ВИКТОР СУВОРОВ / ПАРАЛЕЛЕН МАРШРУТ / ГЛАВА 7

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В своя Телеграм канал Виктор Суворов започна да публикува глави от замислена преди време от него книга, която не е довършил, но явно смята да я довърши, ако към нея се присъединят почитатели, които биха искали да я прочетат до края... Тук ще публикуваме последователни глави от книгата, пък – докъдето стигнат... (Павел Николов)

ДО ТУК: ПРОЛОГ, ГЛАВА 1, ГЛАВА 2, ГЛАВА 3, ГЛАВА 4, ГЛАВА 6

ГЛАВА 7

1.

Хотел "Елдорадо" - една звезда.

Тя няма повече пари нито за пет, нито за четири, нито за три или дори за две звезди.

Стаята е тясна, дълга и тъмна. Стените са лепкави. Таванът е нисък. Крушката е слаба, не гори с пълна сила, мига. Прозорецът в тази мухлясала стая не е мит поне от няколко години. Той гледа насреща към глуха стена. Ако го отворите, можете да стигнете с ръка до тази покрита със сажди стена.

Но никой не иска да отваря прозореца. Отвъд прозореца се носи смрад.

Аржентина е много богата страна, населена с мъдри и трудолюбиви хора. Argentum означава на латински сребро. Аржентина е страната на среброто.

И в Сребърната страна - такава позорна бърлога.

Ако зависеше от мене, не бих дал дори една звезда на това нищожно жилище. На него, ако ме питат, хотелът спокойно може да даде половин звезда или дори четвърт. Или да не дава изобщо нищо.

В стаята ѝ има желязно войнишко легло с тънък сламен дюшек и празен оръфан шкаф на неизвестна възраст.

Вратата на стаята е скърцаща и разсъхната. С пукнатини. С разхлабено резе. Стените са тънки. Чува се всичко. Особено през нощта.

Някъде наблизо се дере от плач кърмаче.

В съседната стая вдясно - семеен скандал с писъци, ругатни, страшни псувни и бой.

В стаята отляво - безкрайна любов. С монотонно скърцане. С тежко дишане. Със стон и задавен вик. Трудно е да се повярва, че дори тук хората могат да бъдат толкова щастливи.

Етаж по-нагоре - веселие с песни, със звук на китара и грохот на токчета.

Като попадна в този зловонен кът, млада жена на име Оксана, иначе казано - Чуждата или Чуздоземната, осъзна внезапно пълния ужас на своето положение, оцени степента на грешката, която беше направила. Тя беше наследила неочаквано ферма в подножието на южните Кордилери. Фермата трябваше веднага да бъде обявена за продажба. Цената на тази ферма, според най-скромните оценки, беше тринадесет милиона швейцарски франка.

Тринадесет милиона не са малко пари.

Но тя не продаде фермата. След като претегли вариантите, заложи всичко, което притежаваше, и даде чека в ръцете на непознат човек.

2.

Железните пътища в Аржентина, като лъчите на слънцето, изгряващо над океана, се разпръскват ветрилообразно във всички посоки от столицата.

Скитникът, след като нокаутира пазача за дълго време (или без да иска го уби), заличаваше следите си. Движеше се в пространството само през нощта. Върху покрива на товарни вагони отиваше все по-далече.

Жалко, нощите са къси, а влаковете са бавни. Не се стига далече за една нощ.

На зазоряване, а зазоряването е ранно, преди да стигне до следващата гара, той скача от летящия влак, отдалечава се от железопътните релси, крие се в гъсталаци или в руини, заспива, а с настъпването на тъмнината отново се улавя за някой преминаващ товарен влак и отива все по-нататък.

Мъчи го глад. Опитва се да забрави за него. Основното сега е да не бъде хванат за дребни кражби. Ако откраднеш хлебче, ще те спипат, а полицията ще започне да търси кой си и откъде си.

Ето защо е по-добре да търпи. Нищо страшно, свикнал е.

Сметката е проста - да се изплъзне за известно време, да изчезне, докато извършеното престъпление се изтрие в паметта на служителите на реда или поне искрящият му блясък се помрачи.

Той реши да отиде натам, където прекъсват стоманените линии, след което да пътува с преминаващи коли към подножието на Кордилерите - най-голямата планинска верига в света. Ако няма коли, трябва да се върви по траверсите на изоставените железопътни разклонения.

Времето сега е горещо - трябва да се събере реколтата. В Аржентина има много грозде. В края на краищата Аржентина е сред първите пет световни лидери по гроздобер, съответно и по производство на вино. Сега има нужда от работни ръце навсякъде, особено далече от столицата в покрайнините на великата страна, където има толкова малко хора.

Където хората са ценни.

Където не се изискват нито препоръки, нито документи за самоличност.

3.

