КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЦЕНТРАЛНИЯ РЕВОЛЮЗИОНЕН КОМИТЕТ В БУКУРЕЩ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 488

Данаил Хр. Попов до Централния революционен комитет в Букурещ

Господа!

Вчера дойде човек от Тетевен и ни разказа следното: за Димитър Общи бяхме чули, че откакто го хванали него, уж той предавал, изказвал всичко, [но] не е истина. Този човек бил очевидец там, защото и неговият брат е уловен. Димитър казал сам, че той е същият, когото търсят, и че парите той е взел за народна цел. Представил се за сърбин. Посочил два паспорта - гръцки и италиански. За съдружниците си той казал: ние бяхме трима души в тази работа, единият се уби в Русе, втория съм аз, а третият го няма тадева, т.е. Левски, той се отдалечил от тази страна преди два месеца и не го зная къде е. За брат ми, като го питали дали го познава, той казал, че никак не го познава. Това също казал и брат ми. А всичкото зло, което е сполетяло брат ми, е затова защото у него намерили 2 или 3 нови револвера, за които го питали на кого са. А той казал: мои са и ги имам за продан, защото аз съм търговец човек. Питали го за билетите им, а той казал, че ги има у тях си, в диугена си, и така го оставили настрана, защото е болен. Той с х. Иванов син - малкият, държат ги в спитала. Няколко от тях държат в един хан под наблюдение и няколко са в затвор. Това, което казвахме за Димитър, че уж бил свободен в конака, не е истина. Той бил най-строго вързан и повечето хора, от тях две-три жени, много са мъчени, но откакто ходили там четирима души консули от Русе, отслабнали изпитите им и мъките им. А всичко, т.е. главният източник на започването на работата е оттук. Двама души от онези, които са били в обира на пощата, една вечер седели в къщата си, говорели за търсенето, което ставало от страна на турците, за обирането. Така казвали те помежду си: нека да търсят колкото и да щат, не могат от нас да извадят нищо, само да не би да хванат еди кое си овчарче, което знаело работата, че тогава може да излезе нещо. В това време двама от турците подслушвали на вратата им и като чули това, изведнъж потропали да им отворят. Така отворили и щом влезли, започнали да ги разпитват за какво са говорили. Те казали, че си говорели за свои работи помежду си. Тогава ги хващат и започват да ги мъчат и бият зверски, те не казвали нищо до втория ден. Тогава на единия жена му, като видяла, че горели мъжа й с нагорещени железа по цялото тяло, така че били вече на смърт, тя тогава захванала да вика да го оставят, да го не мъчат, защото той не е крив, ами онези, които са я накарали нея да им меси 36 хляба. Мъжът ѝ, като чул това, извикал ѝ да мълчи, но тя не престанала. И така турците вече се уверили и като чули, че онези, дето са ги накарали да месят хлябове, били от х. Ивановите синове от Тетевен, отиват и бастисват там. Вкъщи била само старата им майка. Тя казала, че не знае нищо, нито познава Димитър, за когото те са я питали, защото онази жена казала, че хлябовете ги приел някой си Димитър — главатар техен. Турците отиват после, ги излавят синовете х. Иванови и х. Иван, докарват ги у дома им, за да разпитват за Димитър и прочее. Мъжете, ако и да отказвали с решителност, че не познават такъв човек, но една от жените им, т.е. на по-младия син х. Иванов, като видяла, че ги бият страшно, ѝ прилошало, започнала да вика защо не го кажат, защо казват, че не го познават. Тогава мъжът ѝ налетял към нея да я съсече с нож, а турците го възпрели и закриляли нея. Връзват ги и ги затварят. Също и старата им майка много са я мъчили, защото тя никак нищо не е казала, ако и да знаела. А на младата жена дали 20-30 лири, за да не се бои и да им изказва всичко, от което, като узнали, че и конят на Димитър е на техния хан и че Димитър го е завела еди коя си жена в Гложене, тогава хващат и онази жена и я подкарват със себе си към Гложене. Тя казала, че наистина имало с нея един човек, когото тя не познавала, защото тя си отивала там по своя си работа, че като стигнали край Гложене, тя се отделила от него и не знае този човек къде е отишъл. Жената твърде много я мъчили и били, но тя не казала нищо. Тогава отиват при Васил Йонков и започват да го питат за Димитър. Той, като видял, че е зле работата, потеглил с револвера си на тях, но пустият револвер не хванал; потеглил повторно на себе си, пак не хванал. Тогава го хващат, връзват и го бият страшно. Оттам тръгнали за Димитър, когото настигнали в Черъково. Той, като видял, че е навярно предаден, турците го наобиколили с пушки, опрени в него. Той, ако и да е имал в себе си револвер, не е бил на леснина, защото [Димитър] бил облечен със селски дрехи и идвал за тука. Тогава попитал кого търсят, а те казали: Димитър. Той им отговорил, че е той същият. Тогава го свалят долу, за да го бият. Той им казал: да не ме биете, ако искате да узнаете нещо, ако ли ме биете, нищо не ще ви кажа. Всичко това не било напразно. Те го връзват добре с железа и го закарват в Тетевен, но той не изказал никого освен, че той е в тази работа и че са трима души, както по-горе казах. След това започнали вредом да ловят хората. Когато бастисали и едного, който бил касиер, и намерили в парите му и билети разписки, то той казал, че тази работа той я е свършил с Мал-Миддиру - турчин някой си изедник, и с други още няколко души турци от Орханието. Тогава улавят и тях, които са смазани от бой и мъки. Ето цялата истина за започването на тази работа.

