ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА?

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС ;

КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ ; НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ ; НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА?

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА?

Една от по-свежите теории за това как разказите за Исус са се предавали от уста на уста през години и десетилетия до евангелията, предлага Кенет Бейли. Неговите изводи убедиха няколко други изследователи, по-специално Джеймс Дън, виден специалист по Новия завет. Самият Бейли не е новозаветник. Той е християнин, който десетилетия наред е преподавал в Близкия Изток. На основата на обширния си опит той пише книга за това как съвременната близкоизточна култура помага да се разбере животът и учението на новозаветния Исус.

За нашите цели най-важна е неговата статия „Неформалната контролирана устна традиция и синоптичните евангелия“. В нея Бейли доказва, че първите християнски общини са приличали в много отношения на днешните селски близкоизточни общества, където преданията се разказват неформално, но с мерки, които осигуряват точното им възпроизвеждане.

Бейли си спомня как присъствал на селско събрание, наречено „хафлат самар“. Това е вечерна сбирка, на която съселяните си разказват истории, казват пословици, гатанки, четат стихове и си предават сказания за важни фигури в общината. Официални разказвачи няма. Право да говори има всеки, който е израснал в общината и е запознат отдавна с тези предания.

За Бейли ключовият момент се състои в следното: когато човек разказва някакво предание на общината, слушателите осъществяват неформален контрол над рецитацията, поправяйки грешките. Бели отбелязва, че е важно някои неща да се представят винаги еднакво, по-специално стиховете и поговорките. Ако някой бърка даже една дума, веднага, за негов срам, го поправят. Други традиции могат да бъдат по-гъвкави, например предания за хора от миналото и събития, случили се някога с общината. При тези случаи е важно да се представят същността и детайлите, но да говори дума по дума не заставят никого. Но посочват грешките на оратора, при това доста недвусмислено. Другата информация, предавана по време на „хафлат самар“, се контролира в още по-малка степен: да речем, сведенията за скорошни събития и новини за съседните села.

Тук Бейли вижда аналогия с ранната Църква. От негова гледна точка в годините след разпятието в Палестина се позволявало да разказват за поученията и делата на Исус само от очевидци. Притчите и важните лаконични фрази, а също така изреченията на Исус са се предавали много точно. Всеки път, когато вярващите се събирали на събрание, очевидците разказвали предания. Ако някой бъркал нещо, веднага го поправяли публично. Страхът да се посрамиш пред общината гарантирал предаването на традицията без съществени изменения. А в основата лежало желанието на християните да запазят точно спомена за думите и делата на Исус. Според Бейли „в светлината на реалиите, описани по-горе, предпоставката за това, че ранните християни не са се интересували от историята, изглежда неоснователна“. Според него вярващите са проявявали жив интерес към историята. Не по-малко от днешните съвременни разказвачи в Близкия Изток.

Отново този опит да се обясни разказването на ранните християнски предания е доста привлекателен. Но той е съпроводен с многобройни проблеми.

♦ Първо, не е разбираемо защо Бейли смята, че ранните християни са се събирали да разказват преданията така, както се прави това по време на „хафлат самар“. Той не посочва никакви факти. И, доколкото зная, такива няма. През I век нямало цели селища, населени с християни. Но може би местните общини са постъпвали така? Дори и да е така, нито един от нашите източници не споменава за подобно нещо, включително единствените източници за историята на най-старата Църква: „Деянията на апостолите“, посланията на Павел и евангелията.

♦ Второ, от какво е видно, че разказите за Исус са се предавали – даже и в Палестина през I век – само от очевидци на неговите слова и дела? Това твърдение е голословно. Нещо повече, то противоречи на елементарния здрав смисъл. Нима очевидците са се разпръснали по всичките палестински села, в които някой е разказвал за Исус? Това не само изглежда неправдоподобно, но и противоречи на новозаветната книга „Деяния“, където е казано, че в зората на съществуването на църквата апостолите в по-голямата си част са живеели в Ерусалим.

