МЕМОАРИ И БЕЛЕЖНИЦИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / БЕЛЕЖКИ НА ПАНАЙОТ ХИТОВ ЗА СТ. В. СОФИЙСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на мемоари и бележници на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Мемоарите и бележниците са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 514

Бележки на Панайот Хитов за Ст. В. Софийски

Стоян Великов Софийски [1]

Родом от с. Желява (Софийско окръжие) в подножието на Мургаш планина.

В малолетието си Стоян бил даден абаджия при един българин, който ходи по селата да шие дрехи на селяните. Но младият Стоян, като не му се харесвал този занаят, побягва от майстора си и с някои пътници кираджии дошъл в Русчук. Не помня всичко, що ми е приказвал Стоян, но само той е желаел да ходи на училище и сам забравил как е станало и тогавашните русчушки чорбаджии, както ги наричате вие сега - кметове или председатели на градските съвети.

А тогава наречени чорбаджии и турски мекерета, па и предатели кои са били него време русчушки чорбаджии не зная, но това е било преди 26 или 27 години, може би и 30 години, точно не помня, но да дойдем на предмета, на младия Стоян. Като се намерило таковено [едно] момче ст[р]анно в Русе и със желание да се учи да чете и пише, разбира се, че Стоян е разказал на тогавашните чорбаджии откъде е родом и от какви родители, и чорбаджиите му изпълнили желанието, наместили го да има седалището и в черквата - и да шета в празнични дни в черквата, и да ходи да се учи в градското училище. Та не следвал Стоян Софийски, но и тука не го сдържало. Как е станало не помня, но той е минал Дунава и е дошъл в Румъния, в гр. Букурещ, и си е избрал занаят да се учи - табак. И е отишъл при един немец, като е изучил табаклъка, донейде по причина на пребиваването (на Раковски) в Букурещ и влашките движения, изпъждането на княз Куза през 1866 г. и моето дохождане в Букурещ дошло до ушите на младия Стоян - мургашкият пътник табак в табашката махала в Букурещ. Като му дошло до ушите, че Раковски и някой си Панайот войвода щели да събират юнаци и да вървят за в България, той напуска табаклъка, потърсва къщата на Раковски. Но по него време Раковски по разни причини и гонения беше напуснал Букурещ и с Панайот Хитов бяха на мушията Синещи или наречена Циганка при Никола Балкански. Но Стоян, като надушва дирите накъде са заминали, тозчас улавя пътя и ето го на мушията, и се представя на двамата емигранти, и изказва своето желание, че иска да си пролее кръвта за свободата на своето заробено отечество. По съвети на двамата емигранти [към] младия Стоян, че не е време сега за в България и че да чака по-сгодно време, Стоян нае една кръчма от Н. Балкански в полето, на букурещкия път за Полувеш [Плоещ], и остана да търгува, дорде се върнат Панайот и Раковски, и се установиха при Н. Балкански. Стоян вече беше известен за всичко, че настоящата пролет ще върви с войводата на Балкана и се обучаваше на изкуство, упражнения с оръжие. И таман около 21- или 22-годишен, раз [ръст] саварзан, як, очи сиви, коса плава, гъста, от най-яките натури. Но му беше заръчано от войводата, щом мръкне, да запасва камата и пищовите да са на пояса му, защото кръчмата е сред полето, може да се случи да го нападнат някои, да го оберат и убият за пари. И Стоян следваше наставленията от войводата.