Детският плач, гърмящата музика, тропотът на крака, ритмичното скърцане на паянтовите легла, истеричните вопли на невъобразимо блаженство и дивите викове на пиянска ярост утихнаха дълго след полунощ. Към три часа.

И хотел „Елдорадо“ потъна в тежък дълбок сън.

Само нашето момиче, носещо името Оксана, толкова странно по тези места, не може да заспи по никакъв начин. И кой би заспал, след като е направил такава ужасна грешка. Тя даде всичките си милиони, а следователно и съдбата си, в ръцете на непознат човек, когото никога не беше срещала.

Малцина бяха виждали Ханс-Ерих Рьомер, един от най-богатите хора на планетата. Носеха се упорити слухове, че не е един от най-богатите, а е най-богатият.

Когато Ромер бил беден, никой не се интересувал от него. А веднага щом започнал да набира бързо политическа и финансова власт, се оттегли в сянка. Той е от онези хора, които са винаги в мрак, които не реагират на клюки за себе си, не отговарят на въпроси на пресата и не се навират пред телевизионните камери.

И е малко вероятно този фантастично богат човек да се интересува от лудата идея на някакво странно момиче на име Оксана.

Тя даде на Рьомер всичките си милиони и сега, за забавление, той можеше да даде парите ѝ на някой от своите подчинени и веднага да забрави за това, без да отделя исканите пет минути от скъпоценното си време.

И сега какво? Три дни ще минат бързо и простодушното момиче ще бъде изгонено от гостоприемния хотел „Елдорадо“, защото е платило само за три нощувки предварително. И няма с какво повече да плаща.

Гонят те и върви където искаш.

Но няма къде да отидеш.

След като си осъзнал дълбочината на своята глупост, опитай се сега да заспиш.

Беше възможно да не се дадат на Ромер всичките пари, а да се запазят три или четири милиона.

Но отново и отново тя доказваше на себе си една проста мисъл: беше постъпила правилно, трябваше да даде почти всичко, оставяйки като неприкосновен запас само нещо дребно за няколко дни просешко съществуване. Защото само по този начин човек може да докаже на Рьомер сериозността на намеренията си, само по този начин може да спечели вниманието на собственика на несметни милиарди.

И веднага отново се упрекваше за глупостта си и си обясняваше, че не трябваше да дава всичко.

4.

Бъркайки пътя, скитникът продължи да върви на юг, а след това зави на запад. За пет нощи стигна там, където свършват лъскавите релси.

Железопътната линия продължава по-нататък, само че релсите не блестят.

В далечината до хоризонта се простират същите релси, но ръждясали. А под тях - отдавна изгнили дървени траверси.

Тези стоманени коловози лежат върху насипи, обрасли с висока трева, бодливи храсти и изкривени закърнели дървета. По изоставените линии - редки гари. Картината е мрачна: изпотрошени прозорци, изкъртени врати, стени, изписани с нецензурни призиви, срутени керемидени покриви, скърцащи изкривени крила на отдавна негодни вятърни двигатели, потискаща пустота и вой на вятъра.

В близост до изоставените гари фермите са гъсто разпръснати. Някои все още съществуват някак си, други са напуснати от хората.

Колкото по-далече са гарите, толкова по-малко човешки жилища има.

Скитникът стигна до последната, крайната, скучна, отдавна забравена гара. И сметна да продължи пътя си: по-далече от хората, още по-далеч и по-далече.

Той реши да стигне до края, до последната ферма в подножието, до онази ферма, след която вече няма човешко жилище. Реши през следващите месеци да живее на последната линия, отвъд която хората понякога отиват, но не живеят постоянно.

Добре, че полицията не се показва тук с години.

И още нещо: в случай на опасност е толкова лесно да отидеш в дивите безлюдни гъсталаци по склоновете на най-голямата планинска верига на нашата красива планета, да се изгубиш там и да се скриеш.

Негов ориентир са заснежените върхове на хоризонта. Зад тези върхове всяка вечер се крие дневната светлина. Натам, по залез слънце, той следва своя път.

5.

В хотел „Елдорадо“ е тихо и тъмно.

Но ето че в звънящата тишина някъде съвсем наблизо подът изскърца.

Тя се сви.

Разбира се: някаква беда се прокрадва. И не към кого да е. А към нея. Към момичето на име Оксана.

Тя няма оръжие. И нищо остро под ръка. И нищо тежко. Обикновена вилица би била подходяща. Или ютия.

Но няма вилица. Няма и ютия.

Вратата се отвори тихо, с леко изскърцване. По някаква причина разхлабеното резе не я задържа – все едно изобщо нямаше резе на пропуканата врата.

И някой в пълния мрак пристъпи леко през прага.

Можеше да се спаси само с пронизителен вик.

И тя започна да вика.

(Следва)