♦ Трето, дори ако очевидците са се заселили във всички села на Палестина, как това решава главния проблем: откъде са получили информация евангелистите? Защото евангелистите не били жители на Палестина. Ние не знаем в какви градове са живели, но това са били гръцкоезични области на Римската империя. Каква е вероятността, че в техните църкви историите са се разказвали само от очевидци?

Ще взема една от общините, за които имаме информация. Напълно може да се твърди, че за християнската община в Коринт имаме повече сведения, отколкото за която и да е друга църква през I век, тъй като Павел е написал до нея две обстоятелствени писма, в които обсъжда подробно нейните проблеми. Коринтската църква не е основана от очевидци на живота на Исус, а от апостол Павел. Павел не познавал лично Исус. Наистина, той познавал няколко очевидци. Според думите му три години след приемането на вярата той прекарал петнадесет дена с Петър в Ерусалим (Галатяни, 1:18–19). Но нещо любопитно: той казва, че не е виждали никого от апостолите по това време, освен Яков, брата на Исус. И останал с Петър само две седмици. Ние не знаем за какво са говорили. Също така не знаем говорил ли е Павел с други очевидци, преди да основе църквата в Коринт.

Да допуснем, че през тези две седмици Павел е чул от Петър и Яков разкази за думите и делата на Исус. По-късно той посвещавал в християнство коринтските езичници. Трябва да предполагаме, че им е разказвал за Исус. Те предавали това на други хора, които също приемали вярата. Но Павел не останал там. Той отишъл да проповядва в друг град. След неговото заминаване вярващите продължавали да разказват все така своите истории. Както и хората, които покръстили. По някое време в Коринт се появил друг християнски учител на име Аполос, който се включил в изграждането на общината (1 Коринтяни, 3:6). Но и той не бил ученик на Исус! И не бил очевидец. Ако съдим по всичко, той покръстил още няколко души, а те – още няколко, а те – още няколко.

Да си представим, че се намираме в Коринтската църква през 55-та година, 25 години след смъртта на Исус. Когато църквата се събира, кой е разказвал за Исус? Мисля, че отговорът е очевиден: със сигурност който пожелае. В посланията си към тази църква (1 и 2 Коринтяни) Павел не споменава нищо за „хафлат самар“. И никого в коринтската община не нарича очевидец на службата на Исус. Християните се събирали минимум един път в седмицата за богослужение и обща трапеза в памет за смъртта и възкресението на Исус. Можем да не се съмняваме: по време на тези срещи те споделяли това, което са чували за Исус. А може би са разказвали някакви предания по време на службата. Но тези разкази се разпространявали в неформална обстановка, когато християните се въодушевявали и се назидавали помежду си, когато се призовавали да пазят вярата и да крепнат в нея. Възможно е, щом разказвачът грешал, да са го поправяли. Защо не: почти винаги се случва, когато разказвачът греши в разказ, известен на слушателя.

Но гарантира ли общинният контекст достоверността на разказите? Ако съдим по данните на съвременната психология, по-скоро е обратното. Изучавайки феномена „групова памет“, когнитивните психолози достигат до важни, а понякога и до неочаквани изводи. Един от тях е следният: когато една група „си спомня колективно“ чутото или преживяното, „цялото“ се получава по-малко от сумата на „частите“. Да допуснем, че някакво събитие се е случило с десет души. Ако бъдат разпитвани поотделно, може да се научи за случилото се много повече (като се обедини след това получената информация), отколкото ако се разпитва цялата група.

Това може да изглежда странно, но е демонстрирано отново и отново. Някои от учените виждат тук аналогия с дърпане на въже. Ако се съревновавате един срещу един, дърпате с всички сили. Но ако сте в отбор от десет души, на момент може да се отпуснете, разчитайки на силата на другарите си. Вероятно същият феномен се появява, когато хората си спомнят в цяла група. Те прилагат по-несериозни усилия, поради което си спомнят по-малко.