А кръчмата беше на един кръстопът, където се случваше често да замръкват и някои пеши хора, уморени от дългия път. И тъй една вечер през зимата дохождат трима пътници власи и замръкват в кръчмата. Стоян по привичка, като залезе слънце, запасва камата, заподва [забодва] пищова на пояса си. Гостите вечеряли, станало време вече за лягане и Стоян оставил гостите да си лягат, и той отишъл в другата стая да спи, и се разоръжил и легнал. Но след половин час извикали гостите: „Ела ни дай още една ока вино и да ти платим, че сутринта рано ще вървим.“ Стоян, както бил легнал, става, без да вземе оръжията в себе си, и отишъл да им дава вино, и те извадили пари да им даде сметката да му платят. В това време, както е правел сметката, те се хвърлят отгоре му, улавят го и тримата, за да го вържат. Но Стоян се залавя с тях и тъй дълго време е траяла борбата. Най- сетне един от тримата сполучва и взема топора, тоест брадвата, и другите двама се държат със Стоян, а третият удря с брадвата, където завари - по главата, по гърба. Най-сетне сполучили, та го свалили на земята и зафанали с един нож да го колят. Но Стоян, като се бранел с голи ръце, изрязали му бяха ръцете и от едната страна допрели са ножа до врата му и му бяха отрязали, чини ми се, дясното ухо чак до челюстта. Но Стоян, като се уплашил вече, че ще загине, събрал си силите отново и става с двамата на гърба му и третият го коли, и се отърва от ръцете им, и свари та влезе в своята стая и право на оръжието, но не беше оръжието вече на мястото му, само намери един пищов под възглавницата. В същото време подпре му влязоха и разбойниците, а Стоян гръмва срещу тях и ранява едного в дебелината в крака и другия удря с пищова в главата и пищовът беше станал на парчета. В същото време хърсъзите гръмват срещу Стоян с неговата пушка, която бяха взели по-напред, но не го улучили. Стоян тогава извикал на влашки „ох, умрях“ и се чатнал на земята и се престорил умрял. А те си проговорили по влашки: „Брей, ако от сторени толкоз удари не умира, от какво ли е душата му, едвам го уморихме.“ Но Стоян все слушал що се говори. И един казал от тримата: „Я виж, да не е жив, че ако стане, избива ни тука като котки.“ И взел топора и му ударил 4-5 топора по дирницата, но Стоян не мръднал, като се преструвал на умрял, и обираните обрали, що намерили, и си отишли. Стоян, след като си отишли, едва можел да се качи на пътя и легнал, но вече на умиране. Сутринта рано на разсъмване минава един поп от близкото село, влиза в кръчмата и що да види - Стоян на пътя, едва говори и му казва: „Убиха ме, моля те, иди и кажи на мушията.“ Ето попът дошъл и казал на Н. Балкански. Балкански вика мене: „Тичай! Виж, Панайоте, Стояна го убили. По-скоро!“ Аз отивам, намирам Стояна в кръв потънал, едва може да си отваря челюстите да говори, само очите му се пълнят със сълзи, но не плаче, и очите му станали малки. Одаята, в която се борели, и в четирите кюшета стените залети с кръв сякаш, че си заклал бивол. Взех да го разглеждам - ръката прерязана отгоре през жилата, врата прерязан на три места по малко, едното ухо - през половината, смъкнато до челюстта и виси като на селска мусима гердани, държи се на кожата. Аз го отрязах и го захвърлих. Гледам главата му - гъстата и плава (руса) коса сякаш къносана от загоряла (засъхнала) кръв. Дойдоха и слугите от мушията, накарах ги да запалят [огън в] собата, турих вода да се стопли, намокрих главата, остригах кървавата глава и що да видя - тя удряна с чука на брадвата и разсечена на три места от чука, но се отлепила от кокала. Мислех сега, ако го натоварим на кола и го носим за мушията, то ще настине и ще умре, но намерих за добре на място да го лекуваме, дорде се посъживи. Тозчас заръчах да заколят 4-5 овена от овцете на Н. Балкански, и го съблякох гол, увих го в пресните кожи. Гърбът му беше изписан от чука на брадвата и почернял и аз сам се съмнявах дали ще може да издържи тази яка снага на тези тежки удари, и ако може да извадим заседналата кръв навън. И тъй Стоян едва подир 4 дена можа да дойде на себе си и можа да хапне. Аз се турих със моето знание за рани и фитили в главата и едва за 40 дена Стоян беше вече на крака, но главата в студено време го наболяваше. Никъде не му остана кусур освен ухото - остана съвсем малко от ухото му.

Оздравя добре и през пролетта на 1867 г. Стоян дойде с моята чета. И един ден, като бяхме минали Дунава под Тутракан, помежду село Белица и Карач го бях наредил на караул. Подир малко гръмна една пушка и се издаде един глас: „Яоллиле!“ Разскачаха се момчетата, запознах се и аз какво е. Стоян се държи с една ръка за челото и дума: „Удариха ме“. Гледам, куршумът му разрязал кожата на челото от долу нагоре. Питам: „Кой те удари?“ „Не зная.“ „Дай си пушката - ето твоята пушка, шешенето със остър куршум изпразнена.“ И го галих, и го вързахме. През лятото ходи с мене, а есента, като разпуснах момчета в Сърбия, в Княжевац, Стоян отиде пак в Румъния при Н. Балкански. Балкански се преместил на друга мушия, в барагана, и Стоян с него. Пак му дал една кръчма в селото Судици, и Стоян продължава това занятие до 1869 г. дорде дойде Любен Каравелов с печатницата в Букурещ. Каравелов, като нямаше средства, Стоян най-напред му се притече на помощ, защото той беше напуснал кръчмарлъка, и най-напред той е дал пари на Каравелов да купи бакрач за топлене вода и е помагал за машината. Но сетне по някои причини той ненавиждаше Каравелов, най-много по причина на Каравеловица, не зная и съм забравил причините.

