обаче не е достатъчна, и започва да заплашва барона, без да знае, че това е баща му, а той нарежда да го затворят в замъка.

Историята на Фредерик е прекъсната от сцената с Амелия и нейния наставник, преподобния Анхелт, който е инструктиран от барона да я предразположи към граф Кесел. Но Амелия обича Анхелт и е обичана от него и чрез откровени думи, срещу които мисис Крофърд кокетно възразява, измъква признание от него. След това, когато научават за затварянето на Фредерик, двамата се опитват да му помогнат: Амелия му носи храна в тъмницата, а преподобният Анхелт му издейства да бъде приет от барона. В разговор с Анхелт Фредерик казва името на баща си и по време на следващата среща с него всичко се изяснява. И завършва щастливо. Баронът, опитвайки се да изкупи грешката от своята младост, се жени за Агата и признава своя син; граф Кесел си тръгва, без да е постигнал нищо; Амелия се омъжва за стеснителния Анхгелт. (Резюмето на пиесата е взето от рецензията на Клара Линклейтър Томсън „Джейн Остин, обзор“, 1929 г.).

Тази пиеса не е избрана, защото мис Остин мисли, че тя е особено неморална, просто ролите в нея съвпадат много успешно с героите на романа. Въпреки това, няма съмнение, че тя осъжда замисъла да се поставят „Любовните клетви“ в кръга на Бертрамови и не само защото става дума за извънбрачни деца и се съдържат думи и дела, които са твърде откровени за млади дворяни, но също така и защото Агата като роля, макар и покаяла се, все пак е познала незаконната любов и е родила извънбрачно дете, което определено не е подходящо за млади дами. Подобни възражения не се повдигат конкретно никъде, но със сигурност играят основна роля при неприятното отношение, което изпита Фани, когато прочита пиесата, а също така, поне в началото, при негативното отношение на Едмънд към сюжета и действието на пиесата.

„Първото, което направи тя, възползвайки се от самотата си, беше да вземе оставения на масата том и да започне да чете пиесата, за която беше слушала толкова много. Любопитството ѝ се събуди и тя поглъщаше страница след страница с нетърпение, което на моменти се сменяше с изумление, че в един частен театър е възможно не само да се предложи, но и да се приеме подобно нещо. И Агата, и Амелия, всяка по свой начин, ѝ се сториха дотам неуместни в едно домашно представление, положението на едната и езикът на другата бяха дотолкова неподобаващи за една жена с достойнство, че тя трудно можеше да си представи братовчедките си да се захванат с подобно нещо, ако си дават сметка за какво става дума; и най-искреното ѝ желание беше протестите на Едмънд, които без съмнение щяха да последват, да им помогнат колкото е възможно по-скоро да се опомнят“.

Няма причина да се смята, че Джейн Остин не споделя възгледите на своята героиня. Но въпросът тук не е, че пиесата като такава е осъдена за неморалност. Просто тя е годна само за професионален театър и е напълно невъзможно да се играе в дома на Бертрамови.

Следва разпределението на ролите. Художествената съдба се е погрижила действителните отношения между героите на романа да бъдат отразени в отношенията на героите в пиесата. Хенри Крофърд успява да осигури подходящи роли за себе си и за Мария, иначе казано - такива роли (Фредерик и майка му Агата), в които те са постоянно заедно и постоянно прегърнати. От друга страна, Йейтс, вече увлечен по Джулия, е раздразнен, че на Джулия е предложена второстепенна роля, която тя отхвърля. „Жената на ратая! - извика мистър Йейтс. - Какво говорите! Най-баналната, най-жалката, най-нищожната роля! Най-голямата скука, която може да съществува - в цялата роля няма нито една сносна реплика. И вие я предлагате на сестра си! Това е направо оскърбително. В Екълсфорд тя беше дадена на гувернантката. Всички ние бяхме единодушни, че не можем да я предложим на другиго“. Том настоява: „Не, не, Джулия не бива да бъде Амелия. Тази роля изобщо не е за нея. Тя няма да ѝ хареса. Няма да я изиграе както трябва. Прекалено е висока и силна. Амелия трябва да бъде дребна, лека, с момичешка фигура и подвижност. Тя подхожда само на мис Крофърд и на никой друг. Мис Крофърд има нужния вид и ще се справи превъзходно, убеден съм“.

Хенри Крофърд, благодарение на когото ролята на Агата не се пада на Джулия, тъй като я уговаря за Мария, сега се застъпва Джулия да играе Амелия. Но ревнивата Джулия се отнася с подозрение към неговите уговорки. Като избухва, тя го упреква, но Том продължава да повтаря, че само мис Крофърд е подходяща за ролята на Амелия. „Не се бой, не ми е нужна тази роля! - извика възмутено Джулия; - щом няма да бъда Агата, не искам да играя нищо друго! А колкото до Амелия, от всички роли на света тази ми е най-отвратителната. Аз просто не мога да я понасям“ - И като каза това, тя бързо излезе от стаята и почти всички се почувстваха смутени, но никой не изпита особено съчувствие към нея, освен Фани, която тихо слушаше всичко и си мислеше с голямо съжаление, че причината за безпокойството на Джулия е жестока ревност“.

Обсъждането на другите роли допринася много за портретите на младите обитатели на Мансфийлд парк. Особено характерно е как Том Бертрам завзема всичките комични роли. Рашуърт, надутият глупак, като получава ролята на граф Кесел, която му подхожда необичайно, буквално цъфти пред очите ни, облечен в син и розов сатен, издуващ се от гордост заради своите четиридесет и две реплики, които обаче не успява да научи наизуст. Фани със страх вижда, че общата възбуда расте. Предстоящото представление се превръща в истинска оргия на всичко позволеното, особено по отношение на греховната страст на Мария Бертрам и Хенри Крофърд. Решава се критичен въпрос: кой трябва да играе Анхелт, младия свещеник? За тази роля, по време на която Анхелт признава любовта си на Амелия - Мери Крофърд, съдбата откровено сломява съпротивата на Едмънд. В крайна сметка страстта, внушена му от миниатюрната красавица, го кара да изостави всички възражения. Той се съгласява, защото не може да позволи външен човек, младия съсед Чарлз Медъкс, да бъде поканен за тази роля и Мери да играе в любовна сцена с него. Едмънд много неубедително обяснява на Фани, че се ангажира да участва в пиесата единствено с цел да ограничи публичността, „поставяйки нашето безразсъдно начинание в по-строги рамки“, така че всичко да остане в семейния кръг. Постигнали победа над благоразумието на Едмънд, братъг и сестрата триумфират. Те го приветстват радостно в своите редици и пренебрегват спокойно желанията му да ограничи броя на зрителите. Покани за предстоящото представление са изпратени до всички съседи. Разиграва се и своеобразна прелюдия към него: Фани, тъжен зрител, първо чува как Мери Крофърд репетира ролята си, а след това изпълнява подобна молба от страна на Едмънд. Стаята на Фани им служи като място за срещи, тя се оказва връзка между тях, при внимателната, нежна Пепеляшка, която не таи никакви надежди, грижейки се, както винаги, за другите.

Остава да се определят последния изпълнител и може да се организира генералната репетиция на първите три действия. Фани отначало решително отказва да поеме ролята на съпругата на селянина, отхвърлена от Джулия: тя не вярва в актьорските си способности и всичко това ни ѝ харесва. Мисис Грант се заема да изиграе съпругата на селянина, но когато точно преди репетицията се оказва, че не може да напусне дома си, всички, дори Едмънд, молят Фани поне да прочете ролята на мисис Грант от книгата. Принудителното ѝ съгласие разваля магията, демоните на кокетството и греховната страст се разпръскват пред нейната чистота. Репетицията обаче така и не бива завършена. „Те наистина започнаха и бяха прекалено погълнати от шума, който самите те вдигаха, за да чуят необичайния шум в другата част на къщата, така че репетицията продължи известно време, когато вратата на стаята широко се разтвори и се появи Джулия, пребледняла от ужас, и извика:

- Баща ми пристигна! В момента е в хола!“ Така Джулия все пак получава главната роля и с това завършва първият том на романа.