И не е само това. Много често груповите спомени са по-колебливи и ненадеждни от индивидуалните. Струва ни се, че би трябвало да е обратното! Но причините са изяснени. Преди всички, ако един човек – да кажем, доминираща личност – вмъква в разговора неточен / „изкривен“ спомен, който другите в групата нямат, останалите най-често вярват на думите му. Както показва едно скорошно изследване:

Лъжливата информация, представена от един човек, се възприема от групата като цяло. С други думи, колективната памет може да се формира около лъжлива информация.

От този момент изкривеният спомен започва да се възпроизвежда от другите членове на групата. И останалите – даже ако нямат такъв спомен или го смятат за грешен – усещат социален натиск: трябва да се съгласят! Проведен е любопитен експеримент с цел да се установи колко често става това. Оказва се, че 65% от участниците са променили своите възгледи заради социалния натиск (без да е задължително да е съзнателно) от страна на групата като цяло. Около 40% от тези грешки се оказват „устойчиви“, тоест стават „постоянни“ спомени на хората, които първоначално не са ги имали. Изводът от изследванията е поразителен:

Хората могат да бъдат склонни да се доверят на съждения на групата, дори ако те противоречат на техните първоначални убеждения.

Изглежда хипотезата, че групата осигурява точност на традицията, се руши под светлината на данните от психологията. Но какво да правим с това, че Бейли пише за „хафлат самар“? Може би в тази близкоизточна група спомените се предават без грешка? Колкото и да е печално, даже и това не е така.

Теодор Уидън, известен изследовател на Новия завет, взема примери от „точни“ близкоизточни предания, които Бейли цитира в статията си, и доказва: изобщо не може да се говори за някаква дословна точност. И не само за дословна. Спомените са претърпели дълбоки промени, докато са се разказвали и преразказвали в продължение на много години. Някои от преразказите съдържат толкова разлики и варианти, че в тях не се усеща една и съща история.

Например Бейли пише за известни му разкази за Джон Хог, който през XIX век е мисионер в Египет. През 1914 година дъщерята на Хог, Рена, издава биография на баща си. Според Бейли устните предания за Хок, които той слушал приз 50-те и 60-те години на миналия век, били „същите разкази“ като в биографията на Рена. Нещо повече, според Бейли 90% от случаите се представяли „с едни и същи думи“!

Но на Уидън му хрумнала щастлива мисъл: да съпостави разказите и версиите на Бейли с разказите и версиите на Рена. Доколко са еднакви? Оказало се, че даже не са близки. Епизодите са съществено променени. Събитията са описани иначе. А и думите са други. Уидън документира това детайлно.

И така, може ли да се смята начинът за разказване на преданията в Близкия Изток за аргумент в полза на това, че разказите за Исус са се разпространявали без сериозни промени? Ето какъв извод прави Уидън за един от разказите за мисионера Джан Хог:

От нищо не се вижда, че в методологията на неформалната контролирана устна традиция незаменимите константи… са се запазили в хода на преразказа през повече от четиридесет години между времето, когато Рена Хог е написала своя текст, и времето, когато Бейли е чул разказа.

Подобни разкази са се предавали не „от неформалната контролирана устна традиция, а – въпреки мнението на Бийли – от неформалната неконтролирана устна традиция“. Социален контрол не е имало.

И последен удар. Уидън взема една история, посочена от Бейли, и отбелязва, че в своята биография Рена я представя – според нейните думи – с цел да покаже, че „в преданията… факт и фантазия се смесват“ и че тази история „съществува в много версии“, а и изобщо е „измислица“. Каква ти тук контролирана традиция…

Привлекателната на пръв поглед теория на Бейли не издържа на критиката. Но ако все пак с Исус е било иначе? Ако вероятно благодарение на очевидците преданията са успели да се запазят без сериозни изкривявания? Ако очевидците през цялото време са напомняли точното съдържание на думите и делата на Исус? При което обаче се сблъскваме с проблем: винаги ли е надеждно свидетелството на очевидците? Ще обсъдим това в следващата глава заедно с въпроса основани ли са евангелията върху свидетелства на очевидци. А засега ще поговорим подробно за това как са се разпространявали разказите за Исус до написването на евангелията.

(Следва)