Аз, като се разболях в Белград, Стоян, като е научил, ето го, че дойде да ме види и пак се върна в Румъния. През 1873 г., като ми пишеше често, и аз му отговарях, и той знаеше, че аз ще отивам в Русия. Събрахме се в Букурещ и той ме придружи в Русия, като наобиколихме Одеса, Кишинев и прочее, се върнахме в Румъния, в гр. Полувешт [Плоещ].

Но Стоян предварително беше решил още през зимата с Йордан, на Раковски сестрин син, да събират една четица и да вървят за в България. Аз не можех да одобря този техен план, като им казвах, че не е време, че Дякона урежда в България комитети, както знаете вече всичко, но почакайте още някоя година, дано докараме време, та всички ще идем. Но моите думи не можаха да убедят Стояна и Йордана. Стоян се обърна най-сетне и ми каза, че не съм бил каиил (не съм съгласен) да се прославело друго име. На това аз му отговорих, че аз желая да има чети, но няма такива опитни да ги предвождат. И му рекох: „Не видехте ли, че дето имаше по-опитни, вече не останаха, ще се изгубите и вие, а като стане нужда, няма кой да излезе.“ Но какво ми отговори Стоян: „Аз нали бях със тебе, нали зная балканите. Аз се надявам, че ще мога да предвождам една чета и ще се намеря с Дякона и с Общи, и пак ще дойда при тебе в Сърбия. Само ми дай малко пари и препоръка оттук да ми се помогне да изляза, че за балкана аз не се боя.“ Аз му казах: „Като не ме слушате, ето ти 15 лири, ето ти препоръка и да даде Господ да се видим живи и здрави.“ Тъй се разделихме със Стояна в Плоещ и Стоян отиде в Галац при г-н Рафаил Танасов, и той ги приготвил и ги изпратил при Сакче. Аз не чух нищо за тях. Сетне чух, че са се появили в Осман пазар и оттам какво са правили не се знае, но по писмата от Рафаил Танасов в Галац, които ги изпрати, ми пише, че те чак в Котленския балкан едва уредили четата си и оттам потеглили по балкана към София. Разбира се, че потерите са ги следвали. Аз бях писали на някои мои приятели по балканските места да им помагат, в случай че се появят при тях, но нийде не ги видели. И най-сетне се научих, че те пристигнали до Мургаш планина и там ги издали и избили всичките. От тях само един се отървал жив и ранен дошъл при Рафаила в Галац и му разказал всичко, за което имам писмо от Р. Танасов но... [2]

БЕЛЕЖКИ

1. Тези бележки на мустакатия войвода притежаваме от неговите наследници. Те не са довършени. Твърде колоритни според разсеяните из тях оригинални възгледи на стария хайдутин върху духа на епохата, те ни дават приблизително портрет на един от съвръстниците и саратниците на Левски, и представляват интерес като проба на тъмния фон от онова време, над който се възправя светлия и гениален образ на Левски.

2. Запазена е по-късно писана бележка от домашния архив на Панайота, която закръгля съдбата на Стоян Велков. Тя гласи: По моето заключение този, който е бил ранен и е разказал, че е бил със Стояна, не е вярно. И по разказаното от Христо Донов, наречен Голап [Гълъб] войвода, който като бивш началник в Орхание е минавал по тези места, по планината Мургаш и по селата, ми разказва, че е избита такава една чета близо селото Желява при манастира „Св. Богородица" и навярно ще бъде тази същата - на Стоян и Йордан Нешин. И така аз изгубих още един добър и храбър млад юнак. Но що да правя, като не ме слушат, но ми казват, че не съм бил каил.

Написал П. Хитов

Русчук 15 май 1889 г.

По допълнителни сведения от живи съвременници четата е слязла от планината, за да мине по-лесно Искъра, но била издебната, като е спяла край брега без оръжие, което са скрили, за да минат по-незабелязано в Сърбия, и избита. Навярно имаме пак един случай на предателство от нечия страна из самия народ.

(Следва)