Под режисурата на мис Остин двама благородни бащи се събират в билярдната зала на Мансфийлд парк: Йейтс като властния барон Вилденхайм и сър Томас Бертрам като сър Томас Бертрам. Йейтс с поклон и любезна усмивка отстъпва на сър Томас. Това е един вид епилог. „Той (сър Томас) се запъти към „Театъра“ и стигна точно навреме, за да стане свидетел на първата среща между баща си и приятеля си. Сър Томас, доста изненадан, откри, че в стаята му горят свещи, а когато хвърли поглед наоколо, видя и други признаци на нечие неотдавнашно присъствие, както и пълен безпорядък в разположението на мебелите. Особено го порази преместената от вратата към билярдната стая етажерка, но още не беше успял да се учуди както трябва, и откъм билярдната се чуха звуци, които още повече го поразиха. Там някой говореше твърде гръмогласно. Гласът му беше непознат, а той не просто говореше, а направо викаше. Сър Томас пристъпи към вратата, доволен, че в този момент достъпът му до стаята е открит, и като я отвори, се озова на театрална сцена, очи в очи с гръмко декламиращ млад човек, който имаше такъв вид, сякаш ей сега щеше да се катурне от сцената. Тъкмо в момента, в който Йейтс забеляза сър Томас и се вживя в ролята си може би по-успешно, отколкото когато и да било по време на репетиция, в другия край на стаята се появи Том Бертрам. Никога досега не му беше струвало такова усилие да остане сериозен. Мрачното и изумено лице на баща му, стъпил за първи път в живота си на сцена, и постепенната метаморфоза на обхванатия от страст барон Уилденхайм в добре възпитания и непринуден мистър Йейтс, който се покланяше и поднасяше извиненията си на сър Томас Бертрам — това беше такова зрелище, такова истинско представление, че той за нищо на света не би го изпуснал. Това, по всяка вероятност, щеше да бъде последното действие на тази сцена, но той беше сигурен, че по-добро не би могло и да се измисли. Театърът щеше да бъде закрит с невероятен успех“.

Сър Томас, без нито с дума на укор, отпраща декоратора и казва на дърводелеца да разглоби всичко, което е сковал в билярдната зала. „След някой и друг ден си замина и мистър Йейтс. Сър Томас беше особено заинтересован от неговото отпътуване. Той искаше да остане сам със семейството си и присъствието на чужд човек щеше да бъде обременително, дори и да беше някой по-добър от мистър Йейтс. А точно той — нищожен и самоуверен, разточителен безделник — беше крайно досаден и ненужен. Сам по себе си отегчителен, като приятел на Том и поклонник на Джулия, той беше просто непоносим. За сър Томас беше абсолютно безразлично дали мистър Крофърд ще остане или ще си замине, но пожеланията към мистър Йейтс за приятно пътуване, които му отправи докато го изпращаше през хола до входната врата, бяха изречени с най-искрено задоволство. Мистър Йейтс беше останал достатъчно дълго, за да види краха на всички театрални приготовления в Менсфийлд, отстраняването на всичко, което имаше нещо общо с пиесата. Той напусна къщата, когато тя отново беше придобила присъщата си умереност и консервативност и сър Томас, изпровождайки го, се надяваше, че се е избавил от най-лошата съставна част на театралния замисъл, при това последната, която неизбежно щеше да му напомня за неговото съществуване.

Мисис Норис се изхитри да скрие от погледа му един предмет, който би могъл да го разстрои. Завесата, чиято изработка ръководеше с такъв талант и успех, замина заедно с нея за нейната къща, където по някаква щастлива случайност се оказа, че има особена нужда именно от зелено сукно“.

(Следва)