В Ловеч, както ви бях казал, хванали само онези двамата и един поп, който бил в същите действия. Чуваме, че започнали да търсят и във Враца, но никак под име на комитетски работи, това никъде не се чува, ами търсят хайдуците, които обрали пощата. През деня си беше тук познатият ви арменец г-н Ованез Аладжаджиян - човек добър и с патриотични чувства, който съчувства и на нашата народност, и ето какво ми каза: той ходил преди няколко дни в Плевен и там научил за брат ми. Една вечер свикал няколко души от първенците българи на разговор, и по-между другото отваря реч за това и им предлага да направят едно прошение до правителството, в което да уверят за брат ми, че е човек чист от тези работи. И така той ще посредства при местното плевенско правителство да потвърди прошението им и така да проводят в София или в Русе до Пашата, за да го пуснат. Тези изедници отказали на това предложение и рекли, че каквото си е търсил, той го е и намерил. Тогава един от арменците, който се бил малко по-кефлендисал, започнал да ги псува и укорява като едни магарета, като ги наричал всякак вече и ги изпъдил от къщата си. На следващия ден същият арменец, който беше с мен у вас, отива при каймакамина, който е негов близък приятел, и отваря дума и успява да го увери, че той не е такъв човек, защото казал: аз познавам отблизо твърде добре цялата им фамилия. И го молил да пише той от своя страна една молба до пашата и да го увери в това. И така според неговото доказателство каймакаминът се уверил и писал за това на пашата, а какво ще стане, още не знаем. Този господин Ованез отиде в Русе и пак ни обеща, че ще гледа по всякакъв начин и оттам да посредства за това. Когато разказал на каймакамина в Плевен за брат ми, казал му и това: трябва да знаете и това, че тукашните чорбаджии, които са най-паче в мезлича, те всичките са гонители на тази фамилия, (нам), и така аз зная добре, че ако ги питате тях за него, те ще ви говорят противното. Това и станало. На втория ден свикал мезлича и при другите отворил дума и за това. И така нашите кучета говорили много противно. Каймакаминът им казал: ако го познавате, че е добър човек, направете една мазбата, дайте ми я да я потвърдя и да я изпратим, за да се пусне човекът. Те отговорили, че не искат да се мешат в такива работи и че не го познават какъв човек е той, най-много защото го били виждали, че всякога и често идвал тука, във Влашко, затова не знаят какво е работил и не могат да отговарят за него. Тогава каймакаминът се уверил в думите на г-н Ованез и му съобщил всичко, което тези кучета говорили. Господин Ованез уверил пак каймакамина, че братовото ми дохождане тука не е било за друго, а само защото половината наша фамилия е тука, затова всякога е дохождал при нас и е донасял и занасял по някои неща за продан, за да си покрива разноските. Накрая турчинът останал уверен в това и казал, че е писал на пашата. От друга страна, същият господин Ованез знайте, че ще може да издейства нещо в Русе, защото там е познат със всички първенци турци - дано стане нещо да го извадят. Вижте сега доколко са кучета нашите кръстени турци - чужденците да се стараят за нашето добро, а те да гледат още да угнетяват. Тези магарета са следните: х. Константин х. Паков - най-първо турско мекере, Пеко х. п. Георгиев от същата фамилия, турски блюдолизец, брат му Таки х. п. Георгиев, който в 1863-1864 г. предаде един плевнелия, който беше донесъл един вестник от покойния Г. С. Раковски. Така навръх Разпети петък изловиха 10-ина души и ги закараха пеша в Ловеч, оттам във Видин, от които единият умря там в затвора и остави 5-6 дребни сирачета, друг един младеж на име Константин Йорданов обезумя, а днес, слава Богу, е добре и се намира във Виена комисионер, а другите едва пуснаха след много мъки. Това предателство той направи чрез Владиката Пали-Света. Четвъртият от тези магарета е Симеон Кушин - едно диво магаре, което не знае нито името си да напише и когото имат турците в конака, за да им носи огън на чибуците, а пък той се мисли, че е ааза в мезлича. Петият от тези зверове е Теодор Вацов - върл неприятел на българите, а върл приятел турски, който почти винаги води турците у дома си и кара жените си да им слугуват и да им поливат вода на ръцете, когато се връщат от пикаенето си. Този пес е от такава фамилия, която се нарича Кучовци, защото неговите деди и бащи са изпояли света навремето си. Тъй също и вуйчо му Христо Кучоолу, който е краставо мекере. [Всички те] продават честта на дъщерите си на турците за едно „аферин, Христо Чорбаджи" и прочее.

Без повече, като ви поздравявам оставам ваш

Драгомиров

2-14 декември 1872 г.

На по-първото ми писмо не ми отговорихте още, не зная защо.

Н.Б.II.А., п. 63. № 8627

Арх. т. I, № 10, стр. 160

(